Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Vorpatril’s Alliance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Сделката на капитан Ворпатрил

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Веселина Симеонова

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД — София, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-333-1

История

  1. — Добавяне

6.

— Тедж, махни се оттам, ако обичаш — извика раздразнено Риш. — Изнервяш ме така.

— Само гледам за Иван Ксав. — Тедж се хвана за парапета на балкона и проточи врат, загледана в забързаното вечерно множество на улицата долу. Сърцето й на няколко пъти беше трепвало от фалшива тревога — голямата височина объркваше перспективата и всеки тъмнокос мъж със зелена униформа, който излезеше от станцията на градския транспорт и тръгнеше в нейната посока, я изпълваше с краткотрайна надежда. Уви, нито един от тях не беше капитанът. Някои бяха твърде стари, други твърде млади, твърде едри или твърде слаби, а и никой не притежаваше характерния мек ритъм на неговата походка. И нито един не носеше пазарски торби. — Надявам се, че ще донесе нещо за ядене.

Риш скръсти ръце на гърдите си.

— Ако баронът и баронесата знаеха, щяха да подшушнат на нещастните ти ухажори да ти носят храна, а не да се фукат с високопоставения си произход и връзки.

Тедж сви рамене.

— Пет пари не давах за връзките и произхода им. Звездичка и Гъли си падаха по това, и Ерик. И баронесата. И без мен имаше достатъчно членове на семейството, които драпаха да изградят икономически империи. Семейните вечери приличаха на бизнес срещи. Заседания на управителен съвет. — Тедж отдавна се беше отказала от опитите си да вземе думата на въпросните семейни вечери. Тя не се интересуваше от окрупняването на империята, а роднините й не се интересуваха от нейното дребнотемие.

Гъли, чието пълно име беше Мерседес София Есперанца Хуана Палома, беше другата по-голяма сестра на Тедж, родена по времето преди баронесата да тропне с крак и да дръпне юздите на съпруга си, спестявайки на последните си няколко деца неговите пристъпи на вдъхновение относно имената. Или пък просто му беше скрила книгата, кой знае. Баронесата винаги я наричаше Мерседес, а татко им — още от мига, в който бе проговорила необичайно рано и повече не бе млъкнала, уви — я наричаше Малката ми умница, защото София означавало мъдрост, но веднага щом братята и сестрите й разбраха, че Палома означава гълъб, прякорът й се лепна и си остана. Е, освен когато Ерик й викаше Голи, за да я дразни, успешно при това.

„Успя ли да се измъкнеш, Гъли? Успя ли да стигнеш до планираното убежище? Или и твоето бягство се е вгорчило като моето?“ По-големите й сестри я бяха тормозили, разбира се, в границите на нормалното, но сега Тедж се тревожеше за тях, нищо че сърцето й беше разпарчетосано. Ерик… да знае, че не е успял да се измъкне, но без да знае как и защо, я влудяваше, превръщаше сънищата й в кошмари, а дните й изпълваше с терзания. Как е загинал? В бой? Или са го заловили и екзекутирали хладнокръвно? След като са го измъчвали? „Както и да е загинал, сега е отвъд скръбта и болката, борбата и съжаленията“. Минали бяха месеци и Тедж започваше да се примирява с тази студена утеха. Поради липса на друга. Амири… доколкото знаеше, другият й брат, Амири, беше добре. „А аз няма да предам новия живот, който ти си спечели толкова трудно, обещавам. Този договор е окончателен и безусловен“. Макар и сключен само с изтерзаното й въображение.

Надигна се на пръсти и отново проточи врат. Риш, която стоеше зад нея, облегнала рамене на стената, се размърда и изсумтя недоволно.

— А, ето го! И носи много торби! Големи! — Тедж изчака Иван Ксав да измине разстоянието до сградата с дългата си крачка, а когато се скри от погледа й, заряза наблюдателницата си и влезе в хола. Риш заключи решително балконската врата.

Ворпатрил нахлу с храната и няколко торби покупки, изпразни ги бодро на барплота, а Риш побърза да спаси кутиите от ресторанта, преди да са се пръснали по пода, и се зае да сложи масата.

— Тази вечер ще ядем бараярско гръцко — обясни Ворпатрил. — Поозорих се, докато го намеря. Добре, че един колега в щабквартирата ми отвори очите. Наш сержант, бараярски грък, чието семейство било в ресторантския бизнес у дома, се оженил за комарка и когато се пенсионирал, отворил ресторант тук. Горещо ми го препоръчаха.

— Бараярско гръцко? — попита Риш, вдигнала озадачено вежди.

— Най-малкият от нашите основни езици — обясни той. — Първопроходците пристигнали на Бараяр в четири отделни заселнически групи — руска, британска, френска и гръцка. По онова време на Старата Земя още имало национални държави. През вековете на Изолацията групите се смесили генетично — ефектът на основателите, сещате се, — но езиците се запазили, което и до днес е повод за разправии. Имало е и други езици в началото, по-малки, но те изчезнали постепенно в периода на Изгубените векове, както ги наричате вие, галактиците. Само дето ние не сме се губили, били сме си там. Просто възлената връзка не е била на мястото си.

