Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (18)

18.

На следващата сутрин се събуди в празно легло — отново — и в празен апартамент, с бележка, лепната на кафемашината и гласяща: „Пак ще шофьорствам. Т.“ Което беше по-добре от нищо, но поне едно „Целувки. Т.“ не можа ли да й се откъсне от сърцето, помисли си умърлушено Иван. Не че самият той беше подписвал бележки до Тедж с „Целувки. И.“, а и как да ги подпише, щом никога не беше излизал, без подробно да я уведоми къде отива, а не с няколко нечетливи драскулки върху хвърчащо листче. Снощи се беше прибрала много късно, пак заради семейно нещо си, и беше заспала веднага, без да поговорят, почти без прегръдка дори.

Иван си забърка оризова каша за закуска, което го подсети за импровизираната им сватба на Комар, което пък го наведе на мисълта дали кашата няма да е по-вкусна, ако я полее с малко бренди вместо с разтопено масло. „Не“. Никакво пиене призори, това би било лош знак, не че беше призори всъщност, беше си малко преди обед. Опита се да намери Тедж по комуникатора й, но без успех — машинката го изрита към гласовата поща. „Изрита“ — това също беше лоша дума. Нито — разни спомени надигнаха глава, макар и по изключение несвързани с Тедж — беше добър знак. Когато неговото уж небрежно: „Хей, Тедж, звънни ми. Аз съм Иван, съпругът ти, помниш ли?“ не предизвика реакция във вид на ответно обаждане дори след като Иван закуси, обръсна се и се облече, той събра кураж, излезе и тръгна по улицата към хотела на Арките.

Отвори му лично Шив.

— А, Иване! — И извика през рамо: — Удин, бараярецът на Тедж е тук. — Покани го да седне на един от фотьойлите в хола и му наля кафе; Иван го прие с благодарност.

Баронесата изключи комтаблото, седна до съпруга си на канапето срещу Иван и дари временния си зет с хладна усмивка.

— Отбих се да попитам къде е Тедж — обясни той. — Оставила ми е бележка, но не пише къде отива.

— Беше така добра — отговори му Удин — да изведе майка ми и Амири на разходка. Да разгледат забележителностите на града. Без конкретна цел, просто да пообиколят.

Е, това звучеше доста по-безопасно и безобидно от вчерашната… от вчерашното странно представление. Лейди гем Естиф не беше чак толкова страшна като за жена хоут… добре де, като за бивша жена хоут… а Амири изглеждаше най-нормалният в тази група откачени джаксънианци. Беше лекар все пак, че и амбициозен изследовател с галактическа кариера отгоре на това. Но Иван започваше да съжалява, че е накарал Тедж да изкара шофьорския курс.

— Не можахте ли да си наемете шофьор? — Стори му се, че прозвуча грубо, затова добави: — Ако искате, аз бих могъл да ви намеря някой добър. — „Капитан Раудсеп със сигурност би могъл да ви намери“.

— Може би по-нататък — каза Шив. — А и така Тедж ще има възможност да се наприказва с любимия си брат.

— Да де — измърмори Иван. Как да оспориш този аргумент? С което темата приключи в задънена улица. Той се замисли трескаво за друга тема. Не се наложи да мисли дълго. — И, ъъ… вие колко дълго смятате да останете на Бараяр?

— Зависи дали Гъли ще успее да ни издейства удължаване на извънредната виза — каза Удин.

— А, да — каза Иван. — И как вървят нещата?

— Бавно — отвърна Удин. — Гъли смята, че може би ще е добре да наемем местен адвокат. Каза, че утре или най-късно до вдругиден ще знае.

— Ами, майка ми вероятно би могла да ви свърже с добър адвокат — предложи Иван. Не че самият той държеше престоят им да бъде удължен. С едно изключение.

— Лейди Алис вече ни предложи услугите си — каза с усмивка Удин. — Майка ти е много любезна.

— Какво ще правите, ако удължаването ви бъде… — понечи да каже „отказано“, но в последния момент го промени на: — позволено? Едва ли бихте искали да се заселите тук за постоянно. Да подадете молби за имигрантски статут, да положите клетви на бараярски поданици? Тук на клетвите се гледа много сериозно, между другото.

Удин се усмихна малко загадъчно.

— Знам.

