Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (16)

16.

Чак когато се натъпкаха в асансьора към мансардния апартамент на лейди Ворпатрил, Тедж прошепна в ухото на Иван:

— Аз, ъъ, така и не успях да ги предупредя за Саймън.

— Какво?… — Иван се смрази. — За какво толкова си говорихте, че…

— За други неща.

Иван излезе от асансьора във фоайето, повел старшите Арки като квачка — пиленца.

— Е, вече е късно. — Този път Саймън трябваше сам да се справи със ситуацията. Или да не се справи. Тежките дървени врати се отвориха пред тях — явно някой стоеше на пост. Маман и Саймън чакаха един до друг в просторното антре. Откъм гостната се чуваше звън на чаши и тихи гласове, знак, че Риш и Биърли са доставили по живо по здраво остатъка от семейство Арка.

Тедж пристъпи храбро напред.

— Татко, баронесо, бабо, позволете да ви представя майката на Иван Ксав лейди Алис Ворпатрил и моя свекър-пастрок Саймън Илян, шеф на ИмпСи, сега пенсиониран. Лейди Алис, Саймън, това са лейди Мойра гем Естиф, Шив и Удин гем Естиф Арка, барон и баронеса Кордона. — Последното прозвуча с предизвикателна нотка; така де, тях едва ли можеше да нарече „пенсионирани“.

Саймън стрелна Тедж с изненадана усмивка, преди да застане до лейди Алис и да поздрави на свой ред чуждопланетните гости. Баронесата не трепна, когато се наведе да й целуне ръка, лейди гем Естиф също понесе стоически новината, но баронът — след бърз изненадан поглед към Тедж — пристъпи напред и стисна сърдечно предложената му ръка.

— Аха, онзи Саймън Илян, така ли? Шефът на ИмпСи с киборгския мозък? — каза със силния си басов глас. — Славата ви се носи чак до Джаксън Хол. На идване Иван и Тедж ни показаха сградата на ИмпСи, между другото. Доста е, хм, голяма. Една от забележителностите на Ворбар Султана, доколкото разбрах.

— Сградата вече не е моя, нито мозъкът, боя се. Извадиха чипа от главата ми преди четири години — каза Илян. — При пенсионирането ми.

Което отговаряше на истината, помисли си Иван, но само на малка част от нея.

— О — каза Арка. — Звучи ми малко драстично. Когато се пенсионират, повечето хора получават няколко заплати накуп или поне хубав часовник. Моите съболезнования.

— Няма нужда. Лично аз бях изключително доволен.

— Сериозно? — Двамата най-после си пуснаха ръцете и Иван се запита дали ръкостискането им не е било от типа „я да видим кой пръв ще счупи пръстите на другия“. Двамата лице в лице за пръв път — двама застаряващи сватове? — си беше стряскаща гледка. Арка беше едър, тъмен, напрегнат въпреки умората, открито опасен. Саймън беше слаб, прошарен, сдържан до степен на обезличаване… и прикрито опасен. Ефект, ни най-малко отслабен — дори напротив — от мисълта, че Илян не е толкова умствено благонадежден като преди… Иван си отдъхна с облекчение, когато — приключили с първоначалните любезности и освободени от горните си дрехи със съдействието на прислугата — гостите се изсипаха в дневната при другата част от семейството си.

Иван изостана назад и прошепна на Саймън:

— Защо се ухили така на Тедж преди малко?

Бегъл отглас от онази доволна усмивка пробяга по лицето на Илян.

— Защото за пръв път ме представят като нечий пастрок. Намирам го за… ласкателно някак.

— А ти… би ли искал да?… — попита изненадано Иван. Мнозина бяха намеквали за неизяснено синовните отношения на Иван с партньора на майка му, но самият Илян не беше обелвал и дума по въпроса, внезапно си даде сметка Иван. Нито веднъж.

— Както би се изразила лейди майка ти, думата не би била точна. И не е ничия грешка… — „или работа“, досети се Иван, макар добавката да остана неизречена, — освен на самите нас. От друга страна — Илян се поколеба за миг и извърна поглед; с известна неувереност сякаш… не, абсурд, — не държа да чувам неизбежното „ъъ“ преди „пастрок“.

„Ъъ“ — понечи да каже Иван, но бързо се поправи и вместо това закръгли едно „О“. На Саймън наистина ли му пукаше за това? „Очевидно“. Инвентаризацията на тромавите и нерядко тъпоумни определения, с които Иван беше представял Саймън на приятели и познати през последните четири години, беше милостиво прекъсната от Биърли, който ги наближи с бавна крачка.

Кимна смутено на Илян. Винаги беше забавно да видиш как обичайната самомнителна ирония на Биърли изчезва без следа, не само от изражението, а и от езика на тялото му, всеки път, когато се озовеше в близост до бившия шеф на ИмпСи. Явно Илян все още плашеше Би до мозъка на костите, въпреки че до неотдавна Биърли беше работил за него… или точно защото беше работил за него?

Иван обхвана с поглед гостите — Арките и Бижутата. Някои стояха до количката с напитките, други зяпаха през прозореца към мекия зимен здрач.

— Виждам, че си успял да ги доставиш целокупно. Маман ви е намерила автобус?

— Нещо като луксозна наземна баржа, да. Нито един не падна през борда — заяви с гордост Биърли. — Не защото не се опитаха обаче. Имаш страшно много зетьове и балдъзи, Иване.

