Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (3)

3.

Първите си минути насаме Тедж и Риш посветиха на изходите. Луксозният апартамент имаше само една входна врата, но коридорът отпред имаше по един асансьор в двата края, както и стълбище. Е, може би трябваше да броят и балкона, помисли си Тедж, макар че за да избягат оттам, трябваше да имат или подемник на въздушна възглавница, или алпинистка екипировка, с каквито понастоящем не разполагаха. Следващата им задача беше да претърсят апартамента за наблюдателна апаратура и други изненадки — или нямаше нищо, или беше толкова малко и високотехнологично, че не го откриха. Ключалката на входната врата беше от най-добрите и Риш я включи със задоволство, макар че никоя врата не би могла да спре един решителен и добре екипиран нападател.

Риш откри малка пералня, скрита в кухненските шкафове, и пусна мръсните дрехи, които бяха събрали набързо, може би с надеждата че следващото им бягство — както и когато дойдеше — щеше да се отличава с по-добра организация. Тедж влезе в луксозната баня на капитана и реши да излекува студа и умората с една дълга вана.

Влажният въздух още пазеше миризмата му, странно приятна и сложна, сякаш неговата имунна система призоваваше нейната: „Хей, хайде да се съберем и да си направим чудесни нови антитела“. Тедж се усмихна на глупавия образ, легна доволно в горещата вана и се замисли с усмивка за смелия му, инстинктивен и крайно неуместен опит за флирт, този отколешен еволюционен танц, още по-приятен, защото капитанът не подозираше колко внимателно го наблюдават. Тедж с известно закъснение осъзна, че това е първото й чувствено преживяване след катастрофалното падение на нейната Къща, а оттогава бяха минали месеци, ужасни месеци. Тази мисъл повлече след себе си спомени и те съсипаха момента, естествено, но преди това… е, моментът определено си струваше, реши доволно Тедж.

Размърда крака във водата. След като кацнаха на Комар, страхът и скръбта се бяха притъпили постепенно, отстъпвайки пред също толкова мъчителните, но по-малко интензивни спомени за случилото се. И така до снощи, когато ужасът се върна. Фактът, че се чувства сравнително спокойна в новото си скривалище, противоречеше на всяка логика. Кой беше този Иван Ворпатрил, как я беше открил и защо? Отпусна се по гръб във водата, усети как косата й се полюшва като рибарска мрежа и вдиша отново миризмата му, сякаш тя можеше да й подскаже нещо.

Водата не изстина — ваната беше с отоплителна система, — но скоро кожата на краката и ръцете й се набръчка, така че Тедж се измъкна от нежната водна люлка. Избърса се, облече се и излезе от банята. Междувременно Риш беше открила, че комтаблото в апартамента не е кодирано — седеше пред него и търсеше информация за нападателите им в сайта на столичната куполна сигурност.

— Откри ли нещо?

Риш сви рамене.

— Не много. Само бележка за датата и часа, плюс адреса ни. „По сигнал на очевидец патрул на службата за сигурност е пристигнал на мястото и е задържал двама мъже, у които е открита екипировка за взлом. Предстои разследване“. Не личи някой да е платил за отмяната на ареста, поне засега.

— Мисля, че тук правилата са различни — каза колебливо Тедж.

Риш зачете надолу по страницата:

— „Патрули се отзоваха на сигнал за домашно насилие… доклад за вандалска проява на перон на градския транспорт… опит за измама с кредитен чип от малолетни…“ А, ето нещо интересно. „Прекъснат побой над човек, забелязан от клиентите на бар да краде дихателни маски от обществения запас за извънредни ситуации. Извършителят е задържан, а на клиентите е била изказана благодарност“. Май се досещам защо този тип са го задържали, без някой да плаща за арестуването му… Патрулите на столичното управление са били доста заети снощи, макар че престъпността тук изглежда много слаба като цяло.

— Да, мястото е спокойно. Е, банята е твоя, ако искаш да се изкъпеш. Много е приятно, особено след ужасния звуков душ в нашия апартамент. Горещо ти препоръчвам да си вземеш вана.

— Ще си взема — каза Риш, стана, протегна се и се огледа. — Изискано местенце. Да се чуди човек как може да си го позволи с бараярска офицерска заплата. Мислех, че са зле платени. И че ги държат изкъсо, така че евентуалните странични доходи от рекет и частна охранителна дейност отпадат от уравнението. — Изсумтя, възмутена от такова прахосване на човешки ресурс.

— Не мисля, че живее тук постоянно. Домът му явно е на Бараяр. Изглежда, е в командировка или нещо такова. — И беше пристигнал наскоро, ако се съдеше по съдържанието на хладилника и кухненските шкафове. Или пък не обичаше да готви? Тедж кимна към комтаблото. — Как мислиш, какво ли ще научим, ако пуснем една проверка за него в мрежата?

Златните вежди на Риш се вдигнаха.

— Бараярската империя едва ли разпространява военните си тайни в обществената мрежа на един завоюван свят.

В системата на Джаксън Хол информацията се контролираше строго заради парите, властта и сигурността, които осигуряваше, и защото лесно можеше да наклони везните в полза на провала или успеха на всяка сделка. Имаше я и другата крайност — любимите частни учители на Тедж от младостта й, трима бетанци, които родителите й бяха докарали на Джаксън Хол с цената на много пари и усилия, й бяха разказвали за информационната мрежа на своя свят, която й се струваше открита до степен на лудост… или на самоубийство може би. И въпреки това колонията Бета не само оцеляваше, а затвърждаваше славата си на една от най-високо развитите и иновативни планети в цялата възлена връзка, което беше и причината родителите на Тедж да се охарчат за бетански учители. От всички преподаватели, които я бяха тормозили през годините, Тедж беше съжалявала само за тримата бетанци, когато носталгията ги надви и те отказаха да подновят договора си за още една година. Политиката на останалите планети и системи във възлената връзка по отношение свободата на информацията се колебаеше по средата на тези две крайности.

— Чак пък военни тайни — каза Тедж. — Нека започнем с онова, което знаят всички. — „Всички освен нас“.

Риш стисна устни, кимна и мина встрани.

— Действай. И викай, ако откриеш нещо интересно.

