Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (2)

2.

Иван седеше в тъмното и разсъждаваше върху напредъка си. Нищо насърчаващо нямаше в напредъка му.

Успехът му с жените беше факт, а репутацията му — заслужена, но всичко това се дължеше на добре обмислена стратегия и тактика, а не на късмет, както и на строго придържане към няколко простички правила. Първото правило беше да подбира места, където има струпване на жени в подходящо разположение на духа — партита, танци, барове. Не и сватби обаче — те по подразбиране пораждаха неподходящо разположение на духа у жените. Следващо правило: пробвай всяка изпречила се пред погледа ти възможност, докато не попаднеш на такава, която ти отвърне с усмивка. Трето правило: бъди забавен, може и да пресолиш малко, но без да излизаш от рамките на добрия тон, и така докато дамата се разсмее. Ако смехът е искрен, получаваш бонус точки. Оттам нататък действаш по усмотрение. Успеваемост 1:10 е напълно приемлива, когато първоначалната бройка съдържа десет или повече потенциални мишени. Въпрос на обикновена статистика, както Иван неведнъж се беше опитвал да обясни на братовчеда Майлс.

Влязъл беше в магазина с пълното съзнание че залозите не са в негова полза — аквариум с една-единствена рибка означаваше, че нямаш право на грешка и трябва да извъртиш номера още от първия път. Да си майстор в занаята. Е, не беше изключено просто да извадиш късмет: историята познаваше и други такива случаи. Размърда китки с надежда да разхлаби шаловете, но те се оказаха изненадващо неотстъпчиви за толкова мека и женствена материя. Започваше да мисли в метафори. „Не съм аз виновен“.

Биърли е виновен, реши Иван. А самият той беше станал жертва на кофти разузнавателна информация от собствените си хора, като не един и двама други нещастници. Иван и преди беше срещал свръхчувствителни гувернантки, но за пръв път му се случваше някоя да го простреля из засада още при първия му опит да обсади повереницата й. Тази враждебна синя жена беше… загадка. Иван не обичаше загадките, мразеше гатанките и пъзелите. Дори като дете. Всеки път, когато сядаше да реди пъзел с другарчетата си, те губеха търпение, издърпваха парченцата от ръката му и довършваха пъзела сами.

Риш беше невероятно красива — костната й структура беше като на статуя, мускулите се виеха изящни, кожата й излъчваше мекото сияние на опушено стъкло — но изобщо не беше привлекателна. В смисъл, че не предизвикваше у него желание да я гушне. Ама никак. Нещо средно между фея и питон. Беше по-ниска и по-слаба от Наня, и много гъвкава също, но и значително по-силна от нея, както Иван беше установил, докато двете го влачеха насам. Нищо чудно да имаше генетично подобрени рефлекси и още куп други неща. Най-добре беше да й се възхищаваш от няколко метра разстояние, все едно е произведение на изкуството. А тя най-вероятно беше точно това — произведение на изкуството.

Изпод чии ръце беше излязла обаче? Такава висока степен на генетична манипулация беше извън закона и на трите планети от Бараярската империя. Дори да си заминал за колонията Бета, Джаксън Хол или друга галактическа дестинация, за да се подложиш доброволно на такова сериозно телесно скулптиране, пак би било неразумно да се връщаш на Бараяр, Сергияр или Комар. Наня очевидно не беше имперска поданичка, иначе със сигурност щеше да реагира на името и адреса, които Иван й даде за доставката на грозната ваза. Не просто не беше родом оттук, а и очевидно беше пристигнала съвсем наскоро.

Генното инженерство, сътворило приятелката й, притежаваше изящество и усет към детайла, достойни за Сетаганда. Само дето сетаганданците не се занимаваха с произволно модифициране на хора. Естетическите им ограничения в работата с човешки материал бяха изключително строги и престъпването им се наказваше сурово, а позволените модификации имаха далеч по-сериозни и дългосрочни цели. Виж, с животните… когато сетаганданците работеха с животински или растителни геноми, или, не дай боже, и с двете едновременно, можеше да се очаква всичко. Иван потръпна от неканения спомен. Много би се радвал да зачеркне сетаганданците от личния си списък, и ренегати, и всякакви. Направо би изпаднал в екстаз.