— Да, и аз забелязах същото. — Иван си грабна едно питие и хвърли признателна усмивка на сервитьорката от фирмата за кетъринг, която майка му наемаше за всичките си хиперофициални приеми на правителствено ниво, освен когато използваше персонала на Императорския дворец. Жената му отвърна с майчинска усмивка. Саймън и маман действаха в синхрон, забеляза Иван — маман придружи баронесата и лейди гем Естиф до големия прозорец и взе да им сочи по-интересните сгради на Ворбар Султана, Саймън правеше същото с Шив, като и двамата тайно следяха отношението на старшите Арка с тяхната шарена сюрия деца. Бая поотраснали деца, като си помислиш. Въпросът беше дали майката, бащата и бабата ги виждат по този начин?…

Тедж разговаряше с брат си Амири и неговата джийвс-сянка Чер — или Оникс. Всички деца на Арка ли си имаха свое прикрепено Бижу? Тази семейна динамика беше нова за Иван и не се вписваше напълно в бараярските исторически прецеденти, касаещи признатите незаконни деца. Той обиколи младшата част от клана, разпита ги учтиво дали хотелът им харесва, дали са успели да поспят и нормално ли са пътували до апартамента на майка му, получи също толкова любезни отговори и тръгна към Саймън и Шив тъкмо когато Саймън казваше:

— Как точно ви спипаха Престен?

Шив въздъхна издълбоко.

— Оказа се, че поне отчасти е било заговор с вътрешно участие. Хора, на които имахме доверие… а не е трябвало.

— Неприятно. Но това може да се случи и на най-усърдно охранявания бастион. — Саймън вдигна смутено ръка към челото си, жест, който Иван не беше виждал от известно време. — Точно така съсипаха и моя чип.

— Чипът с фотографска памет, който са отстранили при пенсионирането ви? Мислех, че са го отстранили по заповед на императора. Нещо не схващам.

— Не беше точно така. Чипът стана обект на биосаботаж, изключително успешен саботаж, който го увреди непоправимо… Иван без съмнение си спомня онази част от историята много по-ясно от мен. — Илян го стрелна с остър поглед изпод притворени клепачи. — После разкашканите останки бяха отстранени хирургически, за щастие преди грозните странични ефекти да ме убият. Не по този начин бих избрал да се оттегля от Имперската служба за сигурност след четирийсет години работа там, нищо че отдавна си мечтаех за деня, в който ще се пенсионирам.

— А. Разбирам чудесно — каза искрено Шив.

Двамата вдигнаха за наздравица полупразните си чаши и ги пресушиха. Добрата фея с количката за напитки се появи като по магия, напълни чашите им, после отново изчезна.

Дървените врати в дъното на гостната се отвориха като завеси на театрално представление и разкриха сцената… добре де, масата… разтегната в голям овал и сервирана по всички правила на изкуството. Маман и нейните експерти по кетъринг насочиха отрепетирано гостите към местата им. Шив успя да прошепне нещо в ухото на Гъли, преди да ги разделят.

Иван с неудоволствие установи, че мястото му не е до Тедж, която седеше срещу баща си, когото настаниха в края на масата от почетната дясна страна на Саймън. Маман седеше в другия й край, с Мойра гем Естиф отдясно и Удин Арка отляво — или обичайният протокол се беше пропукал пред предизвикателството на многобройния клан Арка, или домакинята беше решила да заложи на по-небрежна подредба в семеен стил. Или това, или лейди Алис беше подредила гостите си според някакъв свой план, несъмнено консултиран с ИмпСи (в пенсия). Иван се озова сврян между тъща си и най-голямата си балдъза Звездичка. От другата страна на Звездичка седеше Биърли, а Смарагд го делеше от Риш. Чер, Перла, Амири и Гъли седяха отсреща, между лейди гем Естиф и Тедж. Масата беше твърде голяма и не предразполагаше към дълги общи разговори. Разговорите най-вероятно щяха да се разпаднат на две или три групи. Би, настанен по средата, или щеше да чува всичко, или да остане изцяло встрани от пренията.

Сервираха им гъста супа, подходяща за сезона, по рецепта, която традиционно се използваше на Зимния празник. Иван я позна веднага по божествения аромат — маман очевидно беше похитила Мама Кости за вечерта. „Да се надяваме, че Майлс няма да разбере“, помисли си. Риш тъкмо уверяваше Смарагд, че всичко щяло да „наред“, после онази част от сътрапезниците, чието обоняние беше подсилено генетично, се заеха благоговейно със супата.

Лейди Алис дипломатично подхвана разговора с най-неутралната налична тема — попита лейди гем Естиф дали й е харесало на Земята и дори успя да вмъкне Иван с няколко насочващи реплики относно престоя му там като помощник военен аташе преди десетина… не, преди повече от десет години. Бърз поглед изпод мигли предупреди Иван да пропусне интересните аспекти на престоя си, което едва ли беше необходимо — нужни биха били доста повече чашки, та Иван да разчовърка крайно неприятните си спомени от онзи етап на многообещаващата си тогава кариера. За щастие лейди гем Естиф му спести необходимостта да се включва в разговора — възрастната дама пое подадената й реплика и увлекателно заразказва за осемте си години в люлката на човечеството. За изненада на Иван лейди гем Естиф не беше прекарала това време в заслужена почивка и уединение, били те добре или зле финансово обезпечени, а беше завъртяла собствен бизнес в сферата на генетичните консултации.