Тедж седна пред комтаблото. Принудена да се крие в апартамента им, Риш бе имала повече време от нея да опознае местната мрежа и начините да изстискаш информация от нея. Но името на капитана едва ли се срещаше често на Комар. Тя се наведе и го вкара в търсачката.

Над видплочата се появи комарска база данни с обещаващия надслов „Ворите на Бараяр“. В азбучен ред, който започваше с В и завършваше с В. „Леле!“ Явно имаше стотици Ворпатрил, пръснати из трите свята на Бараярската империя. Може би трябваше да се ориентира по титлите…

Въведе командата и новият списък се оглави от някой си граф Фалко Ворпатрил. Бараярските графове се явяваха нещо като племенни вождове, всеки управляваше голяма територия, наречена „окръг“, на северния континент на планетата. Нещо като бароните на джаксънианските Велики къщи, реши Тедж, макар че графовете получаваха титлите и именията си по наследство вместо да се борят за тях. Тази система й се струваше лоша, защото с нищо не гарантираше, че само най-силните и най-умните ще се изкачат до върха. „Или най-безскрупулните“ — напомни си неохотно Тедж. Граф Фалко, белокос мъж с добронамерена усмивка, нямаше син на име Иван. Нататък.

Следваха армейски офицери с висок чин, както и правителствени чиновници на имперско и провинциално ниво с разнообразни и архаично звучащи титли, които не й говореха почти нищо. Имаше един адмирал Юджин Ворпатрил, но той също нямаше син Иван.

Чак сега Тедж се сети за малките картички, които бяха намерили в джоба на капитана. Имаше няколко души на име Иван Ворпатрил, включително училищен директор на Сергияр и търговец на вино от южния континент, но само един Иван Ксав.

Данните за него заемаха едва половин страница, но пък имаше снимка, която потвърди самоличността му. На снимката Ворпатрил беше доста по-млад, в началото на военната си кариера. „Сега изглежда още по-добре“, реши тя. Чудно как човек можеше да изглежда безотговорен и вятърничав дори на такава дървена портретна снимка. Според данните сега капитанът беше на трийсет и четири стандартни години, баща му, лорд Падма Ксав Ворпатрил, беше покойник, а майка му — лейди Алис Ворпатрил — беше жива.

Плъзна поглед надолу по страницата и дъхът й спря. Бащата беше починал в деня, когато синът се беше родил. „Странно“. Значи нейният Иван Ксав беше наполовина сирак още от раждането си. Това й се стори… поносимо. Няма как да скърбиш за човек, когото не си познавал, да чувстваш липсата му болезнено и ежедневно.

Спомни си за онази ужасна ваза. На кого я беше изпратил? Прехапа устни, наведе се и изписа внимателно сложното име. Ворските имена се разсипваха на каша от букви в главата й, освен ако не внимаваше много.

„Леле-мале!“

Явно Воркосиган беше рядко срещана фамилия — имаше едва десетина живи пълнолетни мъже с това име. След като пренареди цялата база данни по титли, граф Воркосиган се появи над видплочата втори в списъка. Над него беше само император Грегор Ворбара. Граф, адмирал, регент, министър-председател, вицекрал… статията за Арал Воркосиган се точеше с метри дребен шрифт. Неофициалните му титли включваха прякори като „Комарския касапин“ и „Вълкът на Грегор“. Имаше син на име Майлс, връстник на нейния Иван Ксав. Статията за този ворски Майлс беше много по-дълга от статията за Иван, макар и доста по-кратка от тази за Арал Воркосиган.

За разлика от повечето джаксънианци, Тедж знаеше това-онова за историята на тази част от възлената връзка. Но никога не беше мислила, че ще се озове тук, още по-малко за месеци, така че не бе имала повод да проучи по-подробно Бараярската империя. Първоначалният план за бягството предвиждаше да мине транзит през териториалния космос, без да слиза на Комар или Сергияр, само да се прехвърли на орбиталните скокови станции, за да стигне до крайната си точка — Ескобар. А когато и тази дестинация стана съмнителна, да стигне до колонията Бета, която беше резервният вариант и която Тедж свързваше с любимите си преподаватели от детството. Там никой нямаше да зяпа Риш. Е, сигурно щяха да я зяпат, защото Риш беше създадена с цел да привлича вниманието, но със сигурност нямаше да я тормозят. Така или иначе, Комар никога не беше фигурирал като опция в маршрута им.

Колонизаторската история на Бараяр беше сред най-странните в цялата възлена връзка, която беше пълна с отломките и последиците от ред безумни човешки начинания. Историята започваше още от двайсет и трети век, когато било открито пътуването през възлените проходи и човешката диаспора напуснала Старата Земя. Планетата Бараяр имала атмосфера с подходящ химически състав и това я направило притегателна точка за петдесетина хиляди кандидат-колонисти. Които бързо изчезнали от земния радар, когато единственият им възлен проход се оказал нестабилен и се сринал, причинявайки истинска катастрофа. Бараярците изчезнали, били отписани като мъртви и в продължение на следващите шест столетия никой не се сетил повече за тях.

Докато, преди малко повече от сто години, Комар не разработил нов скоков маршрут, пробив, за който много скоро щял горко да съжали. Изследователите открили на Бараяр един процъфтяващ, пък макар и технологично изостанал свят. Последвала двайсетгодишна сетаганданска окупация, подкрепяна от Комар, която така и не успяла да цивилизова дивата планета, но определено успяла да я милитаризира.

Едно поколение след края на окупацията бараярците нахлули от затънтената си планета и на свой ред превзели Комар, вероятно с цел да предотвратят по-нататъшните опити на галактиката да ги цивилизова. Успешната Комарска кампания изострила апетитите на бараярците и те, яхнали инерцията, се опитали да прилапат по същия начин друга планета — далечната Ескобар. Но се надценили. Експедицията се провалила с гръм и трясък заради силната ескобарска съпротива, подпомогната от всички съседни планети, включително колонията Бета. Бараяр дал много жертви, сред тях и принцът-наследник.

