Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Vorpatril’s Alliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Сделката на капитан Ворпатрил

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД — София, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-333-1

История

  1. — Добавяне

25.

Опитът на Иван показваше, че когато са издадени от толкова високо, заповедите се стоварват върху ниските етажи с тежестта на гигантска инерция. Затова не се изненада, когато след няколкодневно туткане нещата изведнъж набраха скорост.

Официално Арките щяха да бъдат депортирани — прикритие, което имаше допълнителното предимство на истината. Вярно, но непълно. И понеже членовете на Къща Кордона, по свои си причини, бързаха да се махнат от Бараяр точно толкова, колкото Бараяр бързаше да се отърве от тях, преглътнаха условното поражение и унижение, без да се задавят. Е, почти без да се задавят. Преглътнаха и великолепния прощален обяд, безупречно организиран от вдовстващата лейди Ворпатрил.

След това всички бяха ескортирани до долния етаж да си приготвят багажа, всички без лейди гем Естиф, която Дъв Галени отвлече в кабинета на Саймън, заедно със самия Саймън, който напоследък страдаше от трайно повишен интерес към всичко. Останаха вътре два часа, време, което било крайно недостатъчно, оплака се Дъв на Иван, когато тримата най-сетне излязоха от кабинета, за разбор на събития, обхващащи цял век.

— Ще им прикрепя един аналитик да ги придружи до Комар, а може би и до станция Пол — каза той и се зае да вкара необходимите кодове в комуникатора си. — Както и някой от младежите на Хелен Вортис, докторант или студент последен курс, стига Хелен да ми осигури такъв навреме. Така ще имаме още пет дни, или десет, ако нашите момчета пътуват с тях до Пол. Ще ми се аз да отида с тях, по дяволите! — Свърза се с професорката, която, както пролича от разговора, първо се изненада, а после се заинтригува. Отне му малко повече време да открие собствените си хора, пръснати по задачи из целия град, но пък Дъв беше в позиция да раздава заповеди и много скоро плановете за Зимния празник на някой нещастен аналитик от ИмпСи щяха да отидат по дяволите. Е, сигурно щяха да го компенсират по някакъв начин, помисли си Иван.

— В разсекретените документи има материал за поне двайсетина дисертации — предсказа с гордост и задоволство Дъв. — Докторски дисертации.

Е, за някои хора явно това беше представата за „компенсация“. Така де, вкусове всякакви.

— Значи ще засекретите част от документите? Макар да са отпреди сто години? Това не е ли прекалено дори за ИмпСи?

— Предполагам, че ще ги разсекретяваме в движение, но първо всичко трябва да се изчете и да се анализира. Има обаче някои неща за старата гем-хунта, които… няма значение. — Дъв стисна устни. После ги отвори, колкото да каже: — Онази историческа книга, която подарих на лейди Тедж, сещаш ли се?

— Да?

— Мисля, че ще се наложи да пуснем ново, ревизирано издание.

Иван излезе с него в коридора. Дъв му махна за довиждане и хукна към асансьора, като вкарваше в движение кодове в комуникатора си. „Осем милиарда марки — помисли си Иван, — а той се тревожи повече за документите…“

Или за истината може би. А каква е цената на истината?

Освен скоков кораб Грегор осигуряваше на Арките военен пилот и екипаж, който да ги изведе до границите на империята при станция Пол. Това, предположи Иван, имаше за цел да гарантира, че Арките ще пристигнат: 1) там и 2) никъде другаде. Десетдневното пътуване щеше да е достатъчно да пратят теснолъчев сигнал напред и да си осигурят екипаж за следващия етап от пътуването. И да го проверят, надяваше се Иван, за евентуални връзки с изобретателни ловци на глави. Чер щеше да остане с другите Бижута, но Амири щеше да пътува със семейството си само до Комар, а там да се прехвърли на правителствен куриерски кораб до Ескобар, на разноски на империята, където да се присъедини, по живо по здраво, към клиниката на Дърона. И да го проследеше някой наемник дотам, той щеше да е проблем на Лили Дърона и Марк Воркосиган… или обратното. О, да, определено обратното, реши Иван.

Колкото до собствения му живот, той се опростяваше чудесно. Е, не чак докрай, да се надяваме. С известно безпокойство Иван взе асансьора във фоайето пред апартамента на майка си и тръгна към Тедж.

