Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (14)

14.

Двама въоръжени униформени от охраната на космодрума стояха на пост пред чакалнята, забеляза Иван. Кланът Арка беше отделен от останалите транзитни пътници, но деликатно, така че да не вони отдалече на официално задържане от съображения за сигурност. В същото време чакалнята се намираше достатъчно близо до килиите за криминално проявени — делеше ги само двойната врата без означения в дъното на коридора, ако Иван се ориентираше правилно в този лабиринт от разклонения. Реши да не споделя наблюдението си с трескавата Тедж. Нито с чуруликащата Риш. Ако се съдеше по примижалите погледи, които Биърли хвърляше наоколо, и той беше стигнал до същия извод като Иван.

Охранителите направиха път на офицера от службата за митнически и имиграционен контрол началник нощна смяна Махон и той отключи с код вратата на чакалнята. Тедж и Риш едва не го прегазиха — едва не се прегазиха една друга всъщност — в стремежа си да влязат по-бързо.

— Родителите ми, мислех, че са мъртви… — изписка Тедж, докато избутваше с лакти мъжа от пътя си.

Би улови погледа на Иван и му кимна към видеозаписвачката в ръката на митническия служител. Махон успя да се задържи на крака и каза тихо на Иван:

— Всички онези имена, които изреди мадам Ворпатрил… нали си давате сметка, че нито едно от тях не съвпада с документите на въпросните пътници? — Тънка усмивка разтегна устните му като на съвестен служител, чиито професионални инстинкти са получили официално, потвърждение.

— Това ще създаде ли проблем? — попита Иван.

— Определено. Макар че още не знам от какъв вид. Или на чия глава. — Двамата с настръхналия лейтенант от ИмпСи, Замботи, се измериха преценяващо с поглед.

Иван потръпна, после реши, че е крайно време да поправи митничаря:

— Лейди Ворпатрил. — Просто за всеки случай. Замботи извади зашеметителя си от кобура, освободи предпазителя — поне бе така добър да отпусне дискретно ръка покрай бедрото си — и влезе в чакалнята преди Иван. Миг на напрежение… после лейтенантът погледна през рамо към него и му кимна да влезе.

Обитателите на чакалнята — някои дремещи, други отегчени и нацупени в различна степен — един след друг се отърсиха от дрямката/скуката при вида на Тедж и Риш. В стаята се възцари хаос, истинска врява от щастливи възклицания и писъци. Но пък никой не посегна да извади оръжие, установи с гигантско облекчение Иван. Тедж се устреми право към един набит мъж с посивяла коса и махагоново лице, хвърли се на врата му и едва не го събори. Иван видя как мъжът стисна насълзените си очи, залитайки под тежестта на щерка си, и отклони поглед. Струваше му се някак нередно да гледа неканен този прилив на емоции, разкривили обезоръженото лице на непознатия човек.

Отклони поглед и видя как Риш се завърта във въздушно салто и се приземява на колене в краката на високата жена с къса тъмна коса, прибрана назад с красива диадема. Риш се наведе да докосне с чело сандалите й. Жената посегна да я вдигне и я приласка в силна прегръдка. Владееше се доста по-добре от съпруга си, но въпреки цялата й сдържаност изражението й излъчваше нечовешко напрежение.

„Всички моливи сбъднати…“

Тедж и Риш си смениха местата, после четиримата се прегърнаха заедно, а след това всички се събраха в плътна група. Иван шареше трескаво с поглед в опит да ги разпознае… сигурно би могъл, ако престанеха да се движат поне за миг, или най-добре ако се подредяха в редичка.

Имаше две млади жени, и двете по-високи от Тедж, но не колкото майка си, които Иван нарече за себе си Стройната и По-стройната… после направи връзката със снимките, които беше виждал. Стройната беше Гъли, средната сестра, с червеникавокафява кожа, червеникавокафява коса и канелени очи, облечена в нещо синьо-зелено и ефирно. По-високата, по-голяма и още по-стройна сестра Звездичка имаше същия екзотичен цвят на кожата, но косата й беше черна като абанос, права, лъскава и събрана назад в стегнат кок, който се връзваше с деловия й черен костюм; леденозелените й очи, така неочаквани на фона на останалата окраска, напомняха за очите на майка й, баронесата.

Колкото до Бижутата, те, слава богу, бяха цветово кодирани и много по-лесни за разпознаване. Иван храбро издържа гледката на Смарагд — блестяща зелена кожа и коса с цвят като горски листак в слънчев ден, — както и на тънката жена със заострени уши, бяла кожа, прошарена със сребърни нишки, и къса снежнобяла грива, която очевидно беше Перла. И двете бяха наконтени като Звездичка — с панталон и сако, които би трябвало да са омачкани от пътя, но очевидно не смееха.