В часовете по история, когато обсъждаха най-великите сделки, джаксънианските ученици и до днес се дивяха на император Ецар, който уж водел преговори за капитулация, а междувременно успял да прилапа новооткритата планета Сергияр, прибавяйки я трайно към своята империя, преди да умре и да остави управлението в ръцете на петгодишния си внук. След това империята се кротнала и съсредоточила усилията си върху консолидирането на завладените територии вместо върху разширяването на границите си. Като цяло обаче бараярците си оставаха опасни съседи. За щастие Джаксън Хол се намираше достатъчно далеч, делеше ги буфер от сложен мултискоков маршрут през отворената система на Центъра Хеген и свободната планетарна федерация Пол.

И всичко това, плюс два от трите свята на Бараярската империя, човек трябваше да прекоси, за да се добере до Ескобар или колонията Бета. Уви.

Тедж се върна към статията за Иван Ксав. Съдържанието й се покриваше с онова, което бяха открили в джобовете му. Потвърждаваше самоличността му, но само толкова. Иван Ксав беше точно това, което се виждаше на пръв поглед — ворски офицер от среден ранг със средни отговорности и среден чин. Изобщо, средностатистически.

„Тогава защо дойде да ме търси?“ Канеше се да разрови по-надълбоко мрежата, когато Риш излезе от банята и предложи да хапнат. Късната им закуска, поради липса на друго, се състоеше от половин порционно блокче — гадно на вкус, но хранително — и половин бутилка вино на момиче. Виното се оказа много добро, макар че, ако питаха Тедж, бирата по̀ щеше да върви с предястието. След като приключиха и с това, Тедж се просна на дивана да подремне. Вече няколко месеца живееше на Комар, но късото му денонощие продължаваше да я тормози. Откакто кацнаха тук, не беше спала като хората.

„Не, по-отрано дори. Откакто…“

 

 

Иван закъсня само с няколко минути, закъснение, за което с чиста съвест можеше да обвини сутрешното задръстване в тръбата от центъра до военния космодрум. За щастие мехурчестите коли зациклиха в един от високите участъци на транспортната система, откъдето се откриваше приятна гледка към града, а не в потискащия подземен участък на тръбата. Бараярската щабквартира на Комар се помещаваше на две места, което причиняваше известни неудобства — едната част от командването заемаше сграда в съседство с военния космодрум, другата имаше офиси на орбиталната и скоковата станции. За щастие поне днес в графика на адмирала и неговия верен адютант не беше включен полет до орбиталната.

Десплейнс, строен, компетентен и лаконичен офицер в края на петдесетте, плъзна поглед по спретнатата униформа, чинно вчесаната коса и уморените очи на Иван и каза с иронична усмивка:

— Прекалил си с почерпките снощи, а, Ворпатрил?

— Не, сър, и капка не съм сложил в уста. Отвлякоха ме две красиви жени и цяла нощ ме държаха заложник в апартамента си. Не ме оставиха да мигна.

Десплейнс се засмя и поклати глава.

— Тия еротични фантазии ги разправяй на приятелчетата си. Хайде, на работа.

Иван събра бележките и другите документи и тръгна след адмирала.

Тричасовото сутрешно съвещание с офицерите от планетарния щаб се оказа по-мъчително от нощното му изпитание. Иван бързо установи, че единственият начин да остане буден е като забива тайничко нокти в мекото на ухото си. Следобедът обещаваше да е малко по-забавен — по график имаха частен брифинг с екипа инспектори, който адмиралът си беше довел от Бараяр, отряд от умни, надъхани и потенциално зли офицери, познати като Ворските конници на Апокалипсиса, макар че само двама от тях носеха тежестта на въпросната представка.

Всичко това означаваше, че Иван може да посвети на личните си дела само обедната почивка. Изяде поредното порционно блокче, наля си чаша горчиво кафе, глътна две обезболяващи таблетки с надежда да разкара неприятното усещане, че главата му е пълна с топки памук след и вследствие на безсънната нощ, претегли с неудоволствие варианта да седне пред комтаблото… и вместо да подхване досадно и вбесяващо търсене в мрежата, отиде в съседната сграда. Името на адмирал Десплейнс моментално му разчисти пътя.

Галактическият отдел на ИмпСи делеше планетарния си офис с комарския отдел на ИмпСи, което още не означаваше, че двата отдела охотно делят наличната си информация. След като мина през охраната във фоайето, Иван се озова в лабиринт от тихи коридори без прозорци, които твърде силно напомняха за централата на ИмпСи във Ворбар Султана — същата аскетична и смътно депресираща атмосфера на секретност. „Сигурно са ползвали услугите на същия специалист по вътрешен дизайн точно преди нещастникът да се обеси“.

Местният главен експерт по въпросите на Джаксън Хол беше един капитан на име Морозов, който на два пъти беше разпитвал Иван във връзка с делата на братовчед му Марк. Опитът на Иван показваше, че личното отношение проявява склонност да ускорява нещата. Освен това Морозов покриваше в задоволителна степен критериите му за надеждност. Откри го в тесен кабинет с голямо комтабло, които не се различаваха съществено от тесния кабинет и голямото комтабло, които Морозов използваше преди няколко години, само дето сега книгите бяха още повече, кашоните с документация се бяха умножили, а личните му вещи бяха по-чудати от отпреди. Морозов беше блед мъж, колкото войник, толкова и учен, с костеливо лице и необичайно ведър поглед върху живота и работата си — служителите на ИмпСи по правило бяха мрачни типове.

Посрещна го с небрежен военен поздрав и му придърпа резервния въртящ се стол.

— Капитан Ворпатрил. Срещаме се пак. Какво може да направи галактическият отдел за адмирал Десплейнс?

Иван седна, откри местенце за краката си сред кашоните и каза, като подбра внимателно лицето и числото:

— Имам въпрос за интересна особа с предполагаема джаксънианска връзка. — След което предпазливо, но в ярки краски, описа Риш, без да споменава името й, което най-вероятно, беше измислено. Не виждаше смисъл да споменава Тедж. Красавици с канелена кожа сигурно имаше много, с лопата да ги ринеш. Риш, от друга страна, като нищо можеше да се окаже единствена по рода си. „Придържай се към основното“.

Морозов го слушаше съсредоточено, веждите му се катереха постъпателно нагоре, пръстите му бяха събрани в жест, който несъмнено беше изкопирал от своя печално известен бивш началник. Когато Иван завърши изложението си, Морозов издиша едно „Ха!“. И преди Иван да го е попитал какво значи въпросното „Ха!“, капитанът се завъртя към комтаблото и зададе няколко команди, толкова бързо, че Иван така и не разбра какво точно е направил. После се облегна назад с триумфална физиономия и съответен жест, вперил доволно поглед в образа над видпочата.