— За да поддържам уменията си — обясни тя. — Които са трагично изостанали според сетаганданските стандарти, не толкова според земните. Макар че винаги съм се опитвала да бъда в крак с новостите. — Усмихна се доволно на шарените си внуци, наредени около масата.

Звездичка, която по преценка на Иван не пиеше, а се наливаше — освен ако нямаше някакъв генно подобрен сетагандански черен дроб, — вдигна очи и каза:

— Как изобщо е станало така, че със стария генерал сте родили Баронесата? По нареждане на твоето старо Съзвездие? Така трябва да е било… знае се, че висшите контролират много строго външните кръстоски.

— Не е така, скъпа. Макар че по онова време с моето Съзвездие отдавна бяхме тръгнали по различни пътища. Всъщност най-строгият контрол и прецизно планиране засягат вътрешните кръстоски, кръстоските между висши. При външните кръстоски е позволена известна свобода, дори се насърчават, с надеждата за случайни генетични подобрения.

Удин стрелна майка си с мрачна усмивка през масата.

— И беше ли резултатът удовлетворителен? В моя случай?

— Определено. Макар че по онова време мотивите ми бяха краткосрочни и емоционални.

Звездичка свъси чело.

— Значи си била влюбена в дядо гем Естиф, така ли?

Мойра гем Естиф махна с ръка сякаш да прогони тази досадна романтична представа.

— Рае гем Естиф не беше човек, в когото да се влюбиш. Бях убедена обаче, че той — както и всички ние, които решихме да останем на Комар, вместо да се върнем в империята — е платил прескъпо и ненужно за грешките на нашето висше командване. Чувствах, че поне тази негова загуба, свързана с Деветата сатрапия, мога да компенсирам.

Чер, който седеше до нея, я погледна объркано.

— Каква жертва?

Удин отпи от виното си, погледна с обич своя син-и/или-произведение на изкуството и каза:

— Какво, не си ли чувал тази история? — Иван съобрази, че Чер е последният Арка, по-млад дори от Тедж.

Всички се бяха умълчали, а сътрапезниците в другия край на масата бяха наострили уши да чуят продължението. Тедж се наведе напред и обходи с въпросителен поглед братята и сестрите си. Явно бабата не ги удостояваше често с разкази за младостта си, реши Иван.

— Това е една много бараярска история, пълна с пропилени възможности, излишни усложнения и завършила с провал, което май я прави особено подходяща тема за разговор тук и сега — каза лейди гем Естиф и хвърли поглед към домакина в другия край на масата. Саймън се усмихна любезно в отговор, но по погледа му личеше, че и той като другите е наострил уши. — Синът на генерала от предишна негова съпруга беше загинал във войната за Деветата сатрапия.

— Убили са го предците на Иван Ксав? — попита жизнерадостно Риш от своя край на масата.

— Отначало и ние мислехме така, но по-късно стигнахме до извода, че е загинал от „приятелски огън“. Не е ли това един забележителен оксиморон? Капитан гем Естиф изчезнал по време на тридневен отпуск. Обичайно вината за подобни изчезвания падаше върху партизаните или изчезналият се обявяваше за дезертьор — по онова време проблемът с дезертьорството ставаше все по-сериозен, — но Рае настояваше, че синът му не може да е дезертирал, а нямаше данни да са го убили партизаните. Доста по-късно, вече бяхме на Комар, ако не греша, един от приятелите на капитана ни довери, че синът на Рае си е имал бараярски любовник.

Възрастната дама млъкна и гребна от супата си; останалите сътрапезници, четиринадесет на брой, мълчаха хорово.

Лейди гем Естиф преглътна деликатно и продължи:

— Капитанът явно е бил проникнал отвъд вражеската линия в най-упоритото и дейно гнездо на бараярските партизани, за да търси своя млад мъж. Не е ясно дали е знаел, че градът е бил набелязан за унищожение от управляващата гем-хунта — генерал гем Естиф не беше част от нея, между другото, така че синът му не е получил информацията по тази линия, — и се е опитвал да измъкне любимия си от зоната на поразяване, или просто е извадил лош късмет. И въпреки ужасната ирония на обстоятелствата, довели до смъртта на капитана, Рае, изглежда, намираше утеха във факта, че синът му поне не е дезертьор.

Четиримата бараярци около масата не бяха по-тихи от останалите сътрапезници, помисли си Иван… но явно имаше разлика между заинтригувано мълчание и задавено мълчание, разлика, която беше онагледена в момента по най-добър начин. Ядреното унищожение на столицата на окръг Воркосиган беше искрата, подпалила разпокъсаната планета и обединила я за едно последно и успешно настъпление срещу сетаганданските окупатори.

— Теренът на Воркосиган Вашной е собственост на братовчед ми Майлс, между другото — отбеляза дружески Иван. Псевдодружески? Дори той не беше сигурен. — Зоната на поражение. Доскоро светеше нощем. Вече не.

— Сериозно? — каза съвсем спокойно лейди гем Естиф. — Е, поздрави от мен храбрия гем-капитан и неговия любим следващия път, когато прелетиш над онова място. Предполагам, че не кацате там.

— Да — отвърна Иван. — Дори сега никой не каца там.

Лейди Алис, жена с трийсетгодишен дипломатически опит зад гърба, изглеждаше така, сякаш току-що е открила ново значение на израза „тишина в ефира“. Но все пак направи храбър опит да се отърси от вцепенението си.

