Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Vorpatril’s Alliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Сделката на капитан Ворпатрил

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД — София, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-333-1

История

  1. — Добавяне

19.

Закара Би до кооперацията на майка си с двуместната си кола. Въпреки силния дъжд, или точно заради него, трафикът беше сравнително рехав. Завариха Саймън сам, слава богу. Маман беше отишла в Императорския дворец да помогне с изхранването на въпросните галактически дипломати, от които се беше оплакал Биърли — тълпа, която гарантирано щеше да омете бюфета така, както кавалерията по време на Изолацията разчиствала улични бунтове. Иван остана изненадан, че майка му не е завлякла на официалната вечеря някой от тях тримата в ролята на местен бараярски декор, както правеше обикновено.

— Ха — каза Саймън и ги измери бавно с поглед, когато слугинята ги въведе в кабинета му. — Пак вие двамцата. — Остави четящото устройство и смъкна краката си — с меки домашни пантофи — от дебелата възглавница, на която ги беше вдигнал за по-удобно. Беше по риза и с пуловер без ръкави отгоре, което, в добавка към слабата светлина на лампиона, му придаваше вид на пенсиониран учител, който посреща племенниците си. — Би ли затворила вратата, Мари, благодаря.

— Да, сър. Да ви донеса ли нещо за пиене?

Би сякаш се изпълни с крехка надежда, но Иван я попари решително:

— Не, благодаря, Мари.

— Както кажете, лорд Иван. — Жената излезе и затвори вратата. Решително.

След като бравата щракна, в кабинета стана много тихо. Неприятно тихо. Биърли преглътна, а Иван си помисли с раздразнение: „Добре дошъл в семейния ресторант на Ворпатрил. Аз ще съм ти основното ястие тази вечер…“ Което определено не беше любимата му роля, при никакви обстоятелства.

— Е, господа. — Илян махна гостоприемно към столовете и отпусна ръце в скута си, все така с опрени пръсти. — Какво ви води при мен в тази дъждовна вечер? Защо не сте навън в компанията на своите млади дами?

Би се намръщи и погледна безучастно столовете; Иван ги премести по-близо до домакина, когото — бог знае защо и съвсем ненужно — се чувстваше длъжен да държи под око. Би приседна на ръба на своя стол.

— Сър — започна Биърли едновременно с Ивановото: „Саймън…“ При което двамата млъкнаха и се погледнаха.

Иван започна отново, преценил, че Биърли не държи да го изпревари, а тъкмо напротив.

— Саймън. Какво знаеш, което ние не знаем, за плановете на Арките относно терена пред централата на ИмпСи? Или терена под централата на ИмпСи.

Саймън лекичко примижа.

— Не бих могъл да предположа, Иване. Какво знаете вие?

— Че според тях отдолу има нещо, вероятно сетаганданско и вероятно от времето на Окупацията, и че според Шив и Удин Арка то е достатъчно ценно да финансира мащабен удар срещу Престен за контрола върху Къща Кордона. Как обаче смятат да изровят каквото и да било изпод колективния нос на ИмпСи и как се надяват да го изнесат от империята, ето това не разбирам. Подозирам обаче, че ти разбираш. Ще ми кажеш ли? Намек поне?

Саймън измърмори под нос нещо, което прозвуча като: „Но ти си толкова по-забавен в неведение“; Иван не го помоли да повтори. Илян продължи с нормален глас:

— Ами, историята май ще се окаже по-интересна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Как знаем това, което знаем? Един философски по своята природа въпрос.

— Да, обаче аз съм практичен човек — побърза да каже Иван, разпознал поредното лирическо отклонение на Саймън. През последните няколко години бившият шеф на ИмпСи се беше специализирал в лирическите отклонения — можеше да върти в кръгове любопитковците с часове. Разпити по време на вечеря. Но пък човекът имаше богат опит. И от двете страни на масата. — Освен това ми писна, а жена ми вече не ми говори.

— О, това е много неприятно. С какво си я ядосал?

— Саймън…

Биърли събра кураж, колкото да каже:

— Сър, сключихте и някакъв вид сделка с Шив Арка, нали? Или сте го накарали да мисли, че сте сключили сделка?

— Мм… — каза Саймън, сякаш обмисляше задълбочено въпроса. — Беше по-скоро бас, струва ми се.

Иван потърка лице.

— Колко точно изпихте онази вечер?

Саймън… се подсмихна.

— Е, пийнахме малко. Но пък басът беше от любимия ми вид. Истинска рядкост. Бас, който не можеш да загубиш.

Ред беше на Би да простене жаловито:

— Сър!…

Саймън вдигна ръка, явно решил да зареже — слава богу — шегите си с младоците.

— Първо на твоя въпрос, Иване. Арките, изглежда, търсят сетагандански бункер, построен по време на Окупацията под имението, намирало се на терена, където по-късно е била издигната централата на ИмпСи. Въпросният бункер е бил картографиран и отметнат още когато са копаели основите за новата сграда. По времето на Лудия Юри и неговия любим и все по-откачен архитект Доно.

— Значи аз цяла седмица съм тичал в кръг да гоня вятъра? — каза с негодувание Би.

— Не точно — отвърна Саймън.