Тедж се замисли над тази нова гледна точка, докато той продължаваше да вади пакети от торбите, сред които — със задоволство отбеляза тя — имаше пресни плодове, кафе, чай и ват-млечни продукти. За колко дни напред планираше този човек?

— За щастие — добави той — сме запазили националните кухни. Макар и модифицирани.

— Но не мутирали — измърмори тя.

— Ни най-малко — възмути се той, но ъгълчетата на устните му трепнаха и Тедж разбра, че шегата й не го е обидила наистина. Добре. Той извади още една голяма кутия и сгъна пазарската чанта. — Инстантна оризова каша. Това е традиционна бараярска закуска. И не само.

— Видях такава кутия в шкафа, но по-малка. Не бях сигурна как се приготвя и за какво служи.

— Затова ли не сте я яли? Чакайте, ще ви покажа… — Наля гореща вода от топлия кран в малка купичка, сипа от съдържанието на кутията, разбърка кашата и им даде да опитат. Тедж реши, че кашата има вкус на препечен картон, но капитанът сигурно я свързваше с топли спомени от детството и не беше редно тя да критикува „традиционната бараярска закуска“.

Риш обаче се намръщи.

— Доста безвкусно, ако питаш мен.

— Обикновено се добавя масло, кленов сироп, сирене, каквото се сетиш. А има и една студена салата с мента, кълцани домати и други работи. Задължително се сервира на сватби.

Гръцката храна от ресторанта изглеждаше доста по-обещаващо, а още с първата хапка сетивата й се разтопиха под атаката на чудесно ухание и вкус.

— Как приготвят оризовата каша за сватбите?

— Там оризът има друго предназначение. Не като каша. Боядисват зрънцата в различни цветове и ги разпръсват по земята около сватбените кръгове и прочие. Като символ на плодородие и благополучие, предполагам, стар обичай.

А също и храната, която да жертваш с най-лека ръка, помисли си Тедж, но не каза нищо.

Тази вечер Иван Ксав изглеждаше много по-спокоен. Чудно защо, запита се Тедж. Е, освен заради отсъствието на странния си приятел Биърли, който, изглежда, го вбесяваше. Опасявала се бе, че новината за истинската й самоличност ще го притесни, но може би капитанът мразеше тайните повече, отколкото мразеше лошите вести.

— Супер — каза той и се облегна доволно назад, след като ометоха храната от гръцкия ресторант. — Избрах този апартамент с идеята да вкуся от нощния живот на Равноденствие, но не съобразих колко кратки са нощите тук. Времето ти стига или да купонясваш, или да поспиш преди работа, но не и за двете. Така че кротките вечери у дома стават, стига да не си сам. Иначе бих умрял от скука.

Стана и се настани пред комтаблото.

— От братовчед си знам за едно танцово представление, което сигурно ще ви е приятно да видите. Опитвам се да намеря някое клипче…

— Само един братовчед ли имаш? — попита Тедж, надвиснала над рамото му.

— А, не. Откъм баща ми е само един, Майлс… е, той ми е втори братовчед, бабите ни са сестри. Този клон на семейството е бил окастрен сериозно по времето на Лудия император Юри и неговата война, която избухнала малко след края на Окупацията. По майчина линия имам няколко първи, но те живеят далече от столицата и рядко ги виждам. А, ето го!

Открил беше запис от представление на балетна трупа „Минченко“, от някакво място, наречено Съюз на свободните общини, или Квадикосмоса. Тедж никога не беше чувала за тях, но щом записът тръгна, Риш се приближи и каза:

— О! Генно създадените четириръки хора. Преди време барон Фел имаше музикантка квади, гледала съм нейно изпълнение. Свиреше на цимбал с четирите си ръце едновременно. Но прекрати предсрочно договора си и си тръгна. Повече нищо не чухме за нея. Не знаех, че могат да танцуват… — Намръщи се. — Как танцуват, като нямат крака?

— При нулева гравитация — каза Иван Ксав. — Така живеят, така работят, така и танцуват… братовчед ми и съпругата му са ги гледали на живо миналата година, в Квадикосмоса. Били там по… хм, по работа. По-късно ми разказаха подробно. Бяха много впечатлени.

Квадитата наистина танцуваха — държаха се за ръце, танцуваха поединично, по двойки, но най-впечатляващ беше груповият им танц. Костюмите им също бяха страхотни — разноцветни и бляскави като пъстропери птици в полет. В своите танци Бижутата също създаваха илюзията за полет… но тези танцьори наистина летяха, като ято. И Риш, и Тедж гледаха записа като омагьосани, Риш вмъкваше по някой развълнуван коментар, кацнала на ръба на стола си, а при по-сложните маневри размахваше несъзнателно ръце, имитирайки танцьорите.