 

 

Тедж, след като й писна да слуша ентусиазираните брътвежи на Амири колко щастлив бил, че се връща на Ескобар, отиде във временната спалня на родителите си. Още преди дни, когато бараярските власти изринаха семейството й тук, апартаментът беше мебелиран набързо с легла, дивани и няколко стола под наем. Арките бяха разопаковали само част от багажа си, най-необходимото, хранеха се почти без изключение у лейди Алис. Никой не беше в настроение да пуска корени.

Баронесата и лейди Алис — или по-скоро личната прислужница на лейди Алис под надзора на двете дами — тъкмо приключваха със събирането на багажа. Баронесата казваше:

— … моят план беше съвсем друг, но и това ще свърши работа. Трябва да сме гъвкави, както обича да казва Шив.

Млъкна, когато Тедж влезе. И двете майки я погледнаха, лейди Алис — с весел блясък в очите, Баронесата — със стиснати устни, но без да е ядосана.

Лейди Алис, тактична както винаги, каза:

— Имам да погледна някои неща горе, Удин. Тедж, надявам се по-късно да поговорим. — Даде знак на прислужницата си, тя затвори куфара и я последва. Тедж не беше сигурна дали се радва, че са я оставили насаме с майка й, или не. Колкото и голям да беше апартаментът, Арките го бяха напълнили; това, плюс натоварената им програма през дните след неуспешния им набег срещу бункера и успешното им спасяване от почти сигурна смърт, й беше помогнало да избягва откровените разговори на четири очи с родителите си.

Баронесата подръпна късата си коса — нов за нея жест, който издаваше притеснение. Тедж горещо се надяваше косата й да порасне бързо.

— Приготви ли си багажа?

Тедж преглътна. Изправи гръб.

— Не. И не смятам да го правя.

Баронесата измери с поглед вирнатата й брадичка.

— Когато онзи ден с татко ти те насърчихме да тръгнеш с бараярския си съпруг, го направихме с надеждата, че така ще избегнеш ареста или каквото друго възмездие ни бяха намислили бараярците.

— Да, това го схванах.

— Определено нямахме предвид…

— Не сте го мислели? — подсказа й Тедж.

Баронесата се изкашля.

— Беше номер, Тедж. В онзи момент нямаше как да знаем, че нещата ще се развият толкова благоприятно за нас. Искахме да те защитим. И понеже ние не бяхме в състояние, надявахме се някой друг да…

„Да ми бъде бавачка?“ Да замести Риш?

— Разбирам. Но когато аз казах, че ще остана с Иван Ксав, имах предвид точно това.

Баронесата я прекъсна с жест.

— След час ще пристигнат колите да ни откарат на космодрума. Времето е крайно недостатъчно за договарянето на една толкова обвързваща сделка.

„Първия път я договорих за има-няма минута…“ Е, по онова време сделката изглеждаше временно решение.

— На теб колко време ти беше нужно да разбереш, че искаш татко? — попита Тедж във внезапен пристъп на любопитство.

— Това няма нищо общо — каза Баронесата. — Обстоятелствата бяха различни.

— Ясно — каза Тедж и прехапа устна да скрие усмивката си.

— Освен това да искаш някого не е като да уговориш сделката. Последното изисква планиране… действия… понякога, понякога…

— Гъвкавост?

— Да. — Осъзнала, че я отклоняват от темата. Баронесата направи обратен завой: — Както и да е, с татко ти си говорехме, че ако не искаш да се върнеш на Джаксън Хол, поне би могла да дойдеш с нас до станция Пол. Така ще прекараме още известно време заедно.

Тедж прикри навреме реакцията си, но вътрешно потръпна. Цялото й семейство, свряно на борда на скоков кораб, който по думите на Биърли не беше голям, без никакъв път за бягство. Като в подземен бункер, но още по-лошо. „Бяхме заедно двайсет и пет години, Баронесо. Не мислиш ли, че е време да прережем пъпната връв?“

— Мислех да се сбогуваме тук. Военният космодрум не е от най-гостоприемните, виждала съм го, а и вас със сигурност ще ви качат на кораба по най-бързия начин.

— Със сигурност — повтори като ехо Баронесата. Дори тя не би могла да отрече фактите, поне що се отнасяше до космодрума. — Това ми се струва прекалено прибързано.

— Минаха четири дни от фиаското. Ясно беше, че нещата отиват натам.

