Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (23)

23.

Тедж откъсна поглед от сивия кръг прекрасно бараярско небе, насечено от силуетите на изтегляща се строителна техника, остави настрана безценните ножове на Иван Ксав и се приближи навреме да пресече зараждащата се караница между него и Биърли на тема „защо се забавихте толкова“.

— Видяхте ли Риш и Чер? — попита настоятелно.

Биърли се обърна и я погледна.

— Не. Не са ли с вас? Звездичка се надяваше, че може да са тук.

„Звездичка е спасена? И това е нещо…“

Тедж поклати глава.

— Бяха в тунелите, когато избухна бомбата — каза тя и посочи овалния отвор в стената. — Оттогава не сме ги виждали. Бяхме в капан тук заради покачващата се вода, а те… не знам.

— Видях само Звездичка — каза Би. — Тя е малко… тоест беше малко… сега чака горе с… с всички.

Измъкна се от сбруята си и тръгна с бърза стъпка към изхода.

Вторият войник, който междувременно беше коленичил до отвора към тунела и подреждаше някакво оборудване, вдигна отривисто ръка и каза:

— Моля изчакайте, сър. — Взе в ръце една дистанционна сонда и я насочи. — Тръгвай, Търсачке! — Малкото гравитационно устройство включи прожектора на муцунката си и излетя към сенките, а войникът насочи вниманието си към малкия контролен панел.

Иван Ксав хвана Биърли за рамото и го дръпна назад.

— Тези са от инженерния корпус — каза му тайнствено. — По-добре не им се пречкай.

— Но — заекна Биърли, — ако тя още е там, ъъ, ако те са там…

— Ако са там, след няколко минути ще го знаем, без да се налага да пращаме втори отряд, който да спасява първия. Лейди гем Естиф смята, че след експлозията и наводнението тунелите са опасно нестабилни.

Би помрънка още малко, после се огледа и опита да преброи наличните хора. Не му се получи от първия път, нищо че мърдаше устни и пръсти.

— Значи… всички Арки, включително ти, Иване, са налице, с изключение на Чер и Риш? А тези тримата? Кои са и откъде са се взели?

Имола и неговите две горили тъкмо идваха на себе си.

— Този е сер Виго Имола — каза Тедж. — Много лош човек, когото ИмпСи трябва да арестува незабавно. Другите двама са неговите злощастни наемници. Определено не са извадили късмет с шеф като него. Предполагам, че вече сами са стигнали до същия извод. Освен това Имола всъщност не е истинското му име.

— А, ясно. Така или иначе го търсехме.

Биърли тръгна към първия войник, който беше събрал Арките около себе си и ревеше по военному. Доста дружелюбно всъщност, но все пак ревеше:

— Слушай! Първо! Някой нуждае ли се от спешна медицинска помощ?…

Когато Биърли се върна, Иван Ксав попита:

— Е? Докато ние седяхме цяла нощ в съкровищницата и разсъждавахме върху истинската природа на богатството, какво правеше ти?

— Ами, полудявах в белите си ленени чаршафи, най-общо казано. Някъде около полунощ стана ясно, че всичките ми обекти на наблюдение, плюс тебе, са изчезнали едновременно. Още тогава разбрах, че става нещо. Малко по-късно пристигна първата непотвърдена новина, че някой се е опитал да взриви централата, доста некомпетентно. Не направих връзката веднага. Защото, така де, смятах, че съревнованието между Саймън и Шив е по-скоро на ниво идеи и логистика, без оръжия. Освен това подобен нескопосан опит за атентат срещу централата на ИмпСи не подхождаше на умен човек като Шив.

— Да, ако беше негово дело, сигурно щеше да се справи по-добре — съгласи се Иван Ксав.

— Всичко започнало, когато наземен патрул на ИмпСи отишъл да провери сигнал за необичайно високи енергийни нива в гаража през улицата. Момчетата изненадали четирима бандити, които тъкмо товарели припаднала жена в един бус. Което по принцип е работа на общинската полиция, но момчетата на Алегре са си такива, знаеш, обичат да пострелят на живо, да разнообразят скучното нощно дежурство. Плюс — както ми сподели един от тях по-късно, — че имало шанс дамата да им благодари. Свалили двама от бандитите, но другите двама се скрили в този ваш тунел и момчетата от ИмпСи ги последвали. Разменили си няколко залпа със зашеметители, после…

— После дошла изненадката — прекъсна го Иван Ксав. — Значи хората на ИмпСи са задействали бомбата?