Обходи с поглед тъмния хол. Повтори си, че не са го оставили вързан в някое тясно и тъмно място. Не, мястото беше просторно… и тъмно, но не и непрогледно, благодарение на градските светлини, които влизаха през прозореца. А и беше на третия етаж, много над земята. Въздъхна и се опита да охлаби връзките на глезените си. За пореден път. Краката го боляха. Гадните найлонови въжета, с които бяха вързали глезените му за краката на стола, изглежда, все пак се разтягаха, макар и бавно. Така и не се беше опитал да избяга, преди да го вържат. Но пък жените го бяха довлекли там, където той искаше да отиде, и с целта, която той имаше наум — да говорят. Е, беше се надявал на приятелски разговор, вярно, а не на разпит, но… как беше онзи цитат, който Майлс толкова обичаше да повтаря? „Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка“. Не че жените непременно му бяха врагове. Надяваше се, че не са. Биърли можеше да е малко по-конкретен по този въпрос, между другото.

Следващият обичаен заподозрян на фронта на телесните модификации несъмнено беше планетата Джаксън Хол, една също толкова неприятна хипотеза, подкрепена, уви, от няколко дребни детайла в поведението и говора на жените.

Джаксън Хол нямаше единно планетарно правителство. Всъщност джаксънианците твърдяха, че изобщо нямат правителство. Вместо това планетата се управляваше от сбирщина Велики къщи — сто и шестнайсет според последната информация на Иван, макар че бройката се менеше покрай кръвопролитната конкуренция между тях — и безброй Малки къщи. Къщите не държаха големи обединени територии, които да управляват и защитават, надпреварата им беше по-скоро като на конкурентни компании. Вярно, тази система, или по-скоро липсата на система, снижаваше вероятността джаксънианците да организират и осъществят мащабен военен удар срещу своите съседи. Но ако човек без Къща и сюзерен се озовеше на Джаксън Хол, вероятността да оцелее беше близка до нулата.

Иван лесно можеше да си представи куп интересни причини, накарали двете млади жени да избягат оттам. Всеки здравомислещ човек, който не бе свързан с джаксънианската властова структура — властови структури тоест, — би искал да се махне от планетата, стига да разполага с нужните за това ресурси. Далеч по-интересно и необяснимо беше защо някой си правеше труда да ги преследва. Наемните убийци бяха сериозен оперативен разход за всяка компания, особено в междузвезден мащаб. Тези двечките се бяха добрали чак до Комар, а още се бояха за живота си… значи бяха настъпили по мазола някой много богат и злопаметен човек. Някой, който държеше да ги открие.

Така, стаята не ставаше по-малка. Нито по-тъмна. Нито по-влажна. Не се променяше по никакъв начин. Само столът, проклет да е, ставаше все по-твърд. Иван разкърши рамене и раздвижи седалищните си мускули с мисълта за тромбозата на дълбоките вени, която заплашвала всеки — според досадните предупреждения на лекарите, — който прекарвал дните си на бюро или често пътувал на дълги разстояния със совалка. Сякаш си нямаше достатъчно параноидни мисли и без това. Главата го болеше. Поне изтръпването в краката се беше разнесло донякъде — онова характерно боцкащо усещане, което облъчването със зашеметител ти оставя в наследство. Губерките бяха изчезнали, останали бяха само топлийките.

Какво беше събрало двете жени и какви всъщност бяха отношенията им? Каква беше синята жена на другата — приятелка, бизнес партньорка, слугиня, любовница или бодигард? Комбинация от горепосочените или нещо още по-странно? Когато неизбежно му се допика, Риш беше спечелила спора дали е безопасно да го развържат и да го пуснат до тоалетната. Жалният му вопъл „Колко дълго трябва да не ви нападам, за да повярвате, че не ви нападам?“ беше трогнал Наня, но не и златооката й приятелка. Накрая Наня излезе от стаята, а Риш му държа една пластмасова кана.