— Бих предпочел да избегна този вариант — каза Шив и черните му очи примижаха в израз на някаква емоция, която си остана тайна за Иван. — Но от опит знам, че е много важно човек да е гъвкав и да не си затваря нито една врата. Преди никога не би ми хрумнало да дойда на Бараяр, но е факт, че съм приятно изненадан. Прави са, като казват, че пътешествията разширяват кръгозора. Ако нито един от другите ни планове не сработи, ще се наложи да измислим някакво ново… начинание. — Плътните му устни се разтеглиха в подобие на усмивка.

Иван се опита да прецени какво влага в този термин джаксънианец, който вече си е проправил веднъж пътя до върховете на Велика къща. „И не е сам при това. Прибави в сметката и съпругата му“. Двамата определено бяха екип. Единствената що-годе позната му величина, с която да сравни Шив, беше клонинг братът на Майлс, Марк, отгледан на Джаксън Хол и истински гений в бизнес делата. Въпросното сравнение… не го успокои.

Зачуди се дали да не сложи картите си на масата. „Какво точно търсите под парка срещу централата на ИмпСи?“ Или да имитира пълно неведение? Имитацията на неведение му беше служила добре в миналото. Или да заложи на нещо по средата? И колко точно безпарични бяха Арките всъщност? Дали не би могъл да попита за това Раудсеп? Или Морозов?

„Мамка му, а защо да не попитам Шив?“

Облегна се назад, опря върховете на пръстите си, после си спомни откъде идва този жест и едва не ги стисна в юмруци, но все пак се сдържа.

— И… как стой при вас въпросът с парите всъщност? Затруднени сте, предполагам. Предвид дългия път, който е трябвало да изминете, и прочие. — Успя да се спре навреме, преди да ги е засипал с извинения за грубия въпрос, защото, като никога, Удин кимаше одобрително.

Шив също не пропусна реакцията на жена си. Вдигна широките си рамене и отвърна:

— Парите са относителна величина. Понякога ти стигат малко, друг път и много не са ти достатъчни. Зависи какво искаш да направиш с тях. Рисковият капитал… тук сигурно го наричате „семе за посев“ предвид селскостопанския характер на икономиката ви, да, този беше терминът… та въпросът е, че ако си стигнал дотам да посегнеш на първоначалния си капитал, няма да ти остане нищо, което да вложиш и завъртиш. Вашата валута, как беше, а, да, марки… бараярски марки, бетански долари, сетагандански реюли, няма значение, принципът е един и същ. На Джаксън имаме една поговорка — по-лесно е да направиш два милиона от един милион, отколкото две монети от една.

— За нас ключовият момент е да съберем достатъчен капитал — поясни Удин, — за да финансираме добре организиран контрапреврат, който да ни върне собствеността върху Къща Кордона. И в момента имаме, как да се изразя, скрити ресурси и потенциални съюзници на Джаксън, но те няма да сработят, ако се появим там обезоръжени, осиротели и отчаяни.

— Дали ще постигнеш успех, или ще се сринеш в нищета зависи от ключовия момент, от подготовката — каза Шив. — В този смисъл и успехът, и провалът са вторични величини. Самият аз започнах от нулата. И не смятам да се връщам там, никога. По-добре да умра.

Джаксънианска решителност грейна в очите на Шив и странно защо подсети Иван за братовчед му Майлс. Мда, хора, за които провалът е равнозначен на смърт.

Иван имаше известна представа за факторите, които бяха оформили Майлс по този начин, нищо че за страничния наблюдател братовчед му беше привилегировано дете на богати и влиятелни родители. Основният фактор бе носил името „генерал граф Пьотър Воркосиган“, страховит старец и силен, но все пак подвластен посвоему на традиционната бараярска враждебност към всякакви вродени мутации, чието рядко и скъперническо одобрение неговият невръстен внук мутант беше печелил със също толкова страховити подвизи или поне със сърцераздирателните си опити да ги постигне. Сърцето си Майлс беше опазил, но крехките му по онова време кости често ставаха жертва на несъразмерните му амбиции. Пак по онова време Иван си имаше списък с хора, които да избягва на всяка цена, и граф Пьотър заемаше челното място. Майлс, уви, беше лишен от тази възможност, горкият дребосък.

Така че какво беше оформило Шив, какво беше натегнало до скъсване неговата пружина? И на Удин? Май беше по-добре да не знае.

