Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (20)

20.

На следващата сутрин шофьорските задължения на Тедж я отведоха в нова част на града, нещо като предградие, проснало се северно от възвишенията, които заграждаха любовно речната долина и Стария град. Бараярците, изглежда, датираха всичко спрямо важните военни събития в историята си — преди Окупацията, по време на Претендентството, след войната на Лудия Юри. И този път датировката беше историческа, но като никога свързана с мирен период, а не с поредното кръвопролитие — кварталът, казваха, бил построен „след като Грегор пое юздите“, тоест в рамките на последните две десетилетия.

Тедж зави към някаква индустриална зона и успя да вмъкне наземната кола на миниатюрния паркинг пред една малка фирма за полагане на тръби, която скоро щеше да се превърне в една силно смутена малка фирма за полагане на тръби. Звездичка взе куфарчето си и тръгна решително към вратата. Като никога, баронът не отиде с нея, нито заръча на Тедж да остане в колата. Вместо това й даде знак да тръгне с него към улицата. Тедж вдигна яката на палтото си — имаше гъста студена мъгла, но поне не валеше — и тръгна след него.

— Къде отиваме?

— При един човек, когото познавам.

— Той очаква ли ни?

— Още не.

Без предварителна уговорка, без контакт по комтаблото, а колата под наем, чиято насочваща система служеше и като проследяващо устройство за всеки, който би решил да провери маршрута на автомобила, се намираше на място, което не би предизвикало ничии подозрения… Затова ли бяха спрели точно тук, за да си осигурят фалшиво алиби? Тедж настръхна.

Баронът добави:

— Никак не ми се ще да включвам външен човек в схемата, но времето ни притиска. По всичко личи, че няма да ни удължат визата, затова трябва да действаме бързо. Моя позната, на която може да се разчита, каза, че неотдавна е използвала въпросния човек за една поръчка и той се е справил добре. Предполагам, че ще се съгласи да сътрудничи и на нас. Сега, а ако е достатъчно умен — и в бъдеще.

Пресякоха улицата към някаква промишлена сграда и влязоха през врата, на чиято табелка пишеше: „Имола & Ковакс, складове и транспорт“. Умърлушен секретар зад разхвърлян щанд, който напомни на Тедж за собственото й служебно битие в „Бързи доставки“, вдигна поглед и каза:

— С какво мога да ви помогна, сър, мадам?

— Бихте ли казали на сер Имола, че един стар негов приятел е дошъл да го види?

— Той е много зает тази сутрин, но ще го попитам. — Стандартна подготвителна реплика, както Тедж знаеше от личен опит, с която секретарите засилваха нежеланите посетители към вратата. — За кого да предам?

— За Селби.

Кратък разговор по интеркома, после секретарят ги заведе в офис на горния етаж, също толкова разхвърлян. Намръщен мъж, прехвърлящ средната възраст, облечен цивилно и с минимални като за Бараяр военни намеци в бизнес костюма си, вдигна очи от комтаблото; смръщването му много бързо се преля в изумление. Посегна, изключи изображението над видплочата и каза:

— Благодаря, Йон. Излез и затвори вратата, ако обичаш. — Секретарят преглътна с разочарование любопитството си и се подчини. Едва тогава мъжът скочи на крака, заобиколи бюрото, хвана двете ръце на барона и каза: — Шив Арка, ах, ти, стар пират такъв! Чух, че си се гътнал!

— Преувеличение. Поредното. Макар и на косъм този път. — Баронът се усмихна не твърде широко и се обърна към Тедж, но после пак погледна мъжа. — Ами ти? Под какво име се подвизаваш напоследък?

— Виго Имола.

— Е, Виго, запознай се с дъщеря ми, баронета Теджасуини Арка.

Тедж се здрависа с Виго. Мислеше трескаво. При всичките бизнес срещи, на които беше присъствала досега покрай майка си и сестрите си, неизменно я бяха представяли като „нашия шофьор“ или изобщо не я бяха представяли… или я бяха оставяли да чака в колата.

— Повечето хора ми викат Тедж. — „Или лейди Ворпатрил“. С изключение на роднините й, разбира се, които нито веднъж не бяха произнесли на глас новото й име. Преглътна импулса си да го изтърси тук и сега — баща й очевидно беше превключил на бизнес режим.

— Прекрасно! Подозирам, че по хубост се е метнала на майка си? — Имола я измери с поглед, без да го задържа върху гърдите й, с което си спечели една-две червени точки. — Предимно?

— Да, за щастие — отвърна баща й с характерния си тих смях. Имола ги покани да седнат.

— Вие откъде се познавате? — попита Тедж. Случваше се от време на време и тя да получи отговор на въпросите си все пак.

— В един предишен живот Виго беше мой планетарен офицер за връзка. Когато бях капитан във флотилията на Селби — обясни баронът. — Малко преди да срещна майка ти.

— Ама какво време беше, а? — Имола поклати глава и се настани на стола си зад бюрото. — Селби… Помниш ли как прие онзи договор за отбраната на Комар? Луда работа.

— Бяхме млади тогава. И сигурно сме се мислели за безсмъртни — каза баща й.

