Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (24)

24.

Тедж остана с впечатлението, че от ИмпСи много биха искали да покрият своите две пресечки от Ворбар Султана с огромен брезент, но вече беше твърде късно за това. Покрай драматичната — да не споменаваме кална, шумна и публична — спасителна операция с мащабни изкопни работи, слуховете за почти откраднато съкровище, престъпни босове, космическа инвазия, грозни похищения на красиви жени, контрабандисти и какво ли още не, и всичко това в самото сърце на империята и придружено в добавка от мистериозното потъване на една от най-знаковите сгради на планетата, погълната от самата планета, кажи-речи единственото нещо, което правителството съумя да опази в тайна, бяха подробностите около микоразлагащия агент.

— Надявам се хората на Грегор, които се занимават с контрол на щетите, да опазят поне тази тайна — каза Иван Ксав на Тедж. — Иначе семейството ти може сериозно да пострада. За другото най-много да влязат в затвора, но за това… Бараяр още не е преболедувал травмата от експериментите с биологични и химически оръжия, които сетаганданците са провели тук по време на Окупацията. Слухът, че сте пуснали мутирал чуждопланетен лишей в нашата биосфера, може да ви струва живота, буквално. Разчленяването на Лудия император Юри ще бледнее в сравнение с това. Градът ще се напълни с гневни тълпи, които ще ви разкъсат, а после ще разкъсат разкъсаното. Военните няма да ги спрат, защото в огромната си част ще се присъединят към тях.

— Да, но микоразлагащият агент е от Земята — каза колебливо Тедж. — Няма нищо общо със Сетаганда. А Земята… не се брои за „чужда планета“, нали? Защото е люлката на човечеството и прочие. А баба каза, че агентът е безопасен.

— Големи гневни тълпи, безчетни. — Иван Ксав поклати глава. — Докъдето ти поглед стига.

Саймън Илян кимна неохотно в знак на съгласие.

Същата вечер Арките бяха изписани от Военната болница в отлично здраве и върнати не в хотела си, а в един празен апартамент няколко етажа под мансардното жилище на лейди Алис. Униформени охранители от ИмпСи стояха на пост във фоайето, други патрулираха на приземния етаж. Вещите им, всичко без комуникационните устройства от различен вид, бяха донесени от хотела доста по-късно, след обстойна проверка от специалисти по сигурността, каквито понастоящем не достигаха. Иван Ксав се зачуди на глас колко ли отпуски за Зимния празник са били прекратени по спешност и добави, че това също щяло да се впише по сметката на Арките.

Все още не бяха арестувани официално, за разлика от сер Имола, както Тедж разбра със задоволство. Правилно било да се каже, че са „задържани по усмотрение на императора“, термин, който накара Гъли да се намръщи и да се качи в апартамента на лейди Алис — съпровождана от охранител с безизразно лице, — за да провери точното му юридическо значение. Иван Ксав обясни мрачно, че би било по-точно да се каже „задържани за усмирение от императора“. От друга страна, това, изглежда, отлагаше поне временно прекратяването на визата им, макар че, доколкото Тедж схващаше ситуацията, депортирането им по спешност можеше да излезе на дневен ред по всяко време.

Въпреки охраната и прочие предложения за интервюта по медиите все пак пробиха път до тях.

Гъли каза колебливо:

— Може би идеята не е толкова лоша. Ако успеем да се представим в добра светлина, това може да подпомогне бъдещата ни защита.

— Лично аз — отбеляза свирепо лейди гем Естиф — бих била повече от щастлива да кажа това-онова на този мракобесен свят.

Барон и баронеса Кордона се спогледаха.

— Никакви интервюта — каза баронесата. — Нито дума.

— Да — въздъхна баронът.

Евакуирането на критично оборудване и документация продължаваше през покрива на потъналата централа под строга военна охрана и ескорт до други правителствени сгради в съседство. По този повод Илян присви болезнено очи и измърмори:

— Господи, стаите с веществените доказателства сигурно са съсипани. Не ми се мисли какво ще открият момчетата, когато стигнат до тях.

Според новинарските емисии потъването на централата се било забавило значително. Бавно или не обаче, до полунощ шедьовърът на Доно Архитекта беше потънал до четвъртия си етаж в земята.

 

 

На следващия ден Саймън отиде на уговорения си обяд с Грегор. Върна се след час.

— Не се случва често — отбеляза той, било към лейди Алис, било към близката далечина по принцип, не стана ясно, — не се случва често Грегор да си позволи удоволствието на сарказма. Видно беше, че му се отразява добре. — После добави под нос: „Живеем, за да служим“, затвори се в кабинета си и не излезе оттам до вечерта.

Когато ревизорите от Имперската счетоводна служба, които инвентаризираха съдържанието на стария сетагандански бункер под ръководството на комодор Дъв Галени — който беше прехвърлен временно от своя отдел до приключването на тази спешна задача, — стигнаха в оценката си до един милиард и сто милиона марки, достъпът на медиите до докладите им беше прекратен.

 

 

— Какво — попита Гъли, надничайки над рамото на Иван Ксав, — означава „свръхсекретно императорско… — примижа, преди да довърши — дознание“?

— Ами, нещо като призовка — каза Иван Ксав. — Със зъби. Макар че това би било… би било…

— Меко казано? — подсказа му Тедж, която надничаше над другото му рамо.