Тедж седеше на дивана до Иван Ксав. Ръката му, преметната на облегалката, постепенно пропълзя надолу, а накрая полегна небрежно на раменете й. След кратък размисъл Тедж реши да не я маха. Докосването разбуди спомен от детството й, как гледа холовидео с татко си — изборът й на програми сигурно бе подлагал търпението му на жестоки изпитания, хрумна й изведнъж, — как седи, сгушена в него, той е топъл и по-едър от Иван Ксав, но излъчва същата, макар и едновременно с това различна миризма на мъж. Тедж не можа да реши дали споменът й помага, или напротив, но така или иначе за кратко й даряваше илюзия за мир.

Която, уви, скоро свърши заедно с представлението. Иван Ксав спря записа, а Риш каза:

— Колко дълго смяташе да останеш на Комар, капитан Ворпатрил?

— Мм? О. — Той изправи гръб, а Тедж се дръпна неохотно встрани. — Целият този цирк — годишната инспекция и конференцията след това — обикновено продължава десетина дни. Тук съм от, колко… — Устните му се движеха беззвучно, докато броеше на пръсти. — Седем нощи, включително тази. Не остава много. Струва ми се обаче, че Биърли ще приключи със своята работа преди мен. Изглежда, се е видял в чудо и гледа да ускори темпото.

— Значи това скривалище — Риш обхвана апартамента с изящен жест — ще си замине заедно с вас.

— Ами… Боя се, че да — каза той. — Бих могъл да предплатя за още една седмица, но… Реших да изчакам какво ще измъдри Би.

Риш стрелна Тедж с многозначителен поглед.

Иван Ксав се изкашля.

— Вие двете… мислили ли сте да сключите сделка с ИмпСи? Не само с Биърли тоест, а със Службата. Със сигурност знаете достатъчно неща, които представляват интерес за тях. Неща, за които ще платят щедро, по един или друг начин.

Тедж се намръщи.

— Едно от нещата, които мама и татко ни повтаряха непрекъснато, е никога да не разчитаме на сделка, в която двете страни са силно неравностойни. По-силната дере кожи, на по-слабата й смъкват и ризата от гърба. Вашата ИмпСи няма причина да е любезна с нас.

— Но няма причина да ви подложи крак — каза малко смутено Иван Ксав. — Аз поне така виждам нещата.

— Ами ако решат, че имат сериозна причина да се подмажат на новата Къща Кордона и че двете с Риш сме идеалната разменна монета за тази цел? Аз нямам нищо, с което да ги спра… нищо. — Тедж овладя гласа си, овладя и импулса си да погледне към балкона. Онова „нищо“ щеше да ги спре по най-буквалния и окончателен начин.

— Виж, знам, че всички в ИмпСи са гадни невестулки, но пък са невестулки с чувство за чест.

— Нали уж са служба за сигурност — възрази Риш. — Чувството им за чест не би трябвало да включва нищо извън интересите на Бараяр.

Иван сви безпомощно рамене, но не отрече аргумента й.

— Ще си помислим — каза Тедж. — Междувременно, искаш ли пръв да минеш през банята, капитане? Утре ще ставаш рано за работа.

Той си погледна комуникатора и направи физиономия.

— Май така ще е най-добре. — Стори й се, че му се иска да остане и да поспори още малко, но след кратко колебание преглътна каквото имаше да каже, стана и тръгна към банята.

Когато вратата на спалнята се затвори след него, Риш попита:

— „Ще си помислим“? Какво значи това? Наистина ще си помислим и вероятно ще приемем, или — не, благодаря, но засега ще го премълчим, поне докато не се доберем по живо по здраво до изхода?

— Ти да виждаш изход по живо по здраво? Защото аз не виждам.

Риш вирна брадичка.

— Утре. Мисля, че трябва да избягаме утре, веднага щом той излезе за работа. Парите в портфейла му ще ни стигнат да се придвижим до някой друг купол.

Трябваше да е купол със собствен граждански космодрум. Това стесняваше избора им до двайсетина куполни града, всичките големи, което беше добре, но нито един не беше близо до столицата. Тедж усети как сърцето й се свива при мисълта за поредното рисковано пътуване сред непознати, от никъде за никъде, със смътната надежда че враговете на тяхната изгубена Къща ще ги търсят… никъде.

— Откъде си сигурна, че не чакат точно това? Да се размърдаме? — попита Тедж. — Сигурна ли си, че не наблюдават него?

Риш поклати глава.

— Знам само, че добрите ни варианти се изчерпаха доста отдавна. Сега просто трябва да изберем най-малкото зло.

Тедж притисна слепоочията си. Главата я болеше.

— Ще си помисля.

Риш се тръшна на мястото си, жест, който само тя можеше да натовари с толкова силно неодобрение.

