Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (10)

10.

Тедж очевидно беше изнервена и погълната от новата обстановка, но през нощта Иван се постара — и успя — да фокусира вниманието й върху себе си, а на сутринта си спечели усмивка, като й поднесе кафе в леглото. Не беше предполагал, че някой от сутрешните му трикове, предназначени да укротяват сънени адмирали, ще сработи и при нея, но този очевидно пожъна успех. Плановете му за следкафеено продължение, уви, бяха осуетени — майка му се обади да го уведоми, че изпраща Кристос и страховитата си секретарка да заведат Тедж и Риш на лов за бараярско облекло. Тази тема фигурираше в снощните разговори на трапезата, вярно, но Иван беше решил, че жените просто си дрънкат, колкото да запълнят времето.

— Безопасно ли е да излезем в града? — попита Риш, колкото с тревога, толкова и с копнеж. На втория етаж в кооперацията имаше добре оборудван фитнес салон, но да се затвори там сигурно й напомняше за петте клаустрофобични дни на борда на адмиралската яхта.

— Би трябвало. Маман и нейните хора се радват на по-вярна охрана, отколкото джаксънианските лордчета биха могли да си купят с пари. Заради онова, което майка ми прави за Илян. Момчетата в ИмпСи я обичат, особено по-старата гвардия. А новаците слушат, изпълняват и се претрепват да угодят на шефовете си.

— Снощи не забелязах никаква охрана — каза Тедж.

— И не би трябвало. Нито ти, нито евентуалните ви преследвачи. Когато я забележат, вече ще е късно. Така че вървете спокойно — каза той и се запита защо не изпитва очакваното облекчение, задето се е отървал от обиколката по магазини и шивашки ателиета. — А и няма да намерите по-добър гид, освен самата маман, разбира се. — Която беше заета в двореца тази сутрин, иначе — както беше намекнала в разговора си с Иван — лично би се заела с тази задача.

Секретарката — която по съвместителство отговаряше и за гардероба на лейди Алис, — жена на средна възраст и с очи като тирбушони, се разпростря по темата:

— Облеклото е социален и културен език — подхвана тя, докато подбутваше жените към изхода. — А местните диалекти често затрудняват външните хора. Важно е облеклото ви да казва онова, което вие искате да каже, а не нещо друго.

Тедж и Риш изглеждаха дълбоко впечатлени. И ако не се различаваха драматично от всички останали жени, които Иван познаваше, него със сигурност го чакаше модно дефиле веднага щом се върнеха цвърчащи от обиколката си. А това беше много по-лесно, отколкото да се влачи с тях по магазините. Така щеше да му се размине с по някой и друг комплимент за всяка разходена из хола му дреха, вместо да се чуди трескаво коя от десетината блузки, които са награбили и за които очакват от него да изрази мнение, им харесва най-много, с целия съпътстващ упражнението риск да не уцели. О, да, така щеше да е много по-спокойно.

Изпрати ги с чиста съвест и остана сам в своя тих и празен апартамент. Имаше да наваксва три седмици лична кореспонденция и други неприятни задачи, които не бяха достатъчно спешни, за да го последват по теснолъчевия сигнал до Комар, а повечето бяха точно такива.

Вече половин час се занимаваше с това, когато на комтаблото се получи повикване. Иван провери изпращача и препрати обаждането към гласова поща. След миг холоизображението над видплочата потрепна и се превърна в едно усмихнато — пардон, подсмихващо се — лице, с което Иван нямаше желание да се занимава. Проклетите имперски ревизори и техните чипове за достъп…

— Здрасти, Майлс — въздъхна Иван и зачака. Нямаше смисъл да размътва води, които още не бяха кипнали.

— Извинявай, че те прекъсвам… — изобщо не му личеше да съжалява, — но исках своевременно да ти благодаря за изключителния подарък, който ми прати от Комар. Екатерин всъщност предложи да натопи цветя във вазата при следващото ти посещение у дома, но аз настоях да я използваме като мишена за стрелба в цел. Или да я дадем на близнаците, което вероятно би решило проблема още по-бързо. Мисля, че на Екатерин тази идея не й допадна особено.

— Хей, аз половин час обикалях магазините, докато открия тази ваза! — възмути се наужким Иван.

— И къде я откри? Скрита в дъното на магазина, за да не плаши клиентите?

Иван се усмихна напук на всичко.

— Ами, да.

Майлс се облегна назад и усмивката му се разшири по начин, който не вещаеше нищо добро… така де, ако познаваш Майлс.

— Разбрах също, че ти се полагат едни крайно неочаквани поздравления.

— Новините пътуват бързо — изсумтя Иван.

— Научих го още при първия доклад по темата. Майка ти ме извика да съм й обяснял какво става, сякаш бих могъл да знам, аз… Казах й да се обърне към Алегре, което тя направи, и резултатите явно са били по-задоволителни.

— Ами… не бях аз виновен — измърмори Иван.

Веждите на Майлс се вдигнаха по особено дразнещ начин.

— Оженил си се за жена, която почти не познаваш, и не си ти виновен?

— Да, не съм! Беше случайност. А и е само временно. Ако си чел докладите на ИмпСи, знаеш защо. Тя беше в опасност.

— Чух различни варианти от различни хора. — Майлс потропа с пръсти по бюрото си.