— Трудно е да се каже чий изстрел го е направил — каза с известно негодувание Биърли, — защото понастоящем местопрестъплението е погребано под тонове кал. Така или иначе нечий енергиен лъч явно е попаднал върху старите експлозиви. Взривът е бил колосален и доста зрелищен, както разбрах. Наложило се да изкопават един от бандитите и едно от момчетата на Алегре, но…

— Някой пострадал ли е сериозно? — прекъсна го Тедж.

— И двамата, но ще оцелеят. През следващите два часа тънахме в догадки, никой не знаеше какво точно става и така докато медиците не успяха да свестят Звездичка. След това, както и сам можеш да се досетиш, стана страшно. Особено след като някакъв глупак… след като някой се сетил да звънне посред нощ на майка ти и Саймън.

— А — измънка Иван Ксав и пристъпи от крак на крак.

— Звездичка се кълнеше, че в бункера има оцелели, макар скенерите да не отчитаха нищо. Момчетата от спасителния отряд докладваха, че през тунела не може да се проникне, и тогава дойде ред на инженерния корпус. Горе е истински цирк, сериозно.

Иван Ксав погледна нагоре и изкриви устни. Отиде при първия войник и му каза:

— Съобщете на командващия си офицер, че районът трябва да се третира като зона на биологично замърсяване втора степен. Най-малко.

Войникът се обърна да го погледне.

— А вие сте?… О! Капитан Ворпатрил. Слушам, сър. — Вдигна комуникатора към устните си и предаде съобщението.

Войникът от инженерния корпус, който клечеше над контролния си панел, чу това и спря да диша, но след малко се отказа и продължи работата си.

Иван Ксав се върна при Тедж и Би и каза:

— Лично аз бих го обявил за пета степен, но бабо-тъщата ми едва ли би се съгласила. Да се надяваме, че втората степен ще обезкуражи кандидат-туристите, докато някой не смогне да организира екип от оценители, които да слязат тук и да направят инвентаризация. Това място ще има нужда от сериозна охрана. И от охрана на охраната.

— Е, Арките явно са уцелили мястото… — каза замислено Би. — Тук наистина ли има съкровище, или Звездичка е преувеличила от страх, че иначе няма да ви изровим?

Вместо да му отговаря с думи, Иван Ксав го заведе да му покаже кутията с печатни кинжали, към които, изглежда, беше развил собственическо чувство. Лицето на Биърли моментално се изопна.

— И това го намерихме в първия сандък, който отворихме, представи си — каза Иван Ксав. — Да не ти разправям какво имаше в другите. Плюс половин тон или там някъде златни монети от времето на Окупацията.

Биърли плъзна бавно поглед по морето от сандъци и кашони, после се дръпна настрани и на свой ред вдигна комуникатора си към устните си.

Тедж се върна при изхода и взе да се мотае около войника от инженерния корпус, който все така ръчкаше лостчетата и бутоните на дистанционното си, и го чу да казва:

— Браво, Търсачке, добро момиче! — После вдигна глава към Тедж с широка усмивка, която внезапно разкри истинската му възраст… е, не точно, момчето едва ли беше на четиринайсет… въпреки военната униформа. — Намерила ги е. Следват я насам.

Тедж и Биърли подадоха глави през отвора, вперили със затаен дъх поглед в тунела… и ярката светлинка, която се появи след малко… и двата кални силуета, които се влачеха изтощени и премръзнали след нея.

Биърли се пресегна и издърпа Риш през прага. Стройната синя жена, малко по-тъмносиня от обичайното, се хвърли на врата му и го зацелува трескаво.

— Ти ни спаси! — извика задавено Риш, твърдение, което незаслужено изключваше усилията на малката армия, участвала във въпросното спасяване, но Биърли не си направи труда да я поправя. Чер бе заобиколен от свой комитет по посрещането. Минаха цели няколко минути, преди да започне критичният разбор.