По това време нуждата му да изпразни изтерзания си мехур беше толкова спешна, че облекчението изтика смущението на заден план, почти. Риш и отблизо си беше точно толкова красива, колкото и отдалече, само с повече детайли, фрактално почти, но мъжеството на Иван си остана спаружено в ръката й, омаломощено от стреса и нейното хладно безразличие. Безразличие и ефикасност, достойни за опитен медтехник. И слава богу. Иван не би могъл да се закълне как биха протекли нещата, ако задачата се беше паднала на другата жена.

Фактът, че неприятната задача се беше паднала на Риш, означаваше ли нещо друго, освен че синьокожата си плаща цената за спечеления спор, или че е по-голямата от двете и се опитва да защити повереницата си? Дали пък двете не бяха избягали роби? Биха могли да поискат убежище — робството беше извън закона в цялата империя и срещаше по-голямо неодобрение дори от безвкусните генни модификации на хора въпреки неизбежните съдебни спорове къде свършва неизгодното чиракуване и къде започва истинското робство. Ако Риш беше робиня, създадена по поръчка, навярно цената й беше достатъчно висока, за да я преследват. Дали пък Наня не я беше откраднала? Виж, това беше интересна идея… Кражбата на създаден по поръчка роб определено би могла да вбеси собственика му…

За планета с денонощие от скромните деветнайсет часа и нещо нощта започваше да се проточва нетърпимо. Иван стрелна с поглед комуникатора си — можеше да го гледа колкото си иска, но не можеше да го вземе — и се опита да прецени колко часа остават до утрото и до неговото неявяване на работа. Беше използвал кредитния си чип в магазина и това щеше да осигури на ИмпСи достатъчно информация за начало на разследването. Колежката на Наня щеше да бъде подложена на разпит веднага щом разследващият офицер си довлечеше задника в магазина и сигурно щеше да разпознае Иван и без въздействието на фаст-пента. ИмпСи — а не местната полиция, по причини, които Иван не беше сметнал за нужно да сподели с жените — несъмнено щеше да почука на вратата, преди двете му похитителки да са постигнали съгласие заслужава ли изгладнелият им пленник закуска, или не. Добричката и приятно тапицирана Наня, помечта си Иван, сигурно щеше да вземе неговата страна…

Откъм прозореца на хола се чу тихо дращене и Иван затаи дъх. Апартаментът беше на третия етаж, а под куполите нямаше вятър, който да блъска клони например в поляризираните стъкла, дори ако се приемеше, че от тази страна на сградата има достатъчно високи дървета. Иван така и не беше успял да хвърли поглед през прозореца. Сети се, че трябва да диша, и го направи тихичко. Така… някой по-оптимистичен вариант? Може би ИмпСи бяха подранили?… „Да бе, ако повярваш на това, имам един братовчед, който ще ти продаде Звездния мост във Ворбар Султана…“

Съскане, слаба светлина — тънък плазмен лъч изряза голяма дупка в прозореца. Стори му се, че различава два по-тъмни силуета в мрака навън. На третия етаж? Сигурно използваха подемник или нещо такова. Парчето нечупливо стъкло изчезна, без да издаде звук.

Иван смяташе, че ИмпСи ще дойде да го прибере, и това беше една от причините да не се мори излишно с безсмислени опити за бягството. Но не в този час и не през прозореца. Явно параноята на Наня бе напълно основателна.

Даде си сметка, че все още е вързан за проклетия стол. Дори ако успееше — в прилив на героична мощ — да измъкне крака от поразхлабените въжета, жертвайки принудително обувките си, ръцете му пак щяха да са вързани за облегалките на стола. Представи си как връхлита бос и сгънат на две нападателите, които най-вероятно бяха въоръжени. Сигурно би могъл да се завърти и да ги фрасне по пищялките с краката на стола… Нямаше никакво желание да го зашеметяват два пъти за един ден, или нещо още по-лошо, ако неканените гости бяха въоръжени със смъртоносно оръжие, а не със сравнително безобидните зашеметители.

Отпусна се на стола, изчака двете тъмни фигури да се вмъкнат през отвора и чак тогава извика:

— Ако търсите онези двете, много сте закъснели, да ви кажа. Те си събраха багажа и се изнесоха преди часове.

Тих звук откъм мрака, който вероятно гласеше: „К’во, мамка му…“, последван от мек двоен проблясък на очила за нощно виждане, които се обръщат стреснато към Иван заедно с главите на собствениците си.