— Да — каза с глух глас той. — Много меко…

 

 

Доскоро Иван се бе надявал да придружи Тедж при първата й визита в Императорския дворец, но не при такива обстоятелства. Сега тя оглеждаше с тревога разпрострялата се в парка масивна сграда, гигантски неправилен правоъгълник на четири до шест етажа, в зависимост кое крило гледаш, и чудати топли връзки, малко като замъка Воркосиган, но умножено по четири, с по-нови достроявания, датиращи от годините след една или друга война. Източният портален вход беше от по-старите, величествен и с изобилна декорация. Наземната кола на маман тъкмо изплюваше пътниците си — самата лейди Алис, Саймън и старшите Арки (плюс една гем Естиф). Иван паркира своя двуместен автомобил зад тях, слезе, отвори вратата на Тедж и двамата ги настигнаха при големите двойни врати, където ги чакаше личният майордом на Грегор. Тази сутрин майордомът изглеждаше мрачен и изпълнен с подозрение, макар че щом зърна Саймън, физиономията му се преля в каменна безизразност. Иван удостои с физиономия тип „сърдито раздразнение“.

Придружен от двама дворцови охранители — навярно в ролята на овчарски кучета, които да държат стадото накуп, — майордомът ги поведе по коридори и стълбища, които, странно защо, водеха надолу. Иван рядко беше слизал в тази подземна част на двореца, пълна предимно с малки съвещателни зали. Различните публични церемонии и празненства, като наближаващия императорски бал за Зимния празник, се провеждаха другаде, а достъпът на гостите до сутерена беше строго ограничен. Помещението, в което ги вкараха, приличаше повече на малка, но много добре оборудвана университетска аудитория, отколкото на съдебна зала. Най-отпред имаше катедра и маса с комтабло, а седалките бяха подредени в амфитеатрални дъги. Залата би могла да побере четирийсетина души, но днес капацитетът й очевидно нямаше да се запълни въпреки пристигналите по-рано младши Арки плюс Биърли. На маса встрани бяха сервирани, слава богу, кафе, чай и пасти — Иван не можа да реши дали това е знак за гостоприемство, или предчувствие за много дълго съдебно заседание.

Наля на Тедж кафе със сметана, предложи й да си вземе от пастите, но тя отказа с вяла усмивка — лош знак, — после отиде при Биърли и измърмори под нос:

— Ти лична покана ли получи, или си тук като цивилен пъдар от ИмпСи?

— И двете — измърмори на свой ред Би. — По покана и на Грегор, и на Алегре, представи си. Отделно получих подробни инструктажи от ИмпСи.

— В множествено число? Намерили са време за няколко инструктажа?

— О, тази седмица се ползвам със специалното им внимание — каза Биърли и се намръщи. — От онзи вид, който не вещае нищо добро. Сто пъти им казвах, че имам нужда от подкрепления… Както и да е.

А после се наложи всички присъстващи да оставят напитките си и да преглътнат по спешност последната си хапка, защото майордомът се появи и заяви:

— Внимание, моля. Император Грегор Ворбара.

След дълги колебания Иван беше избрал хубав цивилен костюм вместо зелената непарадна униформа; Грегор, интересно, беше направил подобен избор в строго тъмносиньо. Следваха го шефът на личната му гвардия и главният му секретар, който се отправи към катедрата да подготви документите. Набора неуверени полупоклони, недовършени реверанси и сведени глави Грегор прекъсна с жест, който сякаш казваше: „Добре, добре, но задръжте малко“, а гвардеецът се разбърза да му донесе кафе и две обезболяващи таблетки — последното изпълни Иван с остро чувство на вина, — които Грегор преглътна с кафето, преди да се отправи към катедрата. Секретарят подкани присъстващите да заемат местата си — старшите Арки и бабата на първия ред, плюс Гъли, Тедж и Иван, който седна в края, откъдето можеше да вижда всички, без да върти постоянно глава; Риш, Звездичка, Перла, Смарагд, Амири и Чер, плюс Биърли, седнаха на втория. Гвардеецът застана до стената, така че да държи под око цялата зала, а секретарят се настани пред комтаблото в ролята на протоколчик.

Грегор остави кафето си на катедрата и обходи с хладен поглед смълчаната публика.

— Събитията от последния уикенд пораждат редица спорни въпроси от правно и практическо естество, не на последно място с юрисдикцията, защото Ворбар Султана е столица както на империята, така и на окръг Ворбара. Първо, въпросът за евентуалните престъпления, закононарушения и заплаха за общественото здраве на територията на град Ворбар Султана и окръг Ворбара. Тези казуси се разглеждат от Графския съд на окръг Ворбара, в който аз, като граф Ворбара, съм върховен съдия и арбитър. Второ, ако разглеждаме случилото се като нападение срещу ключов военен център на империята, то аз, като главнокомандващ на бараярската армия, отново съм човекът с върховната власт. И накрая, налице са въпроси, които засягат добруването на империята като цяло, за което аз — като император — отново имам последната дума. Реших да събера всички тези юрисдикции… — не каза „накуп“, но Иван лесно отгатна подтекста в думите му, — и да разгледам всички основни въпроси по време на тазсутрешното изслушване. Накратко, предлагам ви бързо производство без право на обжалване. Ваше право е да приемете това предложение и да се съобразите с моята присъда, или не. Свободни сте да обсъдите помежду си вариантите и да ми съобщите решението след това.

Гъли стана и се отправи с бърза крачка към старшите Арки. Грегор тръгна към масата за още кафе, взе си и паста. „Точно така, сир — помисли си Иван, — хапнете си пастичка, вдигнете нивото на кръвната си захар“. Самият той се присъедини към съвещанието на Арките. Майка му и Саймън обаче останаха на местата си.

Гъли тъкмо казваше:

— Ако искаме да отложим максимално присъдата, трябва да действаме сега. Има куп процедурни възражения, на които да се позовем, за да отложим изслушването. Вече така или иначе бях подготвила план във връзка с удължаването на визата. С минимална преработка можем да го използваме за…

— Ако може да ви дам един съвет… — прекъсна я Иван.