— Затова ли с гем-генерала сте взели комарско гражданство?

— Мисля, че Рае имаше по-прагматични съображения във вид на голям пакет планетарни акции с право на глас.

„Във вид на подкуп тоест?“ — запита се Иван.

— Самата аз не подадох молба за комарско гражданство. Сметнах, че правата, които получавам като съпруга на комарски гражданин, са достатъчни — продължи лейди гем Естиф. — По-късно, когато отидох да живея при Удин и Шив, въпросът за гражданската ми принадлежност и лоялност вече не беше… хм, на дневен ред. Истината е, че почти цяло столетие се подвизавам като човек без гражданство, което, уверявам ви, е нещо трудно постижимо в световете от възлената връзка.

— И още как — каза Илян от своя край на масата, без да крие колко е впечатлен от разказа на възрастната дама.

Следващото ястие пристигна и разговорът се разпадна на по-малки части — дамският край на масата обсъждаше сетаганданските генетични техники, прилагани при джаксънианските външни кръстоски, с кратко отклонение към последната бараярска мода в асистираната репродукция, а в другия край разговорът се завъртя около военната история и нейното финансиране. Колкото и да надаваше ухо, Иван чу само част от разговора на Саймън и Шив, който се въртеше около „общи“ спомени за пиратски набези и тайни Операции на ИмпСи в системата на Джаксън Хол. Спомените звучаха като анекдоти и вероятно бяха силно редактирани и от двете страни.

Иван реши, че е време някой друг да обясни произхода на топящата се в устата кленова амброзия, която им сервираха за десерт, но за негово облекчение гостите не попитаха за подробности, задоволявайки се с обяснението на лейди Алис, че лакомството е традиционен бараярски продукт. Присъствието на кленовата амброзия в менюто беше неизбежно, съобрази Иван, като се имаше предвид кой е главният готвач — чул беше, че Мама Кости получавала процент за популяризиране на рецептата.

Вечерята завърши без инциденти въпреки залитането на лейди гем Естиф към исторически трагедии със стара дата. Понеже стъпката се задаваше от старшите, вечерта очевидно нямаше да се проточи до малките часове, нито да се обърне в пиянски гуляй. Иван тръгна след Саймън, когато той покани Шив в кабинета си след вечерята — рядка чест, която бившият шеф на ИмпСи пазеше само за най-отбрани гости от висотата на Грегор, Майлс или чичо Арал. И сякаш не стигаше това, Илян извади бутилка още по-елитно бренди от лозята на окръг Воркосиган, толкова рядко, че дори си нямаше етикет, а единственият начин да се сдобиеш с него беше да го получиш като личен подарък от графа.

Бутилката и две чаши. Саймън дари Иван с най-влудяващия си любезен поглед и каза:

— Предполагам, че лейди Тедж би се зарадвала на присъствието ти, Иване.

Двамата се измериха с поглед, като Иван се опитваше да не фиксира своя върху бутилката, която се поклащаше небрежно в ръката на Илян.

— Аз съм дълбоко загрижен за бъдещето на Тедж, сър.

— Знам това, Иване. И то заема една от централните ложи в главата ми.

Иван не би могъл да изрече на глас: „Мама му стара, трябва да говоря с Шив! Чакай си реда!“ пред новоизлюпения си тъст, който следеше с нескрит интерес тази размяна на реплики; нито „Недей да забравяш, ако обичаш!“, докато Саймън го избутваше учтиво към вратата. Колко точно неща можеше да задържи Илян в централните си ложи напоследък и за колко време?

Тотално звукоизолираната — а също огнестрелно–, плазмо– и отровногазово изолирана — врата се затвори с решително плъзгане под носа на Иван и го остави да стърчи в коридора.

Биърли се появи отнякъде, леко отнесен.

— Къде изчезнаха Арка и Илян?

Иван посочи с палец към кабинета.

— Частна сбирка, изглежда. Обсъждат воркосиганското бренди и един бог знае още какво.

Биърли се втренчи във вратата с любопитство, което отстъпваше само на Ивановото.

— Ами… Илян. Надявам се, че държи ситуацията под контрол.

— Не съм много сигурен. Ти беше по-близо до техния край на масата. Остана ли с впечатлението, че Шив се опитва да преметне Саймън? Или да го привлече на своя страна? Прикрито, разбира се.

Би сви рамене.

— Естествено. Подобен подход е кажи-речи задължителен за Шив в момента. Опитва се да намери подкрепа за Къщата си в изгнание с цел да премахне втората част от горното определение. Не ми стана толкова ясно защо… — Би се поколеба, — защо Саймън като че ли също го ухажваше. И още по-прикрито, забележи. Освен ако не е просто навик.

— Неприятна мисъл. Как двамата се ухажват.

— Мда… Все едно гледаш как две жени се опитват да си направят бебе.

Иван се замисли върху тази крайно интригуваща и още по-разсейваща метафора.

— Това вече го правят. Тоест технологията е налице. Дори на Бараяр.

Биърли махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Мда. — Иван загриза долната си устна. — Ами ти? Арките знаят ли с какво по-точно се занимаваш? Професионално?

— Питаш дали Риш им е казала? Още не съм сигурен. Знаеш ли дали Тедж е споменала нещо пред семейството си?

— За теб ли? Нямам представа. Днес не съм имал възможност да разменя и пет приказки със собствената си съпруга! — Иван се поколеба. — Но знам, че са говорили за нещо.