Иван се наведе напред и зяпна.

— Мили боже! Ама те са цял отбор! — След което се сети да си захлопне ченето.

Над плочата се мъдреше групова портретна снимка. Риш — нямаше съмнение, че е тя — беше приклекнала на едно коляно, втората отляво надясно. Облеклото й беше повече от оскъдно — златисти прашки и виеща се ивица златно фолио, плътно прилепнало към кожата, което уж трябваше да прикрие други стратегически участъци от тялото й и което лъкатушеше нагоре по шията, засилвайки екзотичния ефект на лицето й — като цвете със златно стебло. Освен нея на снимката имаше четири жени и един мъж. Ръстът и телосложението им варираха, но всички бяха изящни и блестящи. Една от жените беше в бяло и сребърно, друга — в жълто и златисто, трета — в зелено и златно, четвърта — в нюанси на червеното, а мъжът беше в катраненочерно и сребърно. Шест различни лица, но еднакво поразителни с красотата си, със загатнати усмивки и ведри изражения.

— Кои са тези, за бога?

Морозов се усмихна като фокусник след успешно представление. Иван трябваше да признае, че капитанът е извадил страхотен заек от шапката си.

— Имената им са Перла, Рубин, Смарагд, Топаз и Оникс, а синята е Лапис Лазули. Лазурносинята. Прословутите живи Бижута на баронеса Кордона. Снимката е направена преди няколко години.

— Джаксъниански генетични продукти?

— Разбира се.

— И те какво, хм, правят? Освен че си стоят и изглеждат зашеметяващо тоест.

— Ами, изглежда, баронесата ги е използвала предимно като декор. Информацията ни за нея показва, че определено е обичала да прави впечатление. Използвала ги е и като танцова трупа, но само пред много специални гости. Били са й нещо като слуги, но не само. Със сигурност са били джийвси.

— Ъ-ъ… какво?

— Джийвси. Това е джаксънианска жаргонна дума за слуга или роб, който е предан до смърт на своя господар. Предаността им е допълнително подсилена, било генетично, било чрез психична обработка, било и чрез двете. Говори се, че ако ги отделиш от обекта на предаността им, изпадат в дълбоко униние и понякога дори умират от мъка, ако господарят или господарката им умре.

Това звучеше почти като личните гвардейци на братовчеда Майлс, макар че неговият подбран екип от сурови мъже далеч не беше толкова фотогеничен, помисли си Иван, но без да изрича на глас наблюдението си.

— Баронеса Кордона? Има ли нещо общо със станция Кордона? — Една от петте ключови скокови станции, които охраняваха проходите към териториалния космос на Джаксън Хол. Станция Фел, която осигуряваше точка за скок към Центъра Хеген, представляваше най-голям интерес за Бараяр, но другите четири също бяха важни.

— До неотдавна Шив и Удин гем Естиф Арка, барон и баронеса Кордона, управляваха съвместно Къща Кордона и всичките й бизнес начинания.

— До неот… какво, чакай! Гем Естиф? — Сетаганданско име! — Как е възможно това, по дяволите?

— О, историята е страхотна. — Очите на Морозов светнаха. — От колко далеч искаш да започна?

— А откога започва?

— Ами, от доста отдавна… няма да повярваш.

— Добре де, почни от началото. Но имай предвид, че лесно губя нишката. — Иван хвърли скришом поглед към комуникатора си, но предпочете да не притиска Морозов, макар времето да напредваше бързо. Аналитик от ИмпСи в настроение да разказва беше чудо невиждано, което да коткаш и слушаш с внимание.

— Може би името на гем-генерал Естиф ти е смътно познато от часовете по история?… — Морозов млъкна обнадеждено. На Иван името му беше повече смътно, отколкото познато, но той все пак кимна да окуражи събеседника си. — Бил е един от сетаганданските генерали, натоварени със задачата да подсигурят изтеглянето от Бараяр в последните дни на Окупацията, които, както знаеш, са били доста напрегнати — подсказа му добронамерено Морозов. — И долу-горе в този момент от кариерата си генералът бил удостоен с висша съпруга.

Най-високата чест — и тежест, — с която един сетагандански гем-лорд можеше да се сдобие; висша за съпруга беше генетичен подарък, раздаван от горния клас на сетаганданската аристокрация — така наречените „хоути“, свръхраса в развитие, — или така поне го виждаха „висшите“. Понеже беше имал честта да се срещне с няколко дами хоут, Иван подозираше, че старият генерал е посрещнал новината за наградата си със смесени чувства.

— Когато колегите му генерали се прибрали на Ета Сета да поднесат на императора своите извинения — за повечето от тях това се оказало последното нещо, което поднесли на когото и да било, — гем Естиф и съпругата му по разбираеми причини останали на Комар. Да живеят тук — сетагандански изгнаници в куполите на чужд свят — сигурно е било истинско мъчение. Но гем Естиф успял да запази връзките и контактите си и след време дъщеря му Удин, която, между другото, е родена тук, в Равноденствие, се омъжила за един безобразно богат комарски корабен магнат.

— Ъ-ъ, за колко поколения жени на име Удин иде реч, защото…

Морозов вдигна ръка да го спре.

— Задръж. Така… плановете на гем Естиф отново били осуетени от нас, когато Бараяр анексирал Комар. Семейството се пръснало в различни посоки. Дъщерята и съпругът й избягали в последния възможен момент, буквално под обстрел, с помощта на един капитан от флотилията на Селби, която комарците наели да подпомогне отбраната им. Въпросният капитан бил ексцентричен джаксънианец, който се подвизавал ту като наемник, ту като пират, ту като контрабандист. Казвал се Шив Арка.

— Значи какво, комарският съпруг е загинал?

— Не. Но до края на пътуването младата Удин определено сменила боята. Не е ясно кой кого е отвлякъл, но издигането на Шив Арка в йерархията на Къща Кордона започнало горе-долу по това време.

