Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (13)

13.

Тедж крачеше напред-назад в хола на Иван Ксав. Иван Ксав седеше с питие в ръка и току оставяше чашата, за да се хване вместо това за главата. Риш беше кацнала на дивана, обвила коленете си с ръце, и слушаше разказа им — отначало със съпричастна изненада, след това с растящо и не толкова съпричастно нетърпение, което вече граничеше с гняв.

— Още не мога да повярвам, че онзи старчок, който дори не е бил свидетел на сделката ни, може да я отмени ей така, с щракване на пръсти! — беснееше Тедж. — Мислех, че всичко е уредено!

— Явно е било… но не от мен — каза мрачно Иван Ксав. — Голяма грешка направих, че отидохме при човек, който познава маман. Трябваше да отидем при друг съдия, който не познава нито мен, нито нея. А не такъв, който ме знае, откакто ходя прав под масата. Някой напълно непознат, да, който няма представа за допълнителните обстоятелства около женитбата ни.

— И какво трябва да направите сега? — каза Риш. — За да осигурите основанията, които е изредил съдията.

Иван Ксав поклати глава.

— Разводът се оказа трудна работа. Много по-трудна, отколкото предполагах.

— Все трябва да има нещо. Дайте да прегледаме пак списъка — каза Риш с вбесяващо спокоен тон и раздвижи рамене. — Мутации. Някой от вас може ли да се престори на мутант? Тедж — не, очевидно. Но капитанът е натурал — заченат естествено и роден по естествен начин, колкото и невероятно да звучи това! Ако си направи подробно генетично сканиране, все ще изскочи нещо, срещу което ти да възразиш, Тедж. Нещо, което да изглежда основателно.

— Не! — възрази категорично Иван. — Всичко ще влезе в публичния архив на съда. Край с репутацията ми! И с шансовете ми да вкарам жена от тази планета в леглото си. Забрави!

Риш кимна, че разбира възражението му.

— Добре. А онова с прелюбодеянието? Което, доколкото разбирам, не е свързано с прекомерното правене на любов, иначе бихме могли да го използваме във вашия случай, а с това да спиш с някой, докато си женен за друг. Звучи ми лесно за изпълнение. И приятно, в добавка.

— С кого, за бога? — възкликна Тедж. — Единственият друг мъж, когото познавам горе-долу добре на този затънал в невежество свят, е Биърли.

Иван Ксав остави чашата си на масата, толкова рязко, че питието се плисна през ръба.

— Няма да спиш с Биърли.

— С кого другиго тогава? Е, познавам се, макар и бегло, с братовчеда и с император Грегор, но… някак не върви. Освен това и двамата са заети. — След кратко мълчание Тедж добави: — Остава Саймън Илян, който е много приятен човек, но… не. Просто не. Просто… не.

— Не — кимна Иван Ксав. — Толкова видове „не“, че дори не мога да преброя нюансите.

— Нали и аз това казах. — Тедж го изгледа замислено. — Предполагам, че не би се съгласил ти да спиш с Биърли?…

— Само ако и аз съм там да гледам — измърмори Риш.

— Не! — каза Иван Ксав. — Никой няма да спи с Биърли, ясно?

Риш се изкашля многозначително.

Иван Ксав размаха ръце.

— Знаете какво имам предвид. Нито Тедж, нито аз ще спим с Биърли. Нито поотделно, нито заедно.

— Четворка, виж, това е интересна идея — измърка Риш. — На бас, че ще убедя Би да…

— Стига си дразнила бедния Иван Ксав, Риш — каза Тедж. Горкият се беше изчервил сериозно. — Ако нямаш някоя наистина смислена идея по въпроса, по-добре млъкни.

Риш погледна Иван Ксав и попита:

— Нямаш ли някое старо гадже, което ти дължи услуга?

— Имам, но повечето са омъжени. Дори Доно, а и Оливия не би… няма значение. Ревниви съпрузи и прочие. Мислех, че съм приключил с този тип вълнения. Просто вече не е забавно. От известно време насам.

Двете жени го зяпаха мълчаливо и с блясък в очите; след малко Иван Ксав се размърда и отпи от виното си.

Риш се облегна назад.

— Добре, какво друго? А, да, насилие.