— Ами, опитай се да разбереш, става ли?

— Шпионирането е по твоята част, ако не се лъжа — изръмжа Иван.

— Опитвам се бе, човек — изсъска Биърли.

— Виж, ти сам се издаде. На Комар. Изкара ми акъла тогава. Какво, опитваше се да впечатлиш синята хубавица с покъртителната история на двойната си идентичност?

— Тогава бяха само двете, а и изобщо не си представях, че ще се озоват на по-малко от пет скока до Ворбар Султана. Сделката ми се стори равностойна, а те изглеждаха склонни да съдействат. Така де, нямаше да се разприказват пред враговете си. Мислех, че ще е само за ден-два, после всеки ще си тръгне по пътя. Не предполагах, че Риш ще трябва да избира между мен и семейството си.

„Или че Тедж ще трябва да избира между мен и семейството си“ — успя да формулира наум Иван, преди една врата наблизо да се отвори и Биърли да си затвори устата с трясък. Високата канелена Гъли излезе от банята за гости, понечи да тръгне обратно към гостната, видя ги да се мотаят в коридора и свърна с усмивка към тях. Високите токчета я изравняваха по ръст с Иван — него гледаше право в очите, а Биърли отгоре надолу. Баронета София Арка в пълния й блясък. Странна титла беше това, помисли си Иван. Звучеше като „байонет“, което… май звучеше доста на място.

— О, Иван Ксав — каза тя и кимна на Биърли, включвайки и него в обръщението. — Каква приятна вечер след несгодите на нашите странствания.

— Радвам се — каза той. — Непременно го кажете й на майка ми. За нея гостоприемството е форма на изкуство.

— Това се вижда с просто око — отвърна Гъли с почти сетаганданско одобрение: — Партньорът на майка ви също е интересен човек — продължи. Ами да, Гъли седеше доста по-близо до Илян по време на вечерята. На мястото до Тедж, където би трябвало да седи Иван, а не тя или някой друг. — „Илян“ е име на… как беше думата за вашите бедняци… пролетарско име, нали така? Не е от ворите.

— След два пъти по двайсет години служба за империята мястото в нашата военна каста е гарантирано без значение дали имаш „вор“ пред името си — твърдо каза Иван. — Да си двоен двунаборник е достатъчно.

Гъли погледна Биърли за потвърждение на този културно обусловен детайл. Той кимна енергично.

— И все пак е само капитан. Дори след колко… четиридесет години. Двоен двунаборник, що за израз? Излиза, че е със същия чин като вас, нали така?

— Не — отвърна Иван. — Преди да се пенсионира, Илян беше шеф на Службата за имперска сигурност, което дори не е военен чин, а пряко императорско назначение. Илян замрази военния си чин на капитан, защото предшественикът му капитан Негри, който е бил шеф на сигурността при император Ецар — наричали го Чирака на Ецар, — също не е приел повишение във военната йерархия. Политическо решение. Защото и постът е в крайна сметка политически.

Гъли кривна глава.

— А вашият Илян? На него как му викат?

— Кучето на Арал Воркосиган — вметна Биърли и устните му мръднаха развеселено.

— Но… Воркосиган не е бил император… Той…

— Беше регент цели шестнайсет години, докато император Грегор навърши пълнолетие — услужливо я осведоми Биърли. — Много работа, никакви облаги. — Иван се запита дали последното не е дословен цитат с автор чичо Арал. Или леля Корделия по-вероятно.

— А как наричат настоящия шеф на ИмпСи?

— Алегре ли? Ами, викат му шефът на ИмпСи. — Биърли се сгъна в лек поклон, сякаш да се извини за нещо. — Боя се, че живеем в не толкова цветисти времена.

„И слава богу“ — помисли си Иван.

— Когато го назначиха, Алегре вече беше генерал. Не поискаха от него да се откаже от чина си, така че традицията на капитаните, изглежда, свършва с Илян.

Пълните устни на Гъли се нацупиха замислено.

— Струва ми се доста странно. Може би бараярските капитани са високо платени?

— Не — призна тъжно Иван. После добави, от страх да не изложи пред Гъли своя хм-пастрок. — Илян получаваше заплата на вицеадмирал, което си беше в реда на нещата предвид отговорността на поста му и количеството работа. — Или пък не? Трийсет години работа по 26.7 часа в денонощие, без почивка? Човек не се хваща на това хоро за пари. — Сега, след като се пенсионира, получава половината си заплата.

— И колко е това?

Иван, който се занимаваше най-редовно с ведомости и можеше да рецитира наизуст заплатите на всички чинове, настоящи и минали, каза:

— Сигурно би могла да го провериш някъде.

Биърли се поусмихна и примигна с ресници, което беше знак за Иван да продължава в същия дух.

— В такъв случай… той богат ли е извън заплатата си? — настоя Гъли.

— Нямам представа.

Гъли тръсна изненадано глава — кехлибарените й къдрици, събрани с шнола на тила, за разлика от дивия облак на Тедж, не успяха да подскочат достатъчно.

— Как може да не знаете?

— Предполагам, че има спестявания — вметна услужливо Биърли, разбърквайки какъвто там казан подгряваше, реши Иван. Самият той, волю-неволю, май щеше да види резултата. — Едва ли е започнал с много като млад офицер от пролетариата, но хората от тази класа обикновено са спестовни и живеят икономично. А и той нямаше никакви видими пороци.

