Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (26)

Епилог

Старши военен аташе в бараярското консулство на планетата Ила сигурно би било по-вълнуващо назначение, ако в консулството имаше младши военни аташета. Или други служители освен консула — угнетен, измъчван от носталгия и леко алкохолизиран мъж, който броеше дните до пенсионирането си. Иван и Тедж бяха пристигнали в така наречената индустриална столица на планетата, градче два пъти по-малко от Нови Евиас, по средата на местната зима, която явно се отличаваше със студ, дъжд, мъгла и скука. Тедж, която още страдаше от мъчителна скокова болест след твърде много преходи в разстояние на твърде кратко време, посрещна студа — както и влажния мрачен апартамент, в който ги настаниха — с тих стон, защото за повече нямаше сили.

Е, тая нямаше да я бъде. Иван се стовари върху консулството с умерена скорост — поне според стандартите за спокоен ден във ворбарсултанската имперска щабквартира — и се зае да приложи към задълженията си високоефективния работен стил на столичния отдел Операции. Когато приключи със своите задължения, се зае с тези на консула. Бързо установи, че деветдесет и пет процента от делата на консулството пристигат по планетарната мрежа, която си беше напълно адекватна, което на свой ред означаваше, че консулството би могло да се намира във всяка друга точка на планетата, стига тя да е близо до космодрум. Проучването за варианти с по-приятен климат не му отне много време. В края на третата седмица от назначението си Иван вече бе преместил консулството, с все документацията, комтаблата, консула и другите партакеши на един голям прекрасен остров близо до екватора, а в новия бюджет бяха останали достатъчно пари да наеме секретар. Тедж откликна на тропическата светлина като цвете. В края на първия месец Иван беше организирал работата си така, че да виси в консулството три предобеда седмично с по някой допълнителен час при нужда или бърза визита до орбиталните станции, а останалото време беше шапка на тояга и попътен вятър в платната.

Не че хората тук се възползваха от попътния вятър въпреки наличието на големи океани — рядко излизаха с яхти и още по-рядко плуваха, — едно, защото иланската морска вода причиняваше на хората странни обриви, и второ, защото макар хората да бяха силно токсични деликатеси за местните морски чудовища, въпросните чудовища бяха адски тъпи и не можеха да го проумеят. Гледката обаче от верандата на къщата им или от плувния басейн отпред беше прекрасна и слънчева — Иван махна на Тедж, която лежеше в големия хамак, — а и морето галеше погледа. Човек с простички вкусове можеше да живее много добре и много евтино на Ила, дори със скромен консулски бюджет. И още по-добре, ако бюджетът не е толкова скромен.

— Поща! — извика той на Тедж. Тя вдигна очи с широка усмивка и извади слушалката от ухото си. Теснолъчевите съобщения от дома бяха меко казано нередовни заради множеството възлени проходи, през които трябваше да минат — случваше се да пристигнат в обратен ред, на големи интервали или на още по-големи групи. Днешната поща беше от последния вид. Иван й даде инфодиск, който да сложи в четеца си — устройството лежеше забравено на масата заедно с голяма кана и две чаши, едната пълна до половината, другата — обърната с дъното нагоре да не се праши.

— Какво е това? Студен чай или плодова момичешка напитка?

— Плодова момичешка напитка. Искаш ли?

— Ами, да всъщност. — Иван изрита сандалите си, покатери се в другия край на големия хамак, нагласи възглавниците зад гърба си, взе своя четец и преплете босите си крака с тези на Тедж. Тедж беше загоряла от слънцето, тъмна беше почти колкото Шив, но на нея този тен й стоеше хиляда пъти по-добре, отколкото на барона, подчертаваше светлокафявите й очи и те грееха като златните монети от любимата й гривна за глезен — която, заедно с оскъден бански костюм, съставляваше облеклото й понастоящем. Гривната, направена от монети от Деветата сатрапия, заедно с още няколко скъпи бижута, Тедж беше получила преди няколко месеца от любящия си баща като подарък за рождения си ден. Иван имаше планове за банския костюм в най-скоро време; гривната можеше да остане.

— Имаше ли много работа? — попита го Тедж, когато хамакът спря да се люлее.

— Не бих казал. През повечето време редактирах първия годишен доклад за работата си.