— Слушаме те — подкани го баронесата.

— Десетина хиляди души чакат на опашка за минутка от времето на Грегор, а на вас той ви предлага на тепсия целия си предобед. Втори път няма да се случи. Освен това — дрехите му.

— Дрехите му? Какво дрехите му? — попита озадачено Шив.

— Те са знак. Ако Грегор смяташе да ви подгони заради местни въпроси, включително заради онзи трижди проклет микоразлагащ агент, щеше да облече графската си униформа в черно и сребърно. Ако е смятал да съсредоточи обвинението около щетите, които нанесохте на ИмпСи, щеше да облече непарадната зелена униформа. Вместо това идва тук с цивилен костюм, не като граф, не като военен, а като политик. Това означава, че иска нещо, което все още му убягва. И че може би има за вас предложение за сделка. Но само ако не му губите времето с глупости и ако не го ядосате.

— А него какво го ядосва? — попита Шив и присви очи.

— Ами, когато някой му губи времето например.

— И по какво се познава? — попита Тедж и погледна притеснено към подиума над рамото на Иван. — Че е ядосан?

— Ами… — Иван се поколеба. — Боя се, че вие няма как да познаете. Ще трябва да питате мен.

След което се оттегли, така че Арките да обсъдят положението насаме. За негово огромно облекчение, след минутка Шив се обърна към подиума и заяви:

— Къща Кордона се доверява на правосъдието на Негово императорско величество.

Лейди Алис не каза и дума, само вдигна ръка към устата си, жест, в който Иван разчете облекчение. Което за пореден път повдигна въпроса какво точно е било съдържанието на полутайните женски съвещания от последните няколко дни между Мойра, Удин и Алис.

Секретарят погледна комуникатора на китката си, стана и отиде да отвори вратата. Майордомът водеше нова делегация. Иван познаваше всички новодошли.

Дъв Галени беше със зелената си униформа, образцов имперски офицер от глава до пети; генерал Алегре — също; както и полковник Ото, уверен в ролята си на експерт и без нито едно петънце кал по униформата. Също толкова уверен в ролята си на експерт, да не говорим за гигантското му его, беше и д-р Вон Уедел от Имперския научен институт, водещ специалист по биология — молекулярна, генетична и всякаква. По петите му вървеше главният административен директор на института Сюзан Алегре, навярно със задача да дърпа юздите на Уедел, нещо като звероукротител, от какъвто той обикновено се нуждаеше, или пък за да следи и ограничава евентуалните по-нататъшни претенции към поверената й институция; така или иначе, когато ги подканиха да заемат местата си, мадам Алегре седна до Уедел, а не до съпруга си.

След като всички се настаниха и залата утихна, Грегор продължи:

— Има два възможни подхода към решаването на всяка дилема, било в правораздаването, било другаде. Единият е да започнеш с фактите и да ги проследиш безпристрастно до източника им; другият — да започнеш с желания резултат и отзад напред да нагодиш стъпките, необходими за неговото постигане. Ще ми се днес да пробваме един среден подход. Нека започнем с началото и с няколко централни факта… Комодор Галени, успяхте ли да установите защо информацията за сетаганданския бункер и неговото съдържание е убягнала от вниманието на ИмпСи преди години? И как сержант Абелар и неговата бомба са се озовали под централата на службата?

— Да, сир. Вчера и тази нощ отбелязах значим напредък в изясняването и на двата въпроса.

След последния му доклад тоест, което означаваше, че част от информацията ще е нова и за Грегор. Императорът подкани с жест Галени да застане отпред и се опря на катедрата.

Дъв застана до масата с комтаблото спокойно като университетски преподавател с многогодишен стаж. Огледа слушателите си с почти толкова любопитство в погледа, с колкото го гледаха и те.

— Прегледах документите и записите, останали от строежа на централата на ИмпСи отпреди близо осемдесет години, и успях да проследя офицера, който е подписал доклада за инспекцията на бункера, някой си капитан Гео Фарос. Бил е на служба в ИмпСи; за инспекцията на бункера към него е бил прикрепен помощник от инженерния корпус, сержант Влад Норман. Месец по-късно и двамата, заедно с още трима цивилни служители, загинали при трудова злополука на строежа, когато, според извършената впоследствие проверка, два етажа в процес на изграждане се сринали заради неправилно оразмеряване и инсталиране на сглобките. „Шашма“ — този, ъъ, строителен термин е подчертан в доклада. С двойна черта.

Полковник Ото, на третия ред, вдигна заинтригувано вежди и кимна. Галени му кимна на свой ред, като аналитик на аналитик, след което продължи:

— Във връзка с тази злополука и по подозрение в неоторизирани икономии на материали император Юри, по препоръка на своя архитект, наредил ръководителят на строежа да бъде обесен, а всички сглобки на трегерите да бъдат подсилени тройно, но това е друга история.

— Аха, доброто старо време — измърмори Ото. Не стана ясно дали го казва с ирония, или с носталгия.

— Има две възможни обяснения защо бункерът и неговото, ако позволите да отбележа, изумително съдържание са останали встрани от вниманието на ИмпСи. Възможно е Фарос и Норман просто да са претупали инспекцията, било от мързел, било притиснати от кратките срокове. Решили са, че бункерът, изграден трийсет години по-рано, едва ли съдържа нещо интересно или опасно. По онова време строежът вече бил надхвърлил и бюджета, и сроковете за изпълнението си — последвалата история със сглобките на трегерите вероятно е била резултат от същото изоставане, — затова тази хипотеза не може да бъде отхвърлена напълно. Второто възможно обяснение е, че Фарос и Норман са открили какво има в бункера и са решили да премълчат новината, та на някакъв по-късен етап да се върнат и да изнесат част от него за лично облагодетелстване. Военното досие на Норман е безупречно, но и изкушението, както вече знаем, е било голямо. При Фарос такъв вариант изглежда още по-правдоподобен — по онова време нещата около Юри вече започвали да намирисват, а той, поради поста си, е бил в позиция да наблюдава въпросното вмирисване отблизо, така че лесно е могъл да се изкуши — било от алчност, било от страх, било и от двете — да подсигури бъдещето си по този алтернативен начин.