— Не, не беше ясно. Имаше вариант да ни тикнат в някой бараярски затвор. Което би изисквало един съвсем нов план за действие. Бяхме заети с това, а не да се сбогуваме с теб!

„Аз се сбогувах с вас. Но явно никой не е забелязал“. Макар че всички те си бяха имали други грижи, факт.

— Освен това знаеш, че страдам от скокова болест. А това са десет скока. Пет в едната посока и пет в другата.

— Ти… може пък да решиш, че няма да се върнеш. Може да промениш решението си, когато стигнем до Пол. Да решаваш свободно.

„Да, знаех си аз, че имаш таен план“.

— Това би означавало още скокове. А и… — Тедж си пое дълбоко дъх само отчасти за да събере смелост — тук също мога да решавам свободно. Тук и сега. И вече съм решила. — „Какво искаш, майко, да го изкрещя с цяло гърло ли?“

Не се наложи, за щастие. След кратка пауза Баронесата каза:

— Е, тук ще си в по-голяма безопасност, изглежда. Поне в близкото бъдеще.

Тедж си напомни, че семейството й няма да си отиде право у дома. Щяха да останат на станция Фел, където старият барон, поне докато държеше кормилото, щеше да им осигури безопасно, пък макар и временно убежище.

— Биърли ще е с вас — каза тя, а после млъкна колебливо заедно с Баронесата. — Той, както и сандъче с колко… четиристотин милиона бараярски марки?

— Това са само сто милиона, обърнато в бетански долари — не пропусна да изтъкне Баронесата. — Няколко сериозни подкупа, шепа компетентни наемници и край. Пет процента! Как ни преметна само онзи хитрец Грегор! — Което, съобрази Тедж, не беше непременно лична критика към императора.

— Сигурна съм, че с татко ще се справите някак — успокои я Тедж. — С парите имам предвид. И двамата сте много умни.

— Няма да е лесно — изсумтя Баронесата. — А когато пипна онези от Престен, възмездието ще влезе в учебниците по история.

— О, да, накарай ги да си платят — съгласи се ентусиазирано Тедж с надежда да тласне мислите на майка си в тази по-позитивна насока. По нейните стандарти тоест.

— Какво толкова намираш в това бараярско момче? — попита войнствено Баронесата въпреки усилието на Тедж да я отклони. — Не ми изглежда достатъчно амбициозен.

— Мм — каза Тедж. „Недостатъкът за един е предимство за друг?“ — Питаш защо го харесвам? Ами… сигурно заради всички неща, които той вижда в мен. — „И които вие не виждате“.

Баронесата я измери с поглед.

— И какви са те, миличка? Освен фигурката ти, предполагам. — И помете с жест този аргумент като нещо, което е очевидно, получено е даром и има значение единствено за Иван Ксав.

„Много са, Баронесо“. От друга страна, имаше ли смисъл да си блъска до кръв главата в стена, която скоро щеше сама да се махне от пътя й? Съвсем скоро при това, само след един час. Защо да не подходи към проблема, както би го направил Иван Ксав? Да изчака, докато проблемът изчезне от само себе си? Чудесен подход, така спокоен. Двете с Баронесата да живеят на различни планети би имало много плюсове и един най-голям — че така най-сетне ще спрат да се измерват една друга и да си дялат треските. Усмихна се, наведе се напред и млясна майка си по бузата.

Неговата фигурка също не е за изхвърляне.

— Стига, Тедж! — И все пак ръката й се вдигна неволно към целунатото място.

Точно тогава баронът и Биърли се върнаха — баронът се разшета шумно още от вратата, — а Иван Ксав се появи по петите им и това сложи край на тежкия двубой майка — дъщеря. Засега. Поредният двубой. До следващия път. „Никога не се променяй, Баронесо“ — помисли си Тедж, с пълното съзнание че майка й няма да се промени, без значение какво си пожелава или не си пожелава дъщеря й.

Тедж, Риш, Биърли и Иван Ксав са събраха за няколко минути в хола до купчините приготвен багаж.

— Е, как мина със сер Имола? — обърна се Тедж към Би.

— Лаконично — каза Би. — Пратиха ме там като спирачка за дълги разговори, но присъствието ми се оказа излишно. Онзи тип се сдуха още след първото изречение. — Отнесе се за миг, после добави: — А и затворническото оранжево категорично не е неговият цвят. Всичко мина задоволително, много задоволително.