Тедж вдигна изненадано вежди.

— Защо се е наложило да го редактираш? Консулът е много доволен от теб.

— О, да. Просто орязах част от въодушевлението и похвалите, преди докладът да потегли към дома по теснолъчевия канал. Така де, не искам да пускам мухи в главите на разни хора. Идеи. За трансфер например. Някъде другаде освен у дома тоест.

— Кога ще ни позволят да се върнем на Бараяр, как мислиш?

— Грегор смяташе, че две години ще са достатъчни. Едната вече мина. Не личи да си е променил мнението, така че… — Всъщност Грегор беше казал следното: „По дяволите, Иване, даваш ли си сметка, че сигурно ще трябва да минат цели две години, докато разчистим тази каша! Най-малко две! Къде ти е бил умът?“ Което, ако питаха Иван, не беше съвсем честно, но пък моментът не изглеждаше подходящ да спори с императора. А после на свой ред беше открил, че да си приготвиш багажа за галактическо изгнание с предизвестие от 26,7 часа наистина прилича на бягство от горяща сграда.

Зачетоха се в пощата си.

— Какво? — попита Тедж, когато първото му „ха!“ наруши мълчанието.

— Поздравления за рождения ми ден от адмирал Десплейнс. — Трийсет и шестият рожден ден на Иван беше минал много приятно преди две седмици. Двамата го отпразнуваха у дома. — Казва, че заместникът ми е много работлив млад мъж, но му липсвал моят здрав подход към политиката. И не бил толкова забавен, много ви благодаря, адмирале. — Продължи да чете. — Изглежда, му липсвам. Но едновременно с това не очаква и не иска от мен да се върна в Операции, защото било време кариерата ми да продължи напред и нагоре. Е, не го е написал черно на бяло, но подтекстът е такъв, струва ми се. Може и да греша.

— Едва ли грешиш — каза Тедж с трогателна вяра в неговите способности да дешифрира скритите послания на шефовете си. Може и да беше права, в този конкретен случай.

— За теб май имаше нещо от Джаксън?…

— Писмо от Риш. — Тя почука с пръст по четеца си. — Нищо не й разбирам. Тя мрази да пише и винаги е адски кратка, а й се свиди да прати запис. — Писмените съобщения бяха най-евтиният начин за теснолъчева комуникация, а предвид отдалечеността на Ила почти всичко, което получаваха тук, идваше под формата на писма. — Пише, че ремонтът на станция Кордона е почти завършен. Бижутата, вече в пълен състав, са изнесли първото си представление пред публика — заместващите крака на Топаз вече не й създавали проблеми и можела да танцува. Надявам се Баронесата да е издирила който там наемнически боклук на Престен е родил тази идея. — Свъси вежди. — Надявам се да го е издирила лично.

Иван не познаваше Топаз, но и той се надяваше на същото. Едно беше да обръснеш нечия коса, друго — да ампутираш краката на човек. Ампутацията уж била наказание, задето Топаз помогнала на барона и баронесата да избягат от плен. Значи доблестта и смелостта на младата жена в крайна сметка бяха възнаградени. Чудесно. Колкото до неизбежното отмъщение… за това Иван предпочиташе да не мисли.

— А брат ти Ерик? Ще пробват ли с криосъживяване? Какво са решили последно?

— Мм, да, но… ха. — Веждите й литнаха нагоре. — Явно няма да бързат с криосъживяването. Нали знаеш, че Престен завладяха станцията с помощ отвътре? Е, явно Ерик е бил тази помощ. Явно му е било омръзнало да чака наследството си. А после, за награда, онези от Престен са го убили, почти, което, логично погледнато, е можело да се очаква… или пък той е разбрал, че играта загрубява, и се е обърнал срещу тях. По думите на Риш поне не е кроял отцеубийство. Договорката му с Престен била татко да се оттегли принудително, но после някой е измислил начин да си спести този разход. Татко и Баронесата сигурно са знаели за ролята на Ерик, но не ми казаха нищо, докато бяхме на Бараяр, нито думичка… Боже, къде му е бил умът на Ерик! А уж е толкова разумен и прочие. Предполагам, че ще го държат в резерв още известно време, в случай че Звездичка и Гъли не се разберат за наследството. Един вид — или ще си изгладите противоречията, или вадим Ерик от фризера…

Иван побърза да прогони представата как използват криокамерата на Ерик Арка за помощна масичка в шефския кабинет на компанията, макар че… кой знае.