— Капиталът, достатъчен за разпалването на една малка война, не е ли достатъчен за, знам ли, да си купите някой хубав тропически остров и да се оттеглите? — не се сдържа Иван.

— Докато онези престенски копелета държат две от децата ни за заложници? — сърдито попита Шив.

— Да не споменаваме моята коса — вметна Удин и подръпна късите си кичури. Шив погледна изпод вежди жена си, взе ръката й и я целуна, а Иван за пръв път се запита: „Какво друго си загубила, Удин, освен косата си?“ Но каквото и да беше изтърпяла Удин в ръцете на своите врагове, отрязаната коса щеше да е единственото, което тя или съпругът й биха споменали на глас, в това Иван не се съмняваше.

— А. Да — каза той. Значи не беше само заради парите. Имаше и кръв в цялата история. Самият той знаеше много за кръвта.

Но пък разговорът дотук му даде представа какво търсят Арките под онзи парк, на какво се надяват. На капитал, достатъчен за разпалването на малка война. Или за тропически остров, ако това ти е по вкуса. А тези двамата определено не приличаха на хора, които си падат по цветни напитки с парченца плод на клечка.

— Но, ъъ… няма да е необходимо и Тедж да идва с вас, нали, за онова?… Така де, за нея ще е много по-безопасно, ако остане тук, на Бараяр. — „С мен“.

— С теб? — каза Удин и повдигна вежда. Иван потръпна.

— Аз, ъъ… много я харесвам — изломоти. Зачуди се дали да добави, че майка му и „пастрокът“ му също я харесват, или така само би повишил залозите на сделката.

Удин се облегна назад.

— Значи… я харесваш достатъчно, за да поискаш от нея да зареже семейството си и остане с теб… харесваш ли я достатъчно обаче, за да зарежеш своето семейство и да тръгнеш с нея?

— Е, той е преминал през военно обучение, да — каза Шив. — Не е ясно обаче колко боен опит в реални условия има зад гърба си.

Иван преглътна в опит да събере разпиления си кураж.

— Не бих имал нищо против да оставя семейството си и да ида някъде с Тедж, но… не на Джаксън Хол. Там… не би ми харесало.

— Хм — каза Шив нееднозначно и се отпусна, макар че Иван така и не беше видял кога се е напрегнал.

— Вижте — каза той, — тук, на Бараяр, мога да издържам съпругата си. Тук съм на свой терен, в свои води. На Джаксън Хол ще съм… как го казахте, обезоръжен и осиротял. Да не говорим, че ще съм в чужди води, напълно непознати.

— Точно както Тедж се чувства сега тук, нали? — попита мило Удин.

Шив пак направи онова с веждите си и каза:

— Е, човек най-добре познава себе си. Самият аз на три пъти съм се озовавал в канавката, с лице в тинята, и всеки път е трябвало да започвам от нищото. Вече съм твърде стар да се валям в калта, но още помня какво е.

Иван усети, че казаното не е в негова полза, колкото и завоалиран да беше намекът.

— И аз съм имала подобен момент — измърмори Удин, — макар и само веднъж. Не смятам да превърна настоящите ни несгоди в негово повторение.

— Но вие сте оставили семейството си, предишното — пробва Иван. — За да последвате Шив. Когато сте се оженили. Нали така? Най-малкото сте напуснали планетата си.

Гласът на Удин стана много сух.

— По-скоро бях принудена да я напусна. Избягахме от Комар заради бараярското нашествие.

— Макар че това доведе до неочаквано добри резултати — измърмори Шив. — В дългосрочен план. — И пак стисна ръката на жена си, дискретно на канапето помежду им.

Весело пламъче грейна в очите на Удин и тя се обърна към Иван.

— Да, май трябва да ви благодаря на вас, бараярците, за това. Задето ме принудихте да избягам от дупката си.

— По онова време още не съм бил роден — изтъкна Иван, просто за всеки случай.

Смееше ли да ги попита директно дали смятат да отведат Тедж? Ами ако му отговореха с „да, разбира се“? Тедж смяташе ли, че има право на глас по въпроса? Те смятаха ли, че Тедж има право на глас? Или Иван?