— Нито тайни — вметна Иван. — Не е имал време да си отгледа пороци. — Не че Илян не умееше да пази тайни… дългогодишния си несподелен и неподозиран от околните пролетарски копнеж по лейди Алис например. Който тотално беше убягнал от вниманието на Иван, докато и двамата не сложиха картите на масата. Илян и собствената му майка.

О, добре де, един таен порок. И двамата бяха адски пияни на тържеството по случай рождения ден на Грегор преди две години, Иван — по навик и в името на традицията, пенсионираният Илян — защото дотогава винаги бил дежурен на тези тържества и сега за пръв път имал възможност да се напие, както сам обясни. Говориха за разни неща, които Иван забрави своевременно, а после незнайно как стигнаха до темата за чипа на Илян и каква част от съхраняваната в него информация се е изгубила безвъзвратно. И каква част Илян все още помни. Точно тогава Иван научи къде се пази най-голямата и най-тайна порнографска колекция на Бараяр.

„Не е като да съм я трупал нарочно, разбери — уверяваше го Илян. — Но проклетият чип запаметяваше всичко и не подлежеше на изтриване или редакция. Всичко и завинаги, без значение дали съм го видял неволно, или в резултат на лошо настроение, лоша преценка или лоша компания. Или във връзка с работата ми… боже, онези бяха най-отвратителните. Можеш ли да си представиш колко гадни записи от подобно естество е трябвало да изгледам за четирийсет години?…“

Има неща, мислеше си Иван, които никой мъж не бива да научава за друг мъж, дори за своя хм-пастрок, или най-вече за него. Случвало се бе разни хора — къде дискретно, къде направо — да го питат от колко време продължава онова между майка му и Илян, след неговото пенсиониране, когато връзката им беше станала… открита? Публична? Не демонстративна, защото лейди Алис никога не парадираше — обратното би било проява на лош вкус. По-скоро… кичеха се един с друг гордо, без да се крият и без да дават обяснения. В онзи момент обаче, на рождения ден на Грегор, Иван си помисли, че рисковете, свързани с предишната му работа, може би не са единственото наследство, което Илян е вкарал неохотно в леглото на своята високо уважавана ворска дама. За щастие на следващия ден Илян, изглежда, не помнеше нищо от разговора им — махмурлукът бил за младите, оплакваше се през стонове той, — а Иван с дълбока признателност не го подсети ни с дума, ни с поглед, ни с друго.

А когато се отърва от своя махмурлук, от поколенческия шок и от гадните — а може би не достатъчно гадни — образи, които въображението му раждаше на килограм, стигна до извода, че изповедта на Илян е прозвучала най-вече самотно.

Самият той напоследък все по-ясно съзираше един факт от живота — че да си женен за съпругата си е по-добре от това да си женен за работата си.

— Капитан Илян е… или е бил… умен мъж, нали така? — каза Гъли. — Човек би си помислил, че пост като неговия дава щедри възможности за лично обогатяване, особено ако си го заемал в продължение на трийсет години. Ако не директно, то чрез умело използване на вътрешна информация.

Беше знак за… за нещо… тази мисъл никога не се беше пръквала в главата на Иван. Ако не друго, Илян беше вложил адски много време и адски много енергия в борбата с корумпирани хора и с резултата от тяхната корумпираност; едва ли имаше нещо, което Илян да не знае за порочната страна на човешката същност. И все пак… само защото изслушваше хорските изповеди още не значеше, че е свещеник, нали така.

— Не — каза Иван след кратко мълчание, впил нокти и зъби в разклатената си вяра. — Неговата страст беше ИмпСи и той нямаше нужда от друга. Адреналинът беше неговият наркотик.

Биърли вдигна вежди.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Илян изглеждаше що-годе нормален само в сравнение с обкръжението си, състоящо се от най-пристрастените към адреналина наркомани в империята. Всички велики мъже са такива по необходимост, иначе имперският кон ще ги хвърли още на първата крачка. Така де, помисли си кого ръководеше Илян в тайни операции. И по чия молба.

— Това — каза Биърли — е добър аргумент.

— Но той вече се е оттеглил от всичко това — завърши Иван.

— Скромна пенсия за един верен имперски бюрократ? — Гъли вдигна вежди. — А в същото време майка ти е толкова богата?

— Това не я притеснява — заяви с твърд тон Иван.

— Но дали не притеснява него?

Иван отвори уста да отрече енергично, но изведнъж си даде сметка, че сред многото неща, които не знае за Саймън… е и това.

— Сигурен съм, че има по-важни неща, за които да мисли.

Гъли го дари с усмивка.

— Очарователно. — После махна с пръсти ала Шив, обърна им гръб и тръгна към гостната. Биърли направи неуточнена гримаса и тръгна след нея.

Иван изгледа за последно вратата на кабинета и ги последва.

Час по-късно партито се разтури, а Иван още не бе имал шанс да поговори насаме с Тедж. Саймън и Шив най-после бяха излезли от леговището на Саймън. Междувременно Биърли се беше изнервил още повече, принуден да слухти по периферията на чисто женския и въздълъг конклав между лейди Ворпатрил, лейди гем Естиф и баронеса Кордона, задушевна раздумка, в чийто край тричките вече си говореха на „ти“. Всички се изсипаха в иначе просторния, но сега внезапно отеснял коридор да си вземат връхните дрехи от ръцете на услужливата прислуга. Кристос се появи да заведе гостите до наземните автомобили, с които бяха пристигнали.