Двамата млади мъже бяха по-трудни за разпознаване, но Иван се справи на принципа на елиминирането. Не бяха високи като по-големите си сестри, на ръст бяха колкото Биърли. Единият беше с права черна коса и смугла кожа — лесно би могъл да мине за ескобарец. Вторият, по-набит, имаше махагоновата кожа на барона, но прошарена от чудати петна — тук-там прозираха участъци в черно и сребърно. Единствен той сред Бижутата имаше заоблени уши — още една промяна спрямо старата групова снимка, която му беше показал Морозов. И двамата бяха облечени по ескобарски — панталони и ризи с къс ръкав. Оникс, явно, и…

— Амири! — извика Тедж и се хвърли на врата му. — Изглеждаш толкова различно! Чер!

Мъжът с маслинената кожа я прегърна и затвори за миг очи като в молитва.

— Жива си. И двете сте живи, но… — Очите му се отвориха, гневни и радостни едновременно, искрящи. — Чакахме месеци. Не знаехме нищо за вас, докато… не знаехме дали сте живи, или мъртви!

— Съжалявам, съжалявам — извика през смях Тедж. — Свършиха ни парите, свърши ни късметът, свърши ни… почти всичко ни свърши…

Риш огледа критично мускулестата снага на другия мъж, посегна и прокара пръст по едното му заоблено ухо.

— Толкова си голям! А красивата ти кожа… какво е станало с нея?

— Нищо окончателно — увери я той и я прегърна отново. — Преминах лечение, за да се слея по-добре с Ескобар, но ефектът вече отминава. Допълнителните петнайсет килограма са предимно мускули, но имах нужда от малко мазнини, за да променя формата на лицето си. Тях ми ги осигуриха в клиника „Дърона“.

Тедж подскачаше на място, разперила ръце сякаш да прегърне всички едновременно.

— О, как ме намерихте? Как се измъкнахте? Защо всички сте тук?… Довели сте и баба!

Встрани от шумния цирк, разиграващ се под хладния й одобрителен поглед, стоеше най-високата жена от всички високи жени в стаята, по-висока дори от Иван. Облечена беше с широки копринени панталони, риза и леко палто до коленете — стил, който Иван не свързваше с никоя конкретна планета. Беше много слаба, някак крехка, но гърбът й беше прав като дъска. Омекнала от възрастта кожа обличаше костна структура с неподвластно на годините изящество. Ясносивата й коса беше подстригана на къси кичури, като ореол около глава със съвършена форма.

Тедж се поклони на високата жена, допряла длани пред гърдите си в жест на дълбоко почитание, подсладен от искрената радост, която се излъчваше на вълни от лицето й. Бледа деликатна ръка легна нежно върху къдриците й като за благословия.

— Тук съм, да — каза тихо жената.

Митничарят хвърли поредния си притеснен поглед към бясно жестикулиращите и надвикващи се членове на клана Арка и пристъпи по-близо до Иван. По-добре ворски лорд, когото познаваш, отколкото джаксънианци, които виждаш за пръв път. Попита уж тихо, но не съвсем:

— Всички тези хора наистина ли са ви роднини, капитан лорд Ворпатрил?

Иван отвори уста да отрече разгорещено това нелепо твърдение и си остана така — с отворена уста.

— Ами, ъъ… в известен смисъл. Тоест, онзи мъж там ми се пада тъст, онази жена ми се пада тъща — закима в съответните посоки, — а онези ми се падат, ъъ, зетьове и балдъзи.

— Всичките?

— Ами да. Знам, че не си приличат. Малко е трудно за обяснение. — Пое си дълбоко дъх. — Като цяло, да, всичките. — След кратка пауза добави несмело: — А онова е… ъъ, жената ей там ми се пада баба, така излиза. Майката на майката на моята съпруга. Вдовица е. — Факт, който изведнъж го изпълни с дълбока благодарност. Един престарял гем-генерал със сигурност би прелял чашата.

Не, чакай малко. Комплектът все пак не беше пълен. Ерик, най-големия брат, го нямаше, както и две от Бижутата — Рубин и… как беше другото име? Топаз, точно така. Сметнал бе, че умората и раздразнението на тези хора се дължат на скоковата болест и принудителното задържане от бараярските власти, но дали нямаше и друга причина?

Митничарят млъкна; изглеждаше като човек, който мисли усилено и на бързи обороти. Иван го стрелна с подозрение.

В същия миг Тедж го сграбчи за ръката и го повлече към барона, баронесата и лейди гем Естиф. Иван моментално съжали, че не е намерил време да се избръсне и да облече униформата си, вместо да се яви пред новоизлюпените си роднини брадясал и с омачканите цивилни дрехи, които беше събрал набързо от пода на спалнята. От друга страна, така беше на равна нога с изтормозените от пътя и чакането Арки.