— Няма да бия Тедж. — Иван Ксав я изгледа ядосано. — Бих могъл да натупам теб обаче.

Риш се изкиска.

— И да искаш, с пръст не можеш ме докосна, натурал такъв.

Иван Ксав въздъхна в мълчаливо съгласие.

— А и това би ме вкарало в такива неприятности с толкова много хора, че… Първи ще са маман, чичо Арал и леля Корделия… и Саймън… после Майлс, Екатерин и всичките момичета Куделка ще се наредят на опашката да ме довършат… и тяхната майка… и Грегор, и Десплейнс… боже, чудо ще е, ако от мен остане и кофа, която да отнесат в съда. Не кофа, чаена чаша. — Иван Ксав се облегна назад и се нацупи, съвсем като момиче, помисли си Тедж. Е, беше малко едричък за момиче, а и цупенето му беше една идея по-навъсено, но иначе…

Риш обърна глава към Тедж.

— Значи трябва да си ти.

— Но аз не искам да бия Иван Ксав! Искам да го целувам!

— Нищо де, опитай — насърчи я Риш. — За проба. — Златните й очи искряха.

По знак на Риш Иван Ксав остави неохотно чашата си и стана. Тедж сви ръка в юмрук, засили се и го ръгна в слънчевия сплит. Юмрукът й отскочи от твърдата униформена куртка.

Иван Ксав я погледна тъпо.

— Удряш ли, или гъделичкаш?

— Ами, не е лесно — оправда се Тедж. — Как да те ударя силно, като не искам? А и ръката ще ме заболи.

— Проклетият Фалко — измърмори Иван Ксав, седна, взе питието си и го пресуши до дъно.

Риш прокара пръсти през косата си, което се отрази зле на прическата й.

— Така. Да помислим. Защо изобщо да започваме с развода? Изобщо не е необходимо да започваме с него. Едно от основанията за развод не беше ли изоставяне? Двете с Тедж заминаваме за Ескобар, сменяме си самоличността, изчезваме и ти си готов изоставен. Отиваш в съда и получаваш развод. Не е нужно да въвличаш и нас в това.

— Трябва да е минал определен срок — каза Иван Ксав. — Три или четири години… или беше седем? Не, това май беше за да те обявят за мъртъв… — Свъси смутено вежди.

— Какво означава това? — попита Тедж. — На бараярски?

— Означава, че дори да си заминеш, аз пак ще съм женен за теб. Още няколко години. И докато те не изтекат, не мога да се оженя повторно. Нито дори да се сгодя.

— О — каза Тедж. — Ами да, тук хората могат да се женят само за един човек едновременно, нали? Не бих искала да те поставям в такава ситуация. Може да срещнеш някоя жена, която да… — Странно неприятна мисъл. Нима Тедж не искаше Иван Ксав да е щастлив?

Иван Ксав, от друга страна, сякаш се поободри.

— Всъщност това може да се окаже по-скоро плюс отколкото минус. Ако още съм женен, маман няма как да ме тормози, че не ухажвам тази или онази. О, да, тази рама за скачване ще е плътно заета. — Челото му се набръчка. — Не знам как ще се отрази на ловните ми похождения обаче…

— В такъв случай — каза Риш и скочи на крака, — обявявам край на бедствената ситуация и ви моля да се разкарате от спалнята ми. Защото някои от нас искат да спят.

Иван Ксав, изглежда, се замисли сериозно над думите й.

— Даа, Майлс обикновено пощурява и се хвърля с рогата напред, когато се натъкне на пречка в плановете си. Аз обаче предпочитам да изчакам. Може да ти хрумне по-добра идея, може проблемът да се промени, или ако му дадеш достатъчно време, да изчезне от само себе си, без твое участие. Тоест, ако разни хора не го ръчкат постоянно.

— О, времето със сигурност ще свърши работа — каза сърдечно Риш. — Ще ти отнеме колко… не, чакай, ти нямаш генетични подобрения, значи… още шейсетина години? Освен ако не умреш преждевременно в катастрофа с наземна кола например.

Иван Ксав кимна, загледан в нищото.

— Мда, това би било линията на най-малко съпротивление, нали?

Риш поклати глава.