Саймън и Шив се разделиха с поредното озадачаващо ръкостискане. Докато тълпата се изнизваше през широката входна врата, Саймън се загледа замислено в широкия гръб на джаксънианеца, но после се обърна с лека усмивка към Тедж и й подаде ръка.

— Баща ви е много интересен човек, Тедж. Способен е да продаде слонове на цирков мениджър.

Тя му отвърна с усмивка, в която се четяха равни дози озадачение, благодарност и тревога.

— Мисля, че цирковите мениджъри биха искали да купят слонове, сър.

Усмивката на Илян се разшири.

— Да де.

 

 

Тедж успешно беше избягвала Иван Ксав през цялата вечер. Главата й беше замаяна още преди да пристигнат у лейди Алис, а гостито й причини допълнителен шемет. Басов акорд „Сетаганданско злато, сетаганданско злато, сетаганданско злато!“ беше звучал ударно в главата й, с по някое кресчендо „Заровено съкровище!“, редуващо се с минорното „Но ИмпСи!…“ Баща й, въпреки липсата на инструктаж относно сватанака си — и защо трябваше да стрелне Тедж с онзи намръщен поглед, какво беше виновна тя, че никой не я остави да обясни? — бързо се беше съвзел и двамата с Илян явно се спогодиха чудесно. Това беше добре. Нали?

При други обстоятелства Тедж би чакала с нетърпение да се гушне до Иван Ксав, да си поговорят на ушенце и после да… по чисто естетически съображения, ако не друго. Това време на денонощието й беше станало любимо, беше нещо, заради което да тръпне в очакване през деня. Не днес обаче. Докато тримата с Риш се изчакваха за банята, разговорът се въртеше около тривиални неща. Тедж първа се мушна под завивките. Нямаше нужда да се преструва на изтощена… сигурна беше, че само да се обърне на хълбок и да затвори очи, веднага ще…

— Тедж… — Другата страна на леглото изскърца и потъна под тежестта му. Само след миг обаче Иван Ксав въздъхна, стана, отиде до вратата на спалнята, отвори я и извика: — Хей, Риш!

— Какво? — отвърна му тя уморено и дори малко ядосано.

— Ти раздрънка ли се за Биърли? С какво си изкарва хляба тоест?

— Естествено, че не! Нали такава беше сделката. Да си мълчим за това. Не че фигурираше като изрично условие, но сметнах, че се подразбира.

Раменете на Иван Ксав се отпуснаха облекчено.

— А.

— Освен пред семейството, разбира се.

Раменете на Иван Ксав провиснаха умърлушено.

— Разбира се — повтори той под нос, после повиши глас: — Това прави още девет души, които знаят, нали?

— Супер, натуралът можел да брои.

Иван Ксав изръмжа и се дръпна от вратата, която се плъзна зад него.

Върна се в леглото, седна, опрял гръб в таблата, и впери поглед в Тедж на меката светлина от нощната лампа. Понеже погледът му заплашваше да пробие дупка между плешките й, Тедж се обърна по гръб.

— Тедж — започна отново той, колебливо, — възможно ли е баща ти да си въобразява, че може да подкупи Илян?

Ха сега де. Как да се справи с това?…

— Да го подкупи ли? Как ти хрумна да използваш тази дума? Човек подкупва някого, за да, за да… знам ли, за заговор, за престъпление някакво. Нещо политическо или военно в ущърб на Бараяр. — „Финансово“ не беше същото като „политическо“ и „военно“, нали така? — Татко никога не би направил нещо такова.

— Никога не би успял, бих казал аз. Ти нали си даваш сметка — а дано и Шив си дава сметка, — че лоялността и неподкупността на Саймън са били подлагани на натиск в продължение на трийсет-четирийсет години, безуспешно. Натиск много по-голям от онзи, който би могъл да му окаже Шив. Много по-голям, отколкото двамата с теб можем да си представим, Тедж.

— Е, и?

— И…

— Виж, баща ми не е глупав.

— Същото важи и за Саймън. — Иван Ксав изкриви лице в кисела гримаса, която никак не му отиваше. — Намислили са нещо, усещам го. Твоите хора… Арките.

— Дошли са на Бараяр да ни вземат, мен и Риш.

— Да, и това е друго, за което трябва да поговорим… точно този разговор репетирах цял ден, по дяволите, преди да изникне другото… Тедж, какво знаеш?

Тя го изгледа намръщено. Иван Ксав също не беше глупав.

— А ти? Участваш или не? — попита тя. Имаше ли изобщо смисъл да го пита? Той беше бараярец до мозъка на костите си, е, поне седем осми бараярец. Без съмнение щеше да поиска цялото съкровище за своята възлюбена империя, за своите си хора… нали точно това означаваше униформата, която обличаше всеки ден.

— В какво? Не мога да ти отговоря, преди да знам за какво става въпрос. Макар че очевидно е нещо незаконно, иначе досега да си ми казала. Някаква джаксънианска сделка, нали, под масата?

— Не мога да ти кажа, освен ако не участваш. Ако пък решиш да не участваш, тогава съвсем не бих могла да ти кажа.

— Женените хора — каза хладно Иван след кратък размисъл — не би трябвало да имат тайни един от друг.

Тедж започваше да се ядосва. Надигна се на лакът. Като никога, това движение не успя да отклони вниманието му от приказките.