Срамежливо и задъхано Тедж каза:

— Татко, баронесо, бабо, това е моят бараярски съпруг лорд Иван Ксав Ворпатрил. — Сякаш криеше някъде още неколцина съпрузи с различна планетарна принадлежност… — Но не е лорд на нещо си обаче.

Тримата го фиксираха с поглед. Усмивките им охладняха светкавично.

— Лили Дърона спомена нещо в този смисъл — каза баронът.

— Спомена все неща, които звучаха доста странно — каза баронесата.

— И имаха ниска информационна стойност — добави лейди гем Естиф.

— Сватбата ни беше доста импровизирана — каза Тедж, — но в онзи момент спаси двете ни с Риш от големи неприятности. По-късно ще ви обясня всичко.

Тежките черти на барона се разведриха минимално. Нещо в него неприятно напомняше за граф Фалко. Ръстът и едрата снага, реши с миг закъснение Иван. Още по-лошо, в излъчването му имаше сурова нотка, която подсещаше човек за чичо Арал в лошо настроение. „Ужас“.

— Здравейте, сър, мадам, хоут — успя да изрече Иван и се изпълни с гореща благодарност за всеки урок по дипломация, който бедната му майка беше успяла да му набие в главата. Без негово съдействие. „Хоут“ беше правилното обръщение към сетаганданска висша, макар и една идея ласкателно, когато въпросната висша е била разжалвана и понижена в „гем“. Посребрените вежди на лейди гем Естиф се вдигнаха изненадано. Не понечи да го поправи обаче. Боже, ами сега? Какво следва? „Радвам се да се запознаем“ би било дипломатическа лъжа от най-висш порядък, която не му беше по силите в момента. Устата му изстреля следващото в списъка:

— Как мога да ви помогна? — Чакай, не…

Изражението на барона се разведри още малко, а разведряването бе придружено с изненадан поглед изпод тежки клепачи към Тедж. Значеше ли това, че все пак е уцелил с въпроса?

— Ами, нека проверим. Гъли, ела насам.

Жената с ефирния синьо-зелен тоалет пристъпи чинно към тях.

— Бароне?

Баронът даде знак на митническия служител да се приближи.

— Офицер Махон, мисля, че вече е време да поговорите с нашата адвокатка, баронета София Арка. — Това бяха истинското име и титла на Гъли, съобрази Иван. — Тя ще говори от името на всички ни.

— Положили ли сте адвокатска клетва по законите на Бараяр, мадам? — попита надуто митничарят.

Гъли го дари с топла усмивка, гледаше го право в очите.

— Специалист съм основно по галактическо и търговско право, имам известен опит и в криминалното право. Но през последните две седмици се запознах основно с бараярските закони, уверявам ви.

Иван се зачуди… точно колко буквално трябваше да се разбира изразът „криминално право“, когато ставаше въпрос за Джаксън Хол?

— Централният въпрос в случая е дали ние все още сме Къща Кордона — каза тя и кимна към баща си, който й кимна в отговор. — Ако все още сме Къща Кордона, попадаме под защитата на дипломатическия протокол. Ако не сме, значи следва властите да ни третират като бежанци, които търсят убежище в качеството си на роднини на бараярски вор, с цялото произтичащо от това съдействие, дължимо ни от властите.

— Това определено не са единствените два въпроса, които… — започна Махон, завъртя се към лейтенанта от ИмпСи и протегна ръка. Дали с молба за помощ, или с надежда да пренасочи всеобщото внимание другаде, Иван не можа да прецени.

Замботи стоеше в неутрална поза, нито мирно, нито свободно. Думите му бяха отправени някъде във въздуха:

— Задачата на ИмпСи е да защитава империята от заплахи срещу нейната сигурност. Засега не виждам признаци за заплаха от такова естество. Бюрократичната страна на въпроса не е в нашите прерогативи.

Какво, да не би ИмпСи да организираше на офицерите си кратки курсове по въздържание? Иван поклати мислено глава.

Махон потърка челото си и измърмори:

— Два часа… — Иван със закъснение съобрази, че човекът има предвид края на работното си време, когато на смяна щяха да застъпят ръководителите на дневните екипи. Пак тогава, съобрази Иван след поглед към комуникатора си, самият той трябваше да се яви в Операции. Означаваше ли това, че Махон ще протака още два часа с идеята да прехвърли проблема на колегите си от дневната смяна, а самият той да си измие ръцете? Във всеки случай изглеждаше леко облекчен, че ще трябва да обсъжда въпроса само с един представител на клана вместо с всички едновременно. При това не какъв да е представител, а великолепна млада жена. Проявявайки разбираема слабост, той позволи на Гъли да го окъпе в сияйната си усмивка, да го хване под ръка и да го отведе настрани, шепнейки му на ушенце.