— Хайде лягайте си. Поомачкайте чаршафите, докато изглупеете съвсем, а утре сутрин ще го мислите пак. Или по обед, или вечерта, когато ще да е, стига аз да не съм с вас и да ви слушам. — И отиде да си вземе постелките от дрешника.

Иван Ксав стана и хвана Тедж за ръката. Неговата беше по-топла.

— Това беше най-добрият й съвет за тази вечер. Хайде просто… да си починем. Току-виж утре се сетим нещо.

 

 

Към средата на седмицата Иван стигна до извода, че инерцията като метод за решаване на проблеми има своите неоспорими предимства. Десплейнс не го задържаше след работа, нито го товареше прекомерно със задачи, защото тази седмица в Операции беше спокойно — никакви истински кризи. Колкото до измислените кризи, Иван отдавна беше свикнал да не им се връзва, макар че не пропускаше да си достави известно извратено удоволствие, потушавайки ги с подбрани саркастични бележки от каталога на адмирала. Сутрин Тедж учеше езици — „играеше“ си на езици по собствените й думи, — а следобед двете с Риш ходеха при Мама Кости. И още по-добре, прибираха се с кулинарно домашно. Иван тайно премести колана си с една дупка.

Биърли все така извеждаше Риш почти всяка вечер, социална услуга, срещу която Иван нямаше възражения. „Нощните птици“, както започна да ги нарича за себе си, се връщаха по различно време. Иван нямаше нищо против, стига Риш да не вдига шум. Значително по-неприятно му беше да налети на Биърли по време на закуска.

Тази сутрин Иван поглъщаше на крак оризовата си каша, преди да потегли към щабквартирата на Операции, а Биърли — неглиже по риза, макар и сравнително бодър според собствените си стандарти — пиеше чай. Отпи и подхвърли:

— Снощи чух това-онова за тебе и Тедж, между другото. И то от Йон Воркерес, представи си. Сещаш се, малкото братче на графиня Ворбретен.

Иван се намръщи. Добре, че беше оставил Тедж да поспи. Не й трябваше да чува хули.

— Той пък какво общо има с теб и твоите съмнителни забавления?

— Е, не всичките ми забавления са морална угроза за нашата ворска младеж. В противен случай сам бих изритал момчето. Та според Йон ворските вкаменелости от женски род в града си говорели, че изненадващата ти женитба е истинска катастрофа за лейди Алис, нищо че тя тръби обратното. Че висшите сетагандански гени и връзки на Тедж биха дисквалифицирали евентуалните ви дечица за императорския походен стол, в случай че — да не дава бог — нещо фатално сполети Грегор и другите в списъка. Би дисквалифицирало и теб също, освен ако не склониш на втори брачен опит.

Иван се задави с кашата.

— Сериозно?

— Съвсем. Както можеш да се досетиш, граф Рене Ворбретен не участва в тези дискусии. Стиска зъби и мълчи като риба. — Биърли го изгледа изпод вежди.

Веждите на Иван подскочиха, когато истинското значение на казаното най-сетне се разгърна пред погледа му в пълния си мащаб.

— Ха. За това преимущество не се бях сещал, но иначе си прав! — Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в унисон с веждите. — Аз и децата ми с един удар се озоваваме извън политическите престрелки на Ворбар Султана… Страхотно! Непременно трябва да го кажа на маман. Тя ще си умре от кеф.

Биърли отпи деликатно от чая и попита:

— Какви деца?

Иван усети, че се изчервява.

— Ъъ…

Биърли попи със салфетка устните си — които се бяха извили по най-вбесяващ начин, — но не каза нищо повече.

Чак на влизане в щабквартирата Иван изведнъж проумя, че Биърли го е въвлякъл в този разговор не само за лично забавление. „Не, по дяволите, никога не съм искал работата на Грегор!“ С мъка сдържа неистовото си желание да хукне назад, да намери Би, да го завлече до най-близкия басейн и да държи главата му под водата, докато оттам не изчезнат всякакви мисли от този сорт.