— Но в ИмпСи са знаели за бункера? През цялото време са знаели, че е там?

— Глаголът „знам“ има разнообразни нюанси, Иване — каза Саймън. — Част от тях са свързани с разнообразните нюанси на глагола „помня“. През изминалите междувременно десетилетия архивите на ИмпСи са преживели разни несгоди. Колкото до хорската памет… хората, които знаят едно или друго, биват преместени другаде, пенсионират се или умират; и идват други, които… знаят други неща, да речем. И се получава нещо като кумулативна институционална амнезия. Възможно е сред живите да са останали петима или шестима бивши служители на ИмпСи, които са виждали с очите си въпросните исторически документи, но подозирам, че преценката ми относно броя им е твърде оптимистична.

— И ти си един от тези хора? — попита Иван.

Саймън сви рамене.

— Може и да съм бил. Помня, че си бях поставил за цел да проуча колкото се може по-голяма част от архивите, когато поех поста преди три и половина десетилетия и трябваше бързо да разчистя кашата след Претендентството. И след Негри, бог ми е свидетел. Беше по-лошо даже от… няма значение. Мога да ви кажа само, че информацията явно не ми е направила достатъчно силно впечатление, за да намери място и в органичната ми памет, а не само в изкуствената. Разбира се, по онова време конкуренцията за вниманието ми беше голяма.

— Добре де, това е за старите архиви — каза Иван. — А самият бункер? Той би трябвало все още да фигурира в обновените карти на ИмпСи.

— О, да, несъмнено.

— И просто сте го оставили да си стои там още от времето на Юри? — попита Биърли.

— Повече или по-малко. Аз също имах планове за този парк — теренът трябваше да послужи за новата сграда на ИмпСи, която, както знаете, така и не получих. Според въпросния план при изкопните работи за основите на новата сграда бункерът щеше да бъде разкрит и след бърза проверка от съображения за сигурност щяхме да го предадем на историческия факултет в университета, оттам да вземат каквото сметнат за ценно, след което строежът щеше да продължи. Всичко бях измислил, дори ръководителя на археологическите разкопки бях избрал — завърши с въздишка Саймън.

Точно по този въпрос, изглежда, спомените на Саймън бяха подробни и съвсем ясни, реши Иван.

— И какво, Шив обеща да те включи? — попита той. — Срещу процент от… ъъ… нищо?

— И кой кого е преметнал? — измърмори Биърли.

— И после… какво? — продължи Иван, чиито притеснения започваха да придобиват качествено нов облик. — Просто си ги оставил да продължат, макар да си бил наясно, че надеждите им са фалшиви? Стоиш и гледаш как правят невъзможното да проникнат в един празен бункер? Гадно копеле си, Саймън.

— Винаги съм бил гадно копеле, по необходимост. Този път обаче не са заложени бъдещето на империята и съдбата на милиони хора, което прави играта доста по-спокойна. Да не споменавам стандартната процедура, при която оставяш заподозрения сам да те отведе до други свои контакти, процедура, която едва ли би трябвало да обяснявам точно на теб, Биърли.

Процедура, която сработваше значително по-добре, когато заподозрените не знаят, че агентът е агент, помисли си Иван.

След кратко замисляне Саймън добави:

— Освен това ми е много интересно докъде ще стигнат. Един вид тест, ако искате.

— Тест за Гай Алегре? — „Какво толкова ти е направил бедният човечец?“ — В такъв случай беше ли честно да покриеш проклетия им картографиращ танц вчера сутринта? Знаеш, че Бижутата щяха да бъдат разгонени своевременно, ако ти не седеше там и не се хилеше одобрително.

— Мм, целта ми не беше да ги покрия, а да катализирам нещата. Да ги ускоря. — Саймън се намръщи и добави: — Макар че присъствието ми не би трябвало да се отрази по никакъв начин на процедурите по сигурността. Смятам да си поговоря по този въпрос с Гай, по-нататък. — Замълча пак, после добави: — Имайте предвид, че според личната ми преценка задачата тайно да прокопаят тунел в съседство с централата на ИмпСи е сериозен инженерен проект, който не е по силите на Арките. Те ще се провалят така, както са се проваляли мнозина преди тях. А експресният вариант, при който пробиват с плазмен лъч дупка в парка, дълбока колко, двайсет-трийсет метра, за да стигнат до тавана на бункера, е напълно невъзможен. От друга страна, ако все пак успеят да отвърнат на предизвикателствата и проникнат някак в бункера… това би бил идеалният психологически момент да сключа своята сделка.

Иван присви очи.

— Каква игра играеш, Саймън?

— Игра, свързана с по-широки стратегически аспекти.

Би издаде звук — слабоват, бегло въпросителен… или просто се изкашля да си прочисти гърлото.

Саймън се обърна към него.