— Вие кое обяснение смятате за по-правдоподобно? — попита Грегор.

Галени поклати глава.

— Когато изследваме историята, най-интересният въпрос е „Какво са си мислили онези хора?“. Уви, той често е и най-трудният. Освен ако в процеса на разследването не изскочат някакви нови документи, ще можем да разчитаме единствено на догадки, а те нямат научна стойност.

— Добре — каза Грегор като че ли малко разочаровано. — А Абелар? Между другото, късно снощи разговарях с вицекраля на Сергияр. Арал каза, че не помни да е пращал човек със заповед да взриви щабквартирата на ИмпСи, когато службата е била под командването на Вордариан. Нормално би било решението за подобно действие да бъде одобрено на най-високо ниво, тоест от него, но според собствените му думи тогава царял такъв хаос, че не било изключено някой да е действал на своя глава. Арал добави и още няколко думи за излишната инициативност, която едни или други офицери са склонни да проявяват, но това няма връзка с настоящото изслушване.

Галени беше наострил уши, но явно остана разочарован.

— Надявах се, че той ще може да хвърли известна светлина върху… е, какво да се прави. Поне знаем със сигурност, че заповедта не е дошла от Негри срещу Вордариан, защото по онова време Негри вече е бил мъртъв.

Илян се изкашля и каза:

— Всъщност историята показва, че заповеди на Негри със задна дата са били изпълнявани дори след физическата му смърт. По онова време. — Ръката му намери ръката на лейди Алис между столовете им.

Галени, изглежда, прие болезнено раздялата си с една от много малкото уж безспорни свои хипотези.

— Ясно. В такъв случай… Допреди Претендентството Абелар е имал образцово досие. Това… не ни помага особено, защото по онова време немалко офицери и служители искрено са вярвали, че Вордариан е най-доброто решение за Бараяр.

— Точно затова регент Воркосиган беше толкова щедър с амнистиите след края на гражданската война — вметна Грегор.

Галени кимна предпазливо.

— Абелар е бил старши охранител в щабквартирата на ИмпСи, следователно е познавал добре територията на… и под комплекса. Данните за него секват рязко в началото на размириците, а по-късно името му се появява в списъците с изчезналите. И то, забележете, без обичайната добавка — „изчезнал по време на бойни действия“ или „изчезнал без разрешение“. Просто „изчезнал“, точка. Определено не е бил обвинен в дезертьорство. При други обстоятелства бих настоял останките му — неговите и на оборудването му — да бъдат предадени на криминалистите за изследване, с надеждата те да открият някакви веществени доказателства за естеството на бомбата и тунела, който сержантът е прокопал, но… уви.

— Уви, наистина — въздъхна Грегор и стрелна притихналите Арки с недотам приятелски поглед.

— Ядосан ли е? — прошепна Тедж в ухото на Иван.

— Не още — прошепна в отговор той. — Шш, тихо.

— Е, каква е вашата теория? — попита Грегор. — Като бивш аналитик от ИмпСи.

Галени определено изглеждаше измъчен въпреки храбрите си усилия да го прикрие. Иван се зачуди дали комарецът не си повтаря наум АБВ-то на Илян — „Акуратно, бързо, важно“, — навярно с добавката: „Изберете си две от трите“.

— Имам чувството… — силното ударение подсказваше колко ниско стои тази дума в личната му класация, — че Абелар е бил един от многото мъже, които са се оказали отделени от своите части, присъединили са се към други войници със същата съдба и тези новосформирани подразделения са продължили войната по собствена инициатива и с наличните средства. Което още не доказва чия страна е взел Абелар. Ако разполагах с повече време, бих насочил разследването към старите му бойни другари, бих разпратил наши агенти да открият живите сред тях и да ги разпитат.

Иван погледна Алегре. Генералът беше примижал болезнено и навярно редеше молитва наум: „Моля те, Грегор, нека не е тази седмица“.

Грегор може и да беше чул молитвата. Така или иначе, каза следното:

— Как върви изпразването на бункера?

Гъли скочи на крака.

— Ако позволите да изтъкна аргумент от бараярското право. Ваше, ъъ… сър. — Е, явно беше запомнила поне това от краткия инструктаж на Иван. „Не, не се обръщай към него със «сир». Той не е ваш владетел, а «сир» означава «господар», следователно не ви е «сир».“ Както и да е, Грегор й кимна да продължи. — Според бараярския закон се полагат десет процента от стойността на находката на онзи, който е намерил изгубена вещ, включително исторически артефакти, конфискувани от окръжните или имперските власти.

— За бога, Гъли, това се отнася за изгубени портфейли — измърмори под нос Иван. Сигурен беше, че само Тедж го е чула, но явно не, защото Гъли му хвърли яден поглед, преди да продължи решително:

— Къща Кордона би искала да предяви колективен иск върху десет процента от съдържанието на бункера, старото работно място на лейди гем Естиф, на основание че без нас то никога нямаше да бъде открито.

— Чак пък никога… — измърмори Илян.