— Ами ти? — попита Иван Ксав.

Биърли направи гримаса, но погледът, който хвърли изпод мигли на Риш, притъпи жилото на демонстративното му възмущение.

— Аз ли? Аз се претрепах от тичане, какво друго. Ще трябва да наема фирма, която да освободи апартамента ми и да прибере всичко на склад. Приготвих си багажа снощи — на пожар, все едно се чудиш кое по-напред да спасиш от горяща къща. Официалната версия е, че съм се изнесъл по спешност, преди да ме арестуват по подозрение в съучастничество с твоите роднини с цел грабеж в големи размери. Ще ставам бараярски ренегат — каза и се изпъчи. — Нещо като укротяването на опърничавия.

— Сигурна съм, че ще се справиш добре — опита се да го утеши Тедж.

— Говорим за Джаксън Хол, по дяволите. Там враговете ги убиват и изяждат.

— Ние не правим такива неща! — възмути се Риш.

Би махна с ръка.

— Изразих се метафорично. — Макар да не изглеждаше докрай убеден в метафоричното естество на думите си.

— Е, ако усетиш, че губиш почва под краката си, просто почерпи вдъхновение от своя прапрадядо Кървавия Пиер — посъветва го Иван Ксав. И след миг добави: — Или от прапрабаба си. За теб и двата източника са подходящи.

Би го погледна и изсумтя.

Иван се ухили неустрашимо, после обясни на Тедж и Риш:

— Говори се, че Кървавия Пиер се боял само от двама души — от жена си и от Дорка Ворбара. Но за Дорка не е съвсем сигурно.

— Сериозно? — вдигна вежди Тедж. Златните чаши, с които бяха пили вода от тунела преди няколко нощи, започваха да придобиват ново, по-интригуващо значение.

— Фамилната история на Ворутиър — обясни Биърли — е христоматиен пример за ненадежден източник на информация. Не го слушай Ворпатрил. — После въздъхна. — Макар да е видно, че ще има още доста да го слушаш. Между другото, поздравления, Иване.

— Благодаря — отвърна любезно Иван Ксав.

А после стана време да се хващат на работа и да смъкнат куфарите в гаража, където три луксозни правителствени лимузини вече чакаха с отворени багажници. Бараяр ги изпращаше с почести? Тедж надуши дипломатичната намеса на лейди Алис: иначе като нищо можеха да натъпчат Арките в голям затворнически бус.

Двама мъже в сиво и сребристо пристигнаха с невзрачна наземна кола и прехвърлиха в багажника на една от лимузините две тежки кутии с печата на Деветата сатрапия. Познати кутии. По-старшият от новодошлите се приближи до барона и баронесата и отдаде чест.

— Негово величество императорът ви праща поздравите си, сър, мадам, както и този сувенир, който да ви напомня за Бараяр. С пожелания за добър път и успех.

Веждите на барона подскочиха. Тедж се опита да изчисли стойността на четиридесет и четири килограма стари сетагандански златни монети, било в бараярски марки, било в бетански долари, но бързо се отказа, защото познанията й за пазара на антикварни стоки бяха в най-добрия случай повърхностни.

— Две кутии от четиридесетте — измърмори баща й. — Точно пет процента. Колко прецизно от негова страна. — После се обърна към императорския гвардеец и каза с по-ясен глас: — Предайте на негово величество, че барон и баронеса Кордона са точно толкова щастливи да приемат подаръка му, колкото той е щастлив да им го даде.

„Малко остричко по ръбовете, тате, не мислиш ли?“ Но гвардеецът кимна безизразно и се качи при колегата си в колата. Тедж не се съмняваше, че ще предаде думите на барона дословно. Останалата, по-голяма част от договореното разплащане, щеше да пристигне по-късно и много по-скучно под формата на банков трансфер по теснолъчевите канали. Стойността на златото в двете кутии щеше да бъде удържана от общите пет процента, но извън това сметката щеше да е точна до десетичната запетая, в това Тедж не се съмняваше.

Лейди Алис и Саймън слязоха в гаража да се сбогуват лично. Баронът дойде при Тедж и Иван Ксав, които стояха един до друг.

— Разбрах — каза той, — че според бараярските традиции бащата трябвало да предаде булката на младоженеца. Това ми звучи сякаш… знам ли, сякаш бащите тук бързат да се отърват от щерките си.