— Я по-добре включете лампата — продължи Иван високо. — Може и да ме развържете също. — Подскочи на място, уж за нагледна демонстрация, и краката на стола се стовариха с трясък на плочките.

Силуетите тръгнаха напред. Единият посегна да вдигне очилата на главата си и натисна ключа за осветлението, другият изврещя, покри с ръце заслепените си очи и бързо-бързо смъкна на врата си очилата за нощно виждане. Евтин цивилен модел, отбеляза си Иван, примижал на силната светлина. Не че им трябваше нещо по-специално за операция както тази.

Първият тръгна към него. И размахваше зашеметител, установи с досада Иван.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита мъжът.

И двамата бяха мъже. Комарски акцент. Ръстът и телосложението им също изглеждаха местни, макар че комарският фенотип не беше чак толкова еднообразен като бараярския — разнообразил се беше през вековете на междупланетна търговия и транзитно преминаващи инопланетяни, докато Бараяр беше тънал в изолация, откъснат от възлената връзка. Тъмни дрехи, които можеха да минат за спортно облекло.

— Допреди няколко минути бих казал, че съм случаен и несведущ наблюдател. Сега обаче започвам да мисля, че съм някой, когото са взели за вас двамата — дружески обясни Иван. — Няма ли да ме развържете?

— А защо си вързан? — попита другият мъж. Зяпаше го.

— И ме изтезаваха — добави Иван в пристъп на вдъхновение. „Наня, Риш, събудете се!“ — Ужасно беше. И продължи часове.

Вторият продължаваше да го зяпа с подозрение.

— Не виждам следи от изтезания.

— Защото изтезанията бяха психологически.

— По-точно?

— Ами… — Иван се хвана за първото, което му мина през главата: — Съблякоха се голи и после…

Първият каза:

— Не говори с него бе, идиот! Работата се прецака. Давай да огледаме апартамента и да се махаме.

— Хей, ама интересното сега започва. Да ви кажа за кубчетата лед поне?…

— Дали да не вземем него вместо жените?

Зашеметителят потрепна колебливо, после се насочи право към лицето на Иван.

— Ще решим на тръгване. Първо ще го зашеметим.

И ще задават въпросите си по-късно? В някоя гадна дупка, където ИмпСи трудно ще го намери?… По дяволите, Майлс със сигурност би намерил начин да убеди тия двама тъпанари да го развържат. Мда, а в добавка би ги приобщил към каузата си още преди въжетата да са паднали на пода. Пръстът се стегна около спусъка…

Стакатовото жужене на зашеметителния лъч дойде, но не откъм комареца, а откъм тъмния коридор. Два импулса, две попадения в главите — там ефектът беше най-голям, стига да уцелиш. Разстоянието беше малко. Неканените гости се строполиха като чували с цимент.

Иван овладя инстинктивната си реакция да се дръпне.

— Крайно време беше — каза бодро и обърна глава.

Риш влезе в осветения хол, последвана от Наня — по-предпазливо и на пръсти. Не носеха прозрачни нощнички, забеляза с разочарование Иван. И явно не спяха голи, още по-жалко. И двете бяха облечени в прилепнал трикотаж, подходящ за фитнес или разходка в парка. Или за събуждане посред нощ и справяне с неприятни изненади.

— Между другото, ако неволно съм ви навел на мисълта, че не ви вярвам, имам предвид дето разни неканени посетители ви изправят на нокти, сега официално моля за извинение — каза Иван и кимна към двете буци на пода. — Познавате ли ги?

Риш коленичи и ги обърна по гръб. Наня се приближи да ги погледне.

— Не — каза Риш.

— Местни наемни боклуци — добави с отвращение Наня. После лицето й се изопна. — Проследили са ни. Не само до Комар, но и дотук, до апартамента. Риш, какво ще правим?

— Ще следваме плана. — Синята жена се изправи, загледана в двете тела. — Но първо май ще трябва да ги убием.