Шив Арка обходи с поглед стаята и очите му са заковаха върху Биърли, който стоеше на крачка зад Риш. Джаксънианският барон вдигна вежда.

— А този кой е?

Би пристъпи напред, прикрил доста успешно неохотата си. Риш се изкашля.

— Бароне, баронесо, хоут, позволете да ви представя своя, хм, приятел Биърли Ворутиър.

Би съумя да се сгъне в поносим поклон.

— За мен е удоволствие. — Е, да, Биърли си беше професионален лъжец.

Звездичка се приближи и подуши въздуха край Биърли.

— Приятел? Как ли не. Риш, ама и твоят вкус за мъже е… нямам думи. Този, като го гледам, е натурал.

— Бараярски вор, несъмнено — заяви лейди гем Естиф с тона на ентомолог, наблюдаващ познат вид буболечка.

— Не лорд обаче — вметна услужливо Би.

— Но приятел? — обърна се баронът към Риш. Суровото излъчване се появи отново. — Наистина?

Риш, озовала се в центъра на вниманието, сви рамене.

— Ами… нещо такова. Ще ви обясня по-късно, става ли?

Би сякаш си поотдъхна. Баронът го погледна още веднъж, подозрително и претеглящо, после, изглежда, го класифицира в отделна категория, временно. Много временно. В което нямаше нищо лошо.

— Значи онова по медиите е било лъжа? — каза Тедж. — Имаше снимки на труповете ви!

— Да, факт, поради който Престен не посмя да съобщи за бягството ни, когато последвахме Звездичка и момичетата към Земята — каза сухо баронесата.

— Рубин, Топаз… Ерик? — каза Риш. — И тези лоши новини ли са фалшиви?

— И да, и не — отвърна баронесата. — Доколкото знаем, Рубин е стигнала до станция Фел и в момента е под защитата на барон Фел. Сепе очевидно е с нея, макар че е сключил договор-дълг с Къща Фел заради медицинското си лечение.

Тръпка се разля по тялото на Тедж. Тя издиша продължително и затисна очите си с ръце.

— Това беше добрата новина — каза Риш тихо.

Баронесата кимна.

— Топаз… не успя да напусне станцията с нас. По всичко личи, че още е заложница.

— Ерик?… — попита Тедж. И нейният глас беше спаднал.

Лицето на Шив Арка се изопна мрачно.

— Трудно е да се каже. От Престен твърдят, че са запазили тялото му в криокамера. Доколко подлежи на съживяване, не знаем.

Тедж преглътна. Иван направи същото. Тази ужасна несигурност често беше по-страшна и от смъртта. Знаеше го от личен опит.

Арка направи физиономия.

— Глупаво момче. Напразно е рискувал живота си. След като вие, момичетата, се измъкнахте, е трябвало да се предаде. Животът му беше много по-ценен от онова, което се е опитвал да защити!

— Може би се е предал — промълви баронесата, а съпругът й стисна зъби.

— Значи сте се измъкнали веднага след групата на Звездичка? — попита Риш. Странно притеснен беше този въпрос. Натоварен с необяснима надежда.

Баронесата прокара пръсти през късата си коса и цветната, обсипана със скъпоценни камъчета диадема едва не падна от главата й.

— Не. Избягахме няколко седмици по-късно. Обръснаха ми главата, когато ме заловиха. Това, и други неща. Не че спечелиха нещо. — Мрачен триумф блесна в очите й за миг. — Косата ми ще порасне. Ще си върнем всичко — сега, когато спасихме вас двете.

— Ами, ние един вид се спасихме сами… — изтъкна предпазливо Тедж. Никой не реагира на думите й, затова тя се обърна и добави: — Ами ти, бабо? Какво е станало с твоята коса?

Лейди гем Естиф вирна заострената си брадичка.

— Продадох я. На Земята.

— Всичките три метра — потвърди Звездичка. — На търг. Цената удари тавана, а по онова време имахме спешна нужда от пари. Не вярвах, че някой може да плати такава сума, но… явно има колекционери. А и произходът беше гарантиран — позволихме на спечелилия да я отреже лично.

Смарагд измърмори под нос:

— Аз пък още си мисля, че онзи тип беше побъркан. Фетишист.

Перла кимна тъжно.

Баронесата, чиято тъмна коса беше пораснала само седем-осем сантиметра под червената диадема, не каза нищо. Историята зад това мълчание… е, Иван със сигурност щеше да я научи. По-късно. Кожата й изглеждаше все така съвършена, но без блясъка от по-младите й снимки. Бледа някак. „Тези хора наистина са уморени до смърт“.

— Трябва да е било голяма жертва. За жена хоут — каза Иван, понеже тази тема му се стори по-малко страшна. — Имах честта да се запозная с няколко дами от Звездната ясла. На Ета Сета преди няколко години. Дългите им коси, които никога не са били подстригвани, бяха основен социален маркер.