— Разчиствахме падналата пръст — обясняваше Риш — и видяхме в тунела светлини. Изтеглихме се назад чак до голямата тръба и се скрихме в най-голямото сляпо разклонение. В другия край на тунела настана врява, викове, престрелка и ние се изтеглихме назад… точно навреме, мисля… след взрива и двамата буквално оглушахме. Когато се престрашихме да погледнем какво става, тунелът към изхода беше затрупан от свлачище, а другият, към лабораторията, вече се пълнеше с вода. Върнахме се назад… и още назад… а водата се покачваше. После фенерчетата ни угаснаха…

Иван Ксав потръпна от див ужас, после спонтанно пристъпи към Риш и — за неин ужас — я прегърна.

— Ъъ, благодаря ти, Иван Ксав — каза тя, измъкна се от прегръдката му и го изгледа озадачено. После продължи с разказа си: — Бяхме в края на сляпото разклонение, стояхме и чакахме в образувалия се въздушен джоб, когато започна онзи странен звук и вибрациите. Продължи безкрайно сякаш, спираше и започваше. А после… все едно някой махна запушалката на вана. Водата се оттече и ние тръгнахме след нея. И тогава тази чудна малка сонда ни намери. — Риш се усмихна на момчето от инженерния корпус, което й отвърна със същото, но доста по-колебливо. Едва ли всеки ден му се усмихваха красиви синьо-златни дами със заострени уши, помисли си Тедж, или изобщо дами, без значение на окраската. Биърли, който определено не страдаше от подобен недостиг, взе студената ръка на Риш в своите и я разтърка грижовно.

Когато евакуационният медицински палет пристигна — беше от малките, за да мине през дупката в тавана, — Риш и Чер бяха първите, натоварени и изтеглени нагоре. Имола и компания бяха следващите — поотделно, всеки придружен от въоръжен пазач. След тях — баронесата и баба, после баронът и Амири, после Гъли и Смарагд. Перла беше следващата, заедно с Биърли, който бързаше да се присъедини към своите повереници. Тедж изчака Иван Ксав.

Двамата гледаха как евакуационният палет с Перла и Биърли се издига към дупката в тавана.

— Между другото — каза Иван Ксав някак отнесено, — имаше още нещо, което на всяка цена исках да направя. Да те заведа на танци. Така и не ни остана време да отидем. Мислех си за това. Нощес. За всички неща, които никога няма да направим.

„Години неща“. Започваше да подозира, че никога няма да се изчерпят откъм идеи за неща, които да правят заедно.

— Ще е страхотно. — Ръцете им се намериха. — Повече от страхотно.

— Разбрахме се значи. — Той стисна по-здраво ръката й.

Когато палетът се върна, Иван Ксав й помогна да се качи, съвсем като стар ворски лорд от времето на Изолацията, който помага на своята дама да се качи в каретата. „Лейди Ворпатрил. Бих могла да свикна с това…“

 

 

Евакуационният медицински палет си беше най-обикновена носилка, предвидена за един лежащ пациент или за двама седнали, плюс оператора в контролната седалка. Иван, седнал с кръстосани крака срещу Тедж, гледаше през прозрачния купол как се издигат през отвора в тавана на лабораторията и продължават нагоре през прясно изкопаната шахта с форма на разширяващ се конус. Момчета от инженерния корпус, яхнали малки гравипалети, пръскаха с нещо стените на шахтата, за да стабилизират и фиксират пръстта.

„Цирк“ беше меко казано, осъзна Иван със свито сърце, когато излязоха от шахтата и се издигнаха метър-два над ръба й. Голямата дупка беше прокопана в долната част на малкия парк, от който не беше останала и следа, защото другата му половина беше затрупана под тонове пръст, истинска планина, която преливаше отвъд границите му, по тротоарите от двете страни, че и по уличните платна, които бяха затворени с пътни барикади. Униформени от общинската полиция пренасочваха трафика, за щастие все още рехав в ранната празнична утрин. Паважът лъщеше мокър, но поне беше спряло да вали.