— Чакайте, чакайте! — каза Иван на крачка от паниката. Жената говореше сериозно, макар и без ентусиазъм. — Тоест, съгласен съм с диагнозата ви за местни наемници. Което означава, че едва ли знаят много. Обаче не мисля, че са убийци… шапкари. Бас държа, че искаха само да ви отвлекат. — След миг добави: — А и не заслужавам ли някаква награда, задето ви спасих от тях? Така де. Целувка би било добре, но предпочитам да ме развържете. По-практично е.

Наня го изгледа продължително, после кимна. Коленичи и го развърза под неодобрителния поглед на синята си приятелка. Иван изпухтя с облекчение, разтри китките и глезените си и чак тогава рискува да се изправи. Стаята се люшна, но само толкова.

Наистина не трябваше да си насилва късмета, но пък късметът обича смелите и прочие… Наведе се и й подложи бузата си просто за да види какво ще стане.

Колебание. Разширени очи, които отблизо се оказаха светлокафяви, с цвят на шери, по-светли от кожата й и подчертани от дълги черни ресници. За негова гигантска и нескрита наслада Наня лепна целувка на бузата му.

— Видя ли? — насърчи я той. — Не е чак толкова трудно. — Приятният гъдел се задържа още миг върху кожата му.

Той побутна с крак един от нападателите пътьом — Риш се беше навела и пребъркваше джобовете им, — после отиде до прозореца и подаде глава през голямата квадратна дупка. Ставаше течение. Подемник на въздушна възглавница от онези, с които техниците извършват ремонти по фасадите на високи сгради, се полюшваше току под перваза. Към подемника беше прикачен голям пластмасов кош, като онези за мръсното бельо в болници и хотели. Празен. И кажи-речи точно толкова голям, колкото да събере телата на две зашеметени жени. Класика. Никакво въображение. Но практично, от друга страна — кошът беше евтин и често срещан предмет, който не би привлякъл ничие внимание, освен ако не се появиш с него на някое крайно необичайно за кошове с мръсно бельо място.

Иван се дръпна от прозореца и се обърна към жените.

— Мда, отвличане. А не убийство. Освен ако идеята не е била първо да ви убият, а после да разкарат чистичко труповете. Някакви предположения кое от двете е вярното?

Наня стоеше с ръце пред гърдите си, сякаш й е студено.

— И двете ми изглеждат еднакво вероятни. Не знам. Зависи.

— Някаква идея кой ви праща платени нинджи преди зазоряване? Не, глупав въпрос, забравете, че попитах. Нека пробвам пак — бихте ли споделили с мен кой би ви пратил горепосочените и прочие?

Наня поклати глава. Къдриците й се люшнаха умърлушено.

— Няма документи, няма пари, нищо няма — докладва Риш и се изправи. — Само зашеметители, ръкавици и дребни боклучета в джобовете.

Чак сега Иван забеляза, че нападателите наистина носят тънки прозрачни ръкавици. Евтини ръкавици, които се продаваха навсякъде и които милиони хора по цялата планета използваха в ежедневието си. Нищо, което да е единствено по рода си, нищо, което да проследиш, и ръкавиците, и очилата за нощно виждане, и зашеметителите… Бандитите или нямаха пари за добро оборудване, или бяха по-умни, отколкото изглеждаха.

— Между другото, не е изключено тези двамцата да си водят подкрепление, което чака накъде отвън — подхвърли Иван.

— Имаме резервен път за бягство. По покривите — каза Наня.

— Пробвали ли сте го?

— Да — отвърна Риш и го изгледа намръщено, което не значеше много, защото тя по принцип го гледаше намръщено. — Събирай багажа, Тедж.

„Тедж?“ Е, Иван поначало знаеше, че „Наня“ е измислено име. Но пък синята жена за пръв път се изпускаше пред него. Започваше да му вярва — или губеше самообладание?

— Знаете ли къде отивате? Тоест, имате ли къде да отидете? — попита Иван.

На което Риш отвърна:

— Не е твоя работа.

А Наня-Тедж каза:

— Защо питаш?

Иван предпочете да отговори на нея:

— Ами, помислих си, че може би ще е добре да се скриете у нас за няколко дни. Да обмислите ситуацията и да планирате следващите си действия на спокойствие. Помежду ни няма никаква връзка, която да насочи враговете ви към моя дом. Трудно бихте намерили по-сигурно място, където да се укриете, особено при бързината, с която се налага да действате. А и няма да ви искам наем.