— Мда, заблуда, с която се разделих горе-долу по онова време. — В говора на Имола се долавяше лек комарски акцент, изтласкан от очевидно дългия му престой на Бараяр и почти неразличимата смесица от местни диалекти, хомогенизирани в столичния говор. — Кой да предположи, че забутана планета като Бараяр ще извади на бойното поле толкова агресивна флота!

— Не и твоите комарски другарчета, очевидно.

— Ха. — Имола пак поклати глава, отнесъл се за миг в стар боен спомен. — А ти? Какво правиш на Бараяр? Чух, че Къща Кордона станала жертва на враждебно поглъщане? От Престен, ако не греша?

— Да, престенските копеленца ни прецакаха. — Баща й тръсна гневно глава. — Историята е дълга и оплетена. Ще ти я разкажа подробно някой друг път, на спокойствие. Ти сега се занимаваш с транспортен бизнес, така ли?

— Както виждаш. — Имола махна с ръка към скромния си служебен офис.

— Ъъъ… с цялата гама?

Сер Имола се усмихна, бръкна под плота на бюрото и изключи нещо. Или го включи.

— Понякога. Ако цената си заслужава. И ако рискът е приемлив. Напоследък второто ми е по-важно от първото. — Въздъхна дълбоко. — Вече не съм толкова амбициозен, колкото на младини. Нито толкова енергичен. Нито толкова луд.

— Рискът за теб би трябвало да е достатъчно нисък. Колкото до цената… ще я обсъдим.

— Какво имаш за мен? — попита Имола. — Като тегло и обем? Малотрайна стока? Жива или инертна? Живата струва повече, предупреждавам те.

— Инертна. Теглото и обемът още не са ясни, но едва ли ще са в горния регистър. Транспортираш живи товари? Как се вписва това в нискорисковия ти профил?

Имола се усмихна доволно.

— Разрешихме проблема с малотрайността, като транспортираме товарите криозамразени. Новото поколение портативни криокамери се оказаха много надеждни и с дълъг работен цикъл. Транспортирането на покойници и на злополучни туристи, чиито роднини настояват те да бъдат лекувани или погребани у дома, си е законната част от бизнеса. Имам договор с един медицински център, който ми препраща свои клиенти и понякога помага с подготовката им, а ако се случи да впишем в официалната товарителница и нещо отгоре, документите ми винаги са тип-топ.

Баронът вдигна вежди.

— Товарът поема риск.

— Приемлив риск. Когато замразяването е по взаимно съгласие, товарът е склонен да поеме риска. А когато съгласие от негова страна липсва, поръчителите са още по-доволни от варианта със замразяването. А и така загубите ни по време на транспорт са дори по-малки от обичайното. За поръчителите пък е много по-евтино — не се налага да пращат охрана, която да предотвратява опити за бягство по пътя. Вярно, методът зависи от наличието на свястно оборудване за криосъживяване в другия край на пътуването, но това не е моя грижа. — Имола размаха пръст. — Както обикновено, номерът е да не ставаш алчен — да не рискуваш с подобни товари твърде често или с твърде много „пътници“ наведнъж. Зачестят ли злополуките, непременно ще привлечем внимание. Стремим се нашият процент да не се различава съществено от общия процент на смъртните случаи по време на пътнически космически полети.

Баронът кимна одобрително.

— Много умно. Явно не си твърде стар за иновации.

— Ако трябва да съм откровен, идеята беше на зет ми. Дъщеря ми се омъжи за това бараярско момче няколко месеца след анексирането на Комар. Отначало не бях доволен, но той се оказа много свестен. Вече е младши партньор във фирмата. Въпросният „Ковакс“ от името. А брат му ни осигурява медицинските контакти.

— Добре е, че развиваш бизнеса си семейно. Това почти винаги… намалява риска.

— Мда, щерките се женят… това е лотария, в сравнение с която старите времена изглеждат скучни. Един бог знае какво ще ти довлекат вкъщи. Другата ми дъщеря се ожени за комарец, който е тотално безполезен, но поне е на пет възлени скока оттук. Добре направихте вие, че възприехте джаксънианския обичай — подробни договори, всички пари и други екстри се изплащат предварително.

— Е, да… — За облекчение на Тедж баща й не се включи по темата. — Можеш ли да ми уредиш местен наземен транспорт… средноголям товарен бус?

— Имам бусове. И товарачи.

— Които не могат да бъдат проследени до теб?

— Това също може да се уреди. — Очите на Имола се присвиха заинтригувано.

— Ние сами ще се справим с товаренето. Ще можеш ли да ни уредиш буса за този уикенд?

— Вероятно.

— И таен склад?

— Това също ми е по силите.

— Сделката е следната — паркираш буса си за през нощта в подземен гараж в Стария град, аз ще ти кажа в кой точно. На сутринта пращаш човек, пеш, да дойде и да го прибере. Може би ще се наложи да повторим операцията и тогава ще е по-добре да изпратиш друг бус. Един от нас ще се срещне с теб, за да наблюдава разтоварването… Част от товара може да се окаже деликатна.

Тедж направи опит да си представи току-що намекнатата сцена — подредени във верига Арки цяла нощ висят в подземния тунел и си подават пълни с контрабандна стока кофи. Подозираше, че точно така ще стане. Ако в стария бункер имаше тежки неща, които не подлежат на разглобяване, най-вероятно щяха да ги зарежат. Това, слава богу, не важеше за златните монети. Пък и в старата лаборатория едва ли имаше наистина големи неща, иначе първоначалните им собственици не биха могли да ги вкарат там през асансьорната шахта, същата, която баба им бе трябвало да взриви в ролята си на последната хоут, напуснала бункера.