— Маман ти се е обаждала тази сутрин?

— Не, друг беше. Както и да е, обаждам се да те поканя заедно със свенливата ти случайност и нейната синя… наистина ли е яркосиня?

Иван кимна.

— … и нейната синя придружителка днес следобед в замъка Воркосиган на чай ала Мама Кости, да ни запознаеш.

Иван се поколеба, преглъщайки слюнката, която се беше появила спонтанно в устата му при мисълта за прословутата готвачка на Майлс. Проклети условни рефлекси.

— Това си е чиста проба подкуп.

— Като имперски ревизор ми е забранено да взимам подкупи, а не да ги предлагам.

— Преди никога не си показвал интерес към гаджетата ми.

— Ти никога преди не си женил за гаджетата си, Иване. Скоро заминавам за Сергияр и не се знае кога ще се върна, затова не искам да изпусна този шанс.

— Да ме въртиш на шиш? Несъмнено ще имаш и други поводи за това. — „Нареди се на опашката“.

— А… — Майлс вдиша продължително, после издиша — продължително. — Иване, да приемем, че „моля и настоявам“ за твоето присъствие. Един друг човек иска да се срещне с нея в неформална обстановка. Решихме, че моята библиотека ще свърши работа. Хем ще обсъдим за последно и някои неща, свързани със сергиярската ми мисия.

Иван замълча със свито сърце.

— О.

— В шестнайсет нула-нула.

— Ъ-ъ, да. Нула-нула.

— Ще се видим тогава — каза Майлс и прекъсна връзката с най-тежкарския си жест в стил „милорд имперският ревизор ви освобождава“.

Всъщност нямаше нужда да се разскимти като сритано пале. Но му се прииска да направи точно това.

 

 

Тедж седеше до Иван Ксав в неговата двуместна наземна кола спортен модел — Риш седеше в скута й — и се гърчеше от ужас.

„Грегор“ — така беше казал. Все едно ставаше въпрос за Грегор съседчето, а не за Грегор, едноличния владетел на три свята, толкова по-високо от барон на Велика къща, колкото въпросният барон беше по-високо от чистач на градската канализация. Господин лорд Иван Ксав, най-обикновеният младши офицер, я подвеждаше за последен път, закле се Тедж. Подвел я бе и сега. Тедж я доставяха като бърза пратка за среща с Грегор, не, с император Грегор — „ами, той иска да се запознаете“ — по най-диаметрално противоположния начин на идеята за „по-ниски от тревата и по-тихи от водата“, който Тедж можеше да си представи. Не, чак такова нещо Тедж не би могла да си представи. Имаше чувството, че десетки лазерни прицели танцуват по кожата й.

А и онзи имперски ревизор брат’чедът? Ужас. Успяла бе да хвърли един поглед в мрежата, преди да тръгнат. Имперските ревизори имаха право да разпореждат екзекуции без съд и присъда, за бога!

Поне тоалетите им бяха на ниво, нейният и на Риш. Секретарката на лейди Алис ги беше завела в едно ателие, от онези, в които ти правят сканиране на цялото тяло, а после с часове разглеждаш холокаталози и пробваш куп дрехи върху собственото си триизмерно холоизображение, без да ставаш от стола. Когато си готов с избора си, поръчваш дрехите и компютъризираният шивашки отдел на ателието ги изработва по точните ти мерки и за нула време. Секретарката на лейди Алис беше определила така подбрания им гардероб като „ежедневен“, определение, което смути Тедж, докато тя не разбра с известно закъснение какво означава — че тоалетите им не са подходящи за дворцови церемонии и посланически балове. Прибраха се с куп торби в апартамента на Иван Ксав, където секретарката на лейди Алис докладва чинно на очакващия ги съпруг: „Новата лейди Ворпатрил има отличен усет за цветовете“. И понеже я беше видяла в действие, Тедж прие това като ценен комплимент. А после Иван Ксав беше пуснал новината — или бомбата — за предстоящата визита… Била ли е уведомена за това лейди Алис?

Иван хвърли поглед настрани към пътничките си — сгъчкани на единичната седалка и видимо ядосани, — взе следващия завой доста по-внимателно и намали, слава на всички богове. Продължиха покрай висок каменен зид с метални шипове отгоре, после Иван намали още, зави и спря пред широки порти от ковано желязо. Мъж в странна кафява униформа със сребриста бродерия по яката и маншетите и друг в черно със същата сребриста бродерия излязоха от караулката до портата и тръгнаха към наземната кола. Иван Ксав вдигна купола и двамата надникнаха с подозрение в купето.

— А. Лорд Иван.

Иван Ксав вдигна ръка за поздрав.

— И двама придружители, според уговорката.

Мъжът в черно, с каменна физиономия, насочи нещо като скенер към Риш и Тедж, после кимна.

— Очакват ви. — Портите се отвориха и мъжът в кафяво и сребърно им махна да продължат.