Наня се поколеба. После кимна. Риш въздъхна.

— А с тези двамата какво ще правим? — попита и кимна към буците. — Най-сигурно ще е да ги убием…

Иван още не можеше да реши коя от двете командва парада. Но буците наистина представляваха проблем. Най-очевидното решение беше да се обади в комарската ИмпСи и оттам да изпратят професионален екип чистачи. Което му напомни да си вземе портфейла, зашеметителя и комуникатора. Жените не възразиха. От друга страна…

Едва сега, с огромно закъснение, му хрумна да се запита в каква ли каша се е забъркал Биърли, че да праща при жените кабинетен плъх от генералния щаб вместо опитен телохранител от ИмпСи, да речем, или цял отряд опитни телохранители с всичките им високотехнологични джаджи. Отвратителното чувство за хумор на Би не беше изключено като хипотеза, но… операцията, по която работеше, очевидно беше деликатна. Колко деликатна обаче? Защо се беше обърнал за помощ към Иван — по принуда, защото се е озовал далеч от обичайните си помагачи, контакти и доставчици? Или поведението му се диктуваше от някакъв по-зловещ фактор? Намекнал беше, че настоящата му групичка от гадни другарчета има дебели връзки високо в службата… колко високо обаче? И в кои отдели? Възможно ли беше да е хванал дирята на корупционна схема в комарския офис на ИмпСи?

По дяволите, предназначението на инструктажите беше да ти осигурят цялата нужна информация, за да си свършиш работата както трябва. А не да те подлагат на тест за интелигентност. Или още по-лошо — да редиш пъзели. Иван изсъска под сурдинка, все по-ядосан и все по-безпомощен. Само да му се мернеше Би пред очите, щеше да го удуши със собствените си ръце. Мазното ворутиърско паленце.

Мазното ворутиърско паленце, което, както Иван добре знаеше, понякога, макар и много, много рядко, се случваше да докладва лично на император Грегор и да получава задачи лично от величеството…

— Не ги убивайте — каза рязко той. — Съберете си набързо нещата, после ще се измъкнем по резервния ви път за бягство и ще идем у нас. На излизане ще се обадя в столичната служба за сигурност и ще докладвам, че съм видял от улицата как двама мъже проникват през прозорец на третия етаж. Оставете вратата отворена и всичко както си е. В апартамента има достатъчно веществени доказателства за взлом. Гарантирам, че полицаите ще задържат нашите приятелчета, а нищо чудно да ги тикнат на топло за доста време. И да има подкрепление отвън, пристигнат ли патрулите, подкреплението ще се изнесе по най-бързия начин. Така става ли?

Риш кимна бавно. Наня-Тедж вече отиваше към спалнята.

Иван не устоя на изкушението — твърдо вярваше, че изкушенията по подразбиране са с предимство — и надникна след нея в стаята. В апартамента имаше само една спалня, без прозорци моля ви се. Две единични легла, и двете — разтурени. Хм. Какво означаваше това?…

Жените се приготвиха по-бързо, отколкото изглеждаше възможно според мерките на Иван, и успяха да съберат всичките си неща само в три нищо и никакви сака. Явно са се упражнявали, реши той. Събра въжетата и шалчетата, нави ги и ги набута в джобовете си, после върна стола на мястото му до кухненската маса. Колкото до собствените си пръстови отпечатъци, косми и кожни клетки, тях реши да остави на съдбата им. Нямаше време да заличава следите си, нека криминалистите от местната полиция си блъскат главата на воля. Току-виж животът им станал малко по-интересен.

 

 

Тедж, с пресъхнала от тревога уста, притича по края на покрива, докато бараярецът говореше по комуникатора си. Пиянското заекване му се удаваше с изненадваща правдоподобност.

— … да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента. Няма майтап, тия двамата… а бе, с нещо като подемниците дето чистят прозорци с тях, качили са се и влизат през един прозорец на третия етаж. Не ми се вярва да мият прозорци посред нощ, щото… Леле! Май чух жена да пищи!… — И с лека усмивка Ворпатрил прекъсна разговора си със спешния номер на столичната служба за сигурност.