— За ИмпСи и за империята Джаксън Хол винаги е бил проблем, дегизиран като възможност. Твърде отдалечен за директна намеса, но яхнал главен скоков маршрут, който се явява важен изход от Сетаганданската империя, тоест за сетите Джаксън Хол също представлява стратегически интерес. Което поражда проблем в работата с местни контакти — лесни за купуване, трудни за задържане. Къща Фел открай време брани със зъби и нокти независимостта си. Според Морозов Къща Престен има силни контакти със сетаганданците и след успешното поглъщане на Кордона вече контролира две от петте точки за скок, което представлява добър плацдарм за по-нататъшно разширяване с цел частичен или пълен монопол. Първоначално смятахме, че с излизането си от играта Къща Кордона не променя драматично ситуацията, защото макар и официално неутрални, Арките изглеждаха лично свързани със сетаганданците посредством баронесата. Сега обаче, след като се запознах с Мойра гем Естиф… започвам да преосмислям тази преценка.

— Ами, ъъ… не знам. Шив Арка не ми прилича на човек, който ще заиграе по нечия свирка — каза Иван. — Още по-малко в комбинация с Удин. Без значение чия е свирката — наша или на сетаганданците. Не го виждам като нечия марионетка.

— Марионетка — не. Съюзник… може би. Дори да договорим само надеждно убежище за своите агенти на Джаксън Хол, пак ще е крачка напред спрямо сегашната хаотична ситуация.

— Значи смятате да предложите на Шив… на Арките… какво? — попита Би.

— За момента — нищо. Нужно ми е още време да преценя този тип.

— За едно грешиш, Саймън — вметна притеснено Иван. — Забравяш Удин. Да преценяваш Шив без Удин е като да… като да… преценяваш чичо Арал, без да включиш в сметката леля Корделия. Те са екип.

Саймън вдигна вежди.

— Сериозно — каза и прикова Иван с поглед. — И как стигна ти до този извод?

Иван се размърда на стола си.

— Не е нещо конкретно, което съм видял или чул. Просто всичко сочи натам.

— Хм. — Саймън сви устни. — Не че аз, в качеството си на обикновен пенсионер, бивш държавен служител и поданик на империята, съм в позиция да обещавам нещо на някого. Но Шив упорито… си затваря очите за този факт.

Иван стисна зъби, за да не изсумти с възмущение при тази проява на фалшива скромност. Не искаше да притеснява допълнително Биърли, който и без това изглеждаше на ръба.

— Значи — каза бавно Би — това е един вид тест, оценяващ интелигентността на евентуален бъдещ съюзник?

Саймън го удостои с кратка усмивка.

— Съвсем не е толкова просто, уви. Или еднопосочно. Другото, което бих изтъкнал… нима нито един от вас не го забеляза, между другото? Само преди няколко минути ви го поднесох на тепсия.

Би стрелна Иван с изтерзан поглед. Саймън в ролята на ментор неизменно връщаше Иван към най-лошите му спомени от училище; беше като един от онези кошмари, в които се явяваш на изпит чисто гол. А Майлс години наред беше работил под прекия надзор на Илян… може би това обясняваше някои от странностите на братовчеда. Саймън се облегна назад, явно с намерение да чака търпеливо. С часове, ако трябва. И този път нямаше да има звънец, който да ги спаси.

Саймън открай време подбираше много внимателно думите си, навик, който беше оцелял след отстраняването на чипа. Сегашните паузи в речта му не се различаваха съществено от предишните — и в двата случая Илян правеше инвентаризация на спомените си, само дето сега резултатите не бяха толкова надеждни. Какво точно беше казал, нещо за…

— Отметнат — каза Иван. — Спомена, че бункерът бил отметнат. Това същото ли е като… „ометен“? Тоест опразнен?

Усмивката на Саймън стана някак по-искрена, пък било и само за миг.

— Това се е случило не само преди аз да поема ИмпСи, а преди да се родя. Така че… кой да знае?

— Мойра гем Естиф? — предположи Иван. — Тя очевидно смята, че там има нещо. Един от вас явно греши.

Саймън кимна.

— Погрижил съм се някой да проучи подробно въпроса. Някой с нужната историческа подготовка. Който да го направи частно, неофициално, в свободното си време.

Иван примигна.

— Накарал си Дъв Галени да проведе тайно вътрешно разследване? Няма ли да си създаде проблеми? А и това не е по неговата част, в смисъл в прерогативите на неговия отдел.

— Доколкото знам, всичко отдавна е разсекретено и в момента се съхранява в архивите на Имперския университет — каза Саймън. — Във всеки случай Дъв е най-подходящият човек за тази работа.

— Трябва да докладвам за това — каза Би. — Ъъ… трябва ли да докладвам за това?…

— Не знам, Биърли. Трябва ли? — каза Саймън.

— Това… не е честно, сър.

— Мда, боя се, че не е… — Саймън улови изтерзания поглед на Би и му отмери щипка милост: — Имаш известно време да помислиш по въпроса. Шив сигурно още се бори с логистичния аспект на операцията. Ще трябва да наемат местно оборудване за прокопаването на тунела, местен предприемач… на твое място бих съсредоточил вниманието си върху Шив и Звездичка, защото от цялата тумба те са хората с най-сериозни технически познания. Според мен основният им проблем ще е с излишната пръст и камъни, а колкото по-дълъг е тунелът, толкова по-голяма ще е купчината…

Иван призна неохотно:

— Тедж постоянно ги кара някъде, ту един, ту друг.