„Проклета невестулка! И проклета ИмпСи!“

 

 

— Купих тези звънчета за глезените си — каза Тедж на Риш, вдигна звънчетата и ги разклати. Прозвуча бодра мелодийка — бяха настроени в акорд, а не издаваха произволни звуци. — Ако избутаме мебелите към стената, ще имаме място за истинска тренировка. Аз мога да танцувам ролята на Чер. Да ти държа ритъма.

Риш се завъртя и огледа преценяващо хола на Иван Ксав.

— Бихме могли да опитаме. Имам още час и нещо, преди да дойде Би.

Съблякоха се по бельо и с общи усилия изтикаха диваните и фотьойлите към стената, за да отворят достатъчно пространство върху мекия килим. Следобед без Мама Кости беше следобед, заплашен от скука и мрачни мисли, но този път Тедж беше измислила начин да ги държи настрана. Докато разгряваха, Тедж попита уж небрежно:

— Е. Пак с Би, а? Какво изобщо правите всяка вечер?

Риш се усмихна.

— Стига, Тедж, с теб имахме едни и същи преподаватели по еротичните изкуства. Използвай въображението си.

— Имах предвид освен това. — Тедж тръсна нетърпеливо къдрици, след което й се наложи да изплюе един нахален кичур. — Той за какво говори? Когато думите му не са камуфлаж тоест?

— Движи ли се устата му, значи е камуфлаж — каза Риш, но след няколко чупки в кръста добави: — Обикновено.

— А? — И след като този окуражителен звук не предизвика по-нататъшни разяснения, пробва от друг ъгъл: — Ти още ли го харесваш?

— Ами… все още го намирам за интересен.

Тедж се престраши:

— Обичаш ли го?

— Той не е плюшено мече, Тедж.

— Ти също не си.

Многозначителната усмивка на Риш се разшири още малко, преди тя да я скрие зад поредното упражнение за разтягане.

— Между другото, запознах се с неговия прословут братовчед Доно. На едно парти, където Би ме заведе, за да поклюкарства.

— Мислех, че е в хладни отношения със семейството си.

— Явно граф Доно Ворутиър прави изключение от общата тенденция. Разсмя се, когато Би ме представи. Изглежда, се накефи, че друг Ворутиър е демонстрирал по-голяма способност да шокира публиката от него. От нея. Няма значение. — Още няколко разтягания с ръце над главата. — А иначе Би не е говорил с баща си от осемнайсет години, майка му вече едно десетилетие страни от всички, а братовчедът Ришар — крайно неприятна личност, доколкото разбирам — се е озовал в затвора не без тайното съдействие на самия Биърли. И с основание, между другото. Като цяло, в семейството не се обичат много-много.

— Колко тъжно.

— Не… точно.

— О? — Тедж вдигна ръце и вежди, по различна причина.

Дълга пауза, докато Риш работеше за коремните си мускули.

— In vino veritas, така му вика Би — каза накрая тя. — Във виното е истината. Нещо като примитивна фаст-пента с отдавнашни традиции по тези места. Само дето Би никога не е толкова пиян, колкото изглежда. Ако езикът му се заваля, а краката се подгъват, значи плете паяжина да улови нещо. Когато наистина е подпийнал, дикцията му става адски прецизна и хладна, като… като на учен, който докладва резултатите от незадоволителен експеримент. Много е… странно. Объркващо.

Тедж седна на пода с изпънати крака, сплете пръсти на тила си и започна да се навежда, докосвайки поред коленете си с лакътя на срещуположната ръка. И зачака търпеливо.

Риш продължи бавно, движенията й също се забавиха:

— Гледахме стари записи на наши представления, на Бижутата, Биърли ги е изровил от архивите на ИмпСи, и пиехме някаква бараярска скоросмъртница, ужасна направо. Разговорът се насочи към темата за сестрите, а оттам — към темата за неговата по-малка сестра… Изглежда, двамата са били много близки в тийнейджърските си години, Би се е изживявал като един вид неин защитник. Докато баща им не го обвинил, че я насилва, защото някой му бил казал нещо в този смисъл. И продължил да го вярва, нищо че и двамата се кълнели в обратното. Би казва, че бил много по-ядосан на баща си, задето приел клеветата за чиста монета, отколкото на мръсника, който я измислил. Точно тогава зарязал училище и дошъл в столицата. Не съм сигурна дали дете може да обезнаследи родителите си, но по всичко личи, че обезнаследяването е било взаимно.