— След като ние си свършим работата с изнасянето и стоката бъде прибрана на склад — продължи баща й, — по-нататъшното транспортиране извън планетата не е спешно. Ще го обсъдим на спокойствие, може дори да я разделим на по-малки пратки.

— Къде ще я транспортираме?

— Още не знам. Извън Бараярската империя във всеки случай. Една част може да замине за Център Хеген, друга — за Ескобар.

— Трудно ми е да изчисля цената при тези условия. Ти какво имаш предвид — процент от печалбата или твърда такса?

— Няма как да осребрим стоката, преди да е стигнала до крайната си точка. А за теб сигурно ще е по-приемливо да определиш твърда такса сега, отколкото да се надяваш на процент от неизвестна сума в неизвестно бъдеще.

— А защо не и двете? — каза Имола. — Твърда такса сега, колкото да покрие евентуалните разходи, и процент след като осребриш стоката. Петнайсет процента, да речем. Обикновено толкова вземам.

Баронът примижа едва доловимо.

— Изглежда приемливо. Но трябва да се действа бързо и тихо.

— Срещу процент мога да бъда много бърз и много тих. Е, споразумяхме ли се?

След кратко колебание баронът стана, пресегна се през бюрото и стисна ръката на Имола.

— Да.

Имола се облегна назад, готов да си записва.

— Та какъв е адресът на този твой гараж?

Баронът каза адреса. Ръката на Имола застина.

— Шив, ти знаеш ли какво се намира от другата страна на улицата, точно срещу твоята сграда?

— Знам, разбира се — въздъхна баща й. — Точно затова искам всичко да стане бързо и тихо.

— Ти може и да не си забелязал скенерите, но аз ти гарантирам, че всяко превозно средство, което спре за по-дълго в радиус от три пресечки около централата на ИмпСи, се наблюдава. Не знам как точно, но се наблюдава. И се записва.

— На влизане в гаража проверката е сериозна, да. Но не и на излизане. Проверката на изхода е повърхностна, колкото да са сигурни, че бройката на влезлите и излезлите коли съвпада. Проверихме.

— Хм. — Имола се намръщи, явно обмисляше тази нова ситуация. Неговият анонимен бус щеше да пристигне празен и невинен, да. Шофьорът нямаше да знае нищо… — Едно от условията да се задържиш в местния бизнес е да не се забъркваш с политиката. Условие, което аз спазвам много стриктно. Начинанията ми са изцяло и само търговски. Гвардията на окръг Ворбара и имперската митница са ми предостатъчни, благодаря. ИмпСи… е прекалено висока топка за мен. Забъркаш ли се с тях, ще загазиш, това е сигурно.

— Самият аз също нямам интерес към местната политика.

— Значи начинанието ти е със строго търговски характер, така ли да разбирам?

— Абсолютно.

— Хм. — Имола задържа погледа си върху адреса, който беше записал в електронния си бележник, после изчисти екранчето. — Можеше да споменеш за това, между другото.

— Да те занимавам с такива дреболии? Моля ти се!

— Е, можеше да се очаква. И преди винаги беше с една крачка пред нас, останалите. — Имола въздъхна. — Непременно поздрави съпругата си от мен. Тя е с теб, нали?

Баронът кимна.

— И другите от клана?

— Всички са при нас, слава богу. — Тедж забеляза, че баща й не се впусна в подробности за нерадостната съдба на Рубин, Топаз и Ерик.

— Готвите контраудар срещу Престен, нали? Или нещо подобно?

— Повече или по-малко. Нещо подобно. — Устните му трепнаха. — Или може да си купим тропически остров.

Последното определено изненада Имола, но той явно реши да не пита за подробности.

— Е, желая ви успех. Важното е, че сте заедно. То, в тези забързани времена, хората рядко намират време за близките си. Удин още ли държи онази своя страхотна танцова трупа? Чух, че било незабравима гледка, когато всички още бяхте заедно на станция Кордона.

— Нейните Бижута, да. И те пак ще танцуват — каза решително баща й. — Трябва непременно да се отбиеш, когато имаш път натам.

След още няколко спомена за Доброто старо време, което на Тедж й звучеше като Гадното старо време, баща й стана, сбогуваха се с Имола и излязоха. Мъглата се вдигаше или пък просто се втечняваше в лек ръмеж.

— Да изчакаме в колата — каза баща й, когато стигнаха до сградата на фирмата за полагане на тръби. — Няма смисъл да се натрапваме в сценария на Звездичка.

Тедж седна зад волана, баща й се настани на мястото до нея и я погледна.

Тя го стрелна с поглед изпод вежди.

— Не беше докрай откровен с този. Имола. Имаш ли му доверие, или не?

— Границите на доверието до голяма степен зависят от това дали смяташ отново да правиш бизнес с определен човек. Но винаги е добре да не разкриваш всичките си карти още в първия етап на сделката. Добре е да имаш нещо в резерв. Пък и онова, което Имола не знае, не може да го каже другиму, дори при разпит с фаст-пента. Въпрос на разумен подход към бизнеса. И Имола го знае отлично. Познава играта.