— И не споделя с теб нищо, според собствените ти думи. Това всъщност е доста удобно за момента. Поне знаеш, че не е нищо лично.

Иван не беше толкова сигурен.

— Арките имат и друг проблем, по-спешен от логистичния — продължи Саймън. — Трябва да получат удължаване на визата си, иначе всичките им планове ще отидат по дяволите. Силно се изкушавам да им помогна в това…

„Боиш се, че игричката ти ще свърши твърде скоро?“

Във всеки случай Саймън явно беше решил, че дружеският им разговор е на приключване, защото го насочи към дребни теми от ежедневието, а след още няколко минути Иван и Биърли неусетно се озоваха на вратата, изритани любезно. Иван, пресметнал кога приблизително ще се прибере майка му, не се възпротиви.

— Поуспокоих се малко — отбеляза Биърли, докато се настаняваха в двуместната кола на Иван. — Саймън наистина държи нещата под контрол. Трябваше да се досетя.

— Ъъ… — каза Иван.

Би го стрелна с поглед изпод вежди.

— Не забелязах да има проблеми с паметта или ясната мисъл. А ти?

— И аз не забелязах — призна Иван. Но не в това беше проблемът. Какво щеше да стане с Тедж, ако нещата се развиеха според плана на Саймън… или ако не се развиеха според плана му? Ако се стигнеше дотам да избира? Ако и на двама им се наложеше да избират?

Би си закопча колана, Иван изкара колата от подземния гараж, зави по улицата и каза:

— Къде искаш да те оставя? У вас? Или в хотела?

— Не, тази вечер мисля да спестя на Арките усилията да ме водят за носа. — Би въздъхна. — У нас.

Иван зави по улицата към поовехтялата, но все още изискана част на Стария град. Би облегна глава назад и затвори очи, но понеже не стискаше до побеляване разни неща, явно причината не се криеше в шофирането на Иван, което беше ако не спокойно, то достатъчно уморено, което се равняваше горе-долу на същото. След няколко минути и в резултат на незнайно какъв поток на мисли Биърли каза:

— Обикновено не се привързвам към своите обекти на наблюдение.

— И нищо чудно, предвид естеството на обичайните ти обекти.

— Мм — измънка Биърли, но поне не отрече. След още минутка добави: — Иване, ти си имал много приятелки…

„Биърли Ворутиър се кани да ми поиска съвет по тънката част? На мен?“ Не знаеше дали да се чувства поласкан, или ужасен. Или да отвлече вниманието на пътника си с няколко скутерски маневри, идея донякъде обезсмислена от факта, че се намираха не в скутер, а в наземна кола.

— … имах чувството, че всеки път те виждам с различна мацка.

— Не всичките ми бяха гаджета. Маман постоянно ме караше да кавалерствам на тази и онази по повод различни официални мероприятия. — А дори от „гаджетата“ си не всички беше успял да прикотка в леглото, но не смяташе да обяснява това на Биърли.

— Не знам за това, но определено приличаха на твои гаджета, всичките.

— Щом казваш.

— И изглеждаха щастливи. Как го постигаш?

Лекият нощен дъжд барабанеше по купола на колата. Мокрите улици си плачеха за музикално оформление, някаква тъжна, скръбна мелодия, оплакваща градската самота.

— Не знам — каза Иван, а после незнайно защо, може би заради дъжда и прочие, устата му се разприказва сама: — Хората не си дават сметка, че колкото повече гаджета имаш, толкова по-често ти се налага да късаш. — Толкова често, че научаваш пътните знаци наизуст, да.

Биърли отвори очи и вдигна вежди.

— Ха. Не помня да си изтъквал тази част от упражнението.

— Не съм.

Немалка част от проблемите на Иван произлизаше от индиректния и не толкова индиректен натиск за изгодна ворска женитба, при това не само от страна на млади неомъжени момичета. Имаше два случая с омъжени жени, чийто семеен статут не ги спря да повдигнат въпроса, въпреки наивните очаквания на Иван, че поне те няма да му кроят номера. Виж, с Тедж никога не беше имал този проблем. Ха! Ако беше предполагал колко спокойно е да си женен — в сравнение с това да се ожениш, — сигурно щеше да го е направил преди години, само че тогава не Тедж щеше да му е невястата, следователно нямаше да е същото, нали? Иван се замисли унило над този парадокс.

Би се облегна назад с уморена въздишка.

— Е, поне раздялата с Тедж няма да те затрудни.

Иван едва ли би могъл да набие спирачки насред улицата и да удуши агент на ИмпСи в колата си, колкото и много да го дразнеше въпросният агент. За щастие стигнаха до пресечката на Биърли, преди изкушението да е надвило здравия разум. Би махна вяло с ръка, обичайния му начин да каже „благодаря“ и „довиждане“ едновременно.

Иван се чудеше дали ще завари Тедж у дома. Или не. След това пък не можа да реши дали да настъпи газта, или да кара бавно, нерешителност, която го удържа в скучните граници на разрешената скорост чак до подземния гараж.