— Непокътнато — възрази моментално Гъли. — Бъдещето крие много въпросителни. Например: кой би го открил след неизвестен брой години и колко би могъл да изнесе под носа ви, преди вие да се сетите, че долу има нещо.

Грегор вдигна ръка да ги усмири.

— Наясно съм със закона, който цитирате. Ще се върнем на този въпрос по-късно.

„Ние ще се върнем?“ — отбеляза си наум Иван. „Ние“ като обикновено множествено число, или императорско „ние“? Така или иначе, в проблясък на рядка съобразителност, Гъли кимна и си седна на мястото.

Грегор каза:

— Моля, продължете, комодор.

Галени кимна и продължи:

— Помолих професор Хелен Вортис и екип по неин избор да се заемат с консервацията на всички документи, писмени и дигитални, с чиято евакуация приключихме вчера. Понастоящем документите се съхраняват под охрана в Имперския университет. Проучването и консервацията им тепърва започват.

Грегор махна подканящо с ръка — „И?…“

— Предварителната ни оценка за стойността на останалите находки, които успяхме да инвентаризираме и евакуираме на този етап… данните ми са от тази сутрин, проверих, преди да тръгна насам… — Галени се изкашля да прочисти необяснимо пресъхналото си гърло, — възлиза на три милиарда и деветстотин милиона марки.

Грешка, поправи се Иван, нека бъде „обяснимо пресъхналото си гърло“. Грегор, който беше приседнал на ръба на масата с комтаблото, буквално залитна. Шив потърка челото си, а лицето му се изкриви като на човек, страдащ от най-острата екзистенциална болка в историята на човечеството.

— Почти четири милиарда марки, Дъв? — попита Грегор. — Сигурен ли си?

— Говоря за онова, което успяхме да прегледаме. По план до края на седмицата трябва да приключим с горното ниво. Нямам абсолютно никаква представа какво ще намерим на долното.

— Горе-долу каквото и на горното, ако не греша — измърмори лейди гем Естиф.

Залата се смълча. Присъстващите гледаха отнесено, заети с проста аритметика.

— Нека отбележа също — отбеляза Дъв, възстановил строгия си професионален тон, — че настоящата стойност на произведенията на изкуството е значително по-висока, отколкото е била преди сто години. Един вид амортизация с обратен знак. Чудя се обаче… би трябвало доста хора да са знаели за бункера и съдържанието му, защото такова количество и асортимент не са довлечени там от един човек. Не мога да си обясня защо сетаганданците не са направили опит да измъкнат заровеното си съкровище.

Лейди гем Естиф изсумтя под нос — дори сумтенето й беше мелодично и приятно за ухото — и зачака.

Грегор я подкани с леко ироничен жест.

— Бъдете така добра и ни осветлете, милейди.

— Повечето неща бяха собственост на управляващата гем-хунта, а повечето членове на въпросната гем-хунта бяха екзекутирани при завръщането си на Ета Сета, затова — каза лейди гем Естиф. После добави: — А иначе бяха планирали да се върнат, да.

Иван не можа да прецени кой бе взел надмощие в жадния тон на Дъв — историкът или аналитикът по сигурността, — но така или иначе той каза:

— Искрено се надявам, че ще отделите време да си поговорим на четири очи, лейди гем Естиф.

Тя вдигна ръце с дланите напред, жест, който нямаше нищо общо с капитулацията, и каза:

— Това не зависи от мен.

— Благодаря ви, комодор Галени, това е засега — каза Грегор. — Полковник Ото, дали случайно вече не разполагате с по-пълен и по-подробен анализ, който да дава отговор на въпроса защо щабквартирата на моята служба за имперска сигурност понастоящем се намира почти изцяло под земята? От техническа гледна точка?

Иван добре помнеше паническите викове откъм шатрата на командния пункт в онзи емблематичен ден, сред тях и жални инженерски вопли от сорта на „Потъна бе! Потъна! Проклетницата просто потъна!“. „Анализ“, който полковникът лесно щеше да надмине.

Галени слезе от подиума и Ото зае мястото му.

— Сир. — Кимна на Грегор с дълбоко почитание, а на Арките се намръщи свирепо. — Продължават да пристигат данни, които внасят известни корекции в детайлите, но смятам, че общата картинка вече е ясна. — Вкара инфочип в четящото устройство на комтаблото. Над видплочата се материализира триизмерен образ с цветни очертания.

Ото махна със светлинната си показалка.