— Щом казваш — въздъхна Тедж.

— Не ми изглеждаш щастлива, миличка.

— В момента май никой от нас не е щастлив.

— Права си. Е, скоро всички ще си бъдем у дома.

„Пропускаш няколко ключови етапа, тате“. А и новата Къща Кордона несъмнено и неизбежно щеше да е различна от старата. „У дома“ щеше да е различно. „Или аз ще съм различна“.

— Между другото — продължи баща й, — ти беше специалният подарък на Удин за мен. При другите ни деца… е, аз я оставих да се забавлява с генетичните си игри, нямах нищо против. Но при теб направихме само обикновено генетично изчистване. Без никакви изкуствени модификации. Ти си наполовина мен и наполовина нея, без външна намеса. Моето почти-натурално дете.

— Знам. — Веднъж Звездичка я беше нарекла „опитното зайче“. Не го беше казала като комплимент.

— Винаги съм искал да се справиш добре в живота.

„За да докажеш нещо за самия себе си ли, татко? Какво?“

— Когато порасна и стана за женене, исках да ти уредя нещо наистина специално. Все още бих могъл, между другото.

— Мм — каза Тедж.

— Но… сега е налице и друга потенциална сделка. Ти колко точно харесваш онова твое бараярско момче?

— Иван Ксав ли? Ами, харесвам си го. — А едно от нещата, които харесваше най-много в него, осъзна със закъснение Тедж, беше фактът, че той няма нищо общо със сделките на семейство Арка. Заобиколен беше от откачени бараярци, вярно, но така и не се беше заразил с местната лудост. Не твърде много поне.

— Ако се появи сделка, която включва и него, би ли искала да участваш?

— Каква сделка? — попита веднага тя, но после каза: — Чакай. За брачен договор ли говориш? Тази сделка вече сме я сключили, тате. — „Граф Фалко беше категоричен по въпроса“. И я бяха сключили сами, със собствения си дъх и глас. Поредният чудат бараярски израз. Със собствения си дъх и ничий друг. — Единственият начин да се промени тази сделка е като се развали.

— Което може да се постигне по много начини. Забелязвам обаче, че ти не търсиш нито един от тях.

— Ами, бяхме заети. А после дойдохте вие и станах още по-заета.

— Твоят Иван Ксав знае ли, че сделката е официална? Той или твоят така наречен свекър?

— Аз… — „Не знам“ — осъзна Тедж. Не знаеше дали и самата тя е наясно.

— Защото ако не знаят, не виждам причина ти да им отваряш очите. Виж, това би било елегантно. Да им продадем нещо, което вече е тяхно… о, да.

Тедж се опита да се овладее.

— Това има ли нещо общо с частния разговор между теб и Саймън?

Баща й се размърда на седалката.

— Може би.

Сърцето й изстина. Иван Ксав изглеждаше твърдо убеден, че неговият хм-пастрок е еднакво неподатлив и на подкупи, и на заплахи. А на любов?

Любовта имаше различни форми. Беше очевидно, че Саймън, този странен и резервиран човек, се стреми към по-близки отношения с доведения си син, ако не за друго, то поне за да угоди на своята висша ворска дама. Нещо повече — Саймън наистина харесваше Иван Ксав по своя си малко странен, несръчен начин, но Иван Ксав, изглежда, не виждаше това. Говореше се, че бившият капитан Илян нямал равен в шпионажа и агентурата… но може би му липсваха основни умения в общуването. Явно не бе имал друго семейство преди това, прекарал бе сам целия си живот… или беше по-точно да се каже „цялата си кариера“? И въпреки това Саймън със сигурност не би рискувал да компрометира странното си бараярско чувство за чест само за да гарантира брака на доведения си син. От друга страна, Саймън беше загадка и само бог знаеше какво се върти в главата му.

Сякаш не стигаше, че собственият й баща иска да я използва като залог в сделките си. Макар че баща й си беше такъв, барон Кордона от плът и кръв. Саймън обаче нямаше право да…

— Сключил ли си вече някаква сделка със Саймън за мен? — настоя тя.

— Хм, не бих го нарекъл сделка. По-скоро бас.

— Това е дори по-зле.

— О, басът не включва теб. Засега. Макар да беше ясно, че ти и Иван Ксав сте фактор в изчисленията на Илян.

— И какво включва басът?

— Първия етап от тукашната ни програма — картографирането на терена. Саймън се хвана на бас, че няма начин да се справим с това. Тоест без ИмпСи да ни засече, понеже сме им точно под носа. Аз заложих, че ще успеем. — След кратко замисляне добави: — Освен ако не броим самия Саймън като ИмпСи. Иначе спечелихме.

— Какво сме спечелили? — попита тя с подозрение.

— Втория рунд. Който Звездичка уж подготвя в момента. Така поне си мисли Саймън. За щастие микоразлагащият агент все още се намира извън полезрението на неговата иначе забележителна фантазия.

— О. Значи всеки рунд, който печелиш, ти дава право да се пробваш в следващия?

— Да. Но на нас ни трябват само два. А Саймън си мисли, че са три или четири.

„Невестулки“ беше думата, която използваше Иван Ксав. Но коя стара невестулка беше най-… най-невестулската?