Риш застана на един крак, наведе се назад, допря с глава петата на другия си крак, после обратното. Тедж се задоволи с няколко не толкова амбициозни навеждания, докато обмисляше казаното. Накрая седна на килима и попита:

— А ти какво му каза в замяна на това признание?

— Не знам — отговори Риш с искрено изумление. — Помня само, че Би се изразяваше много прецизно и с много ясна дикция, а после клюмна и заспа.

Тедж присви очи.

— Това сякаш обяснява по нов начин избора му на професионална кариера.

— Може и да си права, между другото. Отначало мислех, че го прави заради парите, после — че е заради вълнението и детинската си склонност да прави пакости, след това ми хрумна, че и двете са прикритие за откачения бараярски патриотизъм… знаеш как всички тези ворски откачалки постоянно дрънкат за това. После реших, че може би го прави за отмъщение, за да посочва с пръст виновните. Сега се чудя дали тайната му мания да отделя истината от лъжата няма за цел да оправдава невинните.

— На мен това ми изглежда като двете страни на една и съща монета.

— Да, но този човек май всеки път залага на тура.

— Хм.

— Което означава…

— Хм?

— Че няма да се откаже. Без значение колко дълбоко презира работата си. Или обектите си. Или себе си.

— Според теб дали… тази планета. Бараяр. Сега, след като работата с развода се закучи… дали да не останем тук, как мислиш? За още… известно време? — Тедж се овладя, преди да е затаила дъх.

Риш сви рамене.

— Бараяр се оказа по-интересно място, отколкото предполагах. Но не бих искала да живея тук. Искам… — Тя се поколеба. — Искам онова, което имах преди.

— Липсват ти Бижутата.

Риш легна по гръб с разперени ръце и крака, после ги сви плътно към себе си, на топка.

— Така, както биха ми липсвали крайниците ми, ако някой ги ампутира. Усещаш ги постоянно, но тях ги няма.

Тедж прикрепи звънчетата за глезените си, стана и тропна с пети. Звънчетата пропяха.

— Аз ще поема ролята на Чер — предложи отново тя. Успя някак да овладее гласа си.

Риш се търколи, скочи на крака и зае позиция.

— Постарай се — каза и я погледна в очите. — Не бой се, момиче. Няма да те зарежа на този изостанал свят. Ще се измъкнем заедно.

„Не това имах предвид, Риш…“ Тедж прехапа устни, кимна, протегна ръце, сви крака в коленете и подхвана сложния ритъм в центъра на колелото. Музиката и движението се изляха през тялото й чак до върховете на пръстите и тя се завъртя бавно заедно с партньорката си, която танцуваше по периферията на въображаемото колело.

 

 

Иван настигна Би във фоайето на своята кооперация и му извика:

— Хей, чакай.

Би спря и се обърна. Иван премести плика с вечерята в другата си ръка и попита:

— При Риш ли идваш?

— Ще излизаме, да.

— Ами, добре.

Влязоха в асансьора. Иван си представи как пита надуто Би: „Какви са намеренията ти към моята балдъза?“ и примижа. Проблемът беше, че Биърли можеше и да му отговори. Но когато слязоха от асансьора в коридора пред апартамента му, Иван все пак забави крачка. Би спря с него и го погледна въпросително.

— За Риш. Не се опитваш да я… да я влюбиш в себе си или нещо такова, нали? Защото може да ти поставят друга задача, да заминеш нанякъде или просто да я зарежеш. А аз не искам да се озова в апартамент с ревящи гневни жени и да съм единственият мъж, на когото да си изкарат яда.

Би килна глава, сякаш обмисляше притесненията му.

— Не, по всичко личи, че ще продължа да работя по този случай, поне докато не заминат за Ескобар. Твоят, хм, неуспешен развод ще се отрази ли времево на плановете им?

— Нямам представа.

— А питал ли си?

— Ъъ… не.

— Ясно.

Би не беше облечен като за вечеря в ресторант или за тежкарско парти, значи планът беше да прекарат вечерта в неговия апартамент. Иван каза с прикрита надежда:

— И ти, ъъ… мислил ли си да поканиш Риш да се пренесе у вас? За да не се разкарваш всяка вечер и прочие? Тя дали би се съгласила?