Равноденствие никога не спеше. Градското осветление осигуряваше достатъчна видимост за следващата им задача, нищо че цветовете се бяха отмили и слели в сивкави щрихи и по-тъмни сенки.

— Първо ти, Тедж — каза Риш. — Внимавай. Аз ще ти метна саковете.

Тедж се върна няколко крачки назад, засили се и скочи на съседния покрив. Три етажа над улицата. Никакъв проблем. Дръпна се от ръба и се обърна да хване чантите — една, две, три. Риш я последва, широките й дрехи се развяха при салтото. Приземи се на метър зад Тедж, грациозно и стабилно като гимнастичка.

Ворпатрил изгледа умърлушено празното пространство между покривите, върна се доста назад, направи голяма засилка и скочи. Тедж го прихвана за раменете, преди да се е пльоснал по очи на покрива.

— А! — изхъхри той. — Не беше толкова страшно. Малко гравитационно предимство, благодаря ти, плането Комар. По-слабата ти гравитация почти компенсира късото ти денонощие. Не ви съветвам да пробвате такъв скок на Бараяр.

„Наистина?“ На Тедж й се искаше да попита за още неща, но не събра смелост. А и време нямаха. Риш ги поведе нататък. След втория скок зърнаха примигващите светлини на куполните патрули в далечината — въздушната шейна се приближаваше бързо.

В края на втория покрив Ворпатрил се запъна.

— Няма да прескачаме това, нали? — Разстоянието между покривите беше пет-шест метра.

— Не — каза Тедж. — Има външна стълба. Ще се спуснем по нея, а оттам до спирката на градския транспорт има само една пресечка.

Спуснаха се по стълбата, разпределиха си саковете и тръгнаха към спирката. Вървяха бавно, както за да не привличат внимание, така и за да успокоят дишането си. Малцината сънени пътници на перона — подранили или окъснели — не ги погледнаха втори път. Риш нагласи големия шал около главата си, а Ворпатрил избра четириместна кола, като плати допълнително за експресен маршрут. После любезно седна на мястото с гръб към движението, зададе крайната спирка и спусна прозрачния купол на кръглото като мехур возило. Колата навлезе в зададената тръба и се хлъзна гладко напред.

Нощта избледняваше, забеляза Тедж, когато колата се издигна по параболата на висока арка между две от основните куполни секции. Трептяща червена ивица обточваше хоризонта отвъд границите на ширналия се куполен град. След миг най-високите сгради сякаш лумнаха в пламъци, източните прозорци грейнаха в отразено оранжево, а ниските им етажи още тънеха в мрак. Няколко хаотично разположени високи купола улавяха слънчевите лъчи и се загръщаха със златни дъги.

Тедж плъзна пръсти по заобления таван на колата. За пръв път виждаше Равноденствие така — ширнал се като на длан под нея. Откакто бяха кацнали на Комар, ходеше само до офиса на „Бързи доставки“ и да купи храна, а Риш изобщо не излизаше от апартамента. Може би беше трябвало да излизат повече. Бездействието, оказа се, им беше създало фалшиво чувство за сигурност.

— Онези куполи какви са? — попита тя.

Ворпатрил преглътна една широка прозявка и проследи погледа й.

— Хм. Пример как междупланетните войни се превръщат в градско обновяване. Онези секции там са били разрушени по време на бараярското нашествие или по-късно, когато избухнал Комарският бунт. Така се разчистило място за нови строежи. — Изгледа я развеселено. — Една истинска комарка би трябвало да знае това, разбира се. Дори ако не е от Равноденствие.

Тедж стисна зъби и се облегна назад. Знаеше, че се е изчервила.

— Толкова ли ми личи?

— Е, не от пръв поглед — успокои я той. — Но след като човек се запознае с Риш…

Риш придърпа шала си още по-ниско. Беше с ръкавици.

След още няколко минути стигнаха до финансовия и правителствен център на града. Тедж никога не беше идвала тук. Перонът, на който слязоха, вече се изпълваше с хора. Риш вървеше с наведена глава. Пресякоха улицата, повървяха още една пресечка и стигнаха до висока нова сграда. Ворпатрил отвори входната врата с дистанционното си. Фоайето беше по-голямо от апартамента на Тедж, с мраморна облицовка на стените и истински живи растения в саксии. Асансьорът ги качи сякаш в небесата.