Дали пък Саймън не искаше лейди Алис само за себе си? Дали проточилият се ергенлък на Иван Ксав не беше последната пречка Саймън да се ожени за любимата жена, така както е бил пречка за лейди Алис да отхвърли най-после бремето на ежегодния заупокоен ритуал при бронзовата плоча? Може би Саймън се пазареше не за Тедж, а за Иван Ксав, надяваше се Арките да го отведат със себе си на Джаксън Хол като трофей или… какво? И дали император Грегор би одобрил това… или би го насърчил дори? Императорът вече имаше собствени синове… дали това не правеше Иван Ксав излишен, един наследник в повече, от когото няма нужда? Ненужен излишък, който е най-добре да забутаме някъде далече за облекчение на всички?

Тедж не знаеше дали да се тревожи, или да се ядоса, ама много да се ядоса. И на Арки, и на бараярци.

Баща й, станал свидетел на парада от емоции, прекосил лицето й, каза малко нажалено:

— Ще направя всичко за теб, миличка, но първо трябва да ми подскажеш какво искаш.

— Ако получа просветление по въпроса — въздъхна тя, — ще го споделя с теб.

Коремът на баща й се разтресе в пристъп на приглушен измъчен смях, който така и не стигна до устата му. Ако беше анимационен герой, над главата му щеше да се появи балонче с надпис: „Жени!“. „Мъже!“ — прииска й се да извика в отговор.

И ако това би помогнало на Арките да продадат нещо, което вече бяха отстъпили по силата на обстоятелствата, не беше ли тя, Тедж, длъжна да им съдейства?… И ако им съдействаше по този въпрос, би ли могла да се откачи от въдицата им за известно време? А и това не би се отразило на нея и Иван Ксав по никакъв осезаем начин… или би? „По дяволите, съвсем се оплетох. За пореден път“. А и как да действа зад гърба на Иван Ксав, когато единствен той не я влудяваше? Всички останали поставяха лични рекорди в това начинание.

Звездичка излезе през вратата на инженерната фирма със самодоволно изражение. Седна на задната седалка и баронът се премести при нея да чуе краткия й доклад за фалшивата поръчка. Тедж запали колата и я изкара на улицата.

— О, за Иван Ксав — извика Тедж през рамо. — Той се канеше да помоли адмирал Десплейнс за няколко дни отпуск. Утре сигурно ще е свободен. Искаше да дойде с нас.

— По дяволите — каза Звездичка. — В най-неподходящия момент, естествено. Не можа ли да почака до следващата седмица? Какво ще го правим?

— Същото като приятелчето му Биърли — каза спокойно баща им. — Няма проблем.

„Говори за себе си, тате“.

 

 

В първия ден на отпуската му Тедж направи и невъзможното да се измъкне от апартамента без него, но Иван я сгащи в кухненския бокс.

— Пак ли ще се правиш на шофьор? — попита я дружески и отпи с наслада глътка кафе. — Да дойда с теб, а?

— Ще ти е скучно — отвърна тя и се опита да изгълта своето кафе на екс. — Не е за вярване, нали? Че ще кажа нещо такова за ворбарсултанския трафик. Човек се учи, докато е жив.

— С теб никога не ми е скучно.

Тя го стрелна с нервна усмивка.

— А и няма да има място.

— Все ще се сместим някак.

Иван се запита още колко може да увърта Тедж, преди да му откаже директно, но тя взе че би отбой и двамата тръгнаха към хотела на Арките. Там обаче Иван налетя на засада и незнайно как се озова в ролята на шофьор, който да разведе друга група Арки по задачи из града, и така цялата сутрин, която се преля в лежерен обяд. На обяд към тях се присъедини Смарагд, повлякла със себе си Биърли, който изглеждаше на ръба на сълзите. Изобщо Арките очевидно бяха майстори в диверсиите. Планът им да разиграват подозрителните елементи в лицето на Иван и Би се отличаваше с висока ефективност.

Любезното разкарване и губивреме продължи цял ден в същия тон. Само благодарение на доза неочакван късмет, една сгрешена преценка от страна на Арките и няколко безобидни лъжи от негова страна Иван успя да се засече още веднъж със собствената си жена в собствения си апартамент — вечерта, на лягане. Тедж се обличаше — не за леглото, за там обикновено се събличаше, — не и за вечер в града обаче. Дрехите й — най-обикновени, грозновати дори — подхождаха повече за разходка в гората.

— О — възкликна тя изненадано, когато Иван влезе.

— Здрасти, красавице. — Той я целуна за поздрав, тя уж му отвърна, но дори целувката й беше някак встрани от целта. — Какво става?

— Имам да свърша още едно-две неща за нашите. Не ме чакай, ще закъснея.

— По това време? Би трябвало да си в леглото. С мен. — Завря нос във врата й, но тя се измъкна от прегръдката му. Иван с мъка устоя на импулса да стегне ръцете си в хватка около нея. Би било адски глупаво.

— Времето ни заедно на Бараяр може скоро да приключи — каза Тедж. — Гъли се опитва да удължи визата, но среща трудности.

„Добре“. Не, чакай, не е добре.

— Това не засяга теб, нали знаеш. Лейди Ворпатрил.

— Ъъ… — Концентрацията в очите й залитна към паниката. Всъщност изобщо не беше толкова забавно.