Гигантско имение в старовремски стил издигаше четирите си каменни етажа над внесени от Старата Земя дървета, почти оголени откъм листа в този преходен сезон. Иван мина под една каменна арка, паркира, слезе, вдигна купола и помогна на Риш и Тедж да се измъкнат. Лекцията, която секретарката им беше изнесла на тема как следва да се облича една жена според времето и повода, беше кратка, но достатъчно подробна. Дългите до средата на прасеца следобедни бараярски поли бяха също толкова удобни като комарските панталони, установи със задоволство Тедж, а с известна практика можеха да се окажат и по-удобни. Едва доловимата вибрация от охранителното силово поле около къщата погъделичка кожата й, резбованите двойни врати се отвориха широко и друг мъж в кафяво и сребристо ги покани да влязат в просторно двуетажно фоайе. Изящно дървено стълбище с полирани перила се спускаше от галерията горе. Вляво и вдясно се отваряха широки арки, а право напред, под галерията, имаше трета, по-малка.

Риш наби спирачки; Тедж едва не се блъсна в нея. Подът беше настлан с удивителна пъстра мозайка, ширеща се като каменна градина под краката им, пищно изобилие от растения и цветя, насекоми и дребни създания, които надничаха сред листака. Каменната мозайка беше толкова фина, че приличаше на маслен пейзаж, излязъл изпод четката на истински майстор. За миг Тедж се побоя, че цветята ще се смачкат под краката им и ще изпълнят въздуха с непознати ухания. Стените пренасяха темата към небето, покрити с ръчно рисувани цветя и лиани, увили се лудешки, сякаш живата гора по пода се протягаше жадно, устремена към светлината.

Риш беше пленена до дъното на душата си.

— О — прошепна тя. — Иде ми да се разтанцувам, честно…

Отдясно долетя писклив вик, последван от глас на смеещ се мъж:

— Ах, ти, беглец малък!

Иван Ксав подскочи като ужилен, завъртя се и измърмори под нос:

— Мили боже, те вече се движат на собствен ход.

Голо-голеничко момченце, високо не повече от шейсет сантиметра, изтопурка решително откъм арката вдясно с максималната скорост на малките си крачета. Преследваше го… Тедж ококори очи. Мъжът, който куцукаше след детето и размахваше бастун, беше висок само метър и петдесет — най-много, — шокиращо нисък за бараярец на зряла възраст. Добре подстригана тъмна коса, голяма глава върху къс врат, лицето — релефно от бръчки в зачатие, приведени рамене, хубава бяла риза, сиви панталони и сако в същия цвят… и ако Алис и нейният Саймън правеха впечатление на хора с тежест и авторитет, този мъж, помисли си Тедж, буквално изпълваше фоайето с осезаемото си присъствие и задържаше погледа въпреки жестоката конкуренция на мозаечния под и детето, което тичаше с щастливи писъци по него.

Прощъпалчето се закова на място и зяпна новодошлите. Не, зяпна Риш.

— Ооо — изгука и се ококори с удивление.

— Иване, хвани Саша — нареди задъхано ниският мъж.

Иван Ксав пристъпи напред, вдигна детето, като внимаваше да го държи на ръка разстояние от себе си, и го връчи по най-бързия начин на ниския мъж. Детето взе да се гърчи като голяма розова морска звезда, протягаше ръце към Риш и продължаваше да гука:

— Ооо, ооо!

Ниският мъж уведоми Иван Ксав:

— Тази седмица Саша научи три нови номера — как да си сваля пелената, как да се губи в замък Воркосиган и как да ме надбягва. Ако беше започнал и да говори, като сестра си, с гордост щях да го обявя за истински гений. — После съумя с известни затруднения и без никакво съдействие от страна на палавото дете да вдигне китка към устните си и да каже в комуникатора: — Екатерин? Намерих го. Можеш да прекратиш операцията. Излезе от прикритие в трапезарията, оттегли се към фоайето, но там го приклещиха из засада.

— Е, къде е съучастничката му? — попита Иван Ксав, наведе се и огледа тревожно пода.

— Спи. Спят на смени, малките чудовища, явно с цел да ни вземат здравето. Подозирам, че планът им включва безусловна капитулация от наша страна и световно господство от тяхна. Но и аз мога да си наема хора, които да ме сменят на смени, ха! — Отказа се от борбата с неуморното дете и го остави на пода, където вниманието му грабна някаква буболечка от мозайката. Саша се опита да я изчопли и да си я сложи в устата, не успя, пробва отново и нададе разочарован вой.

Висока тъмнокоса жена се спусна задъхано по стълбището и каза в движение на ниския мъж:

— Как изобщо е успял да слезе по стълбите, без да си счупи врата?

— Пълзял е на заден ход, предполагам. Справя се изненадващо добре, между другото. Когато аз бях малък, си счупих една ръка и един крак на това стълбище. Не едновременно де. В различни години.

— Ръката я помня — измърмори Иван Ксав. — Състезавахме се кой ще се плъзне по-бързо по перилата.

Жената взе момченцето и го гушна решително. Двамата изглеждаха много по-съразмерно.

— Здрасти, Иване — каза тя и вдигна подканящо вежди.

Иван Ксав се отърси от временната си „детска“ парализа и каза:

— Майлс, Екатерин, позволете ми да ви представя съпругата си, лейди Тедж, и нейната придружителка Риш. Това е моят братовчед Майлс и неговата съпруга Екатерин, лорд и лейди Воркосиган. — Спря с неохота поглед върху детето. — И техният наследник лорд Саша.

— Шишо — отбеляза лорд Саша, измъкна кичур от кока на майка си и го налапа.