— Добре де… ще го съживят ли изобщо?

— Сигурно, след няколко години. Когато Звездичка и Гъли вече са затвърдили позициите си. И тогава той ще е малкото братче. — Иван хич и не искаше да знае що за семейни спомени пораждат злата усмивка на жена му. — С други думи, вътрешната политика на Къща Кордона постепенно се връща към нормалното. Слава богу, че съм тук, а не там… — Златните монети на гривната й звъннаха, когато потри стъпало в крака му.

— И аз благодаря на бога, че си тук — каза Иван без грам колебание. — Нещо за Биърли пише ли?

Тедж прегледа набързо писмото до края.

— Май не. Но ако го е сполетяла някаква беда, Риш със сигурност щеше да го спомене… предполагам… така че сигурно е жив и здрав.

— Аз имам писмо от него. Твоето откога е?… — Проверката показа, че писмото на Биърли е изпратено близо седмица след писмото на Риш, което беше добре. Засега. — За разлика от Риш, Биърли обича да пише, надълго и нашироко. Макар че да откриеш ценната информация в писмата му е като да търсиш месо в онези кюфтета, дето ги продават на Големия площад… Мама му стара! — Иван се надигна рязко и едва не преобърна хамака.

Тедж го погледна стреснато.

— Сещаш ли се за онова нещо, брошката, дето баба ти я намери в бункера? Дето изпадна от някаква стара дреха?…

— Да?

— Биърли най-после е разбрал какво представлява проклетото нещо.

— Аз реших, че е някакво портативно биооръжие, което висшите сетагандански дами са носели на ревера си. Не казах нищо, защото ситуацията беше достатъчно сложна, а исках нашите да се изнесат от Бараяр по най-бързия начин. Освен това реших, че ако баба иска да го използва срещу Престен, това си е нейна работа. Брошката няма нищо общо с Бараяр, нали?

— Няма да повярваш какво е. Луда работа. — Иван примигна. — И определено има общо с Бараяр. Много общо. Явно мънистата на брошката са съдържали стотина хиляди генетични кода във вид на спори. Генетичен материал от бараярци, родени в окръг Ворбара преди края на Изолацията. Брошката е съдържала целия архив на проклетата им генетична лаборатория!

— Ужас. — Тедж се поколеба. — Бараярците много ли ще се ядосат?

— Не знам… Така де, ние изобщо не сме знаели за онзи сетагандански проект.

— Но вече се знае, предполагам. Биърли е докладвал, нали?

— Даа… — Иван продължи да чете. — Нали си даваш сметка, че някой откачалник би могъл да клонира всичките ни предци? Чудя се дали има генетични проби и от известни хора…

Тедж килна замислено глава.

— Това може да се окаже доста печелившо, между другото.

— Какво, да си купиш собствен клонинг на принц Ксав? Или още по-лошо, на лудия император Юри?… Небеса. Не!… — Очите му се разшириха, докато дочиташе писмото. — Лейди гем Естиф е предложила да ги продаде на Звездната ясла!

— Това е ужасно! — каза Тедж, но после продължи разсъдливо. — И тъпо. Трябвало е да ги предложи и на Бараяр, и на Звездната ясла, за да наддават! Най-малкото! Чудя се защо не го е направила. Баронесата не би допуснала такъв пропуск. Какъв е смисълът да провеждаш търг само с един участник?

Иван преглътна този джаксъниански ентусиазъм почти без да се задави. Или поне без да коментира.

Тедж продължи с нескрит интерес:

— Колко са й предложили? Би със сигурност се е добрал до тази информация.

— Добрал се е. Десет милиона бетански долара. И точно тук идва странното. Баба ти уредила предаването да се осъществи на неутрална територия — Къща Дайн?

Тедж кимна.

— В това има логика.