— Разбирам. — „Май“. Иван се зачуди какъв ли коктейл от комплекси и параноя е тласнал Удин към брачната измяна… Удин, отрасналата в изгнание дъщеря на победения гем-генерал. Или изборът й е бил предизвикан от друго? — Ъ-ъ, този Шив… сигурно е бил красавец? Неустоим космически пират, нещо такова?

Морозов потърка брадичката си.

— Боя се, че дори ИмпСи не разполага с алгоритъм, който да обясни женските предпочитания. — Наведе се към комтаблото и извика друго изображение. — Това е официалната портретна снимка на Шив, когато встъпил като барон преди двайсет години. Оттогава сигурно е натежал и побелял, предполагам.

Снимката показваше мъж и жена, прави, със сериозни студени изражения. И двамата бяха облечени в червено — тя с карминена рокля, той със сако и панталони в цвят черна череша. Жената първа привлече вниманието на Иван. О, да. Налице бяха високият ръст, сияйната кожа и поглед, великолепната костна структура и вродената самоувереност, белег за щедра доза висши гени. Къделя черна лъскава коса, увита в обсипана с геми панделка, беше преметната през рамото й и се спускаше почти до земята, точно в стила на висшите дами.

Съпругът й беше с половин глава по-нисък от нея, което далеч не означаваше, че е нисък. Беше със среден ръст и на средна възраст, набит, понатежал с годините, но още атлетичен; черна коса с неизвестна дължина, прибрана назад, навярно в опашка или възел на тила. Смътно прошарена сякаш? Кожа с богат наситен махагонов цвят. Тежко и доста плоско лице, идеално за разбойнически главатар, в комплект с лъскави черни очи, които сигурно ставаха неприятно пронизващи отблизо, реши Иван.

Ако се съдеше по стойката им, двамата, изглежда, се държаха за ръце, но роклята на жената скриваше истината по въпроса.

— Впечатляващо — каза Иван, без да си криви душата.

— Да — съгласи се Морозов. — Откровено казано, неприятно ми стана, когато излязоха от играта. Арка и съпругата му бяха безпристрастни играчи. Арка заряза пиратството и се насочи към посредническия… хм… бизнес с изчезнали хора. От всички Къщи, които се занимаваха с връщането на заложници, Кордона имаше най-висок процент на успеваемост. Бяха надеждни, по свой си начин. С еднаква охота продаваха бараярска информация на Сетаганда и сетаганданска информация на ИмпСи и ако нещата, които сетите са получавали от тях, са били и наполовина проверени и ценни като тези, които получавахме ние, значи Къща Кордона е имала само доволни клиенти. Нещо повече, Кордона охотно плащаше дълговете си и връщаше услуги както над, така и под масата.

— Говориш в минало време. Какви са понастоящем отношенията между Бараяр и Къща Кордона?

— В пълен хаос, боя се. Преди седем-осем месеца Кордона стана жертва на особено враждебно поглъщане от страна на един от конкурентните картели, контролиращи точките за скок — Къща Престен. Надявах се на контраудар, но мина много време, което означава, че баронът и баронесата най-вероятно са мъртви. Истинска загуба. Бяха хора с невероятен стил.

— Това означава ли, че, хм, новите господари на Къща Кордона са ни по-малко полезни?

— Непроверени по-скоро. И необщителни. Няколко канала за информация бяха изгубени по време на промяната и още не са заменени.

Иван примижа в опит да си представи как би звучало това изречение, ако не беше в типичния за ИмпСи страдателен залог. „Диря от трупове“ беше първото нещо, което му дойде наум.

— Така и не се разбра дали Бижутата на баронесата са били убити, пленени или са избягали при поглъщането — продължи Морозов. — Така че аз проявявам силен интерес към всякакви сведения по въпроса, макар че при тези обстоятелства интересът ми е по-скоро академичен. Къде точно си видял Лапис Лазули?

— Непременно трябва да поговорим за това, но времето ми изтича — плъзна се по допирателната Иван. Погледна комуникатора си. Опа, не беше лъжа. Надигна се предпазливо от стола. — Благодаря ти, капитан Морозов, много ми помогна.

— Кога ще можем да продължим?

— Няма да е днес, за съжаление. Зает съм. — Иван си проправи път през кашоните по пода. — Ще видя кога мога да си открадна час-два.

— Намини, когато решиш — каза Морозов. — О, предай много поздрави на… на пастрока си. Надявам се, че вече е по-добре със здравето.

— Виртуален пастрок, при това в най-добрия случай — побърза да го поправи Иван. — Майка ми и Илян още не са си направили труда да се оженят. — Успя да се усмихне, но остана с впечатлението, че не му се е получило добре.

Докато подтичваше по мрачния коридор, изведнъж му хрумна, че може би има и друга причина старите кадри на ИмпСи да му съдействат толкова охотно напоследък. Причина, която нямаше нищо общо с работата му за адмирал Десплейнс. Потръпна зиморничаво и продължи напред.

 

 

В края на работния ден Иван тръгна към изхода. Главата му беше пълна с какво ли не, от спорове за повишения и планове за изненадващи инспекции до бляскаво кървавата история на Къща Кордона, но най-вече със спешни питанки откъде да вземе храна за вкъщи, която да хареса на Тедж. „Ако тя още е там“. Нямаше търпение да се прибере. По тази причина остана неприятно изненадан, когато зърна с периферното си зрение един лейтенант от приемната, който размахваше трескаво ръце и подтичваше да го настигне.

— Господа! Почакайте!

Твърде късно беше да ускори крачка и да се престори, че не го е видял. Двамата с адмирала спряха и го изчакаха. Човекът се беше задъхал от бързане.

— Какво има, лейтенант? — попита Десплейнс. Адмиралът доста по-добре от Иван успя да прикрие раздразнението си от осуетеното бягство, даже изобщо не му пролича, ако не се броеше слабата ирония, просмукала се в примирения му тон.

— Сър. Двамата служители от столичната служба за сигурност току-що дойдоха. Искат да разговарят с капитан Ворпатрил.

„Да разговарят, не да ме арестуват“ — отчете внезапно фокусиралият се мозък на Иван. Макар че всеки опит на цивилните куполни власти да арестуват бараярски офицер насред бараярска щабквартира би бил рисковано начинание, предвид юрисдикцията и прочие.

Десплейнс вдигна вежди.

