Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (7)

7.

Тедж дни наред беше събирала смелост да срещне смъртта. И сега, когато нещата се бяха обърнали така драматично, стомахът й се беше качил в гърлото все едно наистина е скочила през зовящия я балкон, но без да се размаже на паважа. Чувстваше се безтегловна, като удавник, когото са спасили в последния момент. Откаченият капитан беше преметнал ръка през врата й и я влачеше с плуване след себе си, но дали към незнаен бряг, или към дълбокото?

Защо не беше разбрала по-рано, че Иван Ксав е луд? Определено бе имало достатъчно улики, които да я насочат към тази мисъл. Но едновременно с това беше толкова мил, щедър и удобен — или поне силно привързан към собствените си удобства, дотолкова, че предпочиташе да приласкае другите в уютния си свят, вместо сам да се раздели с него. Изобщо, приятно разнообразие на фона на повечето хора, обитавали живота й. А после, изневиделица — това.

А най-откаченото от всичко беше, че откаченият му план, изглежда, даваше резултат. Ченгетата от столичната служба за сигурност нито го арестуваха, нито го отведоха за наблюдение в психиатрична клиника. Биърли Ворутиър, когото Иван представи както свой познат от Ворбар Султана, показа на полицаите валидни документи за самоличност и спокойно потвърди, че Иван и Тедж са се оженили по всички изисквания на закона, като посочи оризовия кръг на пода като веществено доказателство. Риш също го потвърди, макар и не толкова спокойно. Последваха трескави консултации по комуникаторите от страна на куполните ченгета и служителите от имиграционната служба. Отговорите, които се получиха, явно не им бяха по вкуса. Иван Ксав прибра замлъкналия си комуникатор от хладилника — изглеждаше притеснен, явно бързаше да се свърже с шефа си — и даде на комарците да разберат, че има по-важна работа от това да се впуска в подробности за личния си живот.

Ченгетата от куполната служба за сигурност никак не изглеждаха доволни, че Тедж — изчезнала и после открита, но превърнала се междувременно от жертва за отвличане в булка-беглец — им е провалила доскоро обещаващия опит да заковат бараяреца. Тръгнаха си мрачни и разочаровани, като не пропуснаха да ги уведомят, че щели да им пратят призовки за съдебно изслушване в качеството им на свидетели по делото срещу похитителите наемници. Но не можеха да арестуват Тедж за това, че е станала жертва на престъпление. Хората от имиграционното също се оттеглиха със завоалирани закани за реванш, но важното беше, че всички в крайна сметка се махнаха, с изключение на домоуправителя, който се развика за щетите по вратата. Ворпатрил се ядоса и изтъкна, че не той е причинил щетите, но после бързо-бързо сложи точка на спора, като каза на домоуправителя да добави разходите за ремонта към сметката му за наема. След това двамата бараярци — изглеждаха напрегнати като струни пред скъсване — юрнаха Тедж и Риш да се облекат и да нахвърлят в един сак най-ценните си вещи, не че им бяха останали много такива, после ги подкараха през разбитата врата, натикаха ги в асансьора и ги преведоха през фоайето долу.

Когато излязоха навън, Ворпатрил дръпна Биърли настрани и го приклещи в една ниша зад високо борче в саксия. Тедж не чу много от краткия им разговор — двамата говореха тихо, а шумът от трафика поглъщаше голяма част от казаното, — но ясно долови настроението, което се заключаваше най-вече в скърцане на зъби и ядни жестове. Риш беше наострила уши под шала си. Тедж направи крачка към двамата мъже, но чу само Иван Ксав да казва през зъби: „Дължиш ми услуга и сега си я искам обратно…“, а после, след като капитанът отстъпи назад и пусна реверите на своя възмутен слушател: „Иди и направи каквото трябва“. Биърли се справяше доста по-добре с говоренето под нос и Тедж не чу нищо от неговите думи. Можеше да гадае за казаното само по езика на тялото му. Но пък никога не беше виждала човек да псува толкова изразително с езика на тялото. Така или иначе, когато поеха към спирката на градския транспорт, Биърли им кимна за довиждане и тръгна в обратната посока.

Тъкмо щяха да пресекат улицата, когато Ворпатрил внезапно ги дръпна настрани и ги набута във входа на някакъв магазин, който още не беше отворил, като завъртя Тедж с лице към себе си… използваше я като щит, осъзна тя с миг закъснение.

— Какво? — прошепна Тедж, включвайки се в играта на криеница.

— Службата за сигурност — прошепна той в косата й. — Цял отряд. Току-що се изсипаха от перона… мда, тръгват право към моята сграда. Двама редници, един сержант и един полковник. Уха! Явно Десплейнс ги е изпратил при мен. Дали да ме спасяват, или да ме арестуват обаче?… И струва ли си да стоим тук, за да разберем кое от двете? Едва ли. Нека си поприказват с домоуправителя. Хубавичко да си поприказват. Хем ще му свият сармите, хем ще се забавят. Хайде, бързо.