— И спри да се слагаш на бараяреца. Нито можеш да останеш тук, нито да го вземеш с нас, така че…

— О, значи само аз го правя? — каза Тедж. — Сякаш ти не си падаш по онзи негов приятел, невестулката. Дори аз го надуших.

— Не е вярно! — отрече Риш. — Просто смятам, че е… интересен. Ходеща човешка загадка, която… работи върху други човешки загадки. Нещо такова.

— Вади ги от дупките им? — подсмихна се Тедж.

— Очевидно — каза Риш и се намръщи. — Нас ни намери. Два пъти.

Тревожно наблюдение. Тедж още мислеше върху възможните усложнения, когато й дойде редът за банята.

 

 

Призори на вратата се звънна. Иван тъкмо се беше облякъл за работа, оставаше само да си обуе обувките. Звънна се продължително.

Биърли ли беше яхнал пак метлата? По това време на деня? Твърде късно беше да не си е лягал и определено твърде рано да се е събудил. Иван пристъпи тихо към вратата и този път погледна екранчето на охранителната система. Мда, Биърли беше, натиснал звънеца и пристъпящ от крак на крак. Дали пък не му се ходеше до тоалетната, спешно? „Ще ти се“. Иван отключи, вратата се плъзна, Биърли влетя в коридорчето и удари с юмрук бутона за заключване.

— Иване. Слава богу, че те хванах. Имаме проблем.

— Какво, нов проблем? Или още от вчерашния и онзиденшния? — попита Иван. Нямаше да се хване на поредното му театро, особено в този час на деня. Дръпна се да му направи път и Би се юрна по късия коридор, което Иван възприе като знак, че ще трябва да преосмисли горното. Биърли никога не се юркаше, той крачеше достолепно. Или лениво. Или се клатушкаше пиян, или изчезваше. Сега обаче изглеждаше съсредоточен на максимум, страховито фокусиран.

Двете жени, събудени от звънеца, се появиха на прага на спалнята. Тедж изглеждаше много сладка с рошавата си коса, топла и мекичка; намръщена обаче. А жена като нея би трябвало да посреща всеки нов ден със сънена и изкусителна усмивка. „Ще ми се да знаех как да й я доставя — помисли си Иван. — Знам как, по дяволите; просто още не съм имал шанс да се проявя“. Риш си беше все същата, изящна, съсредоточена и в пълна бойна готовност секунди след като са я изритали от леглото. И двете бяха с късите потничета, които използваха вместо пижами, и с нахлузени набързо широки панталони по комарската мода. Щом видя Би, Риш прибра зашеметителя си в джоба на панталона. Тедж не носеше сутиен под потничето и ефектът при всяка крачка приковаваше погледа по един чуден начин. „Не сега“ — каза си Иван. На онази част от себе си, която винаги разсъждаваше самостоятелно, без връзка с главния мозък.

— Какво става? — попита Риш.

— Тео Вормерсиер е действал през главата ми — каза горчиво Биърли. — Когато моите наемници се провалиха, вместо да се обърне към мен за друго решение, е приложил една, по негово мнение, гениална идея. Предал ви е на комарската имиграционна служба като незаконно пребиваващи, заедно с описание и имената, които ползвате тук. Сметнал, че имиграционните ще му свършат мръсната работа по намирането ви, а после той ще ви отвлече незнайно как от ареста.

Очите на Тедж се разшириха. Риш застина, неподвижна като статуя.

— Е, и? — каза Иван. — Сега са на сигурно място. Имиграционните няма как да разберат, че са тук… или има?

— За жалост имиграционните имат обща база данни с куполните ченгета и твоето име, което ти така предвидливо си им предоставил, е изскочило веднага. Служители на имиграционната служба ще те посетят още тази сутрин.

— Значи пак ще трябва да ме намерят в службата. Защото у дома няма никой, нали така?

— Ами ако разбият вратата и претърсят апартамента? — попита уплашено Тедж. — Тук няма къде да се скрием.

Погледът й се стрелна към балконската врата. Бледите цветове на зората се боричкаха за надмощие с градското осветление.

— Не могат да влязат просто така. Без заповед за обиск или нещо такова — каза Иван, но малко притеснено. — Нали?

— Иване, тези хора издават заповеди за обиск — отвърна нетърпеливо Би. — Нямат почти неограничената власт на ИмпСи, но и тази, която имат, е достатъчна за целта. Сега правомощията им са дори по-големи, отколкото когато Комар е бил независима планета. Дори не се налага да влизат с взлом — просто ще накарат домоуправителя да им отключи.

— Трябва да се махнем — каза Тедж. — Тук сме като в капан.

Иван я разбираше чудесно. Нищо, че апартаментът не беше тъмен, нито тесен, нито влажен… А и двечките не бяха сами все пак. Може би се оставяха да ги води страхът.

— Това дойдох да ви кажа — завърши Би.