В притворените очи на Биърли блесна искрица.

— Не сме говорили на тази тема.

— Ами повдигни я. Темата де. Лично аз по-скоро бих прегърнал змия, отколкото да се сближа интимно с Риш, но хора — всякакви.

— Тя е из-сссс-ключително гъвкава, вярно — съгласи се Биърли. — Сигурно би могла да ми смачка черепа с бедра. Много талантливи бедра. Може да се каже, че рискувам живота си всеки път, когато лягам с нея. Помисли си само какво би гласял некрологът ми.

Иван геройски удържа пред напора от образи — и буквални, и преносни, — които пораждаше казаното от Биърли.

— Тя ще е адски щастлива дори само да я свалиш от дивана ми. — „Или на дивана ми, предполагам“. Макар че Биърли сигурно беше правил и това. „Божке, искам си мебелите“.

— Щастлива? — изсумтя Би — Боже, не, не бих могъл да я направя щастлива. И за хиляда години не бих могъл.

Иван вдигна изненадано вежди.

— Нещо не разбирам. Тя очевидно те намира доста забавен. Смее се на шегите ти. Чувал съм я лично.

Би махна с ръка.

— Няма да е щастлива, докато не се събере с братята и сестрите си. С другите Бижута. Те са повече от обикновен екип, трупа или семейство дори. Подозирам, че близостта им е подсилена чрез генно инженерство.

Иван сбърчи нос.

— Да не говориш за някакъв сетагандански… за свръхчовешко групово съзнание или, или… нещо такова?

— Не. Определено не е това, ако съдя по нейните разкази. Явно доста са се карали. Връзката им е по-скоро на физиологично ниво. Не толкова един ум, колкото едно тяло. Когато е сама, това не се забелязва толкова. Но трябва да я видиш с другите…

— Ти пък къде си я виждал с другите?

— Накарах галактическия отдел на ИмпСи да ми изрови стари записи на техни представления. И… не, не мога да кажа, че се набива в очи, но… човек остава с впечатлението, особено ако изгледа записите няколко пъти, че Бижутата някак черпят енергия един от друг. А когато е сама, Риш… е, „гладува“ не е точната дума. Не знам коя е точната дума. — Биърли беше забравил за обичайната си надута поза и стоеше присвил очи и потънал в размисъл.

— Та в какво се състои разликата? — подсети го Иван.

Би протегна ръка и я стисна в юмрук, сякаш се опитваше да улови нещо, което му бяга.

— Когато е с Бижутата, Риш прилича на жена с биещо сърце. Когато е сама, в изгнание, прилича на… на жена, която има в гърдите си мускул, който изпомпва кръв.

Иван се опита да разгадае казаното.

— Нямам представа за какво говориш.

Биърли потърка челото си и се засмя.

— И аз нямам, честно. Но мога да ти дам записите, ако искаш.

— Тедж има ли я там?

— Не.

— Хм.

Иван отключи вратата с дистанционното си. От вътрешността на апартамента долетя звук на звънчета и ритмично потропване.

Влязоха и завариха Тедж и Риш да репетират усилено. Тедж хвърли на Иван широка усмивка помежду пируетите и бързите стъпки. Танцуваше сякаш с всяка частица от себе си, от пръстите на краката до изражението на лицето, а изразителните движения на ръцете й го подсетиха за квадибалета. Мелодичните линии се изливаха по щедрите й извивки, сякаш тялото й танцуваше само със себе си в състояние на душевен екстаз. Иван зяпна.

Забелязала Биърли, Риш го стрелна с усмивка като полумесец във вечерно небе, заряза пируетите в широка дъга около Тедж като планета около звезда и ги замени с шеметни премятания — ръка-ръка, крак-крак — като син паяк във въртележка. Иван примигна, хипнотизиран от ритъма, с който усмивката й се падаше ту долу, ту горе.

— А стига бе — промърмори той. — Това си е чиста проба фукня.

Биърли се усмихваше широко, но усмивката не беше предназначена за него, осъзна Иван.