Дървената му усмивка и демонстративно небрежната стойка се изпариха чак когато ги набута в кола на градския транспорт и въведе маршрут до военния космодрум. Тръшна се на седалката и се посвети на комуникатора си с осторожност, достойна за сапьор, изправен пред гадна бомба. Устройството му върна някакъв код, който го изпълни с облекчение.

— О, добре, включил го е на гласова поща — измърмори си под нос, после продължи по-бодро: — Адмирал Десплейнс, тук Ворпатрил, сър. Извинявайте за тази сутрин, а за онова недоразумение с комарците… всичко е наред, изгладих го. Вече никой не се опитва да ме арестува — устните му оформиха едно беззвучно „надявам се“, — но трябва да се отбия за малко в галактическия отдел на ИмпСи да уредя една дреболия. Ще се присъединя към вас и Конниците на шести док. Тогава ще ви обясня всичко. — Понечи да изключи връзката, но после вдигна комуникатора към устните си и добави: — Моля ви да не тръгвате без мен. Важно е.

Издиша шумно, после набра друг код и си уреди среща с някой си капитан Морозов — да ги чакал след пет минути на рецепцията някъде си. Тедж и Риш се спогледаха неспокойно.

— Това не е ли онзи човек от ИмпСи, който бил експерт по Джаксън Хол? — попита Риш.

— Морозов, да. Добър разузнавач, пада си малко кабинетен плъх, но наистина проявява сериозен интерес. Тоест извън и отвъд онова, което пише в трудовата му характеристика на аналитик към ИмпСи. Един вид — старши кабинетен плъх. Мислех да ви оставя при него днес. Така де, в апартамента ми не може да се върнете — след цялата врява сутринта там вече не е безопасно.

— Вярно — съгласи се с неохота Риш.

— Каквото и да си мислите за ИмпСи, поне е сигурно, че никой наемник не може да ви спипа в щаба им.

— Но този капитан Морозов сигурно ще ни пита разни неща — посочи Тедж. — Какво да му кажем?

Иван Ксав сви рамене.

— Всичко. Той има достатъчно високо ниво на достъп до класифицирана информация, за да знае дори за Биърли, макар че се съмнявам — не е по неговата част.

— Дори за… дори за онова със сватбата?

Иван въздъхна.

— За това ще му кажа аз.

Когато слязоха на претъпкания перон при космодрума, Риш каза:

— Трябва да пишкам. — После грабна Тедж за лакътя и я завлече в дамската тоалетна. Ворпатрил отвори уста да възрази, но не събра смелост да ги последва вътре. Оставиха го да чака в коридора отпред до двама мъже с оцъклени примирени изражения.

Вратата беше само една, прозорци нямаше, забеляза автоматично Тедж. Една жена се мъчеше да смени пелената на ревящо бебе, друга се опитваше да измие ръцете на две хиперактивни и шавливи прощъпалчета, което гарантираше, че никой няма да чуе Тедж и Риш, нито да им обърне внимание.

Риш спря в един ъгъл, обърна Тедж към себе си и я хвана решително за раменете.

— Изплюй камъчето, Тедж. Изглеждаш така, сякаш някой те е фраснал по главата с чук и чакаш кога краката ти ще се подгънат. Плашиш ме, момиче.

— Така ли? — Тедж примигна. — Определено не видях чука, преди да ме удари. Чудя се дали той наистина си мисли, че се е оженил за мен.

Риш изви леко глава и я погледна втренчено, сякаш да повери дали зениците й реагират нормално.

— А ти мислиш ли, че наистина си се омъжила за него?

— Нямам представа. Но явно всички други смятат така, а това е най-важното. — Тедж си пое дълбоко дъх. — И докато не разберем за какво друго става тази работа с „лейди Ворпатрил“, мисля, че ще е най-добре да им играем по свирката.

Риш кимна и я пусна.

— Разбрано. — И стисна устни. — А какво ще кажем на онзи Морозов? Мисли, момиче, мисли.

Тедж плъзна ръка по челото си.

— С радост бих разказала на бараярците всичко, което знам за онези копелета от Къща Престен, стига да имах гаранция, че след това няма да се съюзят. Макар че ако контрабандата, която разследва Биърли, наистина води до Престенския синдикат, бараярците едва ли ще са особено благоразположени към новия мениджмънт на Къща Кордона. Знам, че дори татко и мама внимаваха да не ядосат тези имперски откачалки. Говори се, че падението на Къща Риовал било дело на един-единствен агент от ИмпСи, след като старият барон влязъл в конфликт с Бараяр.

Риш подсвирна.

— Сериозно?

— Знам го от Звездичка. Тя пък го чула от някой от Къща Фел. Затова мисля, че… — Уви, мисленето не й се удаваше в момента. Мозъкът й беше станал на каша. — Мисля, че трябва да кажем на този Морозов почти всичко. Да го затрупаме с подробности, така че да не му остане време и мотивация да извади фаст-пентата.

— Аха.

— Историята ни е следната — теб те преследват, защото си ценен атрибут, с който да се фукат; мен — защото съм потенциален противник, когото да задушат в люлката. — Да, тази история беше свършила работа пред Биърли. Освен това беше вярна. — Но няма да казваме къде е Амири. Изобщо нищо няма да споменаваме за него. Нито за Звездичка и Гъли, освен ако не ни попита изрично. И за баба.