Изражението на лейди гем Естиф застина.

— Аз отдавна напуснах Звездната ясла — заяви тя. Поколеба се и фиксира с поглед Иван. — Нима консортите вече разговарят с чуждоземци?

— Онова беше специално, ъъ, събитие. Вие от кой клан… тоест, от кое висше съзвездие сте били, преди да се омъжите за гем-генерала?

— Ронд. — Лейди гем Естиф изрече едносричната дума без никаква емоция. Ронд беше сетаганданско съзвездие от средна величина, макар че със същия успех човек можеше да каже „милиардер от средна величина“. Сега обаче в погледа, с който висшата фиксираше Иван, се четеше слаба искрица на… по-малко неодобрение. Почти все едно дамата го преценяваше като обещаващ първолак, който може да бъде обучен, стига да са налице подходящи тренировъчни програми и стройна система от награди и наказания.

Биърли засмука долната си устна. На лицето му се четеше силно объркване.

Офицер Махон и Гъли се върнаха от своя ъгъл след тихия си разговор. Физиономията на митничаря се беше сгърчила в странно изражение — не чак на задоволство, но и без открита враждебност. Гъли изглеждаше обезпокоително ведра.

Махон издиша шумно през зъби.

— Ето какво мога да ви предложа на първо време. За да се махнете оттук и да се настаните на по-удобно място. Ако капитан Ворпатрил поеме отговорността за вас като бараярски поданик и ваш роднина, гарантира с думата си и остави залог, мога да ви пусна под негово временно попечителство в качеството ви на кандидати за убежище. Така ще получите двуседмична ограничена виза, докато чакате съдът да вземе решение по вашия казус. Има възможност визата да бъде удължена, ако съдът се забави.

С други думи, изритваше проблема към по-горните етажи… което си беше кажи-речи най-доброто решение в подобни случаи. Иван би го поздравил, само дето…

— Предвид множеството несъответствия, да не кажа откровени фалшификации в документите ви, за които вие бихте могли да пледирате смекчаващи вината обстоятелства, да, да. — Махон вдигна ръка към Гъли, преди тя да го е захапала пак. — Предвид гореказаното, няма гаранция, че молбата ви за убежище ще бъде одобрена. Но ако не друго… — той сниши глас, сякаш говореше сам на себе си, обръщайки се към единствения, изглежда, нормален човек тук, — поне имам формуляри, в които да опиша всичко.

Тедж се обърна към Иван с блеснали очи.

— О, да! Сигурна бях, че можеш да го направиш, Иван Ксав!

Иван понечи да изтъкне, че още нищо не е направил, но думите заседнаха в гърлото му, особено след като Тедж се хвърли да го прегръща. „Не съм аз виновен. Нали? Нали?“ Погледна към Биърли, който примигна неуслужливо. Демонстративно неуслужливо.

— Залог — обърна се Иван към Махон. — Това какво… документ за кредитна благонадеждност ли ви трябва, или пари в брой?

— Пари в брой, капитане. Обичайната сума, умножена по девет, боя се. Макар че сигурно бих могъл да ви уредя групово намаление. Ще трябва да дадете и устна клетва, предвид чина си.

— А. — Формуляри. Колко формуляра? Умножени по девет? Никакъв шанс да стигне навреме в щабквартирата, абсурд. Иван вдиша дълбоко. — В такъв случай, офицер Махон, трябва да се обадя тук-там.

Махон действаше бързо и бюрократичният ад продължи само час и половина след края на смяната му. Дали защото беше съвестен, или защото любопитството му беше голямо, но митничарят остана до самия край. В заключение Иван прочете на глас клетвата, която изброяваше куп неща, върху които той не би могъл да има контрол, но които се задължаваше да контролира, и с това попечителството стана официално. Новоизлюпените му подопечни наблюдаваха този бараярски цирк с кроткото любопитство на столичани, озовали се на окръжен панаир в дълбоката провинция.

Така Иван, Тедж и деветимата Арки се озоваха заедно с малка планина от багаж във взет под наем бус на път към центъра на Ворбар Султана в най-голямото сутрешно задръстване. Би и Риш, които бяха дошли на космодрума с новата тръбна система на градския транспорт — която тази седмица като никога, и не задълго, работеше, — пътуваха пред тях с двуместната кола на Иван. Какво ли имаха да си кажат, питаше се той.

 

 

Разговорите в буса постепенно затихнаха сънено и оредяха съвсем, когато групата им спря пред хотела, само на една пресечка от апартамента на Иван Ксав. Хотелът не беше от луксозните, по-скоро среден клас без излишни финтифлюшки, построен по времето на император Ецар и обновяван периодично след това, но местоположението му беше идеално. Иван Ксав се погрижи да ги настанят — наложи се да покаже както личната, така и военната си карта, — после дръпна Тедж настрана.