— Чакайте, не — възрази Иван. Тръгнеха ли си, щяха да изчезнат, и тогава как щеше да открие отново Тедж? Явно умееха да се крият, иначе нямаше да са на крачка пред преследвачите си цели, колко… седем месеца? И може би Биърли имаше план — не би нахлул тук по никое време, ако нямаше план, нали? Някакъв начин да държат връзка с тях…

— Съберете си нещата — започна Би и точно тогава на вратата се звънна. Две позвънявания, решителни. Тедж подскочи, Риш се напрегна. Би се завъртя рязко. — Какво става, мамка му? Не може да са пристигнали толкова бързо!

Иван мина на пръсти по коридорчето и погледна екрана на охранителната система. Уви, посетителите му бяха познати. Инспектор Фано и патрулен инспектор Салмона, бодри и подранили, или мрачни и недоспали, по избор. Фано отново натисна звънеца, а Салмона потропа на вратата и извика:

— Ворпатрил? Отворете!

Без „моля“ и „ако обичате“, отбеляза си наум Иван, докато Биърли и жените се бутаха да надникнат над рамото му.

— Тези не са от имиграционната — каза Би.

— Да. Ченгета от куполната сигурност. Същите, които ме разпитваха онзи ден. Възможно ли е да са ги изпратили имиграционните?

— Не, те си имат униформени отряди за такива неща. Следват строга процедура. Това е нещо друго.

Още едно позвъняване, дълго. Салмона потропа отново.

— Ворпатрил? Знаем, че сте вътре. Отворете вратата.

Иван натисна копчето на интеркома и каза:

— Защо?

Би примижа.

Фано си пое дълбоко дъх.

— Имаме заповед за ареста ви. Както и правото да разбием вратата, ако не отворите.

— Арест!? За какво, по дяволите? Нищо не съм направил!

— За отвличане.

— Какво?! — викна вбесен Иван.

Фано издаде напред долната си челюст.

— Знаем, че ни излъгахте. Открихме записите от охранителната система на перона при Кратерното езеро. Ясно се вижда как вие и още един човек, засега неидентифициран, придружавате липсващата Наня Бриндис в една от колите на градския транспорт. Никой не е виждал Бриндис оттогава. Обвинението в отвличане е предостатъчно да разбием вратата ви, но аз имам наум друго обвинение, капитане. В убийство. И вие го знаете.

Иван изгуби ума и дума. Дишането му се ускори опасно, на ръба на хипервентилацията.

— Не отваряй! — прошепна Тедж. Не че Иван искаше да отваря. Би и Риш го завлякоха обратно в хола за кратко съвещание на тих глас.

— Трябва да ги пусна, разберете — каза в скороговорка той. — Първо, отказът да съдействам ще ми спечели още едно обвинение, и второ, Тедж, ти би могла да свалиш обвинението в отвличане, като им обясниш, че не съм те похитил, а просто съм те поканил. Да не говорим за обвинението в убийство, за бога!

— Не можем да ги пуснем — каза Тедж. — Те ще ни отведат!

— Кажи им го по интеркома — предложи Иван. Щеше ли това да свърши работа?

— Откъде да знаят, че не си опрял дуло в главата й? — попита Би, което не му помогна с нищо.

— И не ми казвай, че ще ни измъкнеш от ареста преди агентите на Престен! Дори не знам кое би било по-лошо — каза Тедж. — ИмпСи! Май ще е по-добре да рискувам с онези от Престен!

— Хайде без обиди! — възмутено възкликна Биърли.

Риш се завъртя, описа пълен кръг с широко отворени очи, сякаш се оглеждаше трескаво за въже, което го няма.

— Не можем да се измъкнем. Няма изход!

Тедж я хвана за ръцете, преди да се е завъртяла втори път около оста си.

— Май ще е балконът все пак. О, Риш, толкова съжалявам, че те въвлякох в това!

— Какво има на балкона? — започна Иван, но комуникаторът му го прекъсна със звън. Тази камбанка Иван не можеше да пренебрегне с лека ръка. Даде им знак да млъкнат. — Задръжте така! — После натисна копчето за приемане и каза бодро: — Да, сър?

— Ворпатрил!

Иван се люшна назад като от удар. Десплейнс никога не крещеше.

— Ъъ, да?

— Какво става, по дяволите?

— Вие в щаба ли сте вече, сър?

— Не, в квартирата съм. И току-що получих спешна сводка от комарския отдел на ИмпСи, че куполната служба за сигурност е повдигнала обвинение срещу моя адютант, което ме подсети да погледна съобщението от вчера. Градинско змийче друг път!

— Мога да обясня, сър. — На вратата се позвъни отново, чу се и силно тропане. Приглушени викове. — Но по-късно. В момента имам известни затруднения. — Иван преглътна и прекъсна връзката. Никога не беше затварял на адмирал, никога, най-малко на Десплейнс.