Озоваха се в тих коридор с дебел килим, стигнаха до другия му край и влязоха през още една врата с код, после имаше още едно фоайе — или коридор — и сетне салон с прекрасна гледка към града и голяма тераса. Обзавеждането беше модерно, ведро и доста постно, ако не се брояха личните вещи, пръснати тук-там.

— Боже, вижте колко е часът! — викна Ворпатрил, щом влязоха. — Пу съм пръв в банята! Извинете. — И хукна, като оставяше след себе си диря от дрехи — елек, блуза, изритани в движение обувки. Разкопчаваше панталона си, когато извика през рамо: — Разполагайте се, аз излизам след минутка. Боже, по-добре да побързам… — Вратата на спалнята се хлъзна след него.

Двете с Риш се спогледаха. Тази внезапна пауза май се отразяваше на чувството им за ориентация по-зле дори от паническата скорост, с която се бяха изнесли от апартамента.

Тедж обиколи салона, надникна и в елегантния кухненски бокс, издържан в черен мрамор и лъскава стомана. Уви, големият хладилник съдържаше само четири бутилки бира, три шишета вино — едното отворено — и половин дузина армейски порционни блокчета с лишена от въображение опаковка. Отворена кутия с „инстантна оризова каша“ — според надписа — се мъдреше самотно в шкафа над мивката. Тедж още четеше инструкциите на гърба на кутията, когато вратата на спалнята се отвори с плъзгане и Ворпатрил се появи — облечен, с грижливо сресана влажна коса и прясно депилирано лице. Спря колкото да нахлузи захвърлените си обувки.

И Тедж, и — „Хей, това го видях!“ — Риш примигнаха зяпнали. Зелената офицерска униформа наистина му стоеше добре. Раменете му изглеждаха някак по-широки, краката — по-дълги, а лицето… по-трудно за разчитане.

— Трябва да тичам, иначе ще закъснея за работа, а наказанието е сарказъм — уведоми я Ворпатрил, пресегна се покрай нея да вземе едно порционно блокче и го стисна между зъбите си, докато си закопчаваше куртката. После пъхна временно блокчето в джоба на панталона си и хвана ръцете й. — Дано намерите нещо за хапване. Довечера ще напазарувам. Не излизайте от апартамента. Не се обаждайте на никого и не приемайте входящи обаждания. Заключете вратата и не отваряйте. Ако случайно се появи един мазен плъх на име Биърли Ворутиър, кажете му да дойде по-късно и че искам да говоря с него. — Погледна я настоятелно в очите. — Не сте затворнички. Но бъдете тук, когато се върна… става ли?

Тедж преглътна.

Той я стисна малко по-силно, в очите му блесна смях. А после й целуна ръцете, първо едната, после другата — някакъв бараярски жест с незнайно значение, — ухили се и хукна. Входната врата се затвори с плъзгане и въздишка и остави внезапна тишина, сякаш всичкият въздух беше напуснал апартамента заедно със собственика му.

След миг на парализа Тедж събра смелост, отиде при вратата на балкона и я отвори. Ако се съдеше по ъгъла на светлината, много скоро от балкона щеше да се открие чудесна гледка към прословутото слънчево огледало на Комар — ключов елемент в тераформиращата програма на планетата, който следваше небесната траектория на истинското светило и увеличаваше греенето му. От техния апартамент огледалото не се виждаше.

Толкова дълго се беше крила в сенките. Твърде дълго. Всичките предварителни и уж грижливо подготвени планове се бяха разпаднали в хаос, старият й живот беше останал някъде далеч, сринат в кървави отломки. Изгубен безвъзвратно.

„Няма връщане назад“.

Дали пък не беше дошъл моментът да си поеме дълбоко въздух и да положи основите на нов план? Свой план.

Застана предпазливо до парапета и надникна навън. Двайсетина етажа по-надолу забързана фигурка в зелена униформа излезе от сградата и тръгна по тротоара.