— За какво става въпрос, Ворпатрил? Не може да е най-голямата колекция от глоби за паркиране — отново. Тук ти нямаш кола. А и кацнахме на Комар само преди четири дни.

— Не знам, сър — каза Иван, без да си криви твърде много душата. „Подозирам“ не беше същото като „знам“, нали така?

— Е, най-добре да поговориш с тях. Върви и гледай да не ги ядосаш. — Адмиралът го подкани с жест. Можеше да покаже малко съчувствие към бедния си подчинен, помисли си нацупено Иван. — Утре ще ми разкажеш. — След което се оттегли стратегически и на бърз ход, зарязвайки Иван на произвола на съдбата. Иван в ролята на обречения ариергард, който осигурява време на войската да се изтегли.

Можеше да е и по-лошо. Ако Десплейнс беше решил да присъства лично на разпита… Иван въздъхна и тръгна неохотно след ентусиазирания лейтенант. Някои хора приемаха работата си прекалено на сериозно.

— Поканих ги в трета съвещателна, сър.

Във фоайето на сградата имаше няколко такива стаички с гръмкото наименование „съвещателни зали“, където вкарваха онези посетители, на които не се полагаше достъп до вътрешната светая светих на щабквартирата. Иван подозираше, че във всички тях има видеонаблюдение. Трета съвещателна зала, най-малката, притежаваше интимната атмосфера на приемна в данъчното, установи Иван, когато лейтенантът го въведе вътре. Дали пък мрачният й дизайн не беше търсен нарочно с цел посетителите да бъдат обезкуражавани и прогонвани по най-бързия начин?

— Капитан Ворпатрил, това са инспектор Фано и патрулен инспектор Салмона от куполната сигурност на Равноденствие. Е, аз ви оставям да си поговорите. Инспектори, ще ви помоля на излизане да минете при мен да се разпишете. — След което и лейтенантът би отбой.

Фано беше едър мъж, Салмона — тънка, но атлетична на вид жена. Той беше цивилен, тя — в униформа, плюс обичайното за уличен патрул снаряжение във вида на зашеметител, шокова палка и други хубавини. И двамата бяха млади, но не твърде. Тоест не бяха белокоси ветерани, но не бяха и зелени младоци; следователно — родени бяха след анексирането и вероятно още имаха живи по-възрастни роднини, които да пазят неприятни спомени от онзи период. Салмона имаше венчална халка, отбеляза автоматично Иван.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете, капитане — започна официално Фано и се изправи. Махна към един стол от другата страна на масата. — Седнете, моля.

Последното беше с цел да го заяви като собственик и домакин, та да спечели психологическо предимство. Разбираше ги Иван тези работи, чел беше куп наръчници за провеждане на разпит. Пропусна репликата покрай ушите си, седна и ги удостои поред с неутрално кимване. Преди години беше изтърпял един досаден курс по техники за противодействие при разпит. „Дано съм запомнил нещо, мамка му“.

— Сър, мадам. С какво мога да помогна на куполната сигурност?

Двамата се спогледаха; Фано взе думата:

— Работим по случай на ВВ — влизане с взлом — в района на Кратерното езеро. Заподозрените са арестувани тази сутрин.

По дяволите, как го бяха заковали толкова бързо? „Само не се паникьосвай. Нищо лошо не си направил“. Добре де, беше направил едно-две лоши неща, като се започне с това, че беше пуснал Биърли Ворутиър в апартамента си. Но не беше извършил нищо незаконно. „Така де, тук аз съм жертвата“. На глас каза:

— И?

— О — вметна Салмона, извади видзаписвачка от джоба си и я сложи помежду им на масата. — Нали нямате нищо против да запишем разговора? Това е стандартната процедура при тези разследвания.

„Защо не? Моите хора и без това записват всичко“. А утре сутрин щяха да връчат на адмирал Десплейнс препис от разговора. „Ох“.

— Няма проблем, записвайте — откликна Иван с небрежната интонация на невинен наблюдател. Не беше докрай сигурен, че му се получи, затова пробва с дружелюбна усмивка по посока на патрулен инспектор Салмона. Тя, уви, изглеждаше неподвластна на чара му.

Фано продължи:

— По данни от регистъра въпросният апартамент е бил нает от млада жена на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от купол Олбиа. За жалост не успяхме да открием сера Бриндис, нито нощес, нито днес. Тази сутрин не се е явила на работа. Разбрахме, че сте се видели с младата жена снощи. Бихте ли описали срещата си? Със свои думи.

„За да се обеся сам и да ви спестя усилието“. До каква част от истината се бяха добрали тези двамата? Явно го бяха открили по кредитния чип, който Тедж беше сканирала в магазина, вероятно бяха разговаряли с колежката й… Така че по-добре да се придържа максимално близо до истината, без да издава Биърли или Наня-Тедж. Или Империята. Или себе си, макар че от пръв поглед се виждаше къде седи той в йерархията на потенциалните бушони, ако се стигнеше до жертвени агнета и прочие. Въздъхна, понеже не мислеше, че комарците ще схванат аналогията, ако изблее.

— Ами, отидох в магазина, където работи дамата, да поръчам доставка до дома. Беше в края на работното време, затова й предложих да я почерпя. Да пийнем нещо, да вечеряме.

Салмона го измери намръщено с поглед.

— Защо?

— Ъ-ъ… нямате ли нейна снимка?

— Има една към трудовия й договор — каза Фано.

— Значи нищо не сте видели. Дамата определено хваща окото, повярвайте ми.

— И? — подкани го Салмона.

— И… ами аз съм войник далеч от дома и… Тя беше хубава, аз — самотен. Струваше си да опитам. Знам, че според комарците ние не сме хора, но истината е, че нищо човешко не ни е чуждо — каза той и се намръщи на свой ред. Салмона не сведе поглед, но се дръпна една идея назад. „Точка за мен“ — реши Иван.

— Какво стана после?

— Тя ми отказа и аз си хванах пътя.

— Просто така? — Салмона вдигна вежди.

— Мога да се примиря с някой и друг отказ. Жени — много, и все някоя ще каже „да“.

Двамцата се спогледаха отново. После Фано попита:

— А след това какво стана? Последвахте ли сера Бриндис до апартамента й?