— Така, и докато Биърли правел и невъзможното да открадне това нещо… а, ето, първо е предложил да го купи, но… Риш отказала да вземе страна. Както и да е, завлекли пратеничката на Звездната ясла — истинска дама хоут, между другото, с все мехура и прочие, макар че откъде можеш да знаеш какво има в мехура, чудя се дали не е била висшата Пел? — та накарали я да измине цялото разстояние от Ета Сета до Джаксън Хол заедно с цял сандък пари… е, едва ли е имало сандък, просто елегантен кредитен чип и толкова… плюс взвод страховити телохранители. Онзи тип от Дайн държал договора в ръце, готов да извърши размяната и всичко. А лейди гем Естиф сложила брошката в малък мехур от силово поле заедно — представи си! — с малък плазмен заряд, отдръпнала се и го взривила… без ударна вълна, само ярък блясък… и брошката станала на атоми. Пред очите на всички. Биърли казва, че било цяло чудо, дето не получил инфаркт. А после съжалил, че му се е разминало.

— Леле! — каза Тедж.

— Защо обаче? Защо някой би взривил, така де, десет милиона бетански долара?

— Ами, баба… — Тедж сви устни, после отпи от плодовия коктейл, докато обмисляше отговора си. — Баба много я е яд, че са я отлъчили от висшите навремето.

— Но то е било преди сто години! И казваш, че още им е ядосана?

Тедж кимна.

— Това е… това е… момичешко — каза накрая. — В стил гем Естиф-Арка.

— Небеса… — „Дали не трябва да запомня това за бъдеща употреба?“

Тедж се усмихна някак по̀ така и за миг Иван видя Шив в лицето й.

— А моите родители, те какво мислят по въпроса?

Иван зачете нататък. Биърли определено би имал полза от кратък курс по „акуратно-бързо-важно“, но може би Алегре предпочиташе друг стил на работа. А и беше очевидно, че още е бил силно разстроен, докато е съчинявал писмото си. Разстроен до степен на истерия, мда, това определение изглеждаше точно.

— Според Би баронесата го сметнала за излишно прахосничество. Баронът само се разсмял.

— Въпреки всичките вицове за тъщи и зетьове — каза замислено Тедж — баба винаги се е разбирала чудесно с баща ми. Мисля, че знам защо го харесва толкова — преди бараярците да завладеят Комар, тя чинно е живяла по правилата, без значение колко са глупави, и накрая за награда са я натирили като мръсно коте, а татко… той я е научил как да нарушава правилата. И да си създаде свои.

— Биърли пита дали някой от нас… всъщност вероятно има предвид теб… дали сме знаели. За брошката. Мисля, че това пита, макар че е трудно да се прецени.

— Не. — Тедж поклати глава. — Съжалявам, но наистина нямах представа.

— Добре.

Иван най-сетне отпи от своя плодов коктейл — момичешки, вярно, но много студен и освежаващ, — докато Тедж преглеждаше останалата си поща.

— Имам писмо от твоята майка — каза тя. — Със Саймън са се върнали живи и здрави от голямото си галактическо пътешествие, което е минало спокойно, без опити да бъдат убити, похитени или другояче притеснени от когото и да било. Ако не се брои някакво пререкание с митнически инспектори от Тау Кит, но майка ти пише, че успяла навреме да стегне юздите на Саймън и всичко завършило благополучно…

Изгнанието на Саймън и лейди Алис не беше разпоредено изрично като изгнанието на Иван и Тедж, не, просто императрица Лайза намекнала на личната си секретарка по социалните въпроси — такава беше официалната длъжност на лейди Алис, — че било крайно време да излезе в един хубав дълъг отпуск и да попътува. Намек, зад който се криело изрично императорско разпореждане. Лейди Алис със сигурност беше схванала подтекста в детайли. Иван ясно помнеше тази част от последния си разговор с Грегор.

Грегор крачеше нервно напред-назад, а после изведнъж се обърна и избухна:

— А и Саймън… къде му е бил умът, за бога!

Иван се поколеба с надежда въпросът да се окаже реторичен. Уви, надеждата му бързо умря в самота и той се видя принуден да отговори:

— Мисля, че е бил отегчен, Грегор.

— Отегчен!? — Грегор наби спирачки и го зяпна невярващо. — Аз мислех, че е изтощен.

— Да, след загубата на чипа и близката си среща със смъртта беше изтощен. — „Меко казано“. — За известно време всички вярваха — включително маман и самият Саймън, — че умората му е станала хронична, че винаги ще е такъв, с крехко здраве и отвеян. Но… без много шум — той всичко прави така, тихо и без много шум — Саймън се подобри.