Риш кимна, че е разбрала.

После се усамотиха за кратко в кабинките и излязоха в коридора, преди Ворпатрил да е преодолял предразсъдъците си и да е влетял след тях в тоалетната. Макар че ако можеше да се съди по погледа, с който ги посрещна, беше въпрос на броени секунди.

— Опашка ли имаше? — осведоми се той.

— Пълно беше с деца — отвърна Тедж, без да се отклонява от истината. — И изглежда всичките бяха с разстройство. — Да, тази сделка беше най-добрата. Истината.

Но не цялата.

 

 

За облекчение на Иван Морозов вече ги чакаше в приемната на галактическия отдел. Опули се, като видя Риш, но все пак успя да се сгъне в любезен поклон. Е, любезен като за кабинетен плъх.

— Лапис Лазули. Присъствието на артист от вашата величина е висока чест за скромния щаб на ИмпСи. — Ченето му увисна в израз на не по-малка изненада, когато погледът му се спря на Тедж. — А също и една от госпожиците Арка, ако не греша! Поздравления, Ворпатрил!

— Грешиш — каза Иван. — Или най-малкото ти е стара информацията. Капитан Морозов, позволи ми да ти представя новата лейди Ворпатрил.

Морозов мигна. Три пъти. После все пак се окопити.

— Поздравления и на двама ви. Ъъ… щастливото събитие е с неотдавнашна дата, да?

— Отпреди… — Иван си погледна комуникатора. „Леле-мале!“ — Отпреди един час. — Пое дълбоко дъх. — Но иначе всичко е наред, по закон и прочие, с все ориза, свидетелите и всичко. Което означава, че в момента тя е близка роднина на офицер от Имперската служба с всички произтичащи от това привилегии и т.н. А Риш е нейната, ъъ, лична секретарка. Аз съм й работодател. Официално.

— Разбирам. Май… — Морозов сплете пръсти вместо да зададе въпрос, а Иван се зачуди дали спеченото му изражение прикрива потрес или гръмогласен смях.

— Офицерска съпруга, която едни крайно неприятни хора се опитват да отвлекат, а вероятно и да убият — усили натиска Иван.

Това определено привлече вниманието на аналитика.

— А. Сега вече разбирам. Не можем да допуснем такова нещо, нали?

— Именно. Сега ще ги оставя при теб, защото имам работа в орбита. Като се върна, ще си ги прибера и ще се оправя със… с всичко. Добре ще е да не напускат сградата. Реших, че ще искате да си поговорите на спокойствие.

— За мен ще е огромно удоволствие. — Лицето на Морозов моментално грейна. Тедж и Риш не изглеждаха и наполовина толкова ентусиазирани.

— И без фаст-пента, ако обичаш — продължи Иван. — И без това ще трябва да поискаш разрешение от мен, като съпруг на лейди Ворпатрил, но предварително ти казвам, че няма да ти го дам. Разрешението тоест.

Морозов свъси вежди.

— Ясно. Ъъ… ако може да задам един личен въпрос… майка ти знае ли вече за тази женитба?

— Още никой не знае, но скоро ще имам грижата да променя това. Всяко нещо с времето си. Сега имам други грижи, а именно да излетя с Десплейнс за орбиталната станция след… мили боже, преди двайсет минути. Дано са задържали совалката!

Морозов козирува отривисто.

— В такъв случай аз поемам грижата да охранявам новата лейди Ворпатрил и да я пазя от лоши хора, докато ти се върнеш. Става ли?

— Ако обичаш. — Иван се обърна към изхода, после се обърна към Морозов. — И виж да хапнат нещо. Така и не успяхме да закусим. — Тръгна и спря. — Но без военни порциони.

— Ще пратя секретаря си да донесе нещо от столовата. Дами, бихте ли ме последвали? Мога да ви предложа чай и кафе в кабинета си. — Морозов поведе притеснените жени по коридора и продължи със сладкия тон на ворска матрона от провинциално градче… или на Биърли Ворутиър в настроение за клюки: — Нямам търпение да ми разкажете най-подробно за сватбата си, лейди Ворпатрил! Сигурен съм, че новината ще е чудесна изненада за всички приятели на капитана…

Иван изскочи през вратите и избяга. Постара се да тича ведро, по онзи начин, който казва „закъснявам и много бързам“, а не по другия, дивашкия, който казва „в сградата зад мен има бомба!“. Не искаше да всява паника. Да я разпространява като зараза по-точно, защото в главата му се беше събрала толкова паника, че можеше да взриви цял батальон. „Ще се получи, ще се получи, дано се получи, дано, дано, дано…“

Оказа се, слава богу, че совалката на адмирала още чака на шести док. Десплейнс и всичките четирима Конници на Апокалипсиса бяха на борда, настръхнали и много ядосани. Совалката вече потегляше, когато Иван се метна на мястото си и стегна коланите под тежкия поглед на адмирала.

— Ще инспектираме флагмана „Нова Атина“, нали? — изхъхри Иван.

— О, не си забравил? Какво облекчение — каза Десплейнс и си пое дълбоко дъх за класически залп унищожителен сарказъм, несъмнено. Но Иван поклати глава.

— Нека бъде „Канциан“.

Десплейнс даде на късо миг преди да е натиснал спусъка.

— Моля?

— „Канциан“. Кажете на пилота да пренасочи совалката към „Канциан“.

Десплейнс се облегна назад и присви очи.

— Защо?

— Защото някъде в търбуха му, или прикрепени към корпуса, ще открием контейнери с оборудване, оръжия и муниции, откраднати от орбиталното депо на сергиярския флот. Които контрабандистите несъмнено се опитват да скрият в момента, подплашени от планираната за утре инспекция. — Иван кимна към шефа на Конниците, който се беше навел през пътечката между седалките и го слушаше, наострил уши. — Всичко друго може да почака.

— А ти откъде черпиш информацията си, Ворпатрил? — попита Десплейнс.

— От един агент на ИмпСи.

— А от ИмпСи защо са пропуснали да уведомят мен?

— Защото въпросният агент е лява ръка. А както знаем, десните ръце в ИмпСи не си говорят с левите ръце в ИмпСи. Знаете как е. Но аз го познавам. Причините да закъснявам за работа през последните няколко дни не бяха единствено лични, сър.

— Сигурен ли си в информацията?

— Напълно. — „Дано-дано-дано…“

— ИмпСи. — Десплейнс отпусна гръб на облегалката и гневната му гримаса преля в съсредоточено изражение, което беше кажи-речи също толкова страховито. — Не се учудвам, че знаеш това-онова.

— В този случай наистина знам, сър. — Излишно беше да добавя „залагам кариерата си на това“, защото вече го беше направил. — Но източникът ни на информация трябва да остане в пълна тайна, сър. Агенти на ИмпСи още работят под прикритие по случая и при голям риск за живота си. Трябва да им дадем време да се изтеглят.

— Хмм…

Неочакваната промяна в плановете не мина без сумтене и сърдити погледи, но Конниците си разбираха от работата — планът за инспекцията беше готов още преди совалката да се скачи с орбиталната станция на комарската флота. В съседство с „Канциан“.

 

 

Капитан Морозов определено разочарова Тедж, предвид репутацията на ИмпСи. Изобщо не беше страшен.

Докато чакаха богатия обяд, поръчан от капитана, двете с Риш му разказаха почти всичко за бягството си и последвалите изпитания. За сравнително спокойния първи етап до станция Пол и измамното чувство за сигурност, което изчезна по най-страшния начин с насилствената смърт на телохранителя им, за бягството до Центъра Хеген, за седмиците, превърнали се в месеци, когато прескачаха от станция на станция около Центъра като в някаква извратена и смъртоносна игра на криеница — за кратките, стресови, страшни периоди на движение, които се редуваха с дълги, отегчителни, страшни периоди на изчакване; за лошите новини, които ги настигаха със закъснение като отложени удари с чук; за относителното спокойствие през няколкото месеца, които изкараха на свободната планета Пол, за надеждата, че най-после са се изплъзнали на преследвачите си, и за разочарованието, когато откриха, че не е така. За полета до Комар, изчерпил почти до дъно ресурсите им от пари, фалшиви документи и решителност. Тедж се опита да премълчи за схемата, която им осигуряваше фалшивите идентичности, но Морозов очевидно беше наясно с принципните подробности, така че накрая тя му разказа и за това.

Морозов може и да не беше страшен по класическия начин, но имаше друго, по-добро оръжие — разбираше. Всеки път, когато в разказа им се промъкнеше колебание, капитанът запълваше затишието с някоя забавна лична история, от които бързо стана ясно, че преди няколко години е работил като младши оперативен агент на Джаксън Хол. Историйките му приличаха на анекдоти, бяха забавни, самокритични и остарели, но Тедж усещаше, че някъде помежду и зад тях се крият други приключения, които не са били нито забавни, нито са завършили с комичен провал, който да даде повод за самокритика.

— При нас можеш да станеш аналитик само ако си натрупал достатъчно опит на терен — обясни Морозов. — Изискват се различни умения, вярно, но когато трябва да анализираш доклад на полеви агент, е много полезно сам да си писал такива доклади преди време. Осигурява ти друга гледна точка. — Изглеждаше напълно доволен от настоящата си позиция — на бюро в щаба на службата, — а снимката на зряла жена с дечица, сбутана сред другите неща на претъпканото му бюро, помогна на Тедж да се досети за вероятната причина.

Докато си разпределяха сандвичи, чаши с чай и пържени зеленчуци във възтесния кабинет на капитана, Тедж — с редакторски добавки от Риш — стигна до момента на странната си сватба призори.

— Ще ми се и аз да бях там, за да го видя с очите си — усмихна се Морозов. — Доста… хм, донкихотовски жест от страна на вашия… младоженец. Но пък късметът обича смелите мъже, както се казва, а изглежда и хубавите жени също ги обичат.

— Мисля, че комуникаторът му, тоест, когато адмиралът му позвъни по комуникатора, беше последната капка, която го тласна… — Тедж преглътна останалото, а именно „през ръба“, и го замени със: — … към това вдъхновение. Звънеше постоянно и той го свали и го метна в хладилника.

Морозов се задави със сандвича си. Но когато спря да кашля и си пое отново дъх, каза само:

— Без майтап?

— Този адмирал Десплейнс, шефът на Иван Ксав, наистина ли е важен адмирал?

— Началник операции на цялата Имперска служба? Бих отговорил с „да“, но това би било меко казано. Много меко казано.

— О… — измънка Тедж. — Значи… Иван Ксав не е просто секретарка във военна униформа?

— Сигурно бихте могли да го определите и по този начин. Но би било много меко казано. — Морозов преглътна последната си хапка, облегна се назад и сплете пръсти. — Може би е редно да обясня. Първите си години като аналитик, като чирак аналитик по-скоро, изкарах в столичната щабквартира на ИмпСи, отдел Анализи във Ворбар Султана. По онова време службата още се ръководеше от легендарния Илян.

Името й беше познато. Беше го чувала от баща си, неведнъж. Най-често придружено от люти ругатни. Кимна колебливо.

— Самият аз винаги съм се занимавал с външните, задгранични дела на службата, но ако си работил някоя и друга година в столицата, няма как да не получиш известна представа и за разпределението на ролите сред висшия ворски елит.

— Оттогава ли познавате Иван Ксав?

— Не, запознахме се доста по-късно, покрай историята с клонинга на неговия братовчед.

Какво общо имаше това с Джаксън Хол? И кой братовчед?

— Аз… ние… има ли вероятност да се срещнем с този братовчед? Или с неговия клонинг? — Тедж се поколеба. — За братовчеда Майлс ли става въпрос? Иван Ксав непрекъснато го споменава. Той важен човек ли е?

Морозов стисна очи. Когато отново ги отвори, погледът му беше като на човек, страдащ от силен зъбобол.

— Колко ви е разказал за себе си новият ви съпруг?

— Не много. Но аз го проверих.

— Къде?

— Може би ще е по-добре да ви покажа…

Тедж прибута стола си към комтаблото на капитана и извика базата данни, от която беше почерпила информация.

— Защо изобщо сте търсили бараярска информация в комарска база данни? — попита кротко Морозов.

— Ами… реших, че там информацията може да е по-обективна… — Дали нямаше да приеме думите й като завоалирана обида?

Морозов плъзна поглед по статията за Иван Ксав и изсумтя.

— Вярно, но непълно и отдавна не е обновявано, боя се. Трябвало е да потърсите и на друго място, мила.

— Нямах време.

— Е. — Морозов се завъртя обратно със стола си. — Фамилните връзки на висшите вори често са сложни, преплетени и минирани. И преди да се гмурнете в тази плетеница, горещо ви съветвам да си напишете домашното. Старателно.

— Значи Иван Ксав е от висшите вори? Мислех, че е… средна ръка. Държи се като човек от средната класа. — Цялата тази история започваше да я дразни. По всичко личеше, че е сключила сделка на сляпо, сделка, която можеше да я насади на пачи яйца.

— О, да, от висшите е — каза Морозов и млъкна, сякаш това обясняваше всичко.

Тедж го изгледа с яд.

Той вдигна ръка да спре тирадата й и се подсмихна.

— За да разбере човек специфичната позиция на капитан Ворпатрил в столицата на империята, трябва да опознае някои по-ранни разклонения на семейното му дърво. Майка му е от стар ворски род и е силен фактор сама по себе си, но нещата стават истински интересни откъм бащината му страна.

— Той каза, че е единствено дете. Както и баща му… е, поне в базата данни няма информация за братя и сестри.

— За друго разклонение ви говоря. Бабата на капитан Ворпатрил от страната на баща му е принцеса Соня Ворбара и тя и по-голямата й сестра Оливия са дъщери на принц Ксав Ворбара. Той, от своя страна, е по-малкият син на император Дорка Ворбара, наречен по-късно Дорка Справедливия. И съответно по-малкият брат на император Юри, наречен по-късно Лудия Юри, но това е друга история.

За баронесата и за баба тези имена сигурно означаваха нещо повече от исторически справки, но за Тедж бяха точно това — приказки от миналото, които нямаха нищо общо с нея. Юри беше предвождал наземните действия на кървавия и брутален бунт срещу сетаганданската окупация, докато брат му Ксав беше обикалял цялата възлена връзка да търси съюзници за каузата, не толкова в подкрепа на Бараяр, колкото срещу Сетаганда. И… е, нямаше „и“, защото с това познанията на Тедж по въпроса се изчерпваха.

— Значи… прадядото на Иван Ксав е бил онзи принц Ксав, голямата клечка. А прапрадядо му е бил император? — Изгледа с подозрение Морозов, който беше захлупил устата си с длан, а в очите му горяха искрици потиснат смях. — Или и това е „много меко казано“?

— Не, в общи линии това е основното. Ако се върнем към днешни дни обаче, още от раждането си Иван Ксав Ворпатрил е на едно от първите места в списъка с потенциални претенденти за трона на Бараяр, в случай че нещо сполети — да не дава бог — император Грегор. Или поне беше, докато Грегор не се ожени за Лайза Тоскана и двамата не си родиха момченца, което донесе облекчение на мнозина.

— Списък? Колко дълъг е този списък?

— Не много, макар че все още съдържа няколко латентни потенциала за граждански конфликт. Начело на списъка винаги е бил… ох, споменах ви за Оливия, по-голямата сестра на Соня, нали? Та тя значи се омъжила за граф Пьотър Воркосиган. Синът им, граф Арал Воркосиган, е баща на Майлс Воркосиган, забележителния братовчед на Иван. Понастоящем имперски ревизор Майлс Воркосиган. Ако се помотаете из Ворбар Султана десетина минути, да речем, със сигурност ще налетите на него. Само че за всички здравомислещи хора винаги е било ясно, че никой от семейство Воркосиган не би се доближил до трона — работата е там, че лорд Майлс се роди с тежки здравословни проблеми — в случай че Грегор го оваканти, преди да се е сдобил с наследници. И всички тези здравомислещи хора несъмнено биха обединили усилията си зад Иван Ворпатрил. И биха го избутали право на трона.

Риш слушаше всичко това като синя мраморна статуя. Тедж се надяваше, че приятелката й мисли на по-бързи обороти от нея и съобразява навреме всички усложнения и последици от така изложените факти. И несъмнено вече планира интимна среща с най-близкото комтабло в най-близко време. „Домашно“. Тедж мразеше домашните. „Нямаш избор, момиче“.

— В резултат на всичко това през целия си живот Ворпатрил е бил потенциален магнит за заговорници с най-разнообразна политическа окраска, предпазван отчасти от клана на братовчед си и отчасти от своя собствен… Сигурно можете да се досетите как се е отразило това на начина му на живот. Макар че напоследък натискът върху него поотслабна в някаква степен.

— Майката на Иван Ксав не се ли е постарала да подпомогне политическата му кариера? — попита Риш, видимо озадачена от този майчински пропуск.

— Предполагам, че лейди Алис основно се е старала да го предпази. Той е единственото й дете все пак. От друга страна, лейди Алис е… страховита жена. Ако нещо неприятно беше сполетяло Грегор, тя несъмнено, макар и неохотно, би се постарала да въведе Иван в новите му императорски задължения… след като се погрижи виновниците да увиснат на въжето с всички съпровождащи екзекуцията церемонии, разбира се.

— А аз мислех, че майка му е секретарка — каза едвам-едвам Тедж. — В базата данни пише, че е секретарка. — Погледна към Морозов, който я зяпаше с недоумение. — „Много меко казано“?…

— Секретар по социалните въпроси в Императорския дворец. Официална домакиня на император Грегор от десетилетия, а сега главен асистент на императрица Лайза. Една от най-силните и влиятелни жени в столицата, по свой си, тих начин. Със сигурност знам, че Илян никога не е правил грешката да я подцени.

Щеше ли Иван Ксав да я запознае с майка си, когато пристигнеха във Ворбар Султана? И не трябваше ли да й кажат за развода, преди да споменат за женитбата?

Докато Тедж смилаше информацията и изтръпваше от последствията, Морозов събра отломките от обяда им на един поднос и го изнесе в коридора. Когато се върна, мислите му очевидно се бяха насочили обратно в коловоза на непосредствените му задължения, защото се усмихна и попита:

— Винаги съм се чудил как на баронесата й е хрумнало да създаде вас, Бижутата, Риш? Такъв проект сигурно е бил изключително вълнуващ за нея…

Което беше знак, че е време Тедж да събере разпилените си мисли и да ги съсредоточи върху избора между истини, полуистини и откровени заобикалки — отново, — а Иван Ксав да избута на заден план в главата си. Където той натежа застрашително. Като несмилаема буца тесто в стомаха например.

 

 

Точно както Иван се беше надявал, Десплейнс не устоя на примамливото изкушение и неочакваната инспекция отклони трайно — или поне за следващите няколко часа — вниманието му от съмнителните лични дела на ворския му адютант, особено след като откриха първия товарен контейнер, докато контрабандистите се опитваха да го скрият под една фалшива антена. След което се разрази истински хаос, хора от Службата за сигурност плъзнаха навсякъде, изненаданите контрабандисти хукнаха да се крият из кораба, капитанът на „Канциан“ полудя и хукна да ги гони, син-червен от гняв и страх, задето не е надушил престъпната схема, разигравала се буквално под носа му. Иван се сля доволно с фона, документираше цирка и си водеше бележки като образцов адмиралски адютант. В края на дългия ден адмирал Десплейнс и неговите Конници се бяха издигнали в очите на корабния екипаж и на голяма част от персонала на орбиталната станция до висотата на супергерои, надарени със свръхчовешка прозорливост от някой отмъстителен бог. Но понеже Десплейнс и неговите инспектори все пак бяха хора, неочакваният успех и страхопочитанието, което четяха в очите на околните, се отрази благотворно на самочувствието и настроението им.

Когато се настаниха в совалката за обратния полет до наземния щаб, Десплейнс беше някак почти… омекнал. И когато този път махна на Иван да седне срещу него, жестът приличаше на дружеска покана. После облегна глава назад да се наслади на приятната умора. Уви, само след миг-два отвори отново очи и изгледа своя адютант някак развеселено.

— Добра работа свърши днес, Иване. Очевидно от време на време и от теб има полза.

— Благодаря ви, сър.

— И си помислих, че… няма значение. Задължен съм ти.

„Иване“ беше добре. Адмиралът му викаше „Иване“, когато беше доволен от него, „Ворпатрил“, когато беше в неутрално настроение, и „капитане“, когато му беше ядосан. Така че моментът изглеждаше благоприятен Иван да подхване другата тема. А предвид краткия полет моментът беше не просто благоприятен, а и единственият възможен в непосредствено бъдеще. „Давай“. Пое си дълбоко дъх.

— Радвам се, че мислите така, сър. Истината е, че в момента имам нужда от лична услуга. Която има връзка с днешните събития. — Махна с ръка, обхващайки совалката, инспекторите и по подразбиране случилото се на „Канциан“.

— О? — реагира неутрално Десплейнс. Явно не искаше да се ангажира с прибързани обещания, но все пак кимна на Иван да продължи.

— Нужно ми е разрешение да се оженя, както и два придружителски ваучера за полет от Комар до Бараяр.

Десплейнс се опули.

— Иване! Това е много внезапно. Нищо не си споменал… някое комарско момиче ли? В което няма нищо лошо, разбира се, даже излиза на мода сякаш, но… майка ти знае ли за това?

— Със задна дата, от вчера — добави Иван, преди адмиралът да е доразвил фабулата за тайна междупланетна любов.

Десплейнс застина. Изправи гръб. И продължи доста по-хладно:

— Разбирам. И кога точно се състоя венчавката, Ворпатрил?

Още не беше превключил на „капитане“, значи не всичко беше изгубено, реши Иван.

— Рано тази сутрин, сър. Така че разрешение с днешна дата сигурно също ще свърши работа, но едва ли ще остане време да го издадете, след като кацнем.

— Я по-добре започни от началото.

— Точно това смятах да направя, сър. — Иван подкара решително мислите си в една посока — как да струпа вината максимално върху Биърли. По традиция отдел Операции нямаше нищо против да обвинява ИмпСи за всеки провал, от дребните до монументалните. „Да, хвърли вината на отсъстващите, тази стратегия винаги дава резултат“. — Всичко започна преди три дни, когато агент на ИмпСи, работещ под дълбоко прикритие, дойде в апартамента ми да моли за помощ…

 

 

Наближаваше полунощ, когато Иван най-сетне се добра до сградата на галактическия отдел на ИмпСи. Морозов още бил в кабинета си, както го увери нощният портиер — окъснял е много, нали, сър? Иван отговори уклончиво, отбивайки завоалираната покана да сподели някоя клюка, което разочарова портиера, но не го изненада.

Вратата на малкия кабинет беше отворена и през нея в коридора проникваше светлина, както и — слава богу! — весели гласове. Иван завари Морозов и двете му гостенки седнали кой където свари сред отломки във вид на празни картонени кутии от храна и празни мехури безалкохолно. Играеха на нещо — на пода имаше отворена кутия, шарена и доста оръфана, а всеки от играчите държеше в скута си портативна видплоча. Иван тъкмо влизаше в кабинета — внимателно, за да не настъпи нещо, — когато се чу бибипкане, придружено от светлинни ефекти, Тедж възкликна доволно, Морозов простена, а Риш се ухили като зъл син елф.

Тедж първа вдигна глава и измери Иван с преценяващ поглед.

— Иван Ксав! Ти се върна!

— Съжалявам, че се забавих толкова. Но пък уредих да ни настанят за през нощта в общежитието на щаба, което е съвсем наблизо. Обстановката не е луксозна, но ще сте в безопасност. Виждам, че сте вечеряли. Ъ-ъ… — Изглеждаше излишно да ги пита дали са се спогодили с капитана. — На какво играете?

— На „Велика къща“ — каза Тедж. — Това е стара детска игра, джаксънианска. Навремето често я играехме — аз, братята и сестрите ми, Бижутата — и те винаги ме биеха, освен когато мамех. А да се мами е позволено, между другото.

— Всеки играч започва с малък дял — обясни Морозов, — сключват се сделки, докато някой не придобие целия виртуален свят. Може да се играе и с двама, но с трима и повече е много по-интересно. Рядко съм имал щастието да играя с истински джаксънианци. — И добави: — Вече изгубих пет игри. Подозирам таен картел.

Риш се подсмихна самодоволно.

— Благодаря ти, че си останал до толкова късно — започна Иван, но Морозов махна с ръка.

— Беше ми много приятно. Дните ми в офиса рядко са толкова интересни. — Изпъшка, стана и се протегна. — Аз се предавам. Вие двете си се боричкайте за първото и второто място.

Двете жени се погледнаха в очите, усмихнаха се хищно и се нахвърлиха стръвно върху плочите си сред буря от бибипкания и примигвания. Морозов кимна към вратата и последва Иван в коридора отвън. Отдалечиха се на няколко крачки, така че разговорът им да не се чува в кабинета.

— Поздравления за новата ти съпруга, капитан Ворпатрил. Харесва ми — каза Морозов.

— Ами, благодаря. Това положение е временно обаче.

— И тя спомена нещо в този смисъл. — Морозов се усмихна на обувките си.

— А ти успя ли да научиш нещо полезно? Полезно за ИмпСи тоест. От разпита.

— Разпит? Не, никакви разпити между приятели. Или… мога ли да ги нарека роднини по сватовство с различна културна принадлежност? Просто си говорихме за разни неща и всяка тема беше по-приятна и по-интригуваща от предишната. Непременно я накарай да ти разкаже подробно за бягството си от Джаксън Хол… изглежда, е било истинско приключение, от неприятните. Надявам се краят му да е по-щастлив от началото.

— Амии — проточи Иван. — Още не сме имали шанс да си поговорим както трябва.

— И аз така реших. — Морозов разтърка тила си и продължи с по-сериозен тон: — Част от нещата, които двечките ми разказаха, вече знаех от други източници, и информацията съвпадна в голяма степен, а дребните различия могат да се обяснят с гледната точка и прочие. Затова смятам, че новите неща, които научих от тях, също отговарят на истината. Повече или по-малко.

Иван зачака продължението. Но бързо изгуби търпение — беше много уморен — и поощри капитана с едно:

— Но?…

— Тедж се опита да скрие някои подробности за семейството си, което можеше да се очаква, но всичко, което бих искал да науча — че и повече — за клана Арка, го научих през последните три часа благодарение на „Великата къща“. Много ценна игра. Увлича те.

„Кой победи?“ — този въпрос, внезапно осъзна Иван, изглежда, имаше повече от един отговор.

Тонът на Морозов преля от сериозен към мрачен:

— Професионалният ми анализ показва, че синдикатът, погълнал Къща Кордона, няма да се откаже от преследването. Страх ги е от контраатака, това е очевидно. Ще направят и невъзможното да заловят жените — по възможност живи, в краен случай мъртви. Всеки член на семейство Арка, когото успеят да хванат, ще им осигури средство за натиск над останалите, които все още са на свобода. Имай го предвид и бъди готов.

Иван преглътна. Опита се да съобрази какво трябва да означава това, а после му хрумна, че в момента разговаря с човек, който е майстор по съобразяване. „Използвай ресурсите си, Иване“.

— За какво по-точно?

— Опити за похищение в малък мащаб, най-вероятно. Разнообразни тактики, включително измама и диверсия. Вносните екипи са свързани със затруднения от логистичен характер, но представляват добре позната величина за поръчителите. Местните наемници се сливат по-добре със средата и познават терена. Успешното похищение се дели на два етапа — обезпечаването на мишените, което може да се окаже по-лесната част, и транспортирането им извън границите на империята.

„Ако някой отвлече моята жена, границите на империята ще му се сторят адски разтегливо понятие“ — помисли си Иван с неочаквано ожесточение. Я чакай. Това с Тедж беше трик от временно естество, а не истинска женитба. Тоест беше си истинска женитба, законна женитба и точно затова беше свършила работа. Но не беше завинаги. Това поне не беше повод за тревога.

Така или иначе, по похитителите беше желателно да се стреля, без значение кого се опитват да похитят, нали така?

— Утре, по-точно рано вдругиден тръгваме за Бараяр, тримата — каза той. — Дотогава мисля да ги държа тук, в щаба. На сигурно място.

— С търговски кораб ли ще пътувате, или с военен?

— Със скоковата яхта на адмирал Десплейнс. Той бе така добър да ми отдели от резервните койки. Като сватбен подарък, така каза.

— Значи поне на този етап не би трябвало да имате проблеми с оглед на безопасността. А и на преследвачите ще им трябва известно време да се прегрупират след, ъ-ъ, кривата топка, която сте им хвърлили тази сутрин. Не мисля, че някой е предвидил женитбата ви в разчетите си.

„Аз включително“.

— А междувременно — продължи Морозов, — ти, като новоизлюпен съпруг на дамата, ще бъдеш, как да се изразя, в най-непосредствено близка позиция, за да научиш още.

Пъзели и гатанки. „Мразя пъзелите“. Иван обичаше нещата да са прости и ясни — по възможност с диаграми, разбивки и цветни онагледяващи табла, — да знае къде точно се намира и каква е следващата му стъпка. Без двусмислици. Без капани. Защо животът не можеше да е такъв?

Морозов продължи с усмивка:

— Така де, ако един мъж не може да внуши пълно доверие на собствената си жена, значи е загазил в повече от едно отношение.

В много повече от едно отношение. Иван кимна вяло.