— Нивото на терена е в тъмнокафяво, околните сгради — в светлокафяво, сградата на ИмпСи е в зелено. — Там бяха, всичките шест етажа и няколкото подземни нива, кубична конструкция в подробен чертеж. — Това е бункерът. — Още няколко кутийки в синьо, диагонално спрямо големия зелен куб. — Старата отводнителна тръба. — Прозрачна тръба в червено, пресичаща под ъгъл улицата на голяма дълбочина. — Между другото, смятаме, че старият тунел на сержант Абелар вероятно е започнал точно от отводнителната тръба. Проникнал е оттам, после е запушил отвора, но така се е образувало слабо място… — показалката се врътна към едно по-тъмночервено петно, отбелязано с пунктир, — което е поддало, когато бомбата… — зловеща лилава точка, доста точно разположена в мащаба на проекцията, доколкото Иван можа да прецени, — се е взривила. А това е тунелът, прокопан от микоразлагащия агент, доколкото можахме да го картографираме. — Друга тръба, в жълто, която започваше с плътни линии от гаража под офис сградата зад ИмпСи и свършваше, отново с плътни линии, при бункера. — А това е предполагаемото междинно разположение на тунела преди взрива. — Разклонения с жълт пунктир точно под подземните нива на централата. — По всичко личи, че стените, които микоразлагащият агент изгражда, достигат високи нива на якост с времето, притежават висока издръжливост на външен натиск, но значително по-ниска на вътрешен. По време на подземната престрелка между престъпниците и охранителите от ИмпСи лъч на зашеметител е попаднал върху старата бомба и я е детонирал. — Така обрисуваната от Ото картинка не конкретизираше чие оръжие е предизвикало детонацията. Проблясък на лилава светлина изпълни жълтия тунел. — Въздухът и отделените при взрива газове са подложили на значителен натиск тунела по цялата му дължина; засега не е ясно дали е възникнала и вторична химическа реакция. Опънът от вътрешното налягане е пропукал стените, на места буквално ги е натрошил. Пораженията са различни, от видими пробойни до микропукнатини. Едновременно с това слабото място на отводнителната тръба — което е съвпаднало с прокопания от микоразлагащия агент тунел или е било в непосредствена близост — е поддало, а тръбният елемент непосредствено под него е бил смазан и е затапил тръбата. По тази причина прииждащата по тръбата вода се е отклонила през пробойната и напуканият вече тунел е започнал бързо да се пълни. Всъщност именно водата, изпълвайки мрежата проходи, е отложила временно сриването им, като е оказала натиск отвътре навън. В същото време обаче, прониквайки в пукнатините, водата допълнително отслабила стените на тунела и бързо е овлажнила дотогава сухия и стабилен подпочвен слой. Не забравяйте, че поради обилния дъжд отводнителните системи на града са били претоварени и водата е прииждала с голям дебит. В резултат на всичко това разклоняващият се тунел постепенно се е превърнал в гигантска гъба точно под основите на ИмпСи. — Възголям участък с неправилни очертания под зеления куб грейна в червено. — Налягането е растяло. — Червената светлина стана по-ярка, гъбата — по-голяма.

Иван хвърли поглед назад и видя идентични изражения на хипнотизиран ужас върху лицата на Илян и Алегре.

— Приблизително по времето, когато моите инженери прокопаха тунел до покривната плоча на бункера — в парка се появи бяла светлина, която се спусна в конус надолу до синия куб на бункера, — а може би и точно в момента, когато изрязвахме отвор в плочата, отводнителната тръба се е отпушила. Все още не мога да го докажа, но смятам, че именно вибрациите от нашите машини са причинили или най-малкото са ускорили отпушването. Така или иначе тръбата се е отпушила и е поела при пълен дебит гигантското количество вода, по-точно течна кал, с която е бил пълен тунелът. При което сградата на ИмпСи се оказва в ролята на тежко преспапие, което натиска гъбата и изстисква съдържанието й в отпушената вече тръба.

Червена светлина се изля на импулси по отводнителната тръба.

— А останалото — въздъхна Ото — го видяхме с очите си. — Бавно, едновременно със сплескването на гъбата, зеленият куб започна да потъва под тъмнокафявата линия на терена.

— Кога ще спре да потъва и колко надълбоко ще се окаже? — попита генерал Алегре от мястото си на задния ред.

— Скоро, струва ми се. А колко надълбоко… да речем, че човек ще може да скочи от покрива без опасност за здравето си.

Кратко мълчание последва тази словесна картина. Ако Алегре обмисляше самоубийство във връзка с цялата тази история, каза си Иван, значи трябваше да избере друг метод, а не традиционния — скок от бойниците на ИмпСи. Грегор пръв се отърси и наруши хипнотизираното мълчание с думите:

— Благодаря ви, полковник Ото, презентацията ви разясни нещата.

— И аз благодаря, сир. Но големият въпрос, на който държа да получа отговор… — Той посочи отводнителната тръба. — Със сигурност знаем, че парчета от стените на тунела, изградени от микоразлагащия агент, са се смесили с калта. А калта, в по-голямата си част, сега се намира в реката. Какво прави онова нещо там, това питам аз. — Погледът, с който стрелна Арките, беше безпристрастен, но не и безстрастен.

— По този въпрос навярно ще може да ни даде по-подробна информация доктор Уедел. Надявам се, че сте отбелязали напредък през вчерашния ден, докторе. — По знак на Грегор Ото освободи катедрата, а Уедел я зае.

Уедел беше шейсетинагодишен учен с аристократично излъчване. Иван знаеше, че миналото му е доста по-интересно и разнообразно, отколкото подсказваше външността му, но това не го правеше по-лош учен. Тъкмо обратното навярно.

Уедел се изкашля нервно.

— Ами, сир… Всички знаем, че липсата на доказателства не е същото като доказателства за липса. Засега хората ми не са открили живи клетки на микоразлагащия агент в долното течение на реката. Открихме обаче фрагменти от тунелна стена, а това подсказва, че трябва да има и живи клетки. Има и една добра новина — живите клетки, които изследвахме, изглежда, не се чувстват добре в солена вода. Тоест, ако стигнат до морето, едва ли ще оцелеят.

— Това вече ви го казах — измърмори лейди гем Естиф. — Преди три дни.

Уедел я стрелна с поглед.

— Макар че горещо препоръчвам наблюдението да продължи, по мое мнение микоразлагащият агент представлява много по-малка заплаха за общественото здраве от няколко други биологични кошмара, с които вие, бараярците, живеете от години, в това число и местната екосистема на планетата. С други думи, благоразумие — да, паника — не. Впишете агента към списъка с останалите си проблеми и си живейте постарому, така казвам аз.

Тедж, която го слушаше напрегнато, изведнъж примигна и прошепна на Иван:

— Ама той е джаксънианец. Или най-малкото е бил.

— Знам — отвърна й Иван също шепнешком. — Грегор също го знае. Не казвай на никой друг.

Грегор измери с поглед биолога.