Тропането спря, гласовете — не.

— Трябва да барикадираме вратата. Да спечелим време — каза Иван.

— Време за какво? — попита Би.

— Време да измисля нещо.

— Ти да измислиш? Това може да отнеме цял ден.

Иван го изгледа отровно, стиснал зъби.

— Диваните — каза Тедж. — Заключващите кодове на вратата няма да ги затруднят. Трябва да направим истинска барикада. — Двете жени помъкнаха мебели към коридорчето. Биърли ги изгледа със съмнение, но паниката, която се просмукваше във въздуха, явно зарази и него, защото след миг-два се втурна да им помага. А Риш, дяволски силна беше за жена с този ръст…

Иван погледна екранчето на охранителната система. Двамата инспектори си имаха компания — трима мъже и една жена. Единият мъж беше домоуправителят на сградата. Останалите бяха с униформи, които Иван не познаваше. Новодошлите, изглежда, спореха за нещо с инспекторите от куполната, сравняваха официални на вид документи, чиито холограмни проекции трептяха над комуникаторите им. Какво беше това, някакъв нов вид дистанционно боричкане по видеото? Дуел за юрисдикция?

Иван сръга Биърли и му посочи екранчето.

— Тези от имиграционното ли са?

— Ъъ, какво?

Домоуправителят извади кодов ключ. Биърли бръкна под сакото си и измъкна зашеметител.

— Ще можеш ли да изпържиш и шестимата, преди те да изпържат теб? — попита разтревожено Тедж. Дали си представяше как двете с Риш успяват да избягат през купчината тела? Включително неговото и на Би?

Все така вперил поглед в екранчето, Биърли нагласи зашеметителя си на максимална мощност и опря дулото му в електронната ключалка. Оръжието изсъска гневно и след миг от механизма изскочиха искри.

— Да видим сега как ще отключи домоуправителят — каза той самодоволно.

— Ама ти ни заключи! — викна Иван. — Сега как ще отворя вратата?

— Няма да я отваряш! — каза Риш и метна още един тежък фотьойл върху купчината.

После всички се оттеглиха временно в изпразнения откъм мебелировка хол.

Тедж погледна Иван право в очите, пое си дълбоко дъх и отсече:

— Съжалявам, че трябваше да свърши така, Иван Ксав. Знам, че се опита да помогнеш. — И с тези думи се хвърли на врата му. Иван установи, че държи в прегръдките си едно топло и меко женско тяло, което при други обстоятелства би било първокласно преживяване. Но въпреки обстоятелствата отвори охотно уста в отклик на трескавата й целувка, докато ръцете й го притискаха здраво към най-прекрасния релеф на света. Иван нямаше идея какво става, но… „О, Господи, нека продължи вечно…“

Не продължи. Тя го бутна решително назад. Той успя да не изскимти.

— Това е то — каза простичко Тедж, обърна се, хвана синята си приятелка за ръката и кимна към балкона. — Време е, Риш.

Риш кимна мрачно, сурово. Двете тръгнаха към балконската врата. Би, след миг колебание, застана на пътя им.

— Къде отивате, мамка му?

— На балкона и оттатък.

— Ама вие нямате гравитационни колани! Нищо нямате! — възкликна Иван.

Тедж се завъртя и го изгледа с вирната брадичка.

— Точно така.

— Ама ние сме на двайсетия етаж!

— Да, достатъчно високо, надявам се.

— Ще се размажете!

Риш го погледна невярващо.

— Капитане, наистина ли загряваш толкова бавно?

— Но куполните ченгета ще решат, че аз съм ви хвърлил или нещо още по-лошо!

Тедж се поколеба за миг, но бързо се стегна и каза решително:

— Освен ако нямаш по-добър план, готов план, ще го направим. Докато не е станало късно.

— Ама вие… — Комуникаторът му зазвъня отново, настоятелно. Той отвори канал, извика: „Не сега, сър!“ и прекъсна връзката. След миг звънчето се чу отново, доста по-силно. Когато комуникаторът му звъннеше по този начин, Иван беше длъжен да отговори.

— Би, не ги пускай да излязат! — каза Иван, хукна към кухненския бокс, свали комуникатора от китката си, отвори хладилника, метна го вътре и тресна вратата. Комуникаторът продължи да припява, но много тихо и много жално.

Обърна се към жените и Би, който беше лепнал гръб за стъклената врата. Биърли и Риш се държаха взаимно на прицел със зашеметителите си. Оръжието на Риш трепереше. Тропането откъм коридора се беше засилило и звучеше различно, механично някак. Явно не използваха единствено юмруците си. Входната врата беше предвидена да задържи въздуха в апартамента, в случай че херметизацията на купола даде дефект. А не да спре ядосани полицаи ведно с персонала по поддръжка на сградата.

Беше зърнал нещо на кухненския плот… какво…

— Не стреляйте! — извика Иван. — И никой да не скача! Имам идея!