 

 

Следващите два дни прекара в денонощно преследване на Тедж. В неделя вечерта тя се върна от хотела много късно, без Риш, когато Иван вече потъваше в дълбок сън, изтръпнал от мисълта за ранното ставане на следващата сутрин. Работната седмица започна, а смяната на Иван се проточи благодарение на безкрайния сякаш поток от служебни неуредици и недомислици, които той се опитваше да разчисти с кратки паметни бележки, вариращи от троснати до саркастични. На нокти от раздразнение, Иван вече съчиняваше наум цял нов подвид на последните със заглавие „унищожителни“. Така или иначе, пропусна и вечерята, и Тедж, която пак беше навън в ролята си на личен шофьор.

Изпреварващият удар на Иван за следващата вечер — резервации в хубав ресторант за Тедж и семейството й, събитие, което тя не можеше да пропусне по простата причина, че трябваше да докара останалите, — завърши с непълен състав Арки, но все пак достатъчно на брой, за да предотвратят евентуален личен разговор между двамата младоженци. Общият разговор беше доста вял и се въртеше около туристическите забележителности на Ворбар Султана. Пълният с хора ресторант явно бе лоша идея, бързо реши Иван; по-добре да ги беше поканил в апартамента си на семейна сбирка с информативна стойност — по възможност с фаст-пента, сервирана заедно със супата. Или с напитките в края на вечерята. За жалост наркотикът на истината се прилагаше венозно, а не през устата.

По-късно вечерта отново не можа да си поговори с Тедж, нямаше дори секс като заместител — начин за избягване на разговора, с който навярно би могъл да се примири. Предвид присъствието на Риш върху разтегателния диван в хола креватният успех на Биърли също бележеше рязък спад, макар че това едва ли можеше да мине за утеха. А на сутринта Тедж го остави да се успи — нарочно? — и Иван изхвърча към службата за поредното боричкане с най-големите идиоти в Операции, без разговор, без целувки, без закуска, без кафе дори.

„Това не може да продължава така“.

 

 

Микоразлагащият агент се държеше странно.

Тедж нагласи маската си — обикновена болнична маска без електронна защита, която Амири беше взел бог знае откъде, — сложи си гумените ръкавици и последва Амири, баба и Чер по паянтовата сгъваема стълба, спусната в широката един метър дупка. Фенерчетата с химическо захранване и студена зеленикава светлина подскачаха на коланите им при слизането и рисуваха неприятни светлосенки по стените на шахтата.

Тедж трябваше да признае, че през първите три дни микоразлагащият агент беше постигнал впечатляващи резултати. След първото им идване тук Амири и Чер бяха навестявали гаража всеки ден, поотделно и всеки път по различен маршрут, за да проверят как върви процесът и да заложат нови пръчки. По всичко личеше обаче, че твърденията на онзи Карло, приятеля на баба от Земята, че агентът му копаел прави тунели с еднакъв диаметър, са празни приказки, поне засега. Черните стени на шахтата се меняха — и не само заради подскачащите лъчи на фенерчетата. Разширяваха се и се свиваха на неравномерни интервали, свръщаха ту в една, ту в друга посока. Тедж стигна до разширение, нещо като фоайе в дъното на шахтата, което Амири беше направил, за да складира екипировката им, изправи се и затаи дъх.

Амири вдигна пръст пред маската си.

— Оттук нататък без приказки, освен в краен случай — прошепна той. Чер и Тедж кимнаха послушно. Оставили бяха комуникаторите си в заключеното складово помещение горе, а вместо обувки носеха меки пантофи. Пантофите на Тедж бяха с пухкави зайчета на върха, а тези на баба — с котенца. Така им се пада, помисли си тя, щом бяха оставили пазаруването на Смарагд. Дали заради пантофите, или по друга причина, усещаше пода под краката си не твърд, а като гума.

Тунелът към парка беше точно толкова висок, колкото да се изправиш, освен за баба, която вървеше с наведена глава, и освен там, където диаметърът му се стесняваше и всички привеждаха рамене. Нещо по-лошо, тунелът завиваше накъдето му падне, а два от завоите бяха кажи-речи обратни. Сякаш вървяха не през тунел, а пълзяха през червата на гигант.

И пак в тази връзка, тунелът сякаш си беше отгледал апендикси — малки слепи разклонения. Повечето бяха съвсем тесни, колкото Тедж да си пъхне ръката, което тя отказа да направи, със или без ръкавица. Чер обаче, който, изглежда, беше развил собственическо чувство към тунела, пъхна своята. Тедж му се изплези. Чер спря при следващото разширение, очите му светеха над маската.

Амири водеше баба им напред, погледна ги с раздразнение през рамо, но не можеше да им се развика, така че… Светлинките им се отдалечиха с ритъма на предпазливите им стъпки.

— Виж! — прошепна Чер и насочи фенерчето си към находката. Явно искаше да изненада сестра си, защото упорито беше отказал да й намекне какво е открил.

Нечие стъпало, от което бяха останали само костите, стърчеше от стената на нивото на кръста му.

Тедж отскочи назад и погледна вбесено своя тек-брат. Чифт-братя, тек-братя, всички братя бяха еднакви. Явно му беше адски смешно, че Тедж не може да извика, а трябва да преглътне задавено писъка си. Тедж си пое дълбоко дъх, решила, че демонстративният непукизъм ще е най-доброто отмъщение.