— Това е просто израз, сър — увери го Иван Ксав с усмивка. — При висшите ворски сватби предварителните преговори относно детайлите могат да се проточат с месеци.

— Е, това звучи малко по-добре — каза баронът. — Вашият Грегор все трябва да е усвоил отнякъде уменията си в пазарлъка.

Иван Ксав добави, сякаш да го успокои:

— Пък и вие получавате Биърли в замяна все пак.

Баронът се усмихна.

— Да, знам… — После се обърна към дъщеря си. — Тедж, майка ти ми каза, че ти е предала поканата ни да дойдеш с нас до станция Пол?

— Да, татко — каза Тедж. — Но аз оставам тук. — Стисна здраво ръката на Иван Ксав и той й отвърна със същото.

— Тедж… докато човек е жив, винаги има шанс да промени решението си — каза баронът. — Ако някога решиш да се прибереш вкъщи…

— Благодаря ти, татко — каза Тедж и се запита колко ли червени точки е записала по кармичната си сметка, премълчавайки факта, че баща й все още не е осигурил дом, в който тя да се върне. Много, ако питаха нея. Водена от внезапен импулс, го дръпна настрани, сложи ръце на раменете му и го погледна в очите. Боже, наистина ли бяха на един ръст?

— Погледни го така, татко. Тръгвате си от Бараяр свободни, с безплатен полет и с щедра военна плячка. Да не споменавам тайния съюз с императора. Не се сещам за друг барон, който да е изтъргувал дъщеря си толкова добре. Това е кралска сделка, нищо че тук са склонни да омаловажават тези неща. — „Бараярци!“ — Дали щеше да получиш всичко това, ако не се бях омъжила за Иван Ксав, как мислиш?

— Мм…

— Сключихте страхотна сделка. Недейте да прецаквате нещата!

— Но аз не съм се пазарил! За него! — отвърна той с нещо средно между възмущение и безсилие. Не като барон, а като баща. — А винаги съм искал да сключа страхотна сделка за твоя брак!

— Знам. — Усети как ъгълчетата на устните й се вдигат нагоре. — Виж, Иван Ксав е подарък.

И се наведе напред — без да се повдига на пръсти — и го целуна по бузата. Това успя да го разсее, да отклони мислите му от безсмисления спор. Той я потупа разсеяно по рамото, а Тедж го поведе назад и отново хвана под ръка своя бараярски съпруг.

— Е… оставям я на твоите грижи, капитан Ворпатрил. — Баща й се здрависа официално с Иван Ксав. Присви очи, задържа ръката му и го прониза със студен поглед. — И гледай да се постараеш, защото ако чуя друго, ще те намеря, повярвай ми.

— В това изобщо не се съмнявам, сър! — увери го Иван Ксав. Трепна под тежестта на погледа и хватката на ръката, но само толкова, отбеляза си с гордост Тедж и каза през зъби:

— Това не е необходимо, татко.

— Да, да, Тедж, миличка…

А после всичко се сведе до последни прегръдки и целувки, сбогуване на висок глас и сълзи в очите, щракването на сребристите куполи, мъркащия звук на двигатели и… тишина. Златна като сетагандански монети, че и отгоре.

Иван Ксав изтри ръка в панталона си и попита жално:

— Вие джаксънианците така ли си казвате „обичам те“ — като питате „кого мога да убия за теб“?

— Не, само татко го прави — въздъхна Тедж. — Баронесата обаче е по-опасна. Тя може и да не те попита.

— Ъъ — каза Иван Ксав.

— Попрочетох това-онова от вашата история — каза Тедж и го прегърна. — Затова не ми казвай, че някои от твоите предци не са разсъждавали по същия начин. Като започнем с прословутия подарък, който твоята леля Корделия направила на чичо ти Арал за Зимния празник, а тя дори не е бараярка! Отрязани глави, моля ви се!

— Била е само една — възрази Иван Ксав. — А аз — добави и се изпъчи — съм един много по-модерен бараярец.

Тедж се усмихна широко.

— Не се съмнявам в това, лорд Ворпатрил.

 

 

Рано сутринта на следващия ден се явиха пред императора. Срещата беше много кратка.

— Ила? — каза Иван тотално объркан. — Къде, по дяволите, е Ила?