— Така е. И трябва да благодарим на майка ти за това.

„И още как“. Иван потръпна вътрешно при мисълта за биографията на пенсионирания и болен Саймън без лейди Алис в уравнението. Тази биография вероятно би била доста къса.

— Когато са заедно, той е добре. Но напоследък маман се задържаше доста в двореца и го оставяше сам. А после се появи Шив, засвири на старите му струни и ето какво стана.

Грегор се замисли мрачно над „станалото“.

— Разбирам.

— Мисля, че Саймън има нужда да прави нещо. Не на пълен работен ден. От време на време. Нещо разнообразно. Не точно като предишната му работа.

— Това… ще трябва да го обмисля.

Сега Иван се надяваше, че дългото пътешествие на Саймън и лейди Алис е осигурило на Грегор време за въпросния размисъл. А и реално погледнато, въпреки изблика на императорски сарказъм, от който се беше оплакал Илян, в крайна сметка Грегор беше възприел именно неговия план за Арките, повече или по-малко. План, който, поне засега, сработваше отлично.

Тедж, която още четеше писмото на лейди Алис — понякога маман ставаше твърде многословна, — каза:

— О, добре, открили са новата сграда на ИмпСи. И тя не се намира срещу старата. Избрали са друг терен. С по-малко дупки отдолу.

— Това е добре. Освен всичко останало старата сграда беше много грозна — вметна Иван. — Майлс казваше, че единственото предимство да работиш в централата на ИмпСи е, че така не виждаш централата на ИмпСи.

— Поканили са Саймън да среже лентата, колко мило. Майка ти казва, че са искали да я нарекат на него, но той отказал, твърдо, така че засега сградата ще си кара без име.

— Е, сигурно все пак ще я нарекат на него. Посмъртно… — Иван извика на екрана следващото си писмо. — Ха. Това е от леля Корделия.

— Беше ми много приятно да се запозная с нея и с чичо ти, когато спряхме на Сергияр — каза Тедж.

— Същото казва и тя. Че й е било приятно да се запознаете. И непременно да сме се отбиели отново на връщане. Изглежда, не се съмнява, че ще ни позволят да се върнем… това звучи окуражаващо. Саймън и маман явно също са се отбили при тях на път към дома. Сигурно точно затова се е сетила да ми пише. Чуй: „Саймън и Арал се поразходиха до новото градче… двете с Алис най-после можахме да си поговорим на спокойствие… разказа ми всичко за престоя си на колонията Бета“. Да, мама писа и на мен за това, подробно… какво?!

— Какво „какво“? — попита Тедж.

Маман явно не беше писала чак толкова подробно за Бета на единствения си син.

— Завела е Саймън в Сферата? Или той е завел нея?… Не, едва ли. Подозирам женски заговор, да. — Продължи да чете, намръщи се страдалчески, после простена по посока на лишения от лели и следователно невинен въздух: — И защо смяташ, че трябва да ми казваш всичко това, лельо?

Устните на Тедж трепнаха закачливо.

— И какво по-точно ти казва?

— Записали се за някакъв едноседмичен луксозен курс. Е, това не звучи прекалено… Ролеви игри? Защото маман сметнала, че това ще е по-лесно за Саймън, предвид опита му в секретни операции на младини. Първият ден бил доста труден, но след като маман убедила Саймън, че задължителният психотест на интересите не е разпит на вражеска територия, нещата потръгнали и… и… О, слава богу, край на темата. Следващият параграф е за новата яхта на комодор Джоул. Сергиярските морета не разяждат човешката кожа, за разлика от иланските. Извел ги на разходка с лодка. Добре. Никой не се удавил. Още по-добре.

— По-добре от какво? — попита Тедж. Иван подозираше, че още му се присмива вътрешно.

— Ами… просто по-добре. — Иван се оттегли в убежището на малкото достойнство, което може да събере мъж по шорти и с плодов момичешки коктейл в ръка. Отпи шумно.

— Трябва и ние да се отбием в Сферата на неземните удоволствия — каза замислено Тедж. — На път за дома. Е, Сферата е известна най-вече с курсовете си по еротични изкуства, каквито аз вече съм изкарала, но пак ще ми е интересно да я разгледам.