Тежки инженерни машини бяха паркирани навсякъде, войници бързаха насам-натам или просто стояха и зяпаха. Портативни прожектори на триножници къпеха в изкуствена светлина целия участък. На границата на бившия парк беше издигната брезентовата шатра на временен команден пункт, която на свой ред блокираше друга улица. Зад шатрата чакаха няколко наземни линейки, лампите им святкаха сънено. Във въздуха кръжаха скутери и леколети на службата за сигурност и общинската полиция, а отвъд тях, по периферията на „цирка“, кръжаха други летателни машини, без съмнение новинарски. И пак без съмнение операторите вътре запечатваха с камерите си чудатата сцена.

Докато Иван се чудеше накъде по-напред да погледне, се появи и екип от службата за биологична защита с все тежките костюми, скафандри и всичко; секунди след тях пристигна и група по-възрастни мъже без характерната военна осанка, които изглеждаха някак странно сред трескавата дейност под открито небе — Иван позна двама от тях, бяха старши служители в Имперската счетоводна служба. Двете групи моментално се скараха с инженерите кой има предимство.

Централата на ИмпСи надвисваше над всичко това. В добавка към удвоения пост при портата немалко офицери от ИмпСи, които едва ли имаха официална причина да са тук, седяха на стъпалата или се мотаеха покрай зидовете и зяпаха шоуто. Един черпеше колегите си с порционни блокчета за закуска, мярна Иван в движение, преди медицинският им палет се приземи между командния пункт и линейките.

Куполът се отвори, Иван помогна на Тедж да слезе и спря с жест един медтехник, втурнал се да им окаже първа помощ. Когато се обърна към командния пункт обаче му хрумна, че жестът може и да е бил необмислен — двамата наистина нямаха нужда от първа помощ, но малко тактическо забавяне би им послужило добре.

Цяла тълпа вървеше към тях. Маман и Саймън, който изглеждаше много сив и много напрегнат, предвождаха кохортата, а зад тях Иван мярна генерал Алегре и комодор Дъв Галени. И двамата бяха в пълна униформа, шинелите им се развяваха на студения вятър, но нито единият, нито другият беше смогнал да се обръсне — бог знае в какъв безбожно късен или ранен час ги бяха изритали по спешност от леглата. След като се изтръгна от трескавата майчина прегръдка, която беше с предимство, разбира се, Иван се обърна към смръщените си началници — не за да козирува, понеже беше с цивилни дрехи, но поне да им кимне подобаващо за поздрав. Тедж също получи прегръдка, с радост забеляза Иван. Саймън само му стисна мълчаливо ръцете — лицето му беше смръщено в нетипично изражение, — но прегърна Тедж — а кой мъж не би? Стори му се, че го чува да прошепва в ухото й: „Тедж, много съжалявам“, но не беше сигурен.

— Ворпатрил! — Алегре го погледна кръвнишки. — Ти ли си отговорен за тази каша?

— Боже мили, не, надявам се! — пламенно отвърна Иван. А после си спомни за всички документи, които беше подписал с такава готовност на космодрума преди… имаше чувството, че оттогава е минала поне година. Преквалифицирането от храбър спасител в подсъдим по обвинение на военната прокуратура можеше много лесно да изгрее на личния му хоризонт. Въпреки умората и силното главоболие Иван се опита да се овладее. Единствената му надежда беше несметното съкровище в подземния бункер да успокои духовете, но дотогава щеше да мине време.

А дотогава… ограничаване на щетите чрез разпределяне на вината. Така че Иван попита:

— Успяхте ли да разберете нещо повече за сержант Абелар и неговата бомба, сър?

— Какво? — стресна се Алегре, което даде възможност на Иван да разкаже тази част от историята и да я подкрепи с веществени доказателства във вид на кучешкия нашийник, който, за щастие, още беше в джоба му. Явно Звездичка беше стигнала само до онова за „скелета и старата бомба“. Алегре очевидно остана доволен да получи отговор на поне един от многото мистериозни въпроси, които разни хора му бяха задавали още преди съмване, при това въпрос, който едва ли би намерил отговора си отдругаде, защото след взрива от сержанта едва ли беше останало нещо, което да се подложи на ДНК анализ. От гледна точка на Иван, тази история с Абелар прехвърляше топката обратно в полето на ИмпСи, пък било то и с трийсетгодишна давност, което беше добре.