— Е, значи има поне един бараярец, за когото да не се притесняваме.

Чер се изкиска под нос и извади от джоба на якето си дълъг сгъваем нож. Разгъна го, опря върха в гуменявата стена до стъпалото и натисна с тяло. След миг на съпротивление острието на ножа потъна.

— Какво правиш! — изсъска Тедж, а той започна да реже като с трион.

— След ден-два стените на тунела ще се втвърдят — прошепна й в отговор. — Затова — сега или никога.

Тедж схващаше логиката на казаното, но не схващаше какъв е проблемът с „никога“. Ако питаха нея, Чер можеше да го направи на връщане и в друга компания, не в нейната. След като установи, че не може да измъкне стъпалото от стената въпреки изрязания около него кръг, Чер се зае да отреже по-голям. Когато отстрани и него, от дупката се изсипа толкова много пръст, че Тедж се зачуди дали да не си плюе на петите… но свлачището постепенно спря. Чер продължи да копае и да реже, после пъхна ръката си в дупката. На лицето му се изписа изненада.

— От другата страна е празно!

— Друг тунел? — попита Тедж. — Този нещастник трябва да е стигнал някак дотук. Прокопал е тунел толкова надълбоко?

Чер коленичи и започна да рови с кучешки ентусиазъм. И кажи-речи със същия, стил. Подът на тунела се покри с педя пръст, а Чер се навря в прокопаната дупка.

— Леле, ела да видиш!

Тедж определено нямаше желание да се навира в тесни дупки, но пък не можеше да зареже братчето си само в разни потенциално опасни експедиции, нали така? Беше един вид длъжна да го последва.

Прибра косата си под яката на якето, сложи си плетената шапка и се вмъкна в дупката след Чер.

Той клечеше в някакво тясно смрадливо място, поддържано от извити дървени подпори. Малко по-нататък имаше други подпори, пречупени и затиснати под тонове камъни и пръст. Тунелът се беше сринал и бе заклещил техния скелет в капан, така ли?

Явно бе станало много отдавна, иначе вонята щеше да е нетърпима. Трупът лежеше по корем, затрупан от кръста надолу, костеливите ръце — протегнати напред, сякаш до последно са ровили пръстта. Сух кичур коса още се крепеше за черепа, но извън това органичната материя се беше разложила отдавна, включително част от дрехите. Синтетиката още се държеше, макар и окъсана, имаше и нещо като раница, която се валяше захвърлена на крачка от главата на нещастника, сякаш той сам я беше метнал там с цената на някакво последно усилие. Повечето метални части бяха ръждясали до неузнаваемост, но имаше и няколко лъскави парчета, включително емблемите с форма на око, които служителите на ИмпСи носеха на яките си, както и някаква верижка около врата на скелета. Тедж я свали предпазливо. На верижката висеше метална плочка с релефен надпис: непознато за нея пролетарско име. „Абелар В“. Сержант — това би трябвало да означава съкращението „срж“, предположи Тедж, — и дълга серия цифри и букви, нещо като код навярно, или сериен номер.

— Бараярски войник — измърмори тя. — Какво е правил тук обаче?

Вдигна поглед, видя, че Чер отваря раницата, и изсъска:

— Не я пипай бе!

— Защо? — попита Чер и я отвори.

— Може да е бомба.

Това го спря. Той насочи фенерчето и лъчът разкри плетеница от корозирали и некорозирали, но категорично излезли от строя електронни джаджи, както и някаква още по-чудата сивкава… а бе нещо сивкаво.

Тедж прибра медальона в джоба си и допълзя да огледа раницата отблизо. Сивото… вещество, поне два-три килограма, беше безформено и от него стърчаха стари жици.

— Пластичен експлозив? — предположи Тедж.

Чер се намръщи.

— И да е, е много стар. Може би вече е негоден.

— А може и да е годен.

— Хм…

Амири прошепна притеснено през дупката:

— Тедж? Чер?

— Амири, трябва да видиш това! — прошепна Чер.

— Казах ти да не го пипаш тоя проклет крак!

— Да, ама към него има човек! Ти си лекарят, сигурно ще разбереш пред колко време е умрял!

Последваха ругатни под сурдинка, после Амири се провря педя по педя през дупката. Ядът му към безотговорните и откачени по-млади членове на семейството се бореше за надмощие със собственото му любопитство. В крайна сметка и с цената на видими угризения любопитството спечели битката. Амири, с ръкавици, взе да ръчка и опипва видимата част от трупа.

— Не мога да кажа със сигурност, защото не познавам екологичните особености на бараярската почва… Но тук е влажно. Не по-малко от двайсет години, бих казал. И не повече от четирийсет. Някой местен криминалист със сигурност би дал по-точна преценка. — Погледът му попадна върху раницата, оставена току извън обсега на костеливите пръсти. — Ох! Мамка му! Не я пипайте!

— Много е стара. Едва ли ще се взриви — каза Чер. — Защо да не вземем парченце за анализ?

Това очевидно повлия на изследователската душа на Амири, защото той промуши глава през дупката и подвикна:

— Бабо! Ти си по-добра по химия от мен. Пластичният експлозив губи ли свойствата си с времето?