Тедж, която, изглежда, изпълняваше функцията на барабанист, който задава ритъма на главния изпълнител в музикален състав, постепенно забави потрепването и звънчетата към изящен финал. Двете жени се изправиха в пълния си ръст, после се поклониха една на друга като състезатели по бойни изкуства след оспорван двубой. Иван нямаше представа коя е победила.

Риш махна на Би и хукна към банята.

— Взимам набързо един душ и съм готова.

Иван остави пликовете с покупки на масата и се загледа в Тедж, така изкусително топла и задъхана, както седеше на килима и сваляше звънчетата от глезените си. Би скръсти ръце и се облегна на стената. Сигурно щеше да я подпира така до появата на Риш, ако Иван и Тедж не го бяха мобилизирали да им помогне с мебелите. Иван въздъхна многозначително, докато влачеха дивана, но така и не разбра дали Би е схванал намека. Малко по-късно Нощните птици изчезнаха, без да споменат и дума за плановете си.

Добре де, може би Иван наистина загряваше бавно. Често го беше чувал — от роднини, колеги и приятели. Чак когато доста по-късно същата нощ се спъна в звънчетата на връщане от банята и се сгуши до топлата спяща Тедж, през главата му се стрелна една мисъл. Стрелна се като ярка, неуловима… неуслужлива… падаща звезда.

„Значи… как точно човек предлага на собствената си съпруга да се омъжи за него?…“

Отне му доста време да заспи отново.

 

 

— Тедж! Тедж! — Някой я разтърсваше за рамото… Тедж бавно изплува от съня. Слаба жълтеникава светлина от нощната лампа изтикваше сенките. Иван Ксав седеше от нейната страна на леглото. Обул си беше панталоните, а лицето му беше смръщено в онази специфична физиономия, която подсказваше, че е захапал нещо, което не му харесва.

Тедж разтърка очи и се надигна на лакът.

— Колко е часът? — Хвърли му сънена усмивка, но храбрият опит й спечели само бегло кривване на устните в отговор.

— Малко след три сутринта. Току-що ми се обади служител от митническия контрол на столичния космодрум. Каза, че са задържали някакъв тип, който твърди, че ти е роднина. Или най-малкото, питал за мадам Теджасуини Арка Ворпатрил, което е поне отчасти правилно.

— Какво? — Тедж седна рязко в леглото. — Кой?!

— По собствените му думи, ескобарски турист на име доктор Долбрако Дакс. Задържали го за допълнителна проверка, така каза служителят от митницата, макар че документите му си били в ред. Не знам подробности, освен че онзи тип настоял да те издирят, за да го разпознаеш, и това щяло да обясни всичко.

— Това е новото име на Амири! — извика Тедж и отметна оплетената завивка. — Какво прави Амири тук? Трябва да отидем веднага!

И се хвърли към дрехите си.

— Може да е брат ти, а може да е някой умен ловец на глави. Морозов каза, че рано или късно такива ще се появят. Макар че един ловец на глави трябва да е съвсем побъркан, ако си мисли, че може да те отвлече насред строго охраняван космодрум като нашия. — Иван Ксав се почеса по наболата брада. — Или просто е мързелив. Иска друг да му свърши работата, а той просто да те завлече до изхода.

— Повечето наистина са луди, но… — Мислите на Тедж обикаляха в кръг, докато навличаше полото през главата си. — Ако наистина е Амири, как ме е намерил? На̀, облечи си ризата — каза тя на Иван Ксав и зашари с ръка из леглото да си намери чорапите. — Да не би вашите хора от ИмпСи да са се свързали с него?

— Ако беше така, нямаше да го задържат на космодрума. — Иван Ксав поклати глава. — Макар че… Ако Майлс е казал за теб и мен на Марк или Карийн, а не виждам как би могъл да се сдържи, Марк може да е казал на онази жена, Лили Дърона, която ръководи клиниката. Тя на свой ред може да е казала на брат ти. Бог знае каква част от информацията е била орязана, изкривена или добавена междувременно. Като игра на развален телефон. Двамата с Марк… не винаги сме се разбирали добре.

И след като Тедж му закопча копчетата и го избута към вратата, добави:

— Лично аз залагам, че е ловец на глави. Уведомих охраната си от ИмпСи, макар че обикновено предпочитам да не говоря с тези момчета. Ако не друго, поне осигурих известно разнообразие на нощната смяна, иначе съвсем ще оглупеят от воайорство. Надявам се да им хареса.