— Долу наистина ли има съкровище на стойност милиони марки? — попита Саймън. Галени надвисна над рамото му, впил блеснал поглед в Иван.

— Саймън, само в първия сандък, който отворихме, има неща за милиони. Говорим за стотици милиони, при най-песимистична оценка. — Иван се обърна към Галени. — Кутии, кашони и сандъци до тавана, пълни с документи, и бараярски, и сетагандански. Отпреди век. Ще минат години, докато ги проучите и архивирате. В един от кашоните намерих писмо от принц Ксав до принц Юри. — Извади сгънатото писмо от джоба си и го подаде на Дъв, който го взе, хвърли му един поглед и устата му, която се беше отворила да каже нещо — навярно за правилното съхранение на ценна стара документация, което не включва прегъване и престой в разни джобове, — така и си остана отворена. Иван никога не беше виждал Галени да се пули така.

От другата страна на улицата лейтенант Раудсеп — с крайно изтерзан вид — тъкмо вкарваше Имола и неговите мутри в една полицейска кола с помощта на двама навъсени патрулни полицаи; после се обърна и си проби път през навалицата към Иван.

— Лейди Ворпатрил добре ли е? Слава на небесата! Държа да отбележа обаче, че тези типове не са се промъкнали на планетата през никой от космодрумите, кълна се!

— Така е. Вероятно са дошли от северните предградия на Ворбар Султана. Местен боклук, както би ги нарекъл Шив. Шефът им, Имола, държи транспортна фирма там.

И понеже Раудсеп продължаваше да изглежда изтерзан, Иван добави милостиво:

— И митническата служба, и общинската полиция ще са дълбоко благодарни на ИмпСи във ваше лице, задето им ги поднасяте на тепсия. Контрабанда, заговор за отвличане… Имола очевидно е бил затънал до гуша в подобни деяния. Транспортирал е хора до други планети под формата на криотрупове, гадна работа. Подозирам, че и двете служби ще има да ровят със седмици покрай случая. А когато го приключат, ще има награди за заслужилите.

— Но аз нищо… не аз…

— Сега Имола е ваш. Който изпревари, той натовари, нали така.

Раудсеп хукна към полицейския бус, който тъкмо потегляше със запалени светлини. Иван пък беше доволен, че му е дал питателна храна за размисъл, която с малко късмет щеше да отклони вниманието му от необяснимия пропуск на капитан Ворпатрил да му предава шпионски доклади за житието-битието на роднините на жена си.

Биърли цъфна край Иван, устремил се към Тедж. Явно се беше опитал да вкара Арките в чакащите линейки, но Шив и Удин се бяха откъснали от стадото и го следваха по петите.

Тедж се огледа разтревожено.

— Арестуват ли ни?

Ако се съдеше по изражението на Алегре, тази идея определено му допадаше, но Биърли побърза да я успокои:

— Не. Или не още. Просто ще ви закарат в Имперската военна болница за преглед. Травми и прочие. А стои и въпросът с евентуалното биологично заразяване.

— И ти ли отиваш с тях? — попита го Иван. — Моля те, гледай по най-бързия начин да намериш някой достатъчно компетентен, който да поговори за това с лейди гем Естиф. Тя най-добре знае какво и как.

Биърли кимна, че е разбрал, и се обърна към Тедж.

— Тедж, ти ще дойдеш ли със семейството си?

Удин вметна:

— С татко ти смятаме, че трябва да останеш със съпруга си… лейди Ворпатрил.

Иван погледна Тедж. Родителите й най-вероятно се опитваха да я отстранят от законовите усложнения, които неизбежно щяха да погълнат останалата част от семейството. Стори му се обаче, че Тедж вложи и нещо повече, когато вирна брадичка, хвана го под ръка и каза:

— Да, точно това ще направя. Ще остана със съпруга си.

Иван сложи другата си ръка върху нейната и я стисна лекичко. „Да, стой си тук. Докато съм жив“. Срок, който изглеждаше насърчително по-дълъг сега, отколкото преди няколко часа, но Иван не смяташе да внася поправки в снощното си предложение.