— Някои видове — да — прозвуча отговорът на баба.

— Ами тогава… — Амири издърпа безцеремонно ножа от ръката на Чер, коленичи и се опита да отреже внимателно парченце от сивкавата буца. Която явно се беше втвърдила с времето.

— … други стават нестабилни — продължи след пауза гласът на баба.

Амири замръзна.

— Гласувам да зарежем тази работа — каза Тедж. — Или да се върнем по-късно, след като приключим с другото. Ако има време.

— Добре — каза Амири и сгъна неохотно ножа, но не го върна на Чер.

Чер не възрази.

След това Амири извади от джоба си детски компас, простичка аналогова играчка. Вдигна го под лъча на фенерчето и се взря в трепкащата стрелка.

— Накъде ли е бил тръгнал?

— Зависи дали е загинал на идване, или на връщане — каза Тедж.

Амири въздъхна и прибра компаса.

— Трябва да начертая подробна карта, иначе току-виж пак сме пратили микоразлагащия агент в грешната посока.

Изпълзяха след него през дупката и завариха баба да ги чака намръщена до купчината пръст.

— Чер, ще се наложи да разчистиш всичко това — каза тя и посочи. — Иначе ще разнесем пръстта навсякъде. И покрий с нещо тази дупка, за бога. Как изобщо ти хрумна да…

— Но, бабо, там имаше труп!

— Бараярските гробища са пълни с трупове — каза баба без грам съпричастие. — Обичаите им са изключително нехигиенични. Кремацията е сто пъти по-добър метод.

На Сетаганда предпочитаха кремацията, разбира се.

Баба остави двете момчета да почистят и подкара Тедж назад по тунела. Амири с нищо не беше заслужил неприятната задача, но все някой трябваше да държи Чер под око.

Тедж оглеждаше тавана на прохода все по-притеснено. Не се ли снишаваше на места?

Стигнаха до първото разширение и свалиха маските и ръкавиците си.

— Какъв е проблемът с предния край на тунела? — попита Тедж.

— Микоразлагащият агент се е натъкнал на инклузия, на някаква пречка, и се е разделил на четири напълно безполезни тунела. Заложихме друга пръчка.

— Каква инклузия?

— Ами, част от отводнителна канализация, така мисля. Тръба, в която се чува плискане.

— Толкова надълбоко?

— Всъщност сега сме горе-долу на едно ниво с речното корито. Макар че въпросната отводнителна канализация едва ли е била положена от бараярците, ако се съди по високото качество. Най-вероятно е останала от времето на Деветата сатрапия.

— Бабо… може ли и нашият тунел да се срути? Като онзи, дето е затиснал бедния бараярски… бомбаджия? — Тедж се замисли за думата, която беше избрала. Звучеше ли смислено, предвид обстоятелствата? Май да. Дори онзи да беше атентатор самоубиец, застигналата го смърт пак беше ужасна. Опипа с пръсти идентификационния медальон в джоба си и се зачуди дали и Иван Ксав има такъв. И да имаше, тя не го беше виждала.

— Ами да, след време. — Баба се обърна и погледна намръщено към тунела. — Виж, кръглата тръба, ако е съвършено кръгла, представлява изключително стабилна конструкция от две дъги, които се подпират една друга. Виждала съм такива конструкции на Земята, при това изградени от обикновени камъни, които са оцелели три хилядолетия въпреки високата тектонична активност на планетата.

— Но нашият тунел не е идеално кръгъл. Прилича повече на… черво.

— Да, така е, за съжаление. Но не е нужно да оцелее хилядолетия, а само седмица-две.

„Но ако се срине и затисне някого?“ — понечи да попита Тедж, но баба й вече се качваше по паянтовата сгъваема стълба. Тедж въздъхна и тръгна внимателно след пантофите с пухкави котенца.

 

 

Същата вечер — о, чудо — Иван се намери с Тедж, и двамата будни, по едно и също време и на едно и също място, при това не другаде, а в неговата спалня. Тедж обаче беше неспокойна, крачеше напред-назад, сякаш място не може да си намери. Отвори най-горното чекмедже на скрина, където Иван държеше разни дреболии, и разрови любопитно съдържанието му, като вземаше ту едно, ту друго, после го връщаше на мястото му.

— Какво търсиш?

— Просто ми хрумна… имате ли военни идентификационни медальони, сещаш се? Не съм те виждала да носиш.

— Медальони? А, говориш за кучешки нашийници.

— Кучетата пък какво общо имат?

— Нищо. Просто така им казваме. Не знам защо. Открай време им викат така. Полага ти се само един. Приличат повече на огърлици, вярно, но това би звучало твърде момичешко, та затова… кучешки нашийници.

— О.

— Моят май е в гардероба, при черната ми нарядна униформа.

— Бараярските войници с тази униформа ли ги носят? С нарядната? Когато ги пращат по задачи?

— Ами, не ги носим всеки ден, още по-малко в щаба. Само в реална обстановка. На опасни мисии. Преди години в Операции имаше идея да ги заменят с подкожни импланти, електронни джаджи, които следят местоположението ти, но на войниците не им хареса, а после някой се сети, че ако ние можем да откриваме хората си с едно щракване на пръсти, същото лесно би могъл да направи и врагът, което сложи край на спора. — Да не споменаваме, че „нашите“ хора можеха да се окажат „вашите“ в евентуален граждански конфликт. Нямаше да е за пръв път.