— Воайорство? — Въпреки спешната ситуация Тедж застина на място. — Шегуваш се, нали?

— Надявам се да е шега, определено се надявам — призна Иван Ксав. — Доста отдавна се отказах да им задавам въпроси, чиито отговори не бих искал да чуя.

Тедж заряза временно този страничен въпрос, поклати глава и избута Иван Ксав в коридора.

За пръв път, докато двуместната спортна кола летеше през зимните предградия на столицата, Тедж си помисли, че Иван Ксав кара твърде бавно. Когато гражданският космодрум най-сетне се очерта на хоризонта, Тедж се наведе напред, изпъвайки предпазния колан. Не беше идвала тук преди — яхтата на адмирала беше кацнала на военния космодрум, а там нещата бяха уредени другояче. Главната сграда на столичния космодрум изглеждаше като всяко друго голямо галактическо летище, което беше виждала — в строеж. Иван Ксав заобиколи умело загражденията, бележещи участъци в ремонт. За щастие, той, изглежда, знаеше къде отива, а по това време на нощта хора почти нямаше.

Военната служебна карта на Иван Ксав ги преведе през първия охранителен периметър като с вълшебна пръчка, малко след това ги откри мъж в митническа униформа, придружен от лейтенант с непарадна зелена униформа и отличителните белези на ИмпСи на яката, а зад тях подтичваха, останали без дъх, Биърли и Риш. Като видя Риш, митничарят зяпна невярващо, но после погледна лейтенанта от ИмпСи, който не показваше никакви признаци на изненада, овладя се, преглътна и каза:

— Уредих най-напред да го видите на монитор, мадам Ворпатрил. — Иван Ксав не го поправи за обръщението, пропуск, който сам по себе си говореше за нещо. — Понеже, изглежда, ситуацията е свързана с въпроси на сигурността… — добави той и хвърли раздразнен поглед на лейтенанта от ИмпСи. Тедж можеше само да гадае дали раздразнението му се дължи на някакъв спор за юрисдикцията и процедурите, или е резултат от натрупало се напрежение покрай многобройните неуспешни опити на митническата служба да получи от ИмпСи ясен отговор на който и да било въпрос.

Митничарят ги преведе през врата с кодова ключалка и табелка „Служебен вход“, после по лабиринт от коридори с множество врати, повечето затворени. Слязоха два етажа надолу, минаха по сервизни коридори, пропити с миризма на прашен бетон и машинно масло, после се изкачиха отново и спряха пред врата без табелка в един по-широк коридор. Влязоха. Ако се съдеше по множеството комтабла, в стаята, изглежда, се помещаваше сателитен охранителен център; имаше само един дежурен, който стана, направи път на митничаря и махна към мониторите.

— Засега нищо интересно, сър.

Мониторите показваха четири различни образа от едно и също помещение — нещо като частна чакалня със среден размер, ярко осветена и икономично мебелирана, нито луксозно фоайе, нито затворническа килия. Във въпросната стая с неясно предназначение имаше девет души и много багаж. Някои седяха с крайно отегчени изражения, други се бяха опнали върху събрани столове и куфари и дремеха. Трима мъже и шест жени. Сърцето на Тедж спря да бие. Съвсем.

— Разпознавате ли въпросния доктор Дакс? — попита лейтенантът от ИмпСи.

Тедж преглътна и вдиша. Давеше се от неочаквана радост, от забравена надежда.

— Разпознавам всички.

Риш се беше втренчила в изображенията с широки, жадни очи.

— Баронесата?… — промълви несмело тя.

— И татко! — каза Тедж. — И Звездичка, и Гъли, и Смарагд, и Перла, и… това баба ли е?

— Какво е станало с косата й? — попита с тънък гласец Риш.

Веждите на Иван Ксав се вдигнаха високо; лицето на Биърли беше изразително колкото бял лист хартия.

Тедж се завъртя и сграбчи митничаря за предницата на униформената куртка. Не беше искала да го вдига във въздуха, просто така се случи.

— Заведи ме при тях! Заведи ни при тях веднага!