Това ги спря, пък макар и от едното любопитство, колкото Иван да се върне на бегом в кухнята и да грабне от плота оризовата каша — голямата кутия, която беше купил предния ден. Изтича обратно в хола, като я размахваше победоносно.

— Това ще свърши работа!

— Какво, ще ги замеряш с ориз? — Риш вдигна вежди.

— Или пък защо да не седнем и да не закусим по бараярски, докато чакаме полицията да разбие вратата? — добави Би със същия презрителен тон. Но и двата зашеметителя се смъкнаха една идея надолу.

Иван си затвори очите за двойната доза сарказъм — а той имаше богат опит в това упражнение, проклети да са, — пое си дълбоко дъх и каза:

— Тедж. Ще се омъжиш ли за мен?

— Какво?! — възкликна тя. Не беше от развълнуваните „какво?“, с които е редно да се посрещат подобни предложения, беше по-скоро от сорта „ти луд ли си?“. Иван се сви.

— Не, ще стане, казвам ти! Жена, която се омъжи за бараярец, автоматично получава бараярско поданство. Брачната клетва е фундаментална и по-силна от всички други клетви. Биологията преди политиката, един вид. Кажем ли си веднъж клетвите, онези от имиграционното не могат с пръст да те пипнат, камо ли да те арестуват. А онези от куполната няма как да арестуват мен. — Какво щеше да прави с Десплейнс беше друг въпрос. Комуникаторът му продължаваше да скимти откъм студеното си и самотно изгнание. Иван разкъса опаковката, хукна по чорапи из хола и почна да очертава кръг от ориз по килима.

— Не трябва ли да отидем някъде и да се регистрираме, да се подпишем в някоя гражданска служба? — попита Тедж. — Как ще стигнем дотам? Онези са пред вратата!

— Но не и пред другата врата — мрачно възрази Риш. Би опря решително гръб в стъклото, без да отлепя шашардисан поглед от оризовия кръг на килима. Иван не помнеше да го е виждал толкова опулен.

— Не, и точно в това е красотата! — обясни Иван. — Според бараярския закон хората си се женят сами. Обичай от времето на Изолацията, няма да разбереш. Изречеш ли думите, обвързваш се. Всеки си има Секундант — нещо като свидетел, — който застава до кръга, ти влизаш в кръга, казваш си думите, излизаш от кръга, и готово. Древните клетви са прости и кратки, макар че хората ги украсяват с разни допълнителни неща, за да удължат церемонията. Да се чуди човек защо, сватбите и без това са досадни. — Обърна се за подкрепа към Биърли. — Кажи им, че съм прав, Би!

— В интерес на истината… — Би се закашля, преглътна, после си намери гласа: — В интерес на истината е прав. Поне от законова гледна точка.

— Имам право на допълнителен билет за роднини, който се поема от Службата, до Бараяр — продължи Иван. — Там ще си на пет скока от преследвачите си, а щом си моя жена, ИмпСи ще ти осигури закрила, защото… ами, защото. Това ще ни спечели време. А щом решиш какво искаш да правиш, ще се разведем в окръжния съд. Не е толкова лесно като да се ожениш, признавам — бетанската ми леля все повтаря, че би трябвало да е обратното, — но граф Фалко е стар приятел на маман. За десет минути ще приключим, кълна се! После и двете ще си тръгнете по пътя.

— По пътя накъде? — попита Риш. Изглеждаше объркана.

— Не знам, някъде! Не мога да мисля за всичко в момента, ясно?

— О, значи не е завинаги… но аз не ви знам клетвите — каза тихичко Тедж. Гледаше го ококорена, запленена сякаш, хипнотизирана дори. Иван си даде сметка, че размахва празната кутия като диригентска палка в такт с вътрешното си напрежение.

— Няма проблем, аз ги знам наизуст. За последните десет години са ме влачили на стотина ворски сватби, може и повече. Сигурно и насън да ме бутнеш, пак ще ги издекламирам. Понякога имам кошмари на тази тема. Но на ченгетата няма да казваме нищо за развода. Не е тяхна работа.

Тедж погледна към балкона. Към него. Към балкона. Към него. „Защо изобщо се колебае?“

Откъм външния коридор се чу пронизителен механичен вой, сякаш някой режеше вратата с моторен трион.

— Не ми казвай, че би предпочела да скочиш от двайсетия етаж и да се размажеш на паважа, отколкото да се омъжиш за мен — продължи отчаяно Иван. — Смъртта не е за предпочитане пред мен, мамка му! Или този вид смърт поне. Мили боже!

— Ами Риш? — попита Тедж и вирна брадичка. — Не можеш да се ожениш и за двете ни… нали?

— Ъ-ъ — смрънка Иван. Метна умолителен поглед към Би, който вдигна ръка, сякаш да се защити от атакуващ го миниробот.

— Не — каза студено Риш.