Лейди Екатерин каза с извинителна усмивка:

— Добре дошли в замъка Воркосиган, Тедж, Риш. Много се радвам, че успяхте да дойдете, докато още сме тук. — Добави към Иван Ксав: — Ще заведа близнаците на Сергияр да се видят с баба си и дядо си, докато Майлс се занимава със своите неща там.

— И Ники ли ще идва с вас? — попита Иван Ксав.

Тя кимна.

— Ще трябва да поработи повечко, за да навакса изпуснатото в училище, но чака пътуването с нетърпение. — Добави през рамо към съпруга си: — Майлс, защо не заведеш гостите в библиотеката? Ще дойда при вас след няколко минути.

След което тръгна обратно по стълбите с товара си, а лорд Воркосиган им махна да го последват по коридора вляво, който водеше към просторно антре с бледозелена копринена дамаска по стените. В дъното му имаше големи боядисани в бяло врати, които се отвориха като по команда. Домакинът им ги въведе в дълга стая с рафтове от пода до тавана. Тедж се стресна за миг от оранжевото сияние на истински огън, който пламтеше кротко в бяла мраморна камина — на космическите станции, където беше отрасла, подобен лукс беше немислим и в разрез с изискванията за безопасност. Спокойно, каза си тя, в този случай огънят не е знак за извънредна ситуация, а просто украса. Две малки канапета и няколко кресла бяха подредени подканящо пред камината. На едно от канапетата седеше строен тъмнокос мъж с изсечено лице и четящо устройство в ръце. Вдигна поглед, когато влязоха, изправи се и ги посрещна със сериозна усмивка. Облечен беше с типичен за Бараяр псевдовоенен костюм, тъмносин и без никаква излишна украса.

— Сир — каза Иван Ксав, докато всички те се придвижваха вкупом към камината.

— Здравей, Иване. Днес обаче съм в ролята на граф Ворбара — каза мъжът и в усмивката му за миг се мярна тъга. — Това съкращава цирка наполовина.

— Добре — каза Иван Ксав. Явно му беше писнало от представяния, защото каза лаконично: — Грегор, това е жена ми Тедж и нейната приятелка Риш. Предполагам си чел докладите?

— Четох резюмето на Алегре. А днес сутринта се видях с майка ти и трябва да кажа, че тази среща ме просветли доста повече относно ситуацията. — Обърна се към жените. — Здравейте, лейди Ворпатрил, госпожице Риш. Добре дошли на Бараяр.

Каза го по съвсем същия начин, по който лейди Воркосиган беше казала: „Добре дошли в замък Воркосиган“. Тедж изведнъж съобрази, че той единствен сред присъстващите не е ничий поданик. Освен ако не обърнеш пирамидата, което би означавало, че е поданик на всички останали… Императорът седна, което явно беше знак за останалите да последват примера му. Иван Ксав дръпна Тедж да седнат на другото канапе, лорд Воркосиган остави бастуна си и се тръшна на един малък фотьойл, Риш приседна на ръба на друг такъв.

Риш сигурно трескаво се опитваше да сортира много непознати миризми, сред които димът на горящата в камината дървесина сигурно беше най-силният и най-чуждият за нея. В стаята имаше още двама мъже с черна униформа, изпружени като статуи, единият при двойната остъклена врата в дъното, която извеждаше навън, другият — до вратата, през която бяха влезли. Мъжете в черно току стрелкаха с поглед двете жени, като злобни кучета пазачи, които наблюдават напрегнато котки, навлезли неканени в територията им. Кучета, готови да ги стиснат със зъби и да им скършат вратовете при първото погрешно движение. Тедж се постара да не мърда излишно и козината й да не настръхва.

Императорът на Бараяр се облегна спокойно назад, протегнал една ръка върху облегалката на канапето, и попита ведро:

— Е, лейди Тедж… как точно се запознахте с Иван?

Тедж погледна уплашено Риш, чието празно, затворено изражение й върна: „Това е изцяло по твоята част, момиче“. Откъде по-точно трябваше да започне? Преглътна, стисна за кураж ръката на Иван Ксав и подхвана напосоки:

— Бяха ни свършили парите по пътя към… — Чакай, не беше необходимо да… но пък той беше говорил с лейди Алис, тя колко ли му беше…

— По пътя към Ескобар, където е трябвало да се съберете с брат си, ако съм разбрал правилно? — подсказа й император Грегор.

Тедж преглътна и кимна.

— Озовахме се на Комар, с надежда да се скрием от преследвачите си. Смятаме, че са наемници на синдиката Престен. Аз си намерих работа в една фирма за доставки, а Риш се криеше в квартирата ни. Иван Ксав донесе една ваза и поиска да я опаковам и да я изпратя… — Тук, като си помисли човек. Тя го изгледа със закъсняло възмущение. — Хей! Купил си нарочно онова грозно нещо, нали? Като претекст да дойдеш в магазина?

Той сви рамене.

— Ми да.

— Тъкмо затваряхме. Той почна да ме сваля. — Тедж свъси вежди.

Лорд-ревизор брат’чедът прикри с ръка устните си.

— Какво, и не е успял?

Тедж кимна отново.

— После го заварих да ме чака на стълбите пред кооперацията, където живеехме. Реших, че е шапкар, който ме преследва. Затова го поканих, а Риш го застреля.

Братовчедът се размърда в креслото си. Веждите на императора се вдигнаха.