Шив кимна отсечено, вдигна глава и срещна въпросителния поглед на Саймън. После му подаде голямата си лапа.

— Е. Тази наша малка игра се оказа истинско приключение. Справихте се отлично, капитан Илян.

Илян, хипнотизиран сякаш, стисна ръката му.

— Благодаря. Макар че по моя преценка вас ви подхлъзна най-вече лошият късмет. Освен това… възможно е играта, или сделката, още да не е приключила, барон Кордона.

Шив свъси чело, но все пак позволи на Биърли, който приличаше на овчарско куче пред нервен срив, да ги подкара към линейките. Удин хвърли последен поглед през рамо, очите й бяха присвити от подновен интерес. Линейките потеглиха в конвой, но без сирени и Иван си отдъхна. Точно в момента нямаше настроение за силни звуци.

Явно получил сигнал с висок приоритет по слушалката в ухото си, Алегре възкликна:

— Какво? Тук? Не, разкарай го! — След миг гърбът му се изпъна неволно в стойка мирно. — Да? Да, тук е. Не… ако позволите да възразя… Да, сир.

Последното беше казано с примирена въздишка, след което Алегре тръгна към шатрата на командния пункт.

Заради дочутия разговор Иван не се изненада особено, когато след няколко минути имперски гвардейци в черно-сребърни зимни униформи се появиха иззад ъгъла, яхнали гравискутери в кръг около дълга наземна кола. Колата спря безшумно до тротоара. Гвардейци и охранители от ИмпСи си размениха знаци и кодови реплики, след което куполът на колата, грейнала в сребърно въпреки утринния сумрак, се отвори достолепно. Грегор, с униформата на дом Ворбара, избърса лицето си и подаде кърпата на един напрегнат като струна мъж, в когото Иван позна личния му и верен до смърт камериер — други главнокомандващи може и да се явяваха небръснати по спешност, но не и този, поне ако зависеше от камериера му, — и слезе от колата под бдителните погледи на старшите си гвардейци.

Всички застанаха мирно, с изключение на лейди Алис, която кимна едва забележимо на величеството — при нея това се равняваше на реверанс. Алегре и Галени отдадоха чест. Грегор им отвърна с подобаващото императорско кимване.

— Иване! — каза императорът с глас, който не се извиняваше за радостта да го види жив и здрав. Прегръдката, която последва, също беше искрена. — Казаха ми, че са те извадили от гроба жив, но исках да се уверя лично. Лейди Тедж. Много се радвам. — Сведе глава над ръката й; тя успя да приклекне в приемлив реверанс.

Императорският поглед се спря върху Саймън, който наблюдаваше всичко това с крива усмивка.

— А, Саймън. Каква е тази история, по дяволите? — В погледа на императора ясно се четеше един въпрос, а именно „защо аз нищо не знаех за това?“. Добре, че не той беше под прицела на този поглед, помисли си Иван и потръпна. Е, сигурно щеше да дойде и неговият ред.

Саймън отвърна малко смутено:

— Обадих ви се с молба да се видим и си уговорихме обяд за утре, помните ли?

— Да?…

— Трябваше да го направя по-рано. А обяда да уговорим за вчера.

Грегор прие това с бегло кимване, което не вещаеше нищо добро.

— Ще обсъдим това. По-късно.

После плъзна поглед по разкопания пейзаж.

— Генерал Алегре… — Алегре се изпъчи вдървено. — Добра работа. — Генералът издиша скришом, а Грегор продължи: — Бих искал да говоря лично с ръководителя на инженерния екип.

Алегре забърза към командния пункт и доведе главния инженер, който дирижираше своя взвод от инженери и техници, пръснати из целия периметър. Иван го познаваше — полковник Ото, един от шефовете на столичното командване. Също като на Галени, и неговият военен чин беше подплатен с докторат. Беше с униформа под шинела — от черния наряден вид, разумен избор предвид обстоятелствата и подходящо опръскан с кал. Кал беше полепнала и по подметките на тежките му ботуши. Полковникът прие със задоволство високата оценка на императора за свършената работа, но и някак разсеяно.