— Вече наистина трябва да отида на работа. Не им давай да свършат нищо ужасно, докато се върна, става ли? Всъщност не им давай да свършат нищо.

— Мисля, че основното им желание в момента е да се наспят.

— Това не би създало проблем, да. Супер, гледай да си легнат по най-бързия начин. — Целуна я и изчезна.

Не беше за вярване, но Риш успя да разкара Би при асансьорите във фоайето, макар и с цената на продължително сбогуване. Когато слязоха от асансьора на седмия етаж, Риш спря, измъкна изпод яката си нещо като метална стружка и измърмори:

— Добър опит, Би. Целувки. — После млясна няколко пъти срещу стружката и я хвърли в шахтата за боклук. Видя, че Тедж я гледа изпод вежди, и сви рамене.

Иван Ксав беше успял да им осигури нещо като апартамент — с две спални за барона, баронесата и баба и едно голямо общо помещение, свързано със стаи, в които се настаниха Амири, Чер, Звездичка, Гъли, Перла и Смарагд с все багажа си. Скоро всички се събраха в хола, за да чуят подробния разказ на Тедж и Риш за дългото им бягство. Слушаха и — неизбежно — критикуваха.

Когато стигна до хитрия женитбен ход на Иван, който ги беше измъкнал от комарската каша, Тедж погледна към Амири и Чер. Реши да пропусне онова с балкона и каза само:

— По онова време не мислехме много ясно. И двете бяхме уморени до смърт.

— Изобщо не сте мислили, ако питаш мен — каза троснато Гъли. — За бога, Тедж, главата ти е пълна с бръмбари, както винаги, впрочем.

Перла се обърна към Риш:

— И ти си й позволила да го направи?

— Номерът свърши работа — възрази Риш, заела отбранителна позиция.

Баща им вдигна ръка да спре надвисналото и до болка познато лирическо отклонение на тема лични недостатъци, но на свой ред добави кротко:

— Наистина, Тедж, миличка, от пет години се опитваме да ти сключим добра сделка с наследник на Къща. Толкова възможности пропиля и накрая си се задоволила с бараярец?

Думите му бяха поносими само защото беше приемал нейното „не“… добре де, нейното „не, благодаря, татко“… по отношение на въпросните сделки през гореспоменатите пет години без особени възражения. Е, от време на време примижаваше със сумтене. Баща й поне нямаше да мрънка, че Иван Ксав е натурал, защото самият той беше такъв. Баронесата също не би трябвало да мрънка по този пункт — противното би било висша проява на лицемерие. Не че не би намерила други пунктове, по които да мрънка.

— Този твой Ворпатрил изглежда доста интересен като за бараярец, признавам — каза баронесата. — Ако допусках, че сте го постигнали с хитрост, а не със сляп късмет, щях да се гордея с вас двечките. Или… знаехте ли за дебелите му връзки по високи места, преди да сключите това странно устно споразумение?

— Кон за кокошка, ни повече ни по-малко — измърмори Звездичка и поклати глава. — Тедж?

— Не — въздъхна Тедж. — Разбрахме по-късно.

— Защо ли не се учудвам — подхвърли Перла.

— Ти проучи ли го? — обърна се Тедж към баронесата. — Докато бяхте на Ескобар?

— Разбира се. Веднага щом Лили сподели с нас този… крайно невероятен слух, както ми се стори тогава. А сега излиза, че голяма част от смехотворните детайли отговарят на истината… Естествено, бяхме във висша степен облекчени и щастливи, че най-после знаем къде сте. Между другото, колко близо е това твое момче до бараярския императорски трон?

Ох, мамка му! Баронесата вече се бе сетила за този аспект на ситуацията. И как иначе. Тя беше Баронесата.

— Походно столче — поправи я Тедж. — Не трон. При официални церемонии император Грегор седи на походно столче. Защото ворите са военна каста. — Баронесата махна нетърпеливо с ръка. Тедж… си спомни една бронзова плоча, вградена в паважа на улица в Стария град.

Риш обясни вместо нея:

— Сега между него и въпросното столче има доста повече хора, отколкото преди. А дори и тогава би му се наложило да спечели една-две граждански войни срещу други претенденти. Никога не е бил единственият потенциален наследник.

Баба вдигна пръст и всички млъкнаха.

— Не бих те съветвала да напираш в тази посока, Удин. Има далеч по-безопасни подходи към тукашната ни цел, които да разработиш. Не ти трябва да затъваш в сложно надлъгване с местните, уверявам те. — Остави впечатлението за деликатно потръпване, без всъщност да потръпне.

Тедж й хвърли признателен поглед. Баронът изсумтя в знак на съгласие.