— Зашеметих го, момиче — побърза да я поправи Риш. — Съвсем лекичко при това.

— А после го завлякохме в апартамента — продължи Тедж.

— Интересно, това го нямаше в доклада на ИмпСи — каза император Грегор.

— Прецених, че тези подробности вече са без значение — каза намусено Иван. — Простѝ, забравѝ…

— Вързахме го за един стол и си легнахме — каза Тедж.

Лорд-ревизор брат’чедът издаде странен звук — приглушен и цвилещ. Хапеше си ръката, осъзна Тедж. Иван Ксав демонстративно не му обръщаше внимание.

— И добре, че го направихме — продължи упорито тя, — защото когато се появиха истинските похитители, ги чухме да си говорят с него и ги нападнахме. Чист късмет.

— Не беше никакъв късмет — възрази Иван Ксав. — Аз нарочно ги заприказвах, на висок глас, да ги забавя, докато пристигнат подкрепленията. Които доста се забавиха, между другото.

— Бърза реакция… като за човек, вързан за стол — промърмори братовчедът.

— Ами, бърза си беше! — каза Иван Ксав.

— Както и да е — продължи Тедж, — той ни покани да се скрием за няколко дни в неговия апартамент и всичко изглеждаше наред, докато свръзката на синдиката не се сетила да насъска по следите ни комарската имиграционна служба, която да им свърши мръсната работа — да ни изкара от скривалището и да ни превърне в лесни мишени. И така, Биърли, който дойде да ни предупреди, служителите на имиграционната служба и онези ченгета от куполната полиция, които се опитваха да арестуват Иван Ксав, задето ме е отвлякъл — което той не е направил, — та всички те се появиха кажи-речи едновременно, преди още да сме си изпили кафето, а после адмирал Десплейнс звънна на Иван Ксав, беше бесен заради ченгетата, така мисля, а аз бях толкова уморена и уплашена и, и ние… се паникьосахме. — Хвърли нов поглед към Риш. Никаква помощ оттам, уви.

— Стига си се смял — сопна се Иван Ксав на братовчед си, който всъщност не се смееше, на глас поне, ако не се брояха искриците в очите му. — Изобщо не беше смешно.

Иван Ксав погледна Тедж и я стисна лекичко за ръката. Тя му отвърна със същото. Прав беше. Не беше смешно. Онази част и в онзи момент… не беше смешно.

Погледнато в ретроспекция, от друга страна…

— И така, Иван Ксав метна комуникатора си в хладилника, грабна една… имаше една голяма кутия с оризова каша, грабна я и ми предложи да се омъжа за него. За да откачи мен от имиграционните и себе си от куполната полиция. И аз приех.

— Разбирам — каза император Грегор. — Май…

— Свърши работа — изтъкна Иван Ксав намусено.

— Защо е метнал комуникатора си в хладилника? — попита братовчедът, видимо запленен от този детайл.

— Защото адмиралът не спираше да му звъни.

— Аха. Е, това си е съвсем логично.

— Така ли? — попита императорът. Братовчедът кимна и това явно се оказа достатъчно.

— А после Иван Ксав ни доведе тук, на Бараяр, за да намерим онзи човек, граф Фалко, който да ни даде развод, а след това… — Тедж зацикли, а после си спомни любезното предложение на умната лейди Алис. — А лейди Алис, по-точно нейният Саймън, предложи с Риш да ни натоварят контрабандно на бараярски правителствен кораб до Ескобар. Което можело да се уреди, стига Иван Ксав да говорел с подходящите хора. — Събра кураж и вдигна поглед от скута си към императора. — Вие ли сте „подходящите хора“, сър?

— Не е изключено. — Наведе се напред, опрял брадичка на дланта си, и я изгледа с интерес. Тедж с негодувание забеляза, че и той притежава онази типично мъжка сияйна усмивка, която променя драматично лицето на собственика си, дори в по-голяма степен отколкото при Иван Ксав. От друга страна, при императора промяната започваше от доста по-сурова стартова позиция. Иван Ксав трябваше доста да поработи, за да докара сурова физиономия на лицето си, при това със съмнителен резултат. Императорът продължи: — Къде на Ескобар се намира брат ви?

Не беше сега моментът да се пазари на дребно, осъзна Тедж. Цялата среща си беше чиста проба пазарлък, сделка. Голяма сделка при това.

— Амири никога не се е чувствал щастлив в Къщата, никога не се е интересувал от бизнеса като брат ми Ерик и като сестрите ми. Биологията и медицината бяха неговата страст. Накрая родителите ни отстъпиха и му уредиха да замине за Ескобар, в една клиника, където имаха контакти, да смени самоличността си и да довърши медицинското си образование. Сега работи там, занимава се с изследователска работа. Под ново име. — Облиза устни и добави: — Отдавна се бяхме разбрали, че ако се случи нещо ужасно, аз ще отида при него, защото двамата винаги сме се разбирали, а сестрите ми ще отидат при баба.

Грегор потропа с пръсти по облегалката на канапето.

— Като се има предвид, че джаксънианските родители на Шив Арка се водят покойници, въпросната баба трябва да е сетаганданската висша, вдовицата на гем-генерал Естиф, която живее в изгнание на Земята?