Не, джаксънианците не решаваха нещата с гласуване — те сключваха сделки. Иван за пръв път се запита какво би могъл да предложи в замяна. Нещо достатъчно голямо, защото играта беше голяма. Личното му богатство, голямо в очите на някой бедняк или пролетарий, дори нямаше да задейства техните скенери. Колкото до потеклото му, кръвта му, тя носеше повече риск, отколкото преимущества, и едва ли ги интересуваше в друг свой аспект, освен колко надалече ще се разплиска и какви неприятности ще им създаде проливането й, ако решат да го смачкат. Самият той никога не би се съгласил да го вербуват в собствената си машина, за каквато възможност бяха намекнали Шив и Удин. Значи оставаше… какво?

Погледът на Удин се плъзна към изключеното комтабло. В хотелския апартамент беше много тихо, осъзна Иван. Къде се бяха дянали останалите Арки и какво правеха?

— Е, нека не ви задържаме, капитан Ворпатрил.

„От какво?“ Но схвана намека и се изправи.

— Ами… добре. Благодаря за кафето. Ако се чуете с Тедж преди мен, предайте й да ми звънне, става ли? — И почука многозначително по комуникатора на китката си.

— Непременно — каза Удин.

Шив стана да го изпрати.

— Между другото — каза той, измервайки го с поглед, — наистина имаме една идея за дребно начинание тук, на Бараяр. Ако го доведем до успешен край, това определено ще ускори заминаването ни. — „И ако искаш по-бързо да видиш гърба на Арките, подложи едно рамо в името на успеха ни, става ли?“ Не го каза на глас, но и не беше нужно.

— Надявам се всичко да мине добре — отвърна Иван предпазливо, което извика развеселена усмивка на лицето на Шив.

Иван си тръгна.

Ако питаха него, за да види гърба на Арките, беше достатъчно да изчака и да остави на природата — и на имиграционната служба в частност — да свърши своето. Депортация, това беше решението. При това без никакво участие от негова страна. А Тедж нямаше да бъде депортирана с останалите, защото се ползваше с правата на бараярска съпруга, точка.

Освен ако не решеше да замине с тях доброволно.

„Мда“.

По всичко личеше, че ще трябва да поухажва съпругата си. Без да губи време. В рамките на следващите, колко, десет дни. Стига да се добереше някак до нея през навалицата от роднини и задачи. „Как, за бога, да я ухажвам, когато изобщо не мога да я видя?“

 

 

Тедж паркира взетата под наем кола и огледа колебливо подземния гараж. След вчерашния танц в парка и краткия, но разгорещен спор на тема градски карти Перла беше намерила това място — с помощта на простичкия метод „обиколи и виж“ — под една от малкото търговски сгради в близост до централата на ИмпСи, която беше заобиколена най-вече от тежки правителствени здания. Освен търговски площи в сградата имаше и много офиси — адвокатски кантори, една компания за сателитни комуникации, архитектурна фирма, консултантска агенция по тераформиране, финансови мениджъри и прочие. Двете нива на подземния гараж бяха пълни през деня, но се изпразваха след края на работното време и през уикендите, като сега.

Сградата се намираше на ъгъл диагонално през улицата зад централата на ИмпСи. Доста далеч, за жалост, от малкия парк, който, ако изчисленията им бяха верни, се намираше над част от старата лаборатория на баба им; останалата част се падаше под улицата между парка и сградата на ИмпСи. Ако в дните на Лудия Юри изкопът за основите на ИмпСи бе направен двайсетина метра на югоизток, строителите несъмнено щяха да са открили сетаганданската лаборатория. Тедж не разбираше как са пропуснали такова голямо подземно съоръжение, но Баронесата упорито твърдеше, че е станало точно това — че просто са били небрежни. Баронът… той сякаш се опитваше сам да убеди себе си в това.

Щом Тедж, Амири и баба излязоха от наземната кола, Перла се отдели от сянката на една бетонна колона и им махна да се приближат. Амири извади тежък куфар от багажника и ги последва.

— Добре изглежда — каза Перла. — Явно е нещо като склад или сервизно помещение към гаража, но откакто го наблюдавам, никой не е влизал и излизал. Поиграх си с ключалката.

Огледа се и ги заведе в малко сервизно помещение, тъмно, ако не се броеше химическото фенерче, оставено на една метална лавица. По рафтовете и в кьошетата бяха складирани пътни конуси, големи кутии с боя, една сгъваема стълба и други по-дребни неща, всичките покрити с дебел слой прах. Перла включи още едно фенерче и удвои студената зловеща светлина.