— Тедж — въздъхна той. — Трябва да поговорим.

— Другата седмица. Другата седмица ще мога. Сега трябва да тръгвам, наистина.

— Не другата седмица. Ще говорим сега. — Хвана ръката й… тя трепна силно в неговата, но не се дръпна. Седнаха един до друг на ръба на леглото.

Тедж му отправи бегла усмивка със стиснати устни; е, явно нямаше да започне тя — топката беше в неговото поле.

— Тедж. Знам много повече за плановете ви, отколкото си мислиш.

— Така ли? — реагира лаконично тя. Неангажиращо.

— Всъщност със сигурност знам нещо, което ти не знаеш.

— Как можеш да знаеш, че знаеш нещо, което аз не знам, щом не знаеш какво знам аз? Това е парадокс. Логически парадокс. Иначе нямаше да ме питаш.

Което неприятно му напомни, че неотдавна Саймън го беше подлъгал да започне пръв с кажи-речи същия аргумент. Макар и облечен в други изразни средства.

— Тедж. Знам, че семейството ти търси сетагандански бункер от времето на Окупацията. Самия бункер или по-скоро нещо в него. Бункерът се намира под парка срещу централата на ИмпСи. Танцът ви миналата седмица имаше за цел да направи дълбочинна сонарна карта на терена.

Тя застина за миг, после измисли следното:

— Е, и?… Саймън беше там.

— Саймън знае какво правите.

— Той… той има уговорка с баща ми, да. Не е толкова трудно да се сетиш.

— Сетих се. Но Саймън знае нещо, което вие — Арките — не знаете.

Зачака дано Тедж каже нещо. Каквото и да е. Нослето й се сбърчи измъчено. Тедж явно се опитваше да сдържи напиращите думи и още по-неудържимото си любопитство… но изгуби борбата.

— Какво знае?

Иван се почувства като глупак. Мда, изобщо нямаше да е забавно.

— Бункерът е бил открит и изпразнен преди десетилетия, още по времето, когато се е строяла централата на ИмпСи. Още си е там, да, но в него няма нищо. Саймън ви е заложил капан. — „Невестулското му копеле“.

— Не! — заяви троснато тя. А после в гласа й се промъкна нотка на съмнение: — Не може да бъде. Баба щеше да знае. И Баронесата.

— Вярно е. Бункерът е празен. — „Капан без примамка“.

— Не е вярно. — Тедж ставаше истинско магаре, когато решеше да се инати.

— Вярно е.

— Не е! — Челюстта й, стисната като менгеме, се разтвори, колкото да пропусне: — И аз мога да ти го докажа.

— Как?

— Няма да ти кажа. — Ставаше все по-добра в хитруването, може би заради усилната практика напоследък. — Но ще ти предложа сделка. Или… бас, ако щеш. Ако това ти се струва по-бараярско.

— Каква сделка? Или бас?

— Ако лабораторията… бункерът е празен, ще направя каквото поискаш.

Това включваше ли да остане на Бараяр? Можеше ли Иван да превърне тази игра в средство да задържи Тедж? Овладя се миг преди думите да са излетели от устата му — не знаеше дали Тедж ще ги възприеме като скъпоценни камъни, или като крастави жаби.

— А ако не е?

— Ако не е празен, тогава ти ще направиш каквото аз поискам. — Тя се намръщи замислено. — Звучи равностойно, нали така?

— А ти… какво би поискала? — Човек трябваше да действа предпазливо с джаксънианците и техните сделки. Иван го беше научил от собствен опит.

— Ъъ… — Явно не беше очаквала точно този въпрос, но пък мислеше бързо. — За начало… да помогнеш с пренасянето. Ти си голям и силен. И… и да си мълчиш. За всичко, което видиш и чуеш. И без намеци, имай предвид. Пълно мълчание по въпроса. А след това… може да има и още.

— Тази сделка ми се вижда с твърде отворен край.

— Какво ти пука? Нали си убеден, че бункерът е празен?

Така… можеше ли да заложи всичко върху уверенията на Саймън? Саймън винаги беше прав, макар леля Корделия да твърдеше, че имало доказателства за противното, в исторически план. А тя би трябвало да знае. „Почти винаги“ не беше съвсем същото като „винаги“ все пак.

Самият Саймън се беше хванал на бас с Арките, значи ако Иван се хванеше на този бас с Тедж, просто щеше да върви по неговите стъпки. Запита се колко ефективна защита би било това в бъдеще. Не достатъчно пълнокръвен аргумент, уви. Малокръвен един вид. И откъде изобщо му бяха хрумнали тези определения, свързани с кръв? Определено не му помагаха.

— Добре — чу се да казва. Защото Тедж явно не беше единственият човек в стаята, който да върши глупости, тласкан от болезнено любопитство. — Съгласен съм.

Самият той би предпочел да скрепи съгласието с целувка, но Тедж му протегна ръка за крепко джаксънианско ръкостискане.

— О — каза тя. — И си вземи пантофи.

 

 

Тедж накара Иван Ксав да паркира на цели пет пресечки от щаба на ИмпСи, за всеки случай, в резултат на което двамата повървяха доста под студения дъжд. Преди това, в колата, Иван Ксав се беше умълчал почти зловещо, докато тя му обясняваше за микоразлагащия агент. Когато стигнаха до долното ниво на гаража обаче — празно, тихо и потънало в сенки толкова късно през нощта, — разнообразните му емоции изкристализираха в раздразнение.