— Благодаря ти — натърти Биърли. После се вглъби сякаш за миг. — Мисля…

— Ще, ще, ще… ще те наема за нещо, по-късно — каза Иван. — Камериерка? Много ворски дами си имат камериерки. Майка ми има. Което ще ти осигури трудов договор с бараярски поданик, ворски поданик, а с имиграционните ще се оправим по-късно. И от безопасно разстояние.

— А от ИмпСи кой ще ни защити? — попита Риш.

— Аз — заяви безразсъдно Иван. — Разни хора ми дължат услуги. А дори аз да не успея, познавам други, които могат всичко. Като се започне с приятеля на майка ми. Или се свърши с него, по-скоро. В краен случай. — „Определено ще е само в краен случай“. — Какво ще кажеш, Би?

Посоката, в която беше поел монологът на Иван, не се отразяваше добре на Биърли — горкият приличаше на хипнотизирана восъчна статуя. Но все пак съумя да размърда устата си и как иначе — това беше Би все пак, той винаги съумяваше да си размърда устата.

— Не знам кое бих предпочел — да присъствам, когато съобщиш новината на майка си, или да избягам от империята. Предвид факта, че ме правиш съучастник, натрапвайки ми ролята на свой Секундант, може би Старата Земя ще се окаже достатъчно далеч… или не, като се замисля… — Отърси се от парализата и се обърна към жените. — Неприятно ми е да го призная, но тази щура идея на Иван може и да сработи. Временно. Дългосрочните последствия ме хвърлят в ужас.

— А след онова, което направи преди малко — продължи Иван към Тедж, решил да пропусне покрай ушите си последните думи на Биърли, — трудно ще ме убедиш, че предпочиташ да целунеш паважа пред мен. — „Още усещам гъдел в устата“. — Не че ще се налага да ме целуваш, ако не искаш. Това… и другите неща… ще зависят изцяло от теб, уверявам те.

От коридора долетя нова доза трясъци и стържене. Риш облиза устни и каза:

— Направи го, Тедж. Така или иначе, скоро ще разберем дали номерът минава. А и времето ни за спорове свърши. Времето ни за ваната също. — Спусна предпазителя и прибра зашеметителя в джоба си в знак на мълчаливо примирение.

Иван протегна ръка на Тедж.

— Тедж, моля те. Нека пробваме.

Тя потърка чело и каза колебливо:

— Ами, добре…

Като за първото прието предложение за брак в живота му Иван остана с чувството за известна неудовлетвореност, но важното бе, че Тедж хвана ръката му и влезе в оризовия кръг.

— Би, Риш — почна Иван, — вие застанете от двете страни, един срещу друг. Свидетели сте, така че гледайте.

— Едва ли бих могъл да отклоня поглед — измърмори Биърли, после прибра оръжието в кобура си и застана на посоченото място. — Подозирам, че гледката ще се отличава с притегателната сила на железопътна катастрофа. — Риш завъртя очи — в съгласие? — после зае своето място.

— Добре, аз ще съм първи — каза той на кандидат-невястата си, — после ще ти помогна с твоята част. Думите са кажи-речи същите. Така. Аз, Иван Ксав Ворпатрил, в ясно съзнание и добро здраве…

— Това е за завещанията бе, човек — измърмори Биърли. — Нали уж каза, че знаеш клетвата.

Иван не му обърна внимание и продължи упорито нататък:

— Вземам теб, ъъ… как каза, че ти е името?

Би захлупи лицето си в шепи.

Тедж си каза името. Цялото.

— Вземам теб, Акати Теджасуини Джиоти гем Естиф Арка… — Успя да го каже правилно от първия път и дори не се задави с гем-частта по средата, ха! — за своя съпруга и другарка, отричайки се от всички други… — Клетвата се състоеше само от три изречения, които Иван успя да възпроизведе почти без грешка, а после преведе Тедж през нейната част: — … вземам теб, Иван Ксав Ворпатрил, за свой съпруг… — Държаха се за ръцете. Нейните трепереха. Неговите — също.

— Готово! — каза Иван. — Сега остава да се обявим за съпруг и съпруга пред свидетелите и аз да те целуна. Отново. Тоест за пръв път. Защото преди ти ме целуна, нали така? — Лепна се за устните й и завъртя очи към Биърли, който разбута с обувка ориза да отвори кръга. Двамата излязоха заедно от венчалния кръг, Би млясна Тедж по бузата на минаване, шестима бесни комарци се изсипаха с псувни в коридора на Иван и се юрнаха към тях с извадени зашеметители.

Иван извади пачка банкноти от портфейла си, тикна ги в ръцете на сащисаната Риш и добави:

— Наета си. Официално.

После, когато една жена в униформа посегна да хване Тедж, Иван възпроизведе страховит рев, копиран едно към едно от граф Фалко:

— Разкарай ръцете си от лейди Ворпатрил, жено!