И веднага щом императорското внимание се насочи другаде, дръпна Иван настрана.

— Ворпатрил. Какво можеш да ми кажеш за тази микоразлагаща гадост, с която си имаме работа? Онази жена, Звездичка, не ни помогна много, да не кажа никак.

— Прояжда дупки в земята. Разклонява се на случаен принцип. Мисля, че преобразува неорганичните вещества в стени на прохода, но не съм сигурен. Намерете лейди гем Естиф, по възможност преди пладне, и не й позволявайте да ви вземе страха. А, и пътьом вземете някой опитен биолог от Имперския научен институт. У нея има още от микоразлагащия агент — непременно го конфискувайте и го предайте на Научния институт. Приложението на това нещо в строителството би спестило милиони.

— Като инструмент? Или като оръжие?

Иван въздъхна.

— Има още работа по него, ако искаме да го използваме като инструмент. За оръжие е готово, мисля. Но наистина трябва да впрегнете умните глави от Научния.

Ото кимна нерадостно, но с разбиране.

Алегре се приближи с ръка на малката слушалка в ухото си.

— Ото. Едно от твоите момчета, капитан Рокс, чака на осигурения периметър. Ще говориш ли с него?

Ставаше въпрос за новия осигурен периметър, съобрази Иван, разширен заради присъствието, дай боже временно, на императора. Грегор разговаряше със Саймън и лейди Алис, хокаше ги, ако можеше да се съди по изражението му, а Тедж слушаше напрегнато и от време на време вмъкваше храбро по някоя реплика.

— Да. Да дойде — каза Ото.

Ако инженерът се познаваше по калта, значи Рокс беше нещо като дете чудо, помисли си Иван, когато капитанът се приближи с гравискутера си и слезе. В сравнение с него Ото изглеждаше артистично опръскан с цел декорация. Рокс и шефът му си размениха военен поздрав точно толкова формално и небрежно, колкото го правеха аналитиците от ИмпСи, когато ги чакаше работа. Забелязал новодошлия, Грегор се приближи колкото да чува разговора, но не толкова, че да го прекъсне с персоната си.

— Най-накрая проследихме тъпата отводнителна тръба, полковник — докладва задъхано Рокс. — Излива се в реката на километър под Звездния мост. Беше яко запушена, но преди около час изведнъж се отпуши. Изгубихме дистанционната сонда, калният порой я завлече. Слава богу, че още не бяхме пратили хора. Изчисленията ни бяха за дебит от един до три кубични метра в секунда.

Алегре, приближил се навреме да чуе последното, каза:

— При дебит от един до три кубични метра в минута водата ще се отцеди доста бързо, нали?

Рокс вдигна поглед, видя генералските нашивки на Алегре и очите на Хор върху яката и успя да козирува, както се полага. Генералът му върна любезно поздрава.

— Не в минута, сър. В секунда. И не е дъждовна вода. Кал. Много кал. Като… като кал под налягане. Когато тръгвах насам, струята се изстрелваше десетина метра право напред, преди да падне в реката.

Грегор, приближил се при тази омагьосваща словесна картина, спря и погледна към нещо отвъд улицата, килнал едва доловимо глава.

Алегре свъси чело.

— И откъде идва всичката тази кал?

— Това е добър въпрос, с който ще се заемем веднага щом отхвърлим последните ви пет спешни молби, генерале — каза полковник Ото. С всяка секунда изглеждаше все по-изнервен и измъчен. — А сега, ако може хората ми вече да се върнат на работа…

— Гай — извика Грегор на Алегре, все така вперил поглед през улицата. — Централата на ИмпСи винаги ли е била… знам ли, килната? Или е някаква оптическа измама?

Алегре се обърна да погледне… и застина хипнотизиран.

Грегор продължи неуверено:

— За пръв път гледам сградата от този ъгъл. Може да е поредната смътна диспропорция на Доно Ворутиър, плод на откачените му теории за психологията на архитектурата.

Иван също се обърна да погледне. Както и всички останали. Тедж, Саймън и увисналата на ръката му Алис застанаха до него.