— Трябва да го оставим така, както сме го намерили. Да не личи, че някой е идвал. Поне засега — каза Амири. — Откъде ще започнем?

— Да преместим тези два стелажа — предложи Перла. — После ще ги върнем на мястото им. Хайде, Тедж, хвани другия край.

Тедж послушно хвана своя край на стелажа. Когато приключиха, в едното кьоше на килера се откри празна кръпка бетонен под.

Амири отвори куфара и им раздаде дихателни маски с логото на скоковия кораб, с който Арките бяха пътували до Бараяр. Тедж беше останала с впечатлението, че има правило дихателните маски да се връщат на екипажа в края на пътуването, но… Сега щяха да им свършат работа. Амири си сложи предпазни ръкавици и извади от куфара бутилка; даде им знак да се отдръпнат, после клекна, наклони внимателно бутилката и очерта неправилен кръг върху бетона, метър в диаметър. При съприкосновението си с течността бетонът забълбука.

Докато чакаше режещата течност да си свърши работата, Амири извади от куфара още неща, включително някаква дълга кутия. После се отдръпна при жените. Всички стояха и гледаха.

— Добре — каза накрая той и заедно с Тедж и Перла извадиха отрязаната плоча от пода и я преместиха настрани. Отдолу имаше пласт трошени камъни.

Перла взе едно кошче за боклук, тримата коленичиха и почнаха да вадят камъните и да ги слагат в кошчето. С голи ръце.

— Можеше да вземеш лопата — изсумтя Тедж.

— По проект пластът е дебел само петдесетина сантиметра, отдолу има почва — каза Амири. — А може и да е по-тънък, ако строителният предприемач е решил да спести от материалите.

— Сговорна дружина планина повдига — каза напевно баба им зад тях. И когато Тедж я стрелна с раздразнение през рамо, добави: — Това е стара поговорка от Земята.

— Нищо чудно, че всички са я напуснали — измърмори Тедж. Ако тя трябваше да повдига планина, би предпочела наемни работници и тежка строителна техника.

— Щях да съм много по-спокоен, ако бяхме намерили някое място, което да купим или да вземем под наем — каза Амири. — А не да треперим дали някой няма да дойде в най-неподходящия момент.

— Да, но така няма да остане следа от присъствието ни — възрази Перла, навярно за да защити находката си.

Продължиха да се дърлят с кратки прекъсвания чак докато Тедж не се озова на дъното на половинметрова дупка, стъпила на повече пръст, отколкото камъни. Баба се приближи до ръба, освети дупката с едното фенерче и каза:

— Мисля, че това е достатъчно.

Амири беше така добър да й подаде ръка. Тедж се измъкна от дупката, свали маската си и засмука кървящия си пръст — нокътят й се беше отчупил.

Амири довлече дългата кутия до ръба на дупката, пое си дълбоко дъх и коленичи да я отвори.

— Спокойно бе, това не е бомба — смъмри го баба. — Преди да я активираш, е напълно инертна.

— Щом това нещо яде пръст, няма ли да изяде и нас? — попита Амири.

— Само ако си достатъчно глупав да го докоснеш, докато работи — отвърна баба. — Твърдо вярвам, че никой от внуците ми не е толкова глупав, особено ти с дългогодишното си и прескъпо ескобарско обучение по биомедицина.

Амири въздъхна и пак си сложи ръкавиците. Тедж пристъпи да огледа кутията отблизо.

Имаше етикет с надпис: „Микоразлагащ агент, експериментален, в процес на патентоване. Да не се изнася извън територията на компания «ГалакТех» без необходимата оторизация, под страх от съдебно преследване“. В кутията имаше няколко реда табли, всяка с гнезда за тънки тъмни пръчки, дълги петдесетина сантиметра.

— Колко надълбоко трябва да пробием, за да стигнем до първата вертикална шахта? — попита Амири.

— Понеже находката на Перла ни спести две подземни нива, вярвам, че осем метра ще са достатъчни за начало — каза замислено баба. — Може би ще се наложи да прокопаем още няколко метра по-късно, но първите осем би трябвало да ни смъкнат до най-горния етаж на стария лабораторен бункер.