— Та ти непрекъснато криеш разни неща от мен! Строго секретни неща от работата си например.

— Това е различно. Това е… негласно правило, не, изобщо не е негласно всъщност, а съвсем изрично правило: да не дрънкаш за служебни неща вкъщи. Или другаде. Не е като да крия тези неща от теб, защото така искам.

— Сигурно и без това са адски скучни.

— В по-голямата си част — съгласи се Иван Ксав с почти отклонено внимание.

— Освен онова, което говориш насън, може би.

Иван Ксав се вдърви, но не в онзи смисъл на думата. Всъщност въпросният му отдел в момента спеше дълбоко.

— Говоря насън? За класифицирана…

— Трудно е да се каже. — Тедж го цитира, наподобявайки акцента и интонацията му: — Не яжте това авокадо, адмирале, посиняло е. На сините очите им шарят.

— Този сън не го помня — измърмори с лек ужас Иван Ксав. — За щастие…

— И аз така предположих. Че сънуваш. Освен ако Бараяр не провежда някакви военни експерименти в областта на биоинженерството.

— Не знам за такова нещо. Не и с плодове поне. Онова авокадо… не мяучеше, нали?

Тедж го зяпна.

— Не знам. Ти каза само, че му шарели очите.

Иван Ксав й се стори необяснимо облекчен. После обаче продължи:

— Ако е нещо безобидно, няма нужда да се пази в тайна.

— Напротив, има.

— Каква например?

— Ами, знам ли, за да не се полакоми някой друг да открадне… каквото е там.

— Значи е нещо тогава, някакъв предмет.

Май нямаше голям смисъл да се щипе и да си казва: „Събуди се!“, при положение че главата й беше пълна с мъгла на изтощение. Въпреки това Тедж се опита.

— Не непременно. Хората крадат и идеи.

— Значи е нещо, което… според Шив и твоите хора може да помогне на каузата им, предполагам. Това звучи логично. Би беше прав, проклет да е. Това е единственото логично обяснение. Търсят нещо, което ще им помогне да си върнат Къщата. Ще им осигури средство за давление, за натиск… но не тук. Какво биха могли да търсят тук?

— Няма да си играя с теб на разпит с фаст-пента по това време на нощта. Нито по друго време.

— Виж сега, това всъщност е нещо като игра. На партита и забави. Фаст-пента или предизвикателство. Хората се редуват да си задават въпроси и или трябва да кажеш истината, или да приемеш предизвикателството. Не с истинска фаст-пента, разбира се. Освен ако партито не е специално. Трябва да питаме Биърли, той сигурно ще знае…

— Вие, бараярците, сте много странни.

— Да — съгласи се Иван Ксав с дълбока въздишка, после, изглежда, реши, че казаното може да се интерпретира като хула срещу родната му планета, и побърза да се поправи: — Не! Или най-малкото не сме толкова странни като джаксънианците. Или сетаганданците. — Добави нещо под нос, което май гласеше: „Трижди проклети галактически мутанти“, но го смотолеви толкова бързо, че Тедж така и не разбра дали е чула правилно. И по-добре.

— Проблемът не е само в Къщата — каза тя, след като мълчанието се проточи неприятно. — Престен държат Ерик и Топаз. Като заложници… или нещо още по-лошо.

— Значи… — В гласа на Иван Ксав се промъкнаха неудобство и несигурност. — Ерик може и да не подлежи на съживяване. А Топаз е… само Бижу, нали? Няма генетична връзка с Шив. Ти така каза.

Тедж се намръщи.

— Татко никога не е правил разлика между нас, децата. Иначе не би ни обърквал имената всеки път когато ни крещи заради някаква беля. — Спомените изплуваха веднага, заедно с интонацията и думите, дори гласът й се смъкна с една октава: — „Ти, Риш, Гъли, Чер, Смарагд… не… Тедж, да, Тедж… престани веднага!“ — Устните й се извиха в усмивка въпреки всичко. — Ако искаш, приеми, че е пастрок на Бижутата, макар че самият той никога не ни е делил, затова и ние не сме се замисляли по въпроса. Той, разбира се, вечно беше зает. Така че може би става въпрос за еднаква липса на внимание, а не за… Въпросът е, че… — Тедж окончателно изгуби посоката на мислите си.

— А майка ти? Тя бърка ли ви имената?

— Баронесата — въздъхна Тедж — никога нищо не бърка. — Замълча, после добави: — Трудно ми е да мисля за Саймън като за твой пастрок.

Иван Ксав размаха ръце.

— Ако бях на пет. Или на петнайсет. Когато Саймън се хвана с маман. Тогава сигурно щеше да е различно. По онова време исках да имам баща. На трийсет обаче можехме да бъдем само познати, най-много приятели, а той да е… съпругът на маман. Един вид. Хм-съпруг. Партньор. Нещо си. — Ново колебание, по-дълго този път. — Ако не броим трийсетте години преди това, когато ме е държал под око. Но пък Саймън Илян държеше всички под око. И не… не правеше разлика. Но Саймън… — Иван Ксав заекна, после продължи: — Даваш ли си сметка, че… не, това не мога да ти го кажа. Нито другото всъщност. Или… не, и това не мога…

Тедж, уморена и ядосана, и не само заради изминалия въздълъг ден, каза троснато:

— Ами спри да дрънкаш тогава и заспивай.

Иван Ксав изхъмка точно като… ами, точно като граф Фалко всъщност.

Легнаха си с гръб един към друг.