— Не, реших да хвърля един поглед на онова езеро. Видял бях, че дават лодки под наем, и ми стана интересно, а и нямах какво друго да правя, понеже дамата ми отказа и прочие. — Чакай, дали не бъркаше посоките? Нищо де, езерото беше кръгло, значи всяка посока вършеше работа. — На връщане отново попаднах на сера Бриндис. Реших, че съдбата ми дава втори шанс.

— Нали уж се примирявахте с откази? — подметна Салмона.

— Да, но понякога жените променят решението си. Не пречи да си пробваш късмета.

— А ако не си променят решението, а само го затвърдят?

— Тяхно право. Никога не бих играл грубо, ако за това питате. — Точно това имаха предвид, виждаше се. Но пък те бяха ченгета и грозните сценарии бяха неотменна част от работата им. — Предпочитам мир и любов в леглото си, благодаря.

— И? — подкани го Фано. Краски на досада прошарваха търпението в гласа му.

— И тя ме покани да вляза. Реших, че съм извадил късмет, това е. — Иван се изкашля. — А после взе, че стана неприятно. — Знаеха ли за синята й съквартирантка? Е, те може и да знаеха, но Иван реши, че той няма да знае. — Мислех, че ще поседнем, ще пийнем нещо, ще се поопознаем, може и да вечеряме например. Както си му е редът. Само че тя извади зашеметител и ме простреля.

— Направихте ли опит да я нападнете, преди да ви простреля? — студено попита Фано. Досадата беше изчезнала.

— Не, по дяволите. Вижте, знам, че от известно време работя на бюро, но все пак съм преминал основно военно обучение. — Това, плюс опреснителните курсове по самоотбрана към ИмпСи веднъж годишно, но те спадаха към допълнителните служебни облаги — или тегоби — на другата му работа. Нямаше нужда да споменава за тях в момента. — Ако се бях опитал да я нападна, щях да успея, уверявам ви. Мацката ме свари неподготвен, това е. Мислех, че всичко върви добре.

— А какво си помислихте след това? — попита сухо Салмона.

— Нищо. Бях в безсъзнание. При това за дълго, изглежда, защото се събудих вързан за стол, а в апартамента беше тъмно. И празно сякаш. Но не бях сигурен дали е безопасно да се развикам за помощ, затова реших да се освободя сам, без много шум.

— Безопасно? — с невярващ тон повтори Салмона.

Иван реши, че не е нужно да се прави на пълен глупак. Фиксира я намръщено с поглед.

— Не знам от колко време се занимавате с тази работа, но ако не сте пълни новаци, значи сте имали поне един-два грозни случая с бараярци в униформа, имали нещастието да налетят на ваши сънародници, които още хранят стара омраза. Не знаех с какви хора си имам работа — откачалки, терористи, шпиони или бог знае какви. Дали няма да ме изтезават, дрогират, отвлекат или нещо по-лошо. Затова сметнах, че е по-умно да се освободя сам, отколкото да привличам внимание с крясъци.

В очите на двамата инспектори се появи сянка на смущение, което подсказа на Иван, че е отбелязал още една точка. Благодатна тема значи. Струна, на която да посвири още малко.

— Тъкмо бях успял да поразхлабя връзките, когато онези двамата се появиха на прозореца — на третия етаж, моля ви се! — и започнаха да режат дупка в стъклото с плазмена дъга. Реших, че това едва ли е обичайният комарски начин да се отбиеш на гости при приятели. Особено през нощта. Прецених, че най-вероятно идват за мен.

— При първоначалните си показания — каза Фано, — мъжете, които задържахме, обясниха, че тъкмо връщали подемното пале на човека, от когото го били взели назаем, когато случайно ви видели. Викали сте за помощ и те затова влезли в апартамента.

— Ха — каза мрачно Иван. — Хубава история, но далеч от истината. Срязаха прозореца преди изобщо да ме видят. — Поколеба се. — Първоначални показания? Надявам се, че сте ги разпитали с фаст-пента.

Всъщност нито се надяваше, нито смяташе, че в полицията са прибягнали до наркотика на истината. Само пълните новаци в подземния свят дръзваха да прекрачат закона, без да са преминали програма за резистентност към фаст-пентата.

— Да, разпитахме ги — каза Фано. — Веднага щом събрахме достатъчно доказателства, които да оправдаят провеждането на принудителен разпит с помощта на фаст-пента.

— Какво, не са показали алергична реакция? Тоест на мен ми се сториха професионалисти. От малкото, което видях.

— Професионалните крадци на дребно в куполите рядко прибягват до такива екстремни военни техники — каза Фано. — Вместо това работят на принципа на клетките. Не знаят кой ги е наел, нито защо са ги наели да извършат това или онова. Ниска технология, но достатъчно ефективна и изключително дразнеща. За нас тоест.

— Мога да си представя — кимна съчувствено Иван. — Е… мен ли са търсели наистина? — Слава богу, че се беше придържал максимално към истината, дотук поне.

Фано се намръщи, после призна:

— Не. Явно е трябвало да отвлекат сера Бриндис и нейната слугиня и да ги доставят на предварително уречено място, където друга клетка да се заеме с транспортирането им. За въпросната слугиня не открихме нищо. В адресната регистрация е вписана само сера Бриндис. Вие видяхте ли друга жена в апартамента?

Иван поклати глава.

— Преди да ме прострелят със зашеметителя — не — каза той и направи кратка пауза. — Нито след това, по очевидни причини.

— Вие ли зашеметихте двамата мъже? — попита Фано.

— Бях вързан за проклетия стол, уви. А и светлината ме заслепяваше. Опитах се да ги спечеля на своя страна, за да ме развържат. Изстрелите дойдоха сякаш отникъде. Чух стъпки зад себе си, някой тичаше към входната врата, но докато успея да се освободя и да огледам, в апартамента нямаше никого.

— Стъпки на колко хора чухте?

— На един, така ми се стори, но не бих могъл да се закълна. Цялата нощ беше комедия от грешки, фарс, на който само аз нямах сценария. Основната ми грижа беше да се измъкна, преди да се е появил още някой, който обича да тормози бараярци.

Салмона се наведе напред и натисна нещо на записвачката.