— Мили боже! — каза Иван Ксав и трепна — седяха толкова близо един до друг, че Тедж усети как тялото му се напрегна. — Тя още ли е жива?

Императорът го измери с развеселен поглед.

— Не прочете ли докладите на ИмпСи, Иване?

— Те пък сякаш ще ми ги дадат драговолно! Нямам време да им извивам ръцете. Затънал съм до уши в документацията, която пристига за Десплейнс в отдел Операции, благодаря. По цял ден това правя.

— Но пък си имал толкова вечери да наваксаш… няма значение — каза императорът. Тедж не беше сигурна дали гледа Иван Ксав, нея или и двамата едновременно, но определено видя беглата усмивка, която прекоси лицето му.

— Стига бе, вдовицата на гем-генерал Естиф… Та тя е била на Бараяр по време на Окупацията, а отдавна няма живи свидетели на онова време — каза Иван Ксав. — Сигурно е на сто и двайсет години, най-малко. Истинска мумия!

— На сто и трийсет по-точно — каза Риш. — Ако не греша.

— Познаваш ли я лично? — попита я Иван Ксав, но погледна към Тедж и тя отговори вместо приятелката си:

— След като старият генерал почина, тя дойде да живее при нас. Тогава ние, децата, още бяхме малки. Тръгна си преди осем или девет години. Оттогава не съм я виждала. Но определено не приличаше на мумия, уверявам те. Не беше млада, естествено, косата й, дълга до петите, беше придобила вълшебен сребрист нюанс, но иначе беше в страхотна форма. Стройна. И висока. И много… тежка? Но не в буквалния смисъл. Движеше се бавно, но не защото не можеше другояче, а защото го предпочиташе така.

Усмивка цъфна за миг на лицето на Риш.

— Да, такава беше.

Вратата се отвори. Лейди Воркосиган — лейди Екатерин? — влезе, последвана от две прислужници и няколко колички, тежко натоварени с елементите на изобилен „следобеден чай“ по всички правила на изкуството. Всички притихнаха в очакване, включително Грегор. Двамата облечени в черно охранители по принцип си бяха притихнали в очакване, но дори те хвърляха по някой изпълнен с копнеж поглед към щастливците около камината. Разговорът премина в забвение за следващите минути и се поднови чак след като бяха сервирани кафето, двата вида чай, десетината вида малки сандвичи, кексчета и сладкиши, прясно захаросани плодове, изящни марципанови фигурки и миниатюрни еклерчета с пудра захар, които цапаха ужасно. Поднови се, но не твърде ентусиазирано и с немалко паузи, защото е трудно да говориш с пълна уста. Риш изглеждаше като хипнотизирана в пристъп на сетивно блаженство.

— Твоите визити влияят особено благотворно върху вдъхновението на Мама Кости, Грегор — каза лейди Екатерин на императора и той се усмихна.

— Хич не си го и помисляй, Грегор — каза братовчедът.

— Хрумвало ми е да се позова на закона за военната мобилизация, но не е редно точно аз да си служа с измама — отвърна императорът с въздишка и лапна третото си еклерче.

Всички намериха думите му за забавни. С изключение на Тедж и Риш, които изобщо не разбраха кое му е смешното. Тедж сръга Иван Ксав, но той също беше зает да дъвче и само поклати глава.

— Ш’ти обясня по-късно. Майлс брани готвачката си от всички и всичко.

Братовчедът прокара поредната хапка с чай и се обърна към жена си:

— Точно преди да дойдеш лейди Тедж ни разказваше за сетаганданската си баба, висша и вдовица на покойния гем-генерал Естиф. Била е на Бараяр в края на Окупацията, ако можеш да си представиш. От поколението на стария генерал Пьотър.

Лейди Екатерин лапна една захаросана череша, облиза си пръстите и каза:

— Граф Ворбретен. Голям скандал избухна преди няколко години, когато генетично сканиране показа, че е една осма сетагандански гем. По мъжка линия, уви, предвид бараярските закони за унаследяване. Сметките водеха към прабаба му по време на Окупацията.

Иван Ксав вметна:

— Започнаха да му викат Рене Гембретен, но в крайна сметка Съветът на графовете гласува в негова полза и той запази графската си титла и именията. Размина му се на косъм обаче. Доволен бях, че спечели. Много свестен човек.

— И много съвестен окръжен граф — добави император Грегор.

— Сега, когато генетичното сканиране е достъпно за всички — каза лейди Екатерин на Тедж и Риш, — и други забежки от този сорт излязоха на бял свят. Въпреки двустранния натиск срещу подобни връзки, който е бил упражняван навремето. Но в крайна сметка Окупацията е траяла двайсет години.

— Хората са си хора — каза съпругът й. — Затова нека правим повече от тях. — Размениха си топли усмивки, от онези, които мъжете и жените си разменят насаме.

— Случаят с Рене съвсем не е уникален, що се отнася до междупланетните романтични връзки с бараярско участие — каза императорът. — Майката на Майлс, графиня Корделия, е от колонията Бета, точно като прабабата на Иван — и на Майлс, — която се омъжила за нашия изтъкнат дипломат принц Ксав.

Тедж зяпна изненадано Иван Ксав.

— Значи си една осма бетанец? Не си ми казал!

Златните вежди на Риш също се вдигнаха.

Иван Ксав сви рамене.