Иван не знаеше какво да мисли.

— Да… и на мен, но… какво, по дяволите, е „задължителен психотест на интересите“? Това никой не го е споменавал преди. — Дори Майлс.

Тедж се размърда с усмивка.

— О, знам какво е. От бетанските ни инструктори. Не е като тест с многовариантни отговори… по-скоро е като мозъчно сканиране, пускат ти различни образи и други сетивни стимули, записват реакцията ти и после я обработват с анализираща програма. Този курс е насочен към клиенти, които нямат много време, с цел да се запознаят с вариантите, които предлага Сферата, и да изберат онова, което им допада най-много. Освен това програмата е и нещо като скрининг за проблемни клиенти.

— Какво правят с проблемните, отпращат ги?

— Не, не. Просто ги насочват към друго ниво. Пък и там понятието „проблемен“ е доста широко. Има хора например, които сериозно се разстройват от резултатите, които дава психотестът им. Научават за себе си неща, които не са искали да знаят, и тогава ги насочват към психолог.

Иван се замисли притеснено над последното.

— Мисля, че Саймън вече знае за себе си всичко, което не би искал да знае. Не е от хората, които са склонни да се самозаблуждават. Така де, десетилетия наред е живял с памет, която не подлежи на редактиране.

— Сигурно си прав.

Изведнъж му просветна, че току-що е открил още една причина някои хора да мълчат като риби за пребиваването си в прословутата Сфера на неземните удоволствия. Само да му паднеше Майлс…

И като говорим за вълка…

— А, ето едно и от моя братовчед лорд височайшия ревизор.

— О, неговите писма винаги са много интересни — каза Тедж.

Иван се зачете и ченето му постепенно провисна.

— Леле-мале! Нали се сещаш за онзи инвеститор, който купи терена на старата щабквартира от правителството? Е, бил е не друг, а моят клониран братовчед Марк Воркосиган.

— За един бетански долар?

— Е, не, чак такава шуробаджанащина я няма дори на Бараяр. Но е успял да смъкне значително цената, като се е съгласил да поеме всички разходи по разчистването на останките. Обаче… неговите инженери незнайно как са успели да издигнат сградата на предишното й ниво! И да стабилизират терена отдолу. Отнело им няколко месеца, но сега тя си е там, на старото си място!

— Повдигането й сигурно е било точно толкова шеметна гледка като потъването й. Но… — Веждите й се смъкнаха надолу. — Какво, за бога, ще прави този твой Марк с едно грозно и старо правителствено здание? Пък и изтърбушено покрай спешната евакуация.

— Чак изтърбушено едва ли. Доколкото разбирам, сградата почти не е пострадала. Новата централа на „Марк Воркосиган ООД“? Не е като да няма нужда от такава. Не… — Иван продължи да чете и усети как устните му се разтягат по своя воля в много широка усмивка. — Оооо, хитрецът му с хитрец! Бас ловя, че Майлс е откачил…

— Какво, казвай де — пришпори го Тедж, ухилена, сякаш Иван беше най-прекрасната гледка в града.

— Марк планира да превърне сградата в тематичен хотел, ресторант и нощен клуб. С музей на шпионажа в добавка. Смята да продаде на туристите — и местни, и галактически — цялата история и опит на ИмпСи.

— И хората ще плащат, за да спят в стари килии, офиси и прочие на ИмпСи? Тоест… на мен ми изглежда като място, от което да се измъкнеш с плащане, а не да се вмъкнеш.

— Това е било преди, а сега… О, боже! Трябва да прочетеш това. Майлс направо е откачил, но не може да го каже в прав текст, защото… заради Марк. Голямото откриване е след две седмици. И за първите два месеца всичко вече е резервирано до дупка. — След кратко, но изключително приятно отклонение на фантазията Иван не се сдържа и добави: — Чудя се дали ще има етаж „само за възрастни“? Защото… заради Марк.

Прииска му се да се върне към началото на писмото и да го прочете отново, за да се наслади на всичките му поднива и междуредия, но имаше още, на нова тема.

— О, не, Майлс и Екатерин са извадили още едно бебе от репликатора. Какво, серийно производство ли започваш, брат’чед? Май натам отиват нещата. Както винаги, Майлс се опитва да надмине… всичко. И снимки. Защо праща снимки? Всички бебета си приличат.