— Да разбирам ли, че сте склонен още днес да изпиете чаша вода от долното течение на реката? — Предвид настроението си Грегор не би се поколебал да участва лично в този експеримент, помисли си Иван. Като наблюдател, не като опитна мишка тоест. Дали не беше скатал някое шише с речна вода зад катедрата?

— Да — отвърна спокойно Уедел, — стига да е преварена, за да се елиминират останалите осемнайсет патогена, които са част от обичайното й химическо съдържание. Пречиствателните станции би трябвало да са достатъчни, за да защитят вашите поданици. — Всеки достатъчно глупав да пие непречистена вода на тази планета си заслужаваше отпадането от генетичната база. Доколкото Иван го познаваше, Уедел вероятно си мислеше точно това, но беше достатъчно съобразителен да не го изрече на глас. Не и тук във всеки случай.

Грегор се обърна към публиката.

— Доктор Алегре, направени ли са тестове, които да потвърдят тази хипотеза за пречистването на водата?

— Това… лесно може да се направи — отвърна Сюзан Алегре.

— С други думи, тестове не са правени. Моля, възложете тази задача на хората си и докладвайте в най-къс срок.

— Да, сир. — Тя сведе глава към комуникатора на китката си.

— Добре, доктор Уедел. Вярвам, че и занапред ще следите отблизо речното съдържание — каза Грегор и го отпрати с жест да се върне на мястото си до административната директорка на института. Двамата моментално събраха глави. Иван предположи, че си разменят реплики от сорта на: „Браво, не оплеска работата“ и „А какво ще стане сега с финансирането ни?“. Ото, изглежда, не вярваше и на дума от казаното. Същото важеше и за Алегре, но него жена му щеше да го укроти по-късно.

Грегор обходи с поглед двата реда Арки; Арките също го гледаха. На Шив безизразната физиономия му се получаваше много добре. Удин прокара пръсти през късата си коса. Лейди гем Естиф изглеждаше готова да изправи своите сто и трийсет години срещу всичко, което Бараяр би понечил да прати срещу нея.

— Така… третият аспект, по който остава да поговорим…

„А Грегор никога не говори наизуст по никой аспект, най-малко по политическите…“

— … е свързан с добруването на империята като цяло.

Тъмните очи на Шив внезапно се присвиха. Напрежението в тях почти се доближаваше до напрежението в очите на императора.

— Както вероятно си давате сметка, Бараяр няма интерес към агресивни начинания в местното космическо пространство на Джаксън Хол. Предполагам още по-ясно си давате сметка обаче, че това ще се промени, ако Сетаганданската империя се опита, било директно, било чрез подставени лица, да придобие контрол над вашите точки за скок. Според моите аналитици в момента Къща Престен се явява в ролята на такова подставено лице, марионетка, ако щете, и обмисля стратегия за монополизиране на скоковите маршрути.

— Другите Къщи — каза с басовия си глас Шив — досега винаги са успявали да осуетят такива опити. За тази цел дори сключват съюзи помежду си, макар и временни. Случвало се е неведнъж.

Грегор отвърна съвсем спокойно:

— Две от петте Къщи вече са история. Останалите три ще ги последват.

Шив сви рамене.

— Фел е костелив орех.

— Барон Фел е много стар. Според последните ни доклади.

— Така е — измърмори Удин.

Грегор не мигна.

— Истина е, че Бараяр не би се отказал от съюзник на Джаксън Хол. Един съюзник, забележете, а не пет. Пет биха дестабилизирали крехките ни отношения със Сетаганда. В тази връзка, най-добре ще е, ако въпросният съюзник не афишира връзката си с нас. Един съюзник, таен.

— За десет процента от съдържанието на бункера — подхвърли Шив — бихте могли да намерите повече от една Къща за продан.

— Да. Но никакви пари не могат да гарантират продължителна лоялност. Предпочитам съюзникът ни да поеме ангажиментите си по силата на своята свободна воля.

— Хм.

Грегор вдигна пръст.

— Десет процента — без разходите.

Шив вдигна въпросително вежди.

— По някакво чудо — продължи Грегор — катастрофата от предишния уикенд не взе човешки жертви.

— Тоест казвате, че няма да търгувате с човешки животи, така ли?

Грегор го изгледа хладно.

— Тъкмо напротив. Аз ежедневно търгувам с човешки животи. Те са монетата, с която Бараяр плаща всяка моя грешка, откакто навърших двайсет години. Означава обаче, че първата точка в разходната част няма да е щедри обезщетения за семействата на загиналите.

— Разбирам — каза Шив.

— Продължете, моля — каза Удин.

— Вместо това ще започна с всички оперативни разходи от миналата седмица насам, възникнали във връзка с тази извънредна ситуация.

Шив кимна бавно, сякаш да каже „това е справедливо“, но Удин сложи ръка върху неговата и той се въздържа от други преждевременни реакции.

— Освен това по всичко личи, че ще имаме нужда от друга сграда за ИмпСи.

Шив стисна едва доловимо зъби; Саймън, от друга страна, преглътна, сякаш преглъщаше екзалтиран и крайно нетипичен вик на искрена радост. Гай Алегре, който беше приседнал нервно на ръба на седалката си при този нов и по-мащабен обрат в разговора, се облегна доволно назад, сякаш на свой ред да каже: „Я да чуем“.

— Колкото до старата сграда… предвид настоящото й местоположение старата сграда практически не подлежи на оценка. Може да се каже, че е безценна историческа реликва.

— Един бетански долар? — чу се тихо и въпросително откъм другия край на реда.

Грегор не обърна внимание на прекъсването.

— Така или иначе, струва ми се разумно да предвидим и запорираме известна сума, която да бъде използвана за евентуалното събаряне на сградата и разчистване на терена.