Иван примигна. После примижа. Грегор имаше основание — лявата страна на сградата наистина изглеждаше малко по-висока от дясната. Или… дясната — по-ниска от лявата?…

В двора отвъд отворените порти на централата едно паве изскочи от настилката и се търкулна. След миг още няколко последваха примера му, съвсем като пуканки, които тъкмо са започнали да се пукат. Големи гранитни пуканки. Някакъв войник, който тъкмо пресичаше двора, извика и отскочи стреснато пред тази неочаквана бомбардировка отдолу нагоре.

Силен трясък… и широка пукнатина се плъзна на зигзаг по стълбището с ненормално високите стъпала. С ужасен пронизителен писък тежките бронзови врати на сградата се огънаха и помежду им зейна тясна пролука.

— Какво става, по дяволите?… — измърмори Алегре и тръгна напред.

Ото го сграбчи за лакътя и го дръпна.

— Не, сър!

— О, сякаш се изравни — каза Тедж. — Или… не…

— Не… — каза Ото, докато оглеждаше с професионален поглед назъбения от бойници покрив на централата. — Просто и другата половина потъва.

И от двата странични изхода се изливаха потоци хора в зелени униформи, при дебит, предположи Иван, от приблизително един кубичен метър в секунда.

— Напускат поста си? — каза Алегре, някъде по средата между одобрението и възмущението.

Саймън, прехапал долната си устна, каза колкото да освободи напрежението:

— Ако трябва да гадая, това са момчетата, отраснали в земетръсни райони, Гай. — И след секунди, когато потокът евакуиращи се намаля, добави под нос: — Онези, които още са вътре, навярно ще заслужат похвалата ти. Онези, които излязоха, лично аз бих повишил незабавно…

Алегре вдигна комуникатора към устните си. Говореше дрезгаво и млъкваше само колкото да чуе отговора. Полковник Ото хвърли още един опулен поглед на зрелището, после хукна към шатрата и комтаблата си.

Саймън гледаше с широко отворени очи как сградата продължава, много бавно, да потъва. Потъваше целокупно, без да се разцепи — старият Доно можеше да е бил луд, но не и некомпетентен. След още десетина минути, неизбежно и в тишина, нарушавана само от тихи ругатни и по някой вик от другата страна на ошипените зидове, земята погълна първия етаж. Бронзовите врати се озоваха в сутерена и продължиха надолу. Фризът над тях, онзи със запечените водоливници, изчезна, сякаш някой отмъстителен бог ги беше завлякъл обратно в преизподнята. Накрая потъването забави темпа си. Сега обитателите на третия етаж можеха да прекрачат през прозорците и да стъпят на земята, стига да имаше прозорци, през които да прекрачат. Вместо това няколко мъже се спуснаха с въжета от покрива.

— Е — каза Грегор задавено. — Това е… изненада.

Стряскащ кикот си проби експлозивно път през стиснатите устни на Саймън. Той затисна устата си с ръка и успя да каже с що-годе премерен тон:

— Боже, дано никой не е пострадал. — И развали всичко, като се изкиска отново, още по-силно. Лейди Алис го стисна за лакътя и го погледна с тревога.

Гвардейците на Грегор най-после успяха да го откъснат от хипнотизиращата гледка и да го качат в наземната кола. Заобиколена от ескорта си в черно и сребърно, колата се отдели от бордюра и бавно потегли. На Иван му се стори, че различава познато лице, залепило нос за прозрачния купол. Величеството зяпа ококорено назад чак докато колата не зави зад ъгъла на път към двореца.

— Няма никаква полза да стоим тук, Саймън, любов моя — каза лейди Алис след още няколко минути, преминали в мълчаливо зяпане. — Да си вървим, а? Вкъщи? Иване, понеже вече ви спасиха и прочие… Тедж, ще дойдете ли с нас? Нямам търпение да ни разкажете подробно за… за изпитанието си. А и ако потрябваме за нещо, там лесно ще ни намерят. — Хвърли още един изумен поглед през рамо към… към горната половина на централата на ИмпСи. Отряди на спешните подразделения — и военни, и общински, и всякакви — се тълпяха около сградата и се караха за най-добрия подстъп.

— Да, несъмнено ще ни намерят — каза Саймън.