— Ооо. Дай да видя! — Тедж протегна нетърпеливо ръка и той й даде четеца си, на който се мъдреше двуизмерната снимка на бебе от женски пол, някоя си лейди Елизабет Воркосиган. Най-новата племенница на Иван. „Чичо Иван“, боже мили, гномчетата сигурно щяха да са пораснали достатъчно, за да му викат така, когато с Тедж най-сетне се приберяха във Ворбар Султана. Чичо Иван и леля Тедж. „Как е възможно идентичността ми да се променя толкова драстично заради нещо, в което нямам никакво участие?…“

Предпазливо се замисли за обръщението „тате“. Виж, в това поне би имал участие…

Тедж, слава богу, не взе да гука умопомрачено като някои други жени, когато им дадеш бебешка снимка. Но в очите й се появи неочакван интерес, а после тя вдигна глава и го погледна замислено.

— Би било глупаво — каза неутрално Тедж — да се заложи дете в репликатор тук и после да го мъкнеш, изродено или не, през всичките ужасни възлени скокове до Бараяр. По-разумно е да се изчака малко.

— Малко — съгласи се Иван. Спомни си колко удобно беше необърнал внимание на трийсет и шестия си рожден ден. Уви, някои крайни срокове си оставаха крайни, без значение колко ги игнорираш. — Не знам… само след четири години ще стана двунаборник. Доскоро това ми се струваше много далеч. Вече… не е така.

— Какво означава това? Двунаборник? На бараярски. Или на ворски може би?

— Военен жаргон. Още един диалект, който ще ти се стори интересен. Означава, че когато станат на четирийсет — на две по двайсет, — офицерите от среден ранг като мен или избират ранно пенсиониране, което не е чак толкова ранно, като си помислиш, или полагат отново клетвите си. Последното означава, че имат сериозни амбиции да се доберат до висшето командване. Преди насърчаваха хората да остават на работа, но напоследък е различно. Напоследък предпочитат млади офицери с модерно обучение.

— И… ти какво би искал да правиш? От двете? Или нещо трето?

— Най-сигурният начин да избегна нежелано повишение е като се пенсионирам. — Иван се замисли за идеализма от ранните години на военната си кариера, преди блясъкът му да помръкне. Всъщност наистина ли беше идеализъм, или изгаряща амбиция да надмине другите осемнайсетгодишни гаднярчета от випуска си? Доста глупава амбиция, като си помислиш.

— Значи това ще направиш? Ще излезеш в пенсия?

— Може би. Зависи какви алтернативи ми се предложат. Консулът смята, че трябва да постъпя в дипломатическия корпус. Това е… възможен вариант за двунаборниците като мен.

Устните на Тедж се кривнаха закачливо.

— Няма други като теб, Иван Ксав.

Иван реши да не спори с тази ласкателна гледна точка.

Тедж каза бавно, сякаш да вкуси думите:

— Посланик Ворпатрил.

— Посланик и лейди Ворпатрил. Предпочитат посланиците да са семейни. А с твоите езикови умения ще те лапнат като топъл хляб. Но първо ще трябва да премина обучение, да почиракувам малко на по-ниски позиции, дори с моите връзки. Освен ако не ни пратят на гъза на географията. — Огледа се и добави: — Отново.

Тедж плъзна бавен поглед по златния илански пейзаж, по странното, но галещо окото синьо-зелено на растителността — дълбок нюанс, почти като цвета на Риш, когато й е много студено, — по просторното, сияйно, разяждащо кожата море.

— Е, все някого трябва да пращат и на такива места — каза замислено.

— Ще е свързано с много пътуване. Възлени скокове и прочие.

— Е, да, но няма да е толкова често. Веднъж на две-три години. Все ще издържа някак. А и така ще сме далеч от… и от двете си семейства.

— Това звучи доста приятно като перспектива, да.

Всичко това обаче беше проблем за друг ден, реши Иван. Когато животът и шансът ти даряват идиличен ден като днешния, ден пълен с обещания, би било проява на черна неблагодарност да не му обърнеш нужното внимание.

Иван плъзна босия си крак по стъпалото на Тедж. Време беше да благодари на съдбата.