— Ами, не е като да се сещам често за това. Било е отдавна. Преди да се родя. — Увенча този необорим аргумент с една марципанена теменужка и задъвка отбранително.

— Онази ескобарска клиника, която е взела под крилото си вашия брат, джаксънианския беглец, и с която покойните ви родители са имали контакти… — подкани я братовчедът, зачеквайки тема, която уж трябваше да мине незабелязано в словесната тирада на Тедж.

Тя настръхна.

— Случайно да става въпрос за „Дърона Груп“? — продължи той.

Риш ахна, зяпна го с отворена уста и изпусна парченцето захаросан портокал, което държеше.

— От ИмпСи са знаели за това през цялото време?

— Явно не — каза императорът и ги фиксира със страховит интерес.

— А вие как се сетихте? — попита Тедж. Самата тя едва не беше умряла, за да опази тази тайна…

— Навързах някои неща.

— Марковата „Дърона Груп“? На Марк? — Иван Ксав изгледа с възмущение Тедж. — Да ми беше казала по-рано!

— Вие пък какво знаете за тях? — обърна се Риш към братовчеда, все още настръхнала от тревога.

— Доста, за жалост. Някога бяха филиал на Къща Фел, група от трийсет и шест клонирани братя и сестри с изключителни лечителски таланти. Тяхната генетична майка, Лили Дърона, която вече е прехвърлила стотака, ако не греша, изглежда, е имала някакви специални отношения със стария барон Фел, които аз така и не успях да разнищя докрай. Така или иначе, моят клониран брат Марк им помогна да извършат мениджърско изкупуване, финансира го на практика, и да се преместят на Ескобар, където условията са много по-приемливи от техноробството на Къща Фел, нищо че на Джаксън Хол услугите им се ценяха много високо. Да разбирам ли, че родителите ви са били в близки отношения с барон Фел, лейди Тедж? Или с Лили Дърона?

Тедж погледна в паника към Риш, която протегна ръце, сякаш да отблъсне въпроса назад към източника му. Тедж се изкашля и започна несмело:

— Родителите ми винаги… как да се изразя, двете Къщи, нашата и на Фел, си правеха услуги, да, бяха си взаимно полезни. Но никога не е бил повдиган въпросът за официален съюз или сливане.

Братовчедът потропа с пръсти по страничните облегалки на креслото си, устните му се свиха за миг.

— Хм. Брат ми Марк не участва пряко в управлението на „Дърона Груп“, но е инвестирал доста средства в компанията и това не е тайна за никого. Всъщност в момента е на Ескобар заедно с партньорката си Карийн, по свои дела. Марк е бизнесменът в нашето семейство. Има няколко успешни начинания и в окръг Воркосиган… както и няколко не толкова успешни.

— Всичко, което си струва да се постигне… — измърмори под нос Иван Ксав. — Боже, даже и клонингът му…

— Графът, нашият баща, одобрява. За жалост окръг Воркосиган изостава икономически още от времето на Окупацията. Понесохме и диспропорционални загуби от последвалите граждански войни. — Потропа още малко по облегалките. — Работата е там, лейди Тедж, че тази моя връзка е връзка и на Иван. И ако идеята ви е била да намерите убежище при „Дърона Груп“, място, където никой да не ви потърси, защото нищо не ви свързва с него…

— Казвате, че вече не е безопасно да отидем там? — попита уплашено Тедж.

— Не. Но при всички случаи ще трябва да поработите много по-сериозно по новите си самоличности, желателно е да промените и външността си в някаква степен — каза той и погледна Риш.

Тя го изгледа на свой ред.

— Изглежда, знаете страшно много за Джаксън Хол, като за бараярец.

Братовчедът вдигна рамене.

— Ходил съм няколко пъти там по работа. Предишната ми работа тоест, преди да стана имперски ревизор. Във всеки случай Бараяр много внимателно следи петте Велики къщи, контролиращи точките за скок, и най-вече Къща Фел, защото е най-близо до нас. Не толкова станция Кордона, защото интересите ни не стигат толкова далеч в тяхната посока. Имаме по-икономически изгодни маршрути до Земята през Сергияр и Ескобар. Фактът, че точката за скок от Джаксън Хол до задната врата на Сетаганданската империя се контролира от Къща Престен, е… представлява известен интерес.

— Каква предишна работа? — попита Тедж.

Братовчедът хвърли око на поредния кръгъл сандвич с краставичка, лапна го на една хапка, сдъвка и преглътна, преди да отговори:

— Няколко години бях куриер към ИмпСи, преди да се пенсионирам по болест. Попътувах доста из цялата възлена връзка. — Вдигна поглед и се усмихна на жена си. — Достатъчно, за да не ми липсва, откровено казано. Напътувах се.

Усмивката на лейди Екатерин излезе малко крива.

— Сигурен ли си?

Тедж се обърна отново към императора:

— А онова пътуване, сър?

Императорът потри с ръка челюстта си.

— Ще говоря с Алегре. После двамата с Иван могат да обсъдят подробностите. — Замълча, гледаше ги замислено, нея и Иван Ксав. — Имайте предвид, че може да минат няколко седмици, докато се отвори възможност. Не можем да отлагаме планови или спешни полети заради такова нещо.

Тедж кимна и преглътна разочарованието си. Просяците нямат право на претенции.