— Защо не вкарахме колата тук, за бога?

— Шшт — изшътка му тя, също толкова ядосана. Голям наземен бус беше паркиран на метри от вратата на сервизното помещение: явно сер Имола беше изпълнил своята част от договорката. Тедж потропа тихо на вратата на малкия склад.

Вратата се отвори и една ръка се стрелна и дръпна Тедж вътре. Студената светлина на две химически фенерчета хвърляше неравномерни зеленикави сенки по стените и пода.

— Тедж, закъсня. — Звездичка вдигна изумен поглед към Иван Ксав, който тъкмо се вмъкваше след Тедж, и ръката й се плъзна към кобура на зашеметителя на колана й. — Защо си го довела този? Луда ли си?

— Той ще ни помогне. Такова… предложи си услугите. — „Донякъде“.

Иван Ксав огледа с нескрито подозрение малката стая и Тедж се срита мислено, че не се е сетила да му поиска ворска клетва или каквото там ворско нещо залагаха ворите като гаранция, че ще изпълнят обещанието си. Шахтата към подземния тунел зееше; на подпори над нея беше монтирана макара и от макарата в тъмната дупка се спускаше въже.

Звездичка изгледа страшно Иван Ксав и той също я изгледа страшно.

— Бих го зашеметила още тук и сега, но не трябва да използваме никакви устройства с енергийно захранване — каза тя.

— Тогава за какъв дявол носиш това? — попита Тедж и посочи зашеметителя.

— За в най-краен случай. Хайде. Всички вече се спуснаха и едва ли ще ни чакат.

Тедж се приближи до макарата.

— Това е ново.

— Да. Идеята е на татко. Каза, че така по-бързо ще извадим нещата от шахтата, и по-безопасно. Понеже не можем да използваме палета на въздушна възглавница и разни други джаджи.

Тедж си спомни за паянтовата разтегателна стълба и кимна с облекчение.

Звездичка заключи вратата, после каза:

— Хайде, всички да влизат.

Тедж тръгна първа към стълбата. Иван Ксав спря като закован на ръба на отвора.

— Чакай, чакай, искаш да слезем долу?

— Да?

— Под земята?

— Повечето тунели са под земята. Ох! Забравих за клаустрофобията ти. Защо не ме подсети? Съжалявам!

— Нямам клаустрофобия. Имам съвършено разумното нежелание да бъда затварян в малки тъмни и влажни места от хора, които се опитват да ме убият.

— Значи няма да… няма да се паникьосаш долу, нали?

— Няма — отвърна троснато той.

— Сигурен ли си? Можеш да останеш тук и да помогнеш с макарата. Ще ти го зачета за…

Иван Ксав изръмжа и се спусна пръв в шахтата.

Тедж го последва; Звездичка се спусна последна.

Разширението се беше разширило още, помисли си Тедж. Имаше си дори пейка, отрупана понастоящем с комуникатори, аудиобележници, както и една плазмена пушка — дребните джаджи принадлежаха на семейството й, пушката обаче със сигурност беше незаконна. Звездичка остави комуникатора и зашеметителя на пейката; Тедж последва примера й.

— Всичко електронно или с енергийна клетка остава тук — прошепна Тедж. — Както и обувките ни. — Покрай едната стена вече имаше дълга редица обувки. Тедж преброи чифтовете… явно всички бяха тук, събрани за големия момент. Трудно би могла да ги вини. Самата тя дишаше учестено от вълнение и очакване.

Иван Ксав, с нерадостно изражение, извади пантофите от джобовете на сакото си и ги пусна на пода, който се усещаше доста по-стабилен под краката им в сравнение с онзиден, помисли си Тедж — явно Чер беше прав за втвърдяването на стените. След дълго колебание Иван Ксав си свали комуникатора и изпразни джобовете си от забранени дрънкулки, включително дистанционните за колата и апартамента, както и онзи зашеметител с изчистени линии, който Тедж помнеше още от Комар. Тедж и Звездичка си взеха по едно фенерче от кутията в края на пейката. Светлината на тези фенерчета беше резултат на химическа реакция и нямаше нужда от енергийно захранване. Иван Ксав последва примера им, после погледна с присвити очи Тедж и пъхна в джобовете си още няколко фенерчета.

Тедж стисна зъби и не каза нищо. Голяма работа. Неизползваните щеше да ги върне, когато приключат.

Звездичка им даде филтриращи маски и гумени ръкавици.

— Това пък защо? — попита Иван Ксав.

— Заради микоразлагащия агент — отвърна Тедж. — Да не полепне по кожата ти. Маската е, за да не го вдишаш. Няма проблем.

— И сте донесли и използвали тази отрова на моята планета?! И „нямало проблем“? Щом е толкова опасно, искам биозащитен костюм с всички екстри.

— Виж, баба каза, че маските и ръкавиците са достатъчни, а тя знае какво говори. Освен това вече няколко дни слизаме тук и сме си съвсем добре.

Иван Ксав я изгледа с подновена тревога, сякаш очакваше кожата й изведнъж да се покрие с разяждащ лишей или нещо още по-гадно. Погледът му се прехвърли върху Звездичка със същото любопитство, макар и с по-слаба тревога.