— Мм — каза Шив.

— Много по-неотложно е предвиждането на средства за отстраняването на всякакви замърсявания и увреди, предизвикани от микоразлагащия агент, които моите експерти успеят да открият. Няма да допусна тази операция да остане недофинансирана.

Лицата на двамата представители на Имперския научен институт грейнаха.

За разлика от тях, Шив се умърлуши. Но явно дори той беше научил нещо важно за Бараяр от тази среща, защото не тръгна да спори. Да се заинати точно по този пункт би било катастрофално за сделката, по-обидно за домакините дори от дребното заяждане за обезщетенията при смърт.

Една съвсем лека усмивчица накъдри устните на Грегор.

— Смятам обаче да проявя и известна щедрост. За да ускоря завръщането ви на Джаксън Хол, ще ви осигуря, пардон, ще ви подаря един скоков кораб. Невъоръжен, но както разбрах, доста бърз. — Грегор махна към тавана, вероятно имайки предвид нещо в орбита около планетата.

Новината явно свари Биърли неподготвен и той изграчи изненадано:

— Яхтата на Вормерсиер? Ще им пробутате… — започна и млъкна по средата на изречението.

— Доколкото разбрах, вътрешното обзавеждане на кораба търпи критика, но механиката му е първокласна. Извършената инженерна проверка го гарантира. Ворутиър — Грегор погледна към Биърли — е пътувал с въпросния кораб и може да го потвърди.

— Ъъ, да, той… върви.

„И ще е най-добре ако иде възможно по-далече от Бараяр“ — сякаш казваха веждите на Грегор.

— След като приключите с него, може да го продадете и да задържите парите.

Шив събра пръсти пред себе си и за пръв път тази сутрин се усмихна доволно.

— О, да, непременно ще го направя.

— Другият подарък, който смятам да ви направя, за да си го отнесете у дома, е мой личен офицер за свръзка. Опитен агент от ИмпСи, който освен това вече е нещо като зет в семейството. А доколкото разбирам, при вас бизнесът и семейството вървят ръка за ръка. — Грегор махна към Биърли, който седеше до Риш на втория ред. Тя се обърна и го погледна изненадано.

Офертата явно не беше новина за Би — кога, по дяволите, бяха намерили време да се срещнат и да говорят Биърли и Грегор?

— Това би било съвсем… ново — каза със слаб гласец Би. Горкият, явно трудно смилаше предложението. Не, нареждането всъщност. Заповедта.

Риш се отърси от собствената си изненада и каза:

— Аз ще ти помогна да свикнеш, Би. Така де, ти ми помогна, сега е мой ред.

Шив се обърна и я погледна замислено.

Алегре вметна окуражително:

— Твоят наблюдаващ офицер от вътрешния отдел ми сподели, че си започнал да скучаеш, Ворутиър. И че според него имаш нужда от ново предизвикателство.

„Не, нямам!“ — казваше впереният в скута му поглед. Но така и не събра смелост да погледне Алегре.

Генералът продължи:

— Оставям на теб и Арките да измислите правдоподобна история защо и как си се озовал при тях, но като гледам, няма да ви е трудно. — И стрелна Риш с тънка усмивка.

Шив и Удин се спогледаха и Удин каза:

— Възможно ли е да поговоря насаме със съпруга си за няколко минути?

— Разбира се — отвърна Грегор.

Излязоха в коридора — и там нямаше да са „насаме“, защото имаше охрана, но поне нямаше да се чуват от залата. Забавиха се доста дълго, време, което останалите използваха за раздвижване и набези към масата с кафето и пастите и към тоалетната в съседство. Алегре и Саймън накараха полковник Ото да пусне още няколко пъти цветната холограма на потъващата централа, при различни скорости. Изражението на Саймън беше трудно за разчитане: явно беше обаче, че намира светлинното шоу за изключително интересно.

Накрая Шив и Удин все пак се върнаха и застанаха рамо до рамо пред Грегор.

— Грегор Ворбара — каза Шив, — искрено вярвам, че вие сте достоен внук на своя прославен дядо Ецар. — Протегна ръка. — Споразумяхме се.

Грегор стисна ръцете и на двамата, поред.

— Бароне. Баронесо. — Не би могъл да добави „благодаря ви“, предвид обстоятелствата, но все пак каза: — Желая ви успех в бъдещите начинания.

Шив понечи да се обърне, но в последния момент спря и погледна Грегор в очите.

— Император Грегор. Мога ли да отправя към вас една молба от лично естество?

Грегор кимна, макар и доста колебливо.

— Бих искал да уведомя човека, познат ви под името Виго Имола, за стойността на нещата, открити в бункера, според предварителната оценка на вашите експерти. Да го уведомя лично.

Ново колебание. Изглежда, живото въображение на Грегор рисуваше разнообразните грозни сцени, които можеха да произтекат от този закъснял сблъсък. За щастие въображението му не спря дотук и той се усмихна.

— Петнайсет процента, толкова му бяхте предложили, нали? Мда, разбирам какво имате предвид. — Кимна към Биърли. — Ворутиър може да ви придружи.

С гвардееца отпред и секретаря по петите Грегор спря на няколко крачки от прага, преди да се заеме със следващата криза от незнайно естество, която чакаше на опашка за вниманието му. Защото трипланетната империя доставяше по една кошница с разлютени змии в кабинета на този човек всяка сутрин. Мда… уж мнозина ламтели за императорския трон, но Иван още не беше чувал някой да ламти за бюрото му.

— Иване — каза Грегор. — Капитан и лейди Ворпатрил. Искам да ви видя утре. Секретарят ми ще ви уведоми за часа.