— Все пак е военен, нали така? — каза Звездичка. — Значи не може да е тотално тъп, преминал е обучение за бързи реакции в момент на криза и прочие. Може да го използваме в нашата служба за сигурност. В новата ни служба за сигурност, когато я изградим.

— Или в администрацията — предложи Гъли. — Нали каза, че бил нещо като секретарка?

— Или в отдел обслужване на клиенти — изкиска се Чер. — Добре ли се съблича?

Тедж го изгледа ядосано.

Баронесата им даде знак да млъкнат, свила устни.

— Да, но кажи-речи целият му професионален живот е преминал тук, в столицата, под погледа на големите клечки. Прикован към бюро, което е по-добре, предполагам, от прикован в клетка. Но върши същата работа — държи го далеч от неприятности.

— Той наистина работи — каза Тедж, не твърде високо. — Адмирал Десплейнс… това е шефът му в отдел Операции… го цени високо. — Всъщност Десплейнс й беше казал следното: „Въпреки непостоянството в личния си живот Иван никога не греши в преценката си за политическите помии. Това е рядък талант“. Или беше казал „политическите змии“? Странно.

— Нищо чудно — каза баронесата. — Да държиш принц на служба само по себе си сигурно носи значителен престиж. Почти като да си имаш Бижу. Чудя се каква ли негласна сделка е сключил въпросният адмирал, какво ли е обещал в замяна на такъв повереник. Или какво са обещали на него…

— Той харесва работата на Иван — каза Тедж, но се видя принудена да добави: — Като цяло.

Баронесата се облегна назад и потропа с пръсти по меката тапицерия на фотьойла. После каза необнадеждено:

— Предполагам, не си обмислила как най-добре да го използваш, нали, Тедж? Понеже си имала възможността — или удоволствието? — да го опознаеш отблизо.

„Стига де, необходимо ли е да изтъкваш точно това?“ Тедж се размърда смутено.

— Императорът… бараярците поеха ангажимента да ни уредят тайно прехвърляне на Ескобар. С правителствен куриерски кораб. Така щяхме да заличим трайно следите си и да се отървем от ловците на глави. Сметнах, че това е достатъчно.

Звездичка изсумтя.

— Има много по-преки начини да се отървеш от ловците на глави, Тедж.

Звездичка се беше обучавала лично при шефа на охраната на Къща Кордона… същата служба за сигурност, която се беше провалила с гръм и трясък в основната си задача, иначе не би се стигнало до настоящата катастрофа, помисли си Тедж. Изкуши се да изтъкне този факт на сестра си, но… Истината бе, че поглъщането беше реализирано от Престен най-вече чрез сложни задкулисни сделки от финансово и дипломатическо естество… мда, което беше по частта на Гъли, като си помислиш. Звездичка просто обичаше големите пушки, колкото повече, толкова по-добре.

— А ти какво направи с наемниците на Престен? — обърна се Тедж към Звездичка. — Със сигурност са тръгнали и след вас.

Сестра й вирна гордо брадичка.

— Сполетяха ги фатални инциденти, разбира се.

Баща им вдигна пръст в отработен жест и сложи край на това поредно отклонение.

— Оставете Тедж да доразкаже историята си.

— И все пак — намеси се Смарагд — това пътуване, за което говориш, Тедж… стига да не са ти поискали твърде висока цена в замяна, разбира се… би ни спестило прескъпата отбивка до Бараяр. Жалко, че не сте тръгнали преди две седмици.

— Първо трябваше да уредим онова с развода, затова се забавихме.

— Онова с какво? — каза баща й.

Тедж въздъхна и заразказва неохотно за пътуването си с Иван Ксав до Нови Евиас, за чудатия архаичен съд на граф Фалко и неочаквания безрезултат от цялото упражнение.

Баща й потърка замислено устни и присви очи.

— Е, когато си тръгнем оттук, би могла просто да забравиш за тази своя местна забежка. А иначе, ако предпочиташ да останеш вдовица, само кажи. Няма да е първият подобен случай. Сигурен съм, че нещо може да се уреди.

— Не! — възрази с възмущение Тедж, с надеждата че баронът се шегува. Почти беше сигурна, че се шегува. Макар и бараярец, Иван Ксав не беше за еднократна употреба.

— Не се горещи толкова, любими — каза баронесата на съпруга си с мила усмивка. — В крайна сметка не бива да зачеркваме възможностите си, преди да сме ги използвали докрай. — Изборът на „зачеркваме“ — глагол с двойно значение — може и да не беше случаен, защото баронът се подсмихна по онзи особен начин, по който се подсмихваше винаги когато неговата наполовина хоут съпруга изръсеше някой жаргонен джаксъниански израз. Работата беше там, че баронесата никога не използваше тези изрази на място — за разлика от съпруга си, от чиито уста уличният жаргон можеше да звучи съвсем автентично, особено когато баронът се впуснеше в спомени за старите времена. Тедж обаче никак не беше сигурна, че й харесва посоката, в която беше поел разговорът на тема Иван Ксав.