— Колко широка да е дупката? Един метър може да е недостатъчен, ако ще вкарваме и изкарваме много неща.

— Хм, по-нататък може би ще пробием допълнителна шахта, паралелно или диагонално. Засега основната ни задача е да вкараме вътре човек, който да направи оглед на наличностите, без да се бавим излишно.

„Ако изобщо има наличности“ — помисли си Тедж.

— Добре — каза Амири, взе клещи, измери осем сантиметра от едната пръчка и я сряза. После взе половинметров къртач, скочи в дупката и го заби с въртене в спечената пръст.

— Щом ще проникнем оттук — каза Тедж, — тогава защо утре да карам Звездичка по разните му там водопроводни и инфраструктурни дружества? Ще ми отиде целият ден.

— За да намерим работа на онези приятни хорица от ИмпСи, скъпа — каза баба. — Сигурна съм, че това ще ги ощастливи.

— И когато те решат, че сме готови да започнем, ние вече ще сме приключили, дай боже — добави Перла. — Ти как разбра за това нещо, между другото? — Наведе се да погледне етикета на кутията. — За този микоразлагащ агент?

— Преди няколко години консултирах компанията, „ГалакТех Биоинженеринг“ и се сприятелих с един от разработчиците.

— И си го откраднала от лабораториите им? — попита Перла с нескрито вълнение.

— Нищо подобно — изсумтя баба, очевидно възмутена от мисълта за толкова просташки подход. — Но когато с майка ви и Шив обсъждахме този възможен източник на средства, си спомних за Карло и отидох да го видя. Той бе така добър да ми даде щедро количество от продукта. Още тогава смятах, че може да ни потрябва. — В гласа й се промъкна нотка на самодоволство.

Амири пусна пръчката в дупката, нагласи я отвесно, после се изкатери при тях, извади от куфара еднолитрово шише най-обикновен амоняк, какъвто можеше да се купи във всяко магазинче за домашни потреби, и внимателно изля половината от съдържанието около пръчката. Течността попи в тъмната почва без друга следа освен силната характерна смрад. Тедж побърза да си сложи маската.

Четиримата стояха около дупката и гледаха.

— Нищо не става — каза Тедж след минутка.

— Нали каза, че действало бързо? — обади се Перла.

— Бързо не значи на секундата — смъмри ги баба. — Това е микробиологически процес все пак, не инстантно кафе. — След малко добави, докато всички чакаха нещо да се случи, а то не се случваше. — Микоразлагащият агент е бил създаден за безизкопно полагане на тръби. Генният разработчик се надява, че може да внесе промени, така че агентът да създава тръби по размер на клиента, но засега това е само идея. На този етап целта е агентът да се движи по права линия и да отваря проход с постоянен диаметър.

— Тръби — каза Тедж в опит да проумее идеята. — Достатъчно широки, за да минат хора?

— Някои тръби са много широки — каза баба. — Като онези за градските водопроводни системи или за подземните железници например.

— О — каза Тедж. — Но ако това нещо наистина е живо, какво ще му попречи да си расте безкрай?

— Тубуларните стени, които се изграждат от отпадните му продукти, рано или късно го запушват — каза баба. — Ако това се провали, има вграден самоубийствен ген, който се активира след загубата на достатъчно теломери; а ако и това не успее, агентът постепенно остарява по естествен начин и отмира. В най-краен случай може да бъде стерилизиран с помощта на високи температури. Горкият Карло с право се притесняваше заради забавянето на външните тестове. Регулаторните агенции на Земята сякаш нарочно пречат на частния бизнес.

Амири примигна.

— Чакай. Казваш, че това нещо не е тествано в реални условия? Никога?

— Навън — не. Тествали са го подробно в лабораторията на Карло. — И добави замислено: — По документация би трябвало да прониква доста бързо в различни видове почва и глина. Не толкова добре в пясък. Дава слаби резултати във варовик и е безсилно срещу гранит и други твърди скали, както и срещу повечето синтетични материали. Не е изключено да се наложат промени в маршрута, ако попаднем на скала в подпочвения слой.

Амири гледаше притеснено в дупката.

— Не е било тествано… а ние залагаме на него съдбата на Къщата си?

— Тества се сега — изтъкна преспокойно баба. — При това при пълна законова изолация от компанията майка, чието седалище се намира на Земята, доста далече оттук. Както и в пълна биоизