Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (15)

15.

Иван, леко задъхан и тежко недоспал, влезе във външния офис на адмирал Десплейнс и завари на бюрото си един от старшите чиновници на отдела. Първото сутрешно кафе отдавна беше направено и изпито, както личеше от утайката в чашата на адмирала и лекия аромат във въздуха. Иван овладя желанието си да обере с лъжичка утайката и да я изяде.

— А, капитан Ворпатрил — посрещна го с усмивка чиновникът. — Старецът нареди да го уведомя веднага щом пристигнете. — И натисна чинно копчето на интеркома. — Сър, капитан Ворпатрил е тук.

— Най-после — чу се гласът на адмирала. Иван се опита да разчете по-тънките нюанси в тона му, но трите срички не бяха достатъчни за целта. Във всеки случай гласът му не преливаше от радост. — Да влезе.

Иван влезе във вътрешното светилище на шефа си и откри, че адмиралът има посетител — капитан от ИмпСи, ако се съдеше по нашивките му, който се обърна на стола си и изгледа смръщено Иван. Строен, но блед като човек, който прекарва времето си на бюро, с прошарена коса, която неуспешно се опитваше да придаде несъществуваща тежест и възраст на собственика си — капитанът беше среден, и на години, и по чин. На баджа с името му пишеше „Раудсеп“. Двамата с Иван се поздравиха по военному, в максимално съкратен вариант.

Десплейнс изглеждаше леко притеснен. А като се има предвид, че притеснението му произтичаше от някакъв си капитан — донесъл му е змиите лично? — значи силното раздразнение му беше в кърпа вързано. Адмиралът не покани Иван да седне, затова той застана свободно с ръце зад гърба и зачака. Някой много скоро щеше да му каже какво става. Винаги го правеха, нищо че той не искаше да знае.

Десплейнс започна със сух глас:

— Капитан Раудсеп току-що се поинтересува дали по времето, когато съм дал разрешение за женитбата ти на Комар, съм знаел за интересните роднини, които твоята млада лейди Ворпатрил влачи след себе си.

— По времето на моята женитба на Комар всички мислехме, че Тедж е кръгъл сирак — каза Иван. — Включително и самата Тедж. И Риш. Снощи те с искрена радост откриха, че това не е така. А какъв е вашият интерес към този въпрос, капитан Раудсеп?

— До снощи аз отговарях за разследването, свързано с предполагаемите наемници, преследващи вашата съпруга. Разследване, провеждано от галактическия отдел на ИмпСи, което се изчерпваше с относително рутинна физическа охрана и което протичаше спокойно, без излишни вълнения. Тази сутрин отидох на работа и открих, че задачата ми изненадващо се е разширила, обхващайки джаксъниански барон ренегат, че и беглец на всичкото отгоре, с куп роднини в добавка. Нищо лошо, ако в горното изречение не фигурираше думата „изненадващо“.

А, да, в ИмпСи не обичаха изненадите. Което беше лошо, защото, ако питаха Иван, изненадите бяха точно по тяхната част. Иван се запита дали да не оспори онова с „ренегата“ — така де, как различаваш един джаксъниански барон ренегат от останалите джаксъниански барони? Беглец — да. Все пак вметна една поправка:

— Близки роднини. Семейството му всъщност.

Веждите на Раудсеп се сключиха в права линия.

— Експресното ми запитване до комарския клон на галактическия отдел буквално се засече в теснолъчевия информационен поток със спешно уведомление от капитан Морозов за предстоящата поява на въпросните лица. Добре е да се знае, че колегите на Комар не са проспали цялата история. За жалост предупреждението пристигна шест часа след появата им на Бараяр. Ако беше пристигнало шест часа преди това, можеше и да помогне. В някаква степен. Така или иначе, моята рутинна задача по физическата охрана на две лица се превърна в сложен политически казус с куп неизвестни величини, касаещи сигурността на още девет лица. И понеже очаквам много скоро да поискат от мен оценка на ситуацията, сметнах за редно да подготвя такава.

Иван наклони глава в знак че разбира така изложения аргумент, но категорично потисна преждевременното чувство на съпричастие към свой брат по служба. Този тип беше от ИмпСи все пак.

Раудсеп го изгледа с присвити очи.

— Защо сте ги освободили от митницата?

— Ами, изглеждаха уморени — отвърна Иван. — Многочасова битка с бюрократи. В добавка към скоковата болест. Пътуването от Комар е ужасно, ако си чувствителен към възлени скокове.

— Успяхте ли да разберете с каква цел са тук?

— Дошли са да вземат Тедж и Риш. — „Я чакай, какво?“ Да ги отведат? Чак сега тази мисъл се избистри в недоспалия му мозък и отприщи неприятно паническо пърхане в стомаха му. Е, с Риш сигурно би могъл да се раздели без особени терзания. Но ако Тедж поиска да тръгне с нея? — Добре де, да видят как са, най-малкото — побърза да се поправи той. „Мили боже, трябва да поговорим“. — Родители са им все пак.

— Имате ли да докладвате други свои наблюдения? Нещо, което да представлява заплаха… или интерес… за империята?

— Засега знам само, че са кацнали на Бараяр. Настаних ги в хотел и подозирам, че отдавна са по леглата. — Иван преглътна една звучна прозявка. — Добре де, попълниха и куп формуляри. Сигурно вече сте получили копия от митническата служба и рапорт от началника на нощната смяна… как му беше името, по дяволите… Замботи, да. Което означава, че знаете толкова, колкото знам и аз.

— Не мисля. Вие имате най-близък поглед върху ситуацията, от самото начало, бих казал.

„Не съм единственият обаче“ — помисли си ядно Иван, но успя да не го изрече на глас. А наблюденията му определено не започваха „от самото начало“. „Говори със собствените си хора, проклет да си“. Или какво, Би си е легнал с Риш, без да докладва? Плъхът му с плъх.

— През… колко, деветте си часа „наблюдение“ видях само група уморени пътници, които се радват да видят роднините си живи и здрави… — Онова определено не беше цирк в негова чест, нали така? — … и да бъдат настанени в хотел. — „Чакай малко…“ Биърли беше от вътрешния отдел, Раудсеп твърдеше, че е от галактическия. Дали това не беше поредната каша с печата на ИмпСи, характеризираща се с неосведомеността на дясната ръка относно действията на лявата? А и самият Иван често забравяше, че Биърли, който постоянно му се вреше в краката, всъщност е агент от много високо ниво, до което малцина в службата имат достъп. Значи трябваше ли да препрати Раудсеп към Биърли, или не трябваше? И защо изобщо да се съобразява с Би? „Нали точно така се забърках в тази история, като за пореден път се опитах да го прикрия…“

Раудсеп така или иначе прекъсна мислите му.

— Щом казвате. — Бръкна във вътрешното джобче на униформената си куртка, извади визитка, погледна я и я бутна към Иван. — Това е кодът на обезопасеното ми комтабло, на него можете да ме търсите по всяко време. Откриете ли нещо подозрително, каквото и да е, обадете ми се незабавно, моля.

Иван не посегна да вземе визитката.

— Ъъ, искате да шпионирам семейството на съпругата си и да ви докладвам? — С периферното си зрение видя как лицето на Десплейнс леко се сгърчва, което беше крайно нетипично за сдържания адмирал, но в реакция на кое от всичко гореказано, Иван не можа да прецени.

— Вие сте поели официално отговорност за тях, нали така, капитан Ворпатрил?

„Като ворски лорд. Не като офицер на военна служба“. Мамка му, това звучеше точно като един от аргументите на Майлс. А Иван отлично знаеше, че започне ли да подражава на братовчед си, значи се е озовал на много тънък лед. Взе неохотно визитката, погледна я… имаше само код, без име или друга информация. А, да, една от онези визитки, помисли си той и я прибра в портфейла си.

— Макар че… — поколеба се Раудсеп, обхождайки с поглед подредения, но иначе претъпкан с източници на информация офис на адмирала — едната стена цялата беше заета от библиотека, съдържаща професионална литература, включително няколко редки издания от периода на Изолацията. — Сега ми хрумва, че почти всичко, свързано с Операции, минава през вашето комтабло, капитан Ворпатрил, по един или друг начин. Докато цялата тази ситуация не се изясни, би било разумно да си вземете отпуск. По семейни причини, да речем. Което напълно отговаря на истината, като си помисли човек.

Иван стисна зъби. Забеляза, че същото направи и Десплейнс.

— Ако лоялността ми така внезапно се е оказала под подозрение — каза бавно той, — значи не аз трябва да реша дали да изляза в отпуск, или не. Нали?

Раудсеп сбърчи чело.

— Прав сте всъщност. — И погледна към Десплейнс.

Десплейнс срещна погледа му и каза любезно:

— Ще обсъдя този въпрос с адютанта си. Благодаря ви за загрижеността, капитан Раудсеп, както и за времето, което ни отделихте предвид претоварения си график.

По-красноречиво от това не можеше да го изгони. Раудсеп явно или беше изчерпил запаса си от въпроси, или смяташе, че Иван се е изчерпил откъм отговори, иначе едва ли щеше да си тръгне, въпреки открития намек. Чиновникът от Операции го изпроводи навън.

Иван продължи да стърчи насред офиса на адмирала. Десплейнс го измери с поглед, поглади брадичката си и се намръщи.

— Е, значи сега представляваш риск за сигурността, Ворпатрил?

— Не знам, сър — отвърна искрено Иван. — Никой нищо не ми казва.

— Хайде, връщай се на работа — изсумтя Десплейнс. — Засега поне. — Махна му да излезе, но в последния момент добави: — А. И се обади на майка си.

Иван се закова на прага.

— Май ще трябва, предвид… — Всъщност изобщо не се беше сетил за тази дребна подробност.

— Или май трябваше да кажа — майка ти се обажда да те търси, затова бъди така добър да й върнеш обаждането. — Гласът, с който го изрече, спокойно би могъл да попие цялата влага в помещението, толкова беше сух. Сякаш не стига това, ами Десплейнс го фиксира с Онзи поглед.

— Да, сър. Ей сегичка, сър — каза Иван и се оттегли във външния офис.

Разкара чиновника от бюрото си — който нямаше нищо против, защото, както не пропусна да подхвърли, имал свои задачи за гонене, — седна на стола и набра познатия код. Лицето на лейди Алис се оформи над видплочата веднага, сякаш майка му бе чакала в засада край комтаблото си.

— А, Иване. Най-после — каза тя, неволно копирайки адмирала.

Не разбираха ли тези хора, че е бил зает, мамка му! Иван кимна нащрек.

— Маман. Беше дълга нощ. Сигурно си чула вече? Това-онова?

— Всъщност най-напред пристигна копие на комарското спешно съобщение. Капитан Морозов прикачил настоятелна бележка съобщението да бъде препратено на Саймън веднага щом се получи в столичния щаб на ИмпСи. За щастие генерал Алегре бил на същото мнение. Умен човек. Получихме съобщението на закуска. Малко по-късно получихме допълнителна информация от първа ръка. Не от теб, ако позволиш да изтъкна.

„От кого тогава?“ — понечи да попита Иван, но веднага се сети, че въпросът е излишен. Биърли, разбира се. Същият Биърли, който несъмнено беше успял междувременно да закуси и да подремне, за разлика от него. За него нямаше закуска и легло, не се и очертаваха в близко бъдеще.

— Ами, аз бях доста зает — извини се той. — Но сега всичко е спокойно. На първо време поне.

— Хубаво. Как го приема Тедж? И Риш?

— Направо откачиха. Така де, представи си, че цялото ти семейство изведнъж се завърне от мъртвите.

— Всъщност не е нужно да си го представям, Иване — каза тя и му хвърли особен поглед, в който се четяха обич и раздразнение в горе-долу равни дози. — Същото важи и за теб, ако позволиш да отбележа.

Иван сви смутено рамене.

— Сигурно. Така или иначе, емоции имаше в изобилие. — Емоции от няколко различни вида всъщност. Като единствено дете, чийто най-близък роднина от същото поколение е братовчед му, който на свой ред също е единствено дете, понякога Иван се беше питал какво ли би било да има голямо семейство. Ако не друго, вниманието на маман нямаше да е съсредоточено единствено върху него.

Паниката, която къкреше от известно време в задните дялове на мозъка му, сега изкипя почти без предупреждение и той каза с внезапно притихнал глас:

— Те, ъъ… те, изглежда, са дошли с намерение да вземат Тедж и Риш. Да ги отведат.

Маман го фиксира с поглед.

— Ти какво мислиш по въпроса?

Последва доста дълга пауза, преди той да изрече:

— Не знам какво да мисля. Странно е.

Тъмните вежди на лейди Алис се събраха.

— Е, и това е нещо. — Изправи гръб и каза отривисто: — Във всеки случай непременно трябва да ги поканим на вечеря колкото се може по-скоро. Така е редно. А и имаме да си говорим за толкова много неща, да се опознаем.

— Ами, те сега спят. Уморени са от пътя, нали разбираш.

— В такъв случай довечера ще са бодри и гладни. Тази вечер значи. Чудесно. Ще пратя Кристос с колата… ти, разбира се, ще ги вземеш от хотела и ще ги придружиш до нас.

— Ъъ, нека са две коли. Или автобус. Не е ли малко прибързано, тоест, ще се справиш ли?

— Организирала съм приеми за стотици гости с по-кратко предизвестие от това. Персоналът ми е напълно способен да се справи с частно семейно събиране за петнайсет души.

Иван преброи скришно на пръсти.

— Аз ги изкарвам четиринайсет. Като включвам себе си и Саймън.

— Биърли несъмнено ще иска да кавалерства на Риш.

И ще спести една-две стъпки на ИмпСи в добавка. Нито един ъгъл не убягваше на маман, никога. Иван успя да не се задави.

— Само… само не кани Майлс. И не допускай да се самопокани.

На всяко друго лице, което не притежаваше аристократизма на нейното, нацупените устни биха се класирали като гримаса.

— Мога да контролирам собствения си списък с гости, Иване. Пък и Майлс още е на Сергияр, ако не греша. Виж, Екатерин ще ми липсва. Нищо, друг път. — Махна с ръка, но дали небрежно или заплашително, Иван не разбра.

Прокара пръсти през косата си. Идеше му да я оскубе от корен.

— Да, а тази сутрин дойдох на работа — закъснях, отбележи, заради събитията от снощи, — и заварих тук някакъв капитан от ИмпСи с трън в задника, който тормозеше Десплейнс заради тази история, представяш ли си?… Всичко това изобщо не ми помага, изобщо. — Вдиша продължително. — От галактическия отдел. Който очевидно страда от временна липса на връзка с вътрешния отдел, сещаш се за какво говоря. Което поставя мен в много неприятна ситуация. И сега се чудя дали всички в Змиярника страдат от временна слепота, или Алегре нарочно ги държи в неведение, за да си осигури две независими гледни точки? Или нещо друго? Мразя да си пъхам крака в техните капани, казвам ти. Невестулки проклети!

Саймън Илян се наведе в обхвата на камерата и го посъветва ведро:

— Ами обади се на Гай Алегре и попитай, Иване. Ако е първото, той ще иска да знае, а ако е второто, ти ще искаш да знаеш. Алегре ще говори с теб. Но бъди кратък все пак. — Лицето му се отдръпна с развеселена усмивка. Остана само гласът, който добави: — Браво на онова момче от галактическия обаче, със или без трън в задника. Опънал се е на цял адмирал. Ето такъв здрав гръбнак трябва да имат агентите ни…

Иван потръпна. „Ама аз не искам да говоря с Алегре!“

— Много разумно — одобри лейди Алис. — А аз ще се обадя на Тедж и Риш. Хайде, скъпи. Кристос ще ти се обади с подробностите за транспорта.

И прекъсна връзката. Иван поседя още миг, втренчил поглед във видплочата. Събираше сили и се чудеше кога и дали изобщо ще му остане време за служебните му задачи. Както и дали всички тези отклонения не попадат в графата „лични разговори в работно време“, за които се полагаше мъмрене. Въздъхна и набра следващия код.

— А, Иване — каза неутрално генерал Алегре, когато разговорът беше прехвърлен към личното му комтабло. Гай Алегре минаваше за понатежал и съвсем нормален на вид старши офицер на средна възраст, със съвсем нормална съпруга — е, жената работеше в Имперския научен институт, — и с деца, които попадаха във възрастовата група на най-малките отрочета на Десплейнс. Само онези, които го познаваха отблизо, знаеха колко свирепо гениален и гениално свиреп е. — Отваря се място на бързия ни куриерски кораб следващата седмица… или тази уговорка отпада предвид тазсутрешните новини? Новините от нощес всъщност, от твоя гледна точка.

— Ъъ, май така излиза, сър. В момента нищо не се знае. Точно затова ви се обаждам. Аз, един вид, си побеседвах по въпроса с двама от вашите хора, които, изглежда, не си говорят помежду си… — И разказа историята с Биърли и капитан Раудсеп, накратко, както беше инструктиран.

— Хм, да — каза Алегре. — Ще имам грижата Раудсеп да бъде уведомен. — Това, както и липсата на раздразнение, задето Иван му губи времето, подсказваше, че Раудсеп не знае за участието на Биърли в цялата история. — Добре, че ми се обади.

„Така“.

— Саймън ми каза да ви звънна. — Просто в случай че му потрябва още една отбранителна линия.

Алегре кимна.

— Ворутиър върши добра работа на своето ниво. Всъщност дори твърде добра напоследък. Вътрешният отдел смяташе да го пусне малко в отпуск, но после се появи това.

— Как е възможно някой да върши твърде добра работа?

— Може, ако си таен агент. — Алегре махна с ръка и смени умело темата: — Как е Саймън?

Защо всички смятаха Иван за информатор по семейните дела, за бога! Е, генералът имаше основание да пита. Гай Алегре беше оглавявал комарския отдел под прякото ръководство на Илян, а после, преди четири години, бе заел внезапно овакантения пост на своя началник. А цялата му кариера, още като млад офицер, беше преминала в Иляновата ИмпСи. Интересът му беше колкото професионален, толкова и личен.

— В добро здраве.

— Радвам се да го чуя. А някакви нови интереси, хобита? Би му се отразило добре — добави дипломатично Алегре. — Нямам предвид лейди майка ти, разбира се.

— Вие двамата говорите ли си често? По работа?

— Когато е необходимо. Бившият шеф на ИмпСи е достатъчно интелигентен да не се бърка в работата ми без нужда. Затова не се налага да го изпращаме на Сергияр, като твоя чичо, за да го извадим от обсега на разни хора, които са болезнено привързани към старите си навици. А и здравословният проблем на Илян май също помогна — отдели го от старото командване. — Алегре присви замислено очи. — Чудя се дали не би искал да погостува на Арал? Трябва да му го предложа. Дали майка ти би искала да попътува, как мислиш? Стига това да не предизвика нездравословно вълнение сред разни любители на конспирациите. Макар че дори от това бихме могли да извлечем полза… — Изглежда, нещо друго на комтаблото привлече вниманието на генерала, прецени Иван. — Това ли е всичко на този етап?

— Да, сър. — „На този етап“.

— Благодаря ти, капитан Ворпатрил. — И с едно движение на ръката Алегре заличи Иван от видплочата и графика си.

 

 

Тедж проследи с поглед Риш, която водеше по-младите Арки към хотелските асансьори за кратка разходка, която по план трябваше да приключи в бара на хотела, където да изчакат транспорта си до апартамента на лейди Алис. Тедж би предпочела да инструктира цялото семейство за бараярските порядки, преди да тръгнат за вечерята — стига да млъкнеха поне за миг, колкото тя да се намести с лакти в надвикването, — но явно трябваше да се задоволи с баща си, Баронесата и баба като слушатели. Риш беше обещала да инструктира останалите според силите си.

Натисна звънеца и чу гласа на майка си, която я покани да влезе. По-възрастните членове на семейството се бяха събрали в хола около ниска холовидео масичка, която показваше градска карта в едър мащаб. Баба въведе нови параметри, изображението за миг се замъгли, после се избистри.

— Няма го, и това е — оплака се тя с нетипично за модулирания й тон раздразнение.

— Не може да са го преместили — възрази спокойно баронът.

— Да, обаче са преместили всичко друго, както изглежда. — Баба вдигна поглед. — А, Тедж, добре.

— Уреди ли да ни вземат по-рано? — попита Баронесата. — Обясни ли, че майка иска да види Стария град?

— Да — отвърна Тедж. — Лейди Алис каза, че Кристос с радост ще помогне. Явно част от обучението му за шофьор е било да наизусти всички улици във Ворбар Султана, а рядко му се случвало да шофира в онази част на града.

— Човек, който познава добре местните забележителности, би бил от полза — каза баща й.

— Какво търсите? — Тедж се настани между баща си и Баронесата и като никога получи по една топла прегръдки от двамата. Баронесата рядко демонстрираше чувствата си и до ден-два сигурно щеше да й мине — явно наистина се беше тревожила за Тедж по време на изпълнената си с несигурност одисея от руините на изгубената Къща до Земята, оттам до Ескобар, и накрая — дотук. Тедж също би се тревожила до смърт за тях, ако знаеше, че са живи… трудно й беше да прецени кое чувство е по-непоносимо.

— Една стара ворска къща, позната под странното име Ладербекския зандан — каза баба и отново се обърна към холоизображението. — По време на Деветата сатрапия — бараярците я наричат „сетаганданската окупация“ — работех там.

— Работила си? — попита Тедж, обзета от любопитство. Винаги, още от дете, беше приемала баба си като… ами, като баба, и никога не се беше замисляла за дългия й живот преди това. — Не мислех, че висшите съпруги на гем-генерали работят.

Веждите на Баронесата се вдигнаха високо.

— Не и в разни малки магазинчета, Тедж. — Тази част от историята им беше срещнала студеното й неодобрение.

Баба стисна устни на черта.

— Когато… се отделих от висшите, аз вече бях обучен генетик, Тедж. Е, не бях в елитната група, но близо. За нас, момичетата от външните планети, беше трудно да се състезаваме с жените хоут от самата Ета Сета. Те имаха достъп до най-новите разработки и технологии. Събраха ме с гем-генерал Естиф именно заради назначението му в Деветата сатрапия, а местната програма на Звездната ясла имаше нужда от добър лабораторен асистент. Жената, заемала поста преди мен, беше загинала при бомбен атентат, организиран от онези ужасни партизани. Дори не е била мишена на покушението, просто се случила наблизо. Лош късмет. — Баба изсумтя неодобрително. Тедж не разбра кое точно предизвиква неодобрението й — партизаните, тяхната тактика или фактът, че не са оценили по достойнство значимостта на случайната си жертва.

— Звездната ясла е провеждала свой проект на Бараяр? Бараярците знаели ли са? — Иван Ксав не беше споменавал за такова нещо, данни за подобен проект нямаше и в статиите по бараярска история, които Тедж беше прочела в мрежата.

Баба махна с ръка.

— Не беше нищо особено. Просто организирахме пълно генетично проучване на населението с подробна класификация на резултатите. Периодът, който бараярците наричат Изолацията, е създал условия за уникален естествен генетичен експеримент, който задължително трябваше да се проучи. Надявахме се да открием някаква нова мутация, която да бъде извлечена и инкорпорирана в по-висша генетична матрица. Уви, за двайсет години проучвания — крайно недофинансирани, трябва да кажа, предвид мащаба на начинанието, — открихме само няколко нови генетични заболявания. Може би шестстотин години са недостатъчни за развитието и разпространението на положителни мутации. Жалко, че планетата е била открита повторно толкова бързо.

Някои комарци бяха на същото мнение, помисли си Тедж, макар и по други причини.

— И ти си имала… какво? Лаборатория в онази стара къща?

— Под нея, ако трябва да бъдем точни. Едно поколение назад къщата била графска резиденция, после преминала в ръцете на по-нисш клон на семейството, а накрая сатрапията я конфискувала за правителствени цели. Хоут Зая, ръководителката на нашия екип, не я харесваше особено, но къщата беше на удобно място и осигуряваше дискретен вход към лабораторията. Самата лаборатория беше доста добра, за времето си. С всички бариери срещу биологични зарази и прочие.

Тедж се поколеба.

— Щом е била просто генетична… библиотека, защо са ви трябвали системи за контрол на заразяването?

— Е, човек никога не знае — избегна прекия отговор баба й.

Тедж смръщи вежди. Нищо не разбираше.

— Ъ?

— Това дебилно изражение не ти отива, Тедж. Затвори си устата, ако обичаш — каза баронесата. — И се съсредоточи. Това е важно за бъдещето ни.

Всъщност дотук разговорът касаеше миналото. Далечното минало при това. Тедж преглътна една въздишка и се постара да онагледи любознателна съсредоточеност. Важно беше да им разкаже по-подробно за лейди Алис, преди да…

— Е, по онова време си имахме работа с гем, скъпа. Хоут Зая държеше известни наличности в запас, като рутинна предпазна мярка. — Баба сви устни, после продължи: — Лабораторията ни във Ворбар Султана беше само преден пост на местна почва. Основните проучвания се провеждаха в онази орбитална лаборатория, която по-късно, по време на изтеглянето, беше изстреляна в атмосферата и изгоря. Ходила бях там само веднъж, понеже нямах нужната квалификация и стаж за орбиталния екип. Жалко, че се наложи да я изгорим. Но поне успяхме да спасим всички събрани данни.

— Което ни връща към твоя млад човек, Тедж — избоботи баща й.

— Какво? — Този път Тедж успя да си затвори устата.

— Имала си достатъчно време да го опознаеш. Какви са лостовете му? — попита баронът.

— Лостове?

— Тедж… — започна нетърпеливо баронесата, но баронът я спря с жест.

— Например — каза той, — жаден ли е за власт? За престиж? За богатство?

— Не знам.

— Как може да не знаеш нещо толкова основно? — каза баронесата.

Тедж сви рамене.

— Ами, доколкото разбирам, майка му е богата. Сградата, в която живее той, е нейна, както и сградата, в която живее самата тя, както и други някакви сгради. А май и някакви неща в провинцията. Иван Ксав няма братя и сестри, значи е единственият й наследник. Освен това май има нещо като попечителски фонд. Както и офицерската си заплата, с която покрива ежедневните си разходи.

— Не точно това имах предвид — каза баща й. — Богатите хора нерядко ламтят за още богатства, за да удовлетворят някакви свои цели или мании.

А семейство Арка знаеха доста по темата, като си помислиш.

— Мисля, че Иван Ксав държи на комфорта, а не на показното богатство. Тоест, съобразява се със стандартите на ворската класа, но не защото държи да го прави, а по-скоро защото… така му е по-лесно.

— А бизнес образование? Има ли такова? Внос-износ, търговия? Може ли например да проектира и осъществи голям и сложен бизнес проект?

— Ами, знам, че работи по военните бюджети с адмирал Десплейнс, а това определено са големи и сложни проекти.

— Хм. — Баронът потропа с пръсти по тапицираната странична облегалка на канапето. — Виж, Тедж, въпреки неизбежната необходимост от местни партньори бих предпочел по възможност да развием това начинание в рамките на семейството. Старите ми контакти тук са… недостатъчно надеждни, да речем. А в някои случаи и твърде стари, в буквалния смисъл.

„Начинание?“ Тедж не беше сигурна, че това й харесва. Ала сега в очите на баща й се мяркаше старият блясък и прогонваше сенките на умора и поражение, които натежаваха в погледа му, когато говореше за Ерик и изгубената станция. Умора и поражение, които нямаха място на широкото му лице.

— За какво начинание става въпрос? Тук, на Бараяр?

— Минна концесия. — Усмивка разтегли чертите му, сякаш слънце пробива през облаци. — Но няма да търсим полезни изкопаеми, а история. Мойра смята, че сме попаднали на богата жила. Така де, всяко семейство би трябвало да си има по една изгубена златна мина.

— За мен онези събития не бяха история, ако обичаш — възрази баба. — Пък и златото е най-малкото, което може да открием.

— Евентуално — предупреди ги баронесата. — Евентуално. Всичко това е като изстрел в тъмното.

— По-добре изстрел в тъмното, отколкото никакъв изстрел — въздъхна баронът. — А точно това ще се случи, ако бараярското правителство разбере за плановете ни, затова нито дума пред външни хора, Тедж. Ясно ли е?

Тедж сбърчи нос.

— Онази подземна лаборатория ли имате предвид? Че на кого му е притрябвала някаква стара генетична библиотека? Така де, досега всичко сигурно се е развалило. — А за вонята дори не й се мислеше.

— Всъщност генетичните мостри бяха съхранени във вид на спори и би трябвало да подлежат на пълна реконструкция — каза баба. — Там е и всичкият досаден боклук, който гем-генералите и техните приятелчета настояха да приберем, когато подготвяха спешното отстъпление. Някои от тях май наистина вярваха, че един ден ще се върнем и ще си приберем нещата.

— Досаден боклук?…

Баронът се облегна назад и усмивката отново огря лицето му. Още по-широка.

— Стари архиви, и сетагандански, и бараярски. Както и няколко колекции с произведения на изкуството…

— Нищо и никакви местни артефакти в по-голямата си част — вметна баба. — Макар че може и да има едно-две ценни неща, които сме донесли от Сетаганда.

— … банкноти и монети от Деветата сатрапия, с което стигаме до златото.

— Примитивното население на бараярската провинция незнайно защо предпочиташе неудобни златни монети — потвърди баба.

— … както и, най-общо казано, всякакви неща, които отбрана група изпаднали в паника гем-лордове не са имали време или място да вземат със себе си, а сърце не им е дало да изоставят — завърши баронът. — Мисля, че дори Мойра не знае какво точно има там.

— Никой не знаеше — каза баба. — Хоут Зая беше бясна, че й отнемат от ценното пространство, но по онова време нищо не можехме да направим по въпроса.

Въпреки твърдото си намерение да не се поддава на поредното откачено начинание на семейството си, Тедж волю-неволю отстъпи пред очарованието на тази невероятна история.

— Откъде знаете… откъде знаете, че междувременно някой не е открил лабораторията?

Баронесата потри ръце и вдигна замислено пръст пред устните си.

— Дори някой да ги е изнесъл тайно от подземието, част от артефактите би трябвало да изплуват на светло и да оставят следа. Както и част от архивите. Няма данни за такова развитие на нещата.

— Какво… как… а ние как ще стигнем до тях? Тайно?

Баронът щракна с пръсти.

— Колкото по-просто, толкова по-добре. Ако сградата все още съществува, ще я купим. Или евентуално ще я вземем под наем. Ако са я съборили и са построили нещо друго на мястото й, ще купим другото и ще продължим по план. Ако разбирам правилно, имотът не е бил в най-добрите части на града. Ако по някаква причина не можем да придобием самия имот, ще купим някой в съседство и ще проникнем оттам. Както обикновено, номерът не е само да откриеш съкровището, а да го пласираш, както научих от горчив опит по времето, когато още бях млад пират. За да получиш най-високата възможна цена за даден актив, трябва да намериш онзи купувач, който е готов да плати най-много. А за тази цел ще трябва да се установим на сигурно място далеч от тази комична империя.

— На станция Фел, като за начало — каза баронесата, — стига да убедим барон Фел в ползата от подобно сътрудничество. Установим ли се там, възможностите пред нас ще се отворят. А и ще си върнем Рубин.

— Не е ли, хм, историческата стойност на артефактите не е ли много по-висока, когато се описват на място? — попита предпазливо Тедж.

— Така е, за жалост — съгласи се баронесата. — В този случай обаче иманярският подход не може да се избегне.

— И откога вие тримата планирате това… този подземен пиратски набег?

— От Земята — каза баронът. — Бяхме стигнали до дъното, когато продадохме косата на баба ти. И малко след това Мойра се сети за лабораторията.

— От години не се бях сещала за нея — каза баба. — От десетилетия всъщност. Но Шив така и не получи свястна зестра, когато се ожени за Удин. Гем Естиф пропиля първата, когато й избра онзи комарски идиот, който на свой ред я пропиля чрез серия много лоши решения.

— Дойдох при теб гола и боса — измърмори баронесата и погледна нежно съпруга си. — И… — подръпна скръбно един от късите си кичури — с коса.

— Помня — каза баронът и отвърна нежно на нежния й поглед. — Помня го, като да беше вчера. По онова време и аз бях кажи-речи без пукната пара.

— Но имаше ум за милиони.

— В такъв случай, ако Шив успее да измъкне съкровището, нека то ви бъде тест и зестра едновременно — каза баба. — Хрумвало ли ви е, че при вас ухажването върви отзад-напред?

— Важното е, че върви — каза баронът с усмивка.

— Този твой неочакван бараярски съпруг — обърна се баронесата към Тедж — наложи промяна в плановете ни. Първоначалното ни намерение беше да дойдем тук инкогнито, но новината за твоята поява ни осигури достоверен повод да пристигнем под истинската си самоличност, а високият социален статут на този Ворпатрил, свързан с високо внимание от страна на службите за сигурност, го превърна в необходимост. Предпочитах да не се разкриваме толкова рано. Исках първо да попълним бойните си резерви, за да подготвим топло посрещане за нашите врагове.

— Гъвкавост, Удин — избоботи баронът.

— Признавам — продължи баронесата към Тедж, — че много се изплаших, когато Амири ни каза, че с Риш не сте се появили на уговорената среща, нито сте се свързали с него. А после новината, която научихме чрез Лили, беше като неочакван подарък от съдбата… и направи бараярския ни план още по-неустоим.

— Ако сложим ръка на това съкровище — каза баронът, — ще успеем да спасим Къщата. Ще спасим всичко. Отдавна не бях залагал толкова много на един зар. Жалко, че не мога да си върна и младежката фигура заедно с отчаяните рискове от онова време. — Потупа се по шкембето и се намръщи страдалчески. Жена му изсумтя. Ако питаха Тедж обаче, баща й изглеждаше по-скоро развълнуван, отколкото отчаян.

— Сега — каза енергично баба — остава да открием Ладербекския зандан.

 

 

Иван настани сватовете в голямата наземна кола на маман и седна срещу тях в посока обратна на движението. Куполът се затвори с въздишка. Иван стисна за миг ръката на Тедж да почерпи кураж. Нещо като кураж. Когато се беше прибрал на бегом в апартамента си да се измие и облече за предстоящия цирк, Тедж и Риш вече бяха тръгнали към хотела. Не можа да поговори с Тедж тогава, не можеше и сега, нито в близките няколко часа. Ако не друго, в настоящия си вид — избръснат и нагизден в парадната си зелена униформа, която рядко обличаше след работно време — поне би трябвало да изглежда по-внушителен зет от снощи. Дано де.

Кристос започна туристическата обиколка в чест на баба с кръгче около двореца Ворхартунг. Иван спомена военноисторическия музей, който се помещаваше в двореца, като един вид невинно забавление за в бъдеще.

— Явно поне дворецът е преживял столетието невредим — отбеляза лейди гем Естиф, загледана в архаичните бойници. Няколко ярки окръжни знамена се вееха над бойниците, брулени от студения зимен вятър, в знак че се провежда съвет на графовете в намален състав. — Изглежда някак странно без лазерните ограждения обаче.

Иван и Кристос се бяха уговорили тихомълком, че на първо време ще е по-добре да разгледат Императорския дворец от разстояние. Кристос успя да промуши голямата кола възможно най-близо покрай възстановената пешеходна зона с дюкянчетата на стария Кервансарай.

— Виж, това вече изглежда добре — измърмори лейди гем Естиф с що-годе одобрителен тон. — По мое време тази част на града се смяташе за смъртоносен капан, където дебнат всякакви зарази.

Иван реши да не споменава, че се е родил именно тук. Нека този път някой друг разкаже историята.

— Последният бараярец, жив свидетел на Окупацията, когото познавах, почина преди… — Иван спря, за да пресметне, — преди осемнайсет години. — Когато самият той беше на седемнайсет. Наистина ли беше минала повече от половината от живота му, откакто неговият древен и страховит роднина се беше присъединил към предците си? „Ами… да, минала е“.

Изцяло модернизираната сграда на военната щабквартира не предизвика никаква специална реакция, за разочарование на Иван, но когато се отдалечиха от реката, лейди гем Естиф изправи гръб и залепи нос за прозореца. Баронесата и баронът наблюдаваха с интерес тази проява на… задоволство? Трудно беше да се каже какви чувства прикрива сдържаното аристократично лица на старата дама.

— Тези квартали бяха в покрайнините на града по времето на Деветата сатрапия — отбеляза лейди гем Естиф.

— Ворбар Султана се е разраснал много оттогава — каза Иван. — С по двайсетина километра във всяка посока. Наистина трябва да видите външните пояси, докато сте тук. Заслужава си.

Голямата наземна кола се вмъкна в едно от малкото свободни паркоместа и спря с въздишка. Кристос, който се беше вживял в ролята си на екскурзовод и не пропускаше да коментира една или друга забележителност на Стария град, се обади бодро по интеркома:

— Пристигнахме, лейди гем Естиф. Доста порових в градските архиви, докато открия данни за тази сграда. Сетаганданците я конфискували от старо ворско семейство, което се присъединило към Съпротивата, и я използвали като къща за гости, навярно заради просторния й парк. След това имението преминало в ръцете на една от опозиционните фракции, къщата била почти разрушена при последвалите стълкновения, накрая била отново превзета от император Юри. Старото ворско семейство така и не си върнало собствеността, може би защото междувременно било избито до крак. Но Ладербекския зандан несъмнено се е намирал тук, на това място.

Тримата старши Арки… добре де, двама Арки и една гем Естиф… гледаха ококорени през страничния прозорец на колата, проточили вратове.

— Тази огромна грозна сграда? — възкликна задавено баронесата.

Явно най-после представител на старата столична архитектура беше приковал вниманието им, пък било то и една от най-позорно грозните сгради във Ворбар Султана. Иван обясни жизнерадостно:

— Дело е на любимия архитект на император Юри Ворбара, небезизвестния лорд Доно Ворутиър. Построил пет мегаломански грозилища, преди да го спрат. Да не се бърка с настоящия граф със същото име, между другото. Доно архитектът наистина е роднина на Биърли, макар и непряк, за радост и облекчение на Би, несъмнено. Биърли знае няколко интересни истории за Доно и ако искате, може да ви ги разкаже по-късно, на вечеря. Това конкретно грозилище е известно като Змиярника — така го наричат хората, които работят там, забележете, — а иначе е щабът на ИмпСи. Централата на Бараярската служба за имперска сигурност.

В купето на наземната кола се възцари продължително мълчание.

— Едва ли се продава — измънка тихичко Тедж. — Или дава под наем.

Иван се засмя.

— Докато оглавяваше ИмпСи, Саймън Илян често казваше, че би продал сградата за един бетански долар, стига да намери бетанец, който има долар и няма вкус. И ако Съветът на графовете кандиса да му построи нова сграда, което никога няма да стане. Маман казва, че известно време държал на стената в кабинета си снимка на Ескобарското федерално бюро за разследване — висока сграда, цялата в стъкло, — така както някои хора си лепят плакати с полуголи мацки.

— Боже, боже, боже — каза Шив Арка.

И дълго гледа през рамо, дори след като колата се вля в трафика.