— Получихме анонимно обаждане за взлома, но опитите ни да проследим обаждането с нашите програми удариха на камък. За щастие сега явно имаме гласово съвпадение. — Чу се гласът на Иван, завален по пиянски: — „… да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента“. — Салмона безмилостно остави целия запис чак до внезапния му край. После добави: — Освен това открихме плащане с кредитния ви чип за пътуване с градския транспорт от спирка „Кратерно езеро“ до центъра, извършено само няколко минути след обаждането. — Сякаш не стигаше, че му пуснаха този ужасен запис. Давай, сритай умрялото куче.

— Наистина ли чухте жена да вика? — попита Фано.

— Ами, не. Просто реших, че така ще ви накарам да побързате. Не знаех кога ще се свестят онези двамата, а не исках да се измъкнат, преди патрулите да са пристигнали. Така де, има си власти, които се занимават с тези неща. Вие тоест. Затова се обадих и поразкрасих малко историята.

— Предполагам знаете, капитан Ворпатрил, че както напускането на местопрестъплението, така и подаването на фалшиви сигнали са в противоречие със закона — каза Фано.

— Добре де, може би трябваше да остана, но щях да закъснея за работа. А и в онзи момент не разсъждавах логично.

Фано махна към записвачката.

— Бяхте ли пиян?

— Е, няма да отричам, че може и да съм пил едно-две вечерта. — Можеше да го отрече, при това с основание, но по-добре двамата да си мислят, че е бил под влияние на алкохола. Лесно щяха да го повярват, личеше си, че подобна версия ще пасне чудесно на предразсъдъците им. — Някога зашеметявали ли са ви? Знаете ли как се чувства човек, когато дойде в съзнание?

Фано поклати глава. Салмона свъси вежди, навярно в неволно съпричастие, първото, което Иван получаваше от нея.

— Никак не е приятно, уверявам ви. Главата те боли с часове, а очите ти играят номера. Имаш проблеми и с равновесието. Нищо чудно, че на записа звуча като пиян. — Последното беше за адмирал Десплейнс и за който там от собствените му хора щеше да чуе записа. Защото себеотрицанието си имаше граници, а той почти ги беше пресякъл. Проклетият Биърли.

Фано изкриви устни.

— И какво в работата ви е толкова важно, че да напуснете местопрестъпление, в което, по собствените ви думи, сте били жертвата?

Иван изправи гръб и пусна тежката артилерия — ворският адютант на адмирала в пълния му блясък. И той можеше да изрича неприятни неща с леден тон.

— Голяма част от работата ми е строго секретна, сер Фано. Няма да я обсъждам с вас.

Двамата комарци примигнаха.

Салмона отвърна на удара:

— Бихте ли се съгласили да дадете показания под въздействието на фаст-пента, капитане?

Иван се облегна назад и скръсти ръце. Тук не можеха да го пипнат.

— Това не зависи от мен — отвърна спокойно. — Ще трябва да получите разрешение от моя командващ офицер адмирал Десплейнс, началник на отдел Операции, а после и от централата на ИмпСи във Ворбар Султана. Лично от генерал Алегре, предполагам. — Не предполагаше, знаеше го със сигурност. — А ако получите въпросните разрешения, оперативен работник на ИмпСи ще трябва да присъства на разпита, лично да ми инжектира наркотика и антагониста му и да запише всичко. А преди това вие двамата ще трябва да бъдете разследвани и одобрени от ИмпСи. — После добави любезно: — Имате пълното право да пуснете молба, разбира се. Вярвам, че до две седмици ще получите отговор. — Дотогава той отдавна щеше да е потеглил обратно към Бараяр.

Инспекторите го стрелнаха с равни дози неприязън. Нищо. Иван също не ги харесваше особено.

— Добре, но нима не докладвахте за този инцидент на собствената си служба за сигурност, капитане?

Определено не ги харесваше.

— Докладвах устно и накратко на командващия си офицер. — Което беше вярно в известен смисъл… но не значеше, че Десплейнс няма да му трие сол на главата утре сутринта. — А понеже не се озовах в болница или в моргата, не бях разпитван, измъчван, пребит или ограбен, сметнах случилото се за неприятен инцидент в извънработно време. Мистериозен инцидент, да, но при нас мистериите са работа на ИмпСи — „В повече от един смисъл“, добави наум Иван, — а аз, слава богу, работя в друг отдел. В Операции. Всички офицери от ИмпСи, които познавам, са костеливи орехи. — „Особено роднините ми“. — Но когато в ИмпСи решат какво трябва да мисля, несъмнено ще ме уведомят.

Фано каза обнадеждено:

— А дали има шанс ИмпСи да сподели част от разкритията си по случая с нашето управление?

— Може да пуснете молба — каза Иван и прехапа долната си устна, за да не се озъби.

Салмона потропа с пръсти по масата.

— Остава въпросът с липсващата жена. Това не ми харесва. Щом не са успели да я отвлекат, къде е тя тогава?

— Сигурно се крие някъде — каза Иван. — Ако знаеш, че някой ти е вдигнал мерника, логично е да потърсиш ново убежище, след като старото е разкрито.

— Не, логично би било да потърсиш помощ от куполната служба за сигурност — каза Салмона и стисна устни. — Тя защо не го е направила?

Иван се почеса по главата.

— Не знам. Тя не сподели с мен проблемите си. Просто ме простреля, нали ви казах. Но щом се е преместила тук наскоро, тайните й най-вероятно се коренят на мястото, от което е дошла. Споменахте друг купол на Комар?

— Купол Олбиа — отговори Фино.

— Тогава не трябва ли да насочите вниманието си натам? — „Вместо например към моя апартамент“.

— Точно това ще направим — въздъхна Фано. Опря длани на масата и се надигна. Изглежда, не си беше доспал, реши Иван. „Но със сигурност е спал повече от мен“. Инспекторът кимна неохотно, че Иван е свободен. — Благодаря ви за съдействието, капитане. — Не личеше да е доволен обаче.

— Личното ми неудобство едва ли е най-важното в случая. Няма да ви лъжа, че ми беше приятно. Но ако имате още въпроси, потърсете ме. Искрено се надявам сера Бриндис да не е пострадала.

Съпроводи инспекторите до приемната и изчака да се отпишат. А после, спокоен, че неприятният разпит е приключил окончателно, изхвърча от сградата.