Звездичка се мръщеше замислено.

— Ако този твой бараярски съпруг е искал да се отърве от теб, защо просто не те е оставил на наемниците? Това би му решило проблема автоматично.

— Бараяр е по-сложно място, отколкото си мислех — каза Тедж в опит да ги предупреди. Почти със сигурност безполезен опит. Слушаше ли я някой изобщо?

Подкрепата дойде от най-неочаквания източник:

— По-добре да не прибързваме — каза баба й.

— Преди да бързам закъдето и да било, мисля да поспя — каза баронът с прозявка. — Космодрумът им е ужасен. Хайде по леглата, народе. Уморени сме и не мислим ясно.

— Не трябва ли да пообиколя първо? За арсенал? — каза Звездичка. — Нямаме никакви оръжия, грам.

— Признай обаче — каза Гъли, — че татко беше прав да не взимаме нашите. Никога нямаше да издържат втората проверка.

— Но щяха да издържат първата — изсумтя Звездичка. — Преди Амири да развее като знаме името на този Ворпатрил.

— Не, да не си посмяла! — викна Тедж. Ситуация, в която Звездичка обикаля задните улички и се пазари за незаконно оръжие, със сигурност попадаше в графата „нещо ужасно“. Особено ако е недоспала като сега. И несведуща относно местния градски пейзаж.

Риш й се притече на помощ:

— Що се отнася до нежелани посетители с логото на Престен, мисля, че бараярската Имперска сигурност вече ни е осигурила нелоша защита. Знам, че работят по въпроса. И разполагат с много по-голям ресурс от нас.

Баронът кимна в знак на съгласие.

— Моята преценка е същата. По леглата, кокошчици и петлета. — Стана и се протегна така, че чак ставите му изпукаха. Другите тръгнаха с недоволно мърморене към кокошарниците си.

Баронът и баронесата прегърнаха Тедж и Риш за довиждане, преди те да потеглят към апартамента на Иван Ксав. Прегръдките се проточиха една идея по-дълго от нормалното, сякаш двамата искаха да се убедят по този най-фундаментален сетивен начин, че момичетата са добре, че са живи.

— Звъннете ни на номера на Иван Ксав, когато сте готови да излезем на вечеря — каза Тедж.

Гъли ги последва в коридора.

— Вече можехме да сме в Центъра Хеген, ако вие двете не се бяхте отклонили от първоначалния план — смъмри ги тя. — Това отклонение ни излиза адски скъпо, между другото. И в пари, и във време. Не знам защо трябваше да идваме всички, можеха да пратят Амири да ви прибере, и толкова.

— Първоначалният план се провали още в началото, за всички ни — отвърна троснато Тедж. — И толкова по-добре, както би признала самата ти, ако поне веднъж решиш да си честна със себе си. За разнообразие.

Гъли махна отривисто, сякаш да прогони досадна муха.

— Връщаме се да си отвоюваме Къщата. Всички ще участват, дори Амири. Всеки трябва да помогне с каквото може. Дори ти.

Тедж прокара ядосано пръсти през косата си, а те взеха, че заседнаха неуслужливо в някакъв възел.

— Как?

— Татко и Баронесата отговарят за общата стратегия, разбира се. Звездичка отговаря за сигурността. Аз поемам преговорите, а Бижутата правят каквото могат. А то никак не е малко. А ти… най-малкото можеше да съдействаш за генетичен съюз. Разменна монета. На бас, че Баронесата би могла да те използва тук-там.

— Татко каза, че не се налага да го правя! А Баронесата не оспори думите му!

— Онова беше тогава, а аз ти говоря за сега. Вече нямаме право на лични предпочитания. Никой от нас.

— Татко не би поискал това от мен.

— И не би трябвало да му се налага! Докога ще тежиш като камък на шията ни, Тедж? Имаше възможност да избираш, неведнъж, но ти дори това не направи. Ако питаш мен, повече нямаш думата.

— Нещо не те виждам теб да предлагаш тялото си като личен залог в бизнес сделка!

— Кой казва, че не го предлагам? — каза мрачно Гъли.

— О!

— Е?

— Е, ами… обадете се, като се събудите.

— Добре — каза Гъли, обърна се и влезе в апартамента.

Тедж и Риш продължиха към асансьорите. Риш я изгледа изпод вежди, но като никога се въздържа от коментар. Тедж обичаше семейството си, наистина го обичаше. Сигурна беше, че и те я обичат, по свой си начин. Но не разбираше как само за няколко часа еуфоричната й радост се е превърнала в мрачно униние.