— Не е нужно да идваш с нас — добави Звездичка. — Не че някой те е канил.

Иван Ксав си сложи ръкавиците и маската. Кафявите му очи, установи Тедж, можеха да си гледат съвсем свирепо и без помощ от устата.

Тедж протегна фенерчето напред и тръгна по тунела. Прошепна през рамо:

— Оттук нататък никакви приказки.

— Добре — прошепна Иван Ксав.

Тунелът също й се стори малко по-широк и висок отпреди. Дори Иван Ксав нямаше нужда да навежда глава, макар че той все пак го правеше. И изобщо всячески внимаваше да не докосне стените и тавана. Още по-малко му харесаха двата остри завоя, където се наложи да седнат и да се плъзнат по задник. Насочваше фенерчето си към слепите разклонения — апендиксите — и се мръщеше неодобрително. Тедж си повтаряше, че няма нужда да заема отбранителна позиция. Не тя беше изобретила микоразлагащия агент.

При едно разширение на прохода стигнаха до голяма купчина пръст, няколко светли кости и окъсана раница, от която стърчаха жици.

— Баба нали каза на Амири и Чер да разчистят това? — прошепна Тедж на Звездичка, докато заобикаляше внимателно купчината.

— Разчистиха го — прошепна Звездичка. — Но нещо явно се е разместило междувременно и всичко това се е изсипало обратно на пода. Татко каза на Чер да дойде и да го разчисти отново, преди да сме започнали изнасянето.

— Какво е това, по дяволите?… — прошепна свирепо Иван Ксав и вдигна фенерчето си да освети купчината. Костите изпъкнаха контрастно под зеленикавия лъч.

— Останките на покойния сержант Абелар — отговори шепнешком Тедж. — Онзи медальон, кучешкия нашийник… Всъщност не го намерих на пода на гаража. А тук, на врата му.

Иван Ксав коленичи ококорен, без да докосва нищо.

— Намерихме го в сринал се тунел, който се пресичаше с нашия. Е, намерихме стъпалото му, по-точно. После Чер го изкопа. Беше тъпо, според мен, но братята са си такива, както знаеш. Всъщност ти нямаш братя. Добре де, мъжете са си такива.

Иван Ксав посегна да отметне капака на раницата, после дръпна ръка.

— Аз клаустрофобия нямам — изръмжа той шепнешком, доколкото беше възможно човек да изръмжи шепнешком, но той някак си го докара. Изглежда, емоционалният му регистър все пак не се изчерпваше с кисело раздразнение. — Но определено имам фобия към неексплодирали бомби. Това може да е… какво ли не. Нестабилно например. Вие луди ли сте бе, хора?

— Едва ли е чак толкова нестабилно — каза намусено Звездичка. — Не се е взривило, когато е паднало от стената, не се взриви и когато Гъли се спъна в него преди малко. Не бих го ритнала, да речем, но не мисля, че ще направи нещо спонтанно, не.

За разлика от Иван Ксав, който изглеждаше на ръба да направи нещо спонтанно, да избухне спонтанно например. Обаче се овладя, изправи се и им махна да продължат.

Следващата им спирка беше на място, където тунелът се разделяше на пет. Три от разклоненията заобикаляха тръба с голям диаметър, от която долиташе тих шум на течаща вода. Иван Ксав я зяпна, заслуша се, после поклати глава. Измърмори под нос нещо от сорта на: „Ми да, ще има вода, то се знае“, но не благоволи да обясни.

— Ъъ, сега накъде? — обърна се Тедж към Звездичка. Онзиден нито тя, нито микоразлагащият агент бяха стигнали дотук.

Звездичка отброи и посочи:

— Оттук.

Тръгнаха след нея, пантофите им шушнеха по пода. След още двайсетина метра и няколко завоя видяха пред себе си зеленикав отблясък. Още един завой, леко нанагорнище, и се озоваха в ново разширение пред плътна стена, осветено от размахани фенерчета и пълно с мълчаливи неспокойни Арки.

Баронът и баронесата се обърнаха и видяха Иван Ксав.

— Тедж!? — прошепна баронесата изумено.

— Няма проблем — отвърна тихичко Тедж и тръгна към тях. — Той е с мен.

Баща й се намръщи.

— Но дали е с нас?

— Ще бъде — обеща тя. Иван Ксав се усмихна напрегнато зад маската си, но не опроверга думите й. Засега.

Амири прикрепваше някакво вакуумно устройство с ръчна помпа към овал в стената — овалът носеше следи от режеща течност, както и от други, по̀ физически по естеството си усилия. Даде знак на Чер да се приближи, двамата напрегнаха мишци, извадиха изрязаната плоча от стената и я положиха тихо и внимателно на пода.

Амири хвърли няколко фенерчета в дупката… Тедж ги чу как падат и се търкулват. После нагласи маската на лицето си и пъхна глава в отвора. Деветима Арки, една гем Естиф и един Ворпатрил затаиха дъх. Или трябваше да се каже осмина Арки, една гем Естиф и двама Ворпатрил?…

— Виждаш ли нещо? — попита напрегнато баронът. После се пресегна да хване ръката на баронесата. Тя стисна силно неговата.

Гласът на Амири отвърна:

— Виждам чудни неща!