— Службата вече е уведомена, че охраната на Иван следва да бъде приведена в съответствие с новото ниво на заплаха — добави императорът.

— Ако… ако агентите на синдиката ни проследят дотук, вашите хора ще могат ли да ги спрат? — попита Риш.

Тъмните вежди на императора литнаха нагоре.

— От тях се очаква да спират много по-страшни неща.

— Освен ако не са с вързани очи — вметна братовчедът. — А как и доколко ще могат да ви защитят зависи и от вас. Колкото повече информация криете, толкова повече пролуки ще зейват в охраната ви.

Тедж кимна. Гърлото й се беше свило. Иван Ксав явно усети тревогата й и я погледна със смръщени вежди. Тедж добре помнеше как загина телохранителят им на станция Фел. Тя едва го беше познавала, но все пак… Имаше много причини да страни от управлението на Къщата, от играта, която поглъщаше цялото внимание на родителите й. Една от тях беше, че не искаше други да плащат цената за нейния живот със своя. Макар че… този риск съществуваше за всички, като си помислиш. Иначе нямаше да има нужда от полиция и армия на места като Пол или Комар. Обща защита, реализирана със съвместните усилия на цялото общество, вместо на парче от онези, които могат да си го позволят финансово… при това без високите бонуси, които джаксънианските наемници и телохранители получаваха като обезщетение за поетия риск.

Телохранителят до вратата към антрето се обади за пръв път:

— Седемнадесет и тридесет е, сир.

— Вече? — Императорът погледна комуникатора на китката си, после вдигна извинително поглед към Тедж, Риш и Иван. — Боя се, че ще трябва да ви оставя. Имам да разменя още няколко думи със своя ревизор, преди всеки да поеме по делата си.

Лейди Екатерин стана и каза спокойно:

— Може би Тедж и Риш ще искат да разгледат замък Воркосиган, преди да ги върнеш у дома, Иване. Може да им покажа и бараярската градина.

Иван Ксав кимна енергично, след което Тедж и Риш си взеха довиждане — дано не бяха объркали ужасно етикета — и последваха домакинята си.

В централното фоайе Риш забави стъпка, загледана в краката си. Помръдна с пръсти, сякаш ръцете я сърбяха да се наведе и да докосне пода. Или да извърти някой и друг пирует.

— Мозайката нова ли е? — попита тя лейди Екатерин. — Много е красива. И неочаквана. Изглежда ми нова.

Лейди Екатерин се усмихна доволно.

— Когато с Майлс се оженихме, той настоя да оставя своя отпечатък върху къщата… тоест извън бараярската градина. Дълго мислих какво да е. А после един ден свекърва ми спомена, че свързвала някои неприятни събития с черно-белите мраморни плочки във фоайето, отпреди десетилетия. И тогава ми хрумна тази идея. — И обхвана с щедър жест пищния под и разцъфналите стени, преди да добави: — Израснала съм на Южния континент, където мозайките от естествен камък са нещо като традиционно местно изкуство. На север предпочитат дървото, но ние сме по камъните. От години се възхищавах на една приложничка, която правеше чудеса с каменните мозайки, но таксата й не ми беше по джоба. Споменах за нея пред Майлс, той отлетя за Южния континент и буквално отвлече жената, която повече или по-малко се беше оттеглила от активна дейност. Работихме съвместно по ботаническите детайли. Проектът и изпълнението отнеха близо година, плюс обиколките из окръг Воркосиган, докато съберем достатъчно местни образци, които да използваме. Мозайката представлява смесица от бараярски и земни екосистеми, точно като някои места около Воркосиган Сърло, в подножието на планината.

Иван Ксав се изсмя гърлено.

— Когато развалиха стария под, хората отнасяха по някое парче като исторически сувенир. По-късно дори видях да ги продават, на безбожна цена. Ако се беше сетила да продадеш плочките, Екатерин, можеше да финансираш цялата подмяна.

Тя също се засмя, но после каза:

— Предполагам, че новото начало беше по-важно за всички. — Обърна се към Тедж. — Между другото, графиня Корделия Воркосиган и майката на Иван са много близки. Корделия често споменава колко хубаво е било да има приятелка, когато дошла на Бараяр, чужденка и току-що омъжена за графа, приятелка, която да й покаже как стават нещата тук… нещата, за които мъжете не знаят нищо. Този път поне война няма. Ако искате, когато с Майлс се върнем от Сергияр, може пак да се видим?…

Сърцераздирателно предложение, толкова мило, помисли си Тедж. Усмихна се, но поклати глава.

— Едва ли ще се задържим толкова дълго тук.

— А — каза лейди Екатерин и хвърли неразгадаем поглед към Иван Ксав. — Жалко. Ами, ако искате, да минем през крилото с трапезарията, оттам ще излезем през задния вход и ще заобиколим към моята градина…

Когато бе стъпила на Бараяр, Тедж си беше помислила, че колкото и скоро да се махнат оттук, пак ще е късно. Сега, само след два дни, дори зачатъчните планове за евентуално тръгване след незнаен брой седмици й се струваха преждевременни, надвисваха на хоризонта й, преди да е готова за тях. Сякаш цялата проклета планета се опитваше да я съблазни… Странна мисъл. Тя я прогони от главата си, хвана Иван Ксав под ръка и тръгна след домакинята.