— Значи… — Тя се поколеба и го погледна през рамо. Иван бе заел добра, според него, тактическа позиция, полегнал в своята половина на леглото. — Значи, значи… ако тръгнеш на опасна мисия, аз ще разбера по това?

— Е, надявам се, че ще разбереш, защото аз съм ти казал.

— Не… — Погледът й стана замислен. — Не съм сигурна, че ще ми кажеш.

Иван се изкашля многозначително.

— Защо всъщност питаш?

— Ами… днес намерих един… кучешки нашийник и се зачудих. За теб.

— Къде?

— Ами… на пода на един гараж. Чакай малко… — Изтича в хола и след малко се върна на бегом в спалнята. Държеше тънка верижка, на която нещо дрънчеше и улавяше светлината.

Иван се търколи в леглото, взе медальона, обърна го и прочете надписа.

— А, това трябва да е много старо. Моят е различен. Може би някой го е запазил като сувенир. Сигурно е паднал от джоба му. — Въображението му услужливо роди друга, по-тъжна картинка. — Или от джоба й.

— Звучи логично.

— На бас, че човекът, който го е загубил, би искал да си го върне. В кой гараж го намери?

— О, не помня. Спирахме на много места.

— Може утре да проверя в нашите архиви. Да видим дали ще открия нещо за този тип.

— Ще можеш ли? — Изражението й за миг се проясни, после помръкна отново. — От друга страна… ще ми се да си го запазя като сувенир. — И посегна колебливо да вземе реликвата.

— Ако искаш кучешки нашийници, мога да ти дам старите си. От времето, когато бях лейтенант. — Още по-старите си нашийници, спомни си той, от времето си на редник, беше подарил на някакво гадже и повече не ги беше видял. Което доказваше, че въпреки името си нашийниците не действаха като каишка за момичета.

Тедж седна на ръба на леглото. Още изглеждаше отнесена обаче. Иван посегна към нея, но не довърши движението, спрян от следващия й въпрос:

— Иван Ксав… какво знаеш за старите бараярски пластични експлозиви?

Той се облегна назад, тотално сащисан.

— Надявам се, че не си намерила и експлозиви на пода на онзи гараж!

— Не, не.

— Колко стари?

— Много. Отпреди двайсет години, дори повече.

— В академията имахме курс по муниции, но само за съвременните разновидности.

— И преди колко време си карал този курс?

— Преди, ами… седемнайсет години?

— Тоест почти преди двайсет.

Иван примигна.

— Така излиза. Хм. — Той прегрупира силите си. — Във всеки случай, когато човек намери нещо подозрително, просто вика сапьорите, такова е правилото. В твоя случай може да се обадиш на мен, а аз ще се обадя на сапьорите.

— Ти това ли би направил?

— Естествено! Е, освен онзи стар партизански склад с експлозиви в планините Дендарии, който намерихме с Майлс и Елена, когато бяхме малки. Но ние и тримата бяхме адски тъпи хлапета, както, чичо Арал подробно обясняваше на всичко живо, след като складът… но това вече няма значение. Въпросът е, че тук-там хората все още се натъкват на стари неща, които са опасни и с които цивилните по-добре да си нямат работа. — Иван съумя да се измъкне от плетеницата на поредното лирическо отклонение и да зададе централния въпрос, който беше: — Защо питаш?

— Просто така — каза небрежно Тедж.

Да бе. Сигурно и авокадото беше по-хитро от Тедж, онова с шарещите очи. Истински срам за една джаксънианка.

— Четох нещо за това — добави тя след миг, видяла бог знае какво в изражението му. Концентрация най-вероятно.

— Какво ще кажеш — продължи Иван след минутка — да си взема малко отпуск? — И да вървят по дяволите разните му там досадници от ИмпСи, които смятаха, че Иван се превръщал в риск за сигурността. — Щом семейството ти няма да остане дълго на Бараяр, сега е моментът да се опознаем, нали така? Аз — тях и те — мен. Звучи съвсем логично.

— О! — Първо му се стори доволна, после — смутена. — Не искам да ти преча на работата. Знам, че кариерата ти е много важна.

— Не сме във война. Тази седмица поне. Сигурен съм, че отделът няма да се срине в хаос, ако отсъствам няколко дни. Досега не се е случвало.

Очите й горяха като на животно, уловено във фаровете на кола.

— Добре, разбрахме се. Хайде да правим любов!

Това си беше истинско клише в диверсията. Кое следваше — да имитира оргазъм?

 

 

… не още, изглежда, не още.

„Това означава, че тя ме харесва, нали?“ — настоя някаква смотана негова млада версия от кьошетата на главата му точно преди да настъпи физиологично обусловеното затъмнение.

Навъсената му застаряваща версия си помисли друго: „Иване, ти си идиот“.

Ала нито един от Ивановците в жалката комисия не беше събрал кураж да зададе гласно единствения важен въпрос. „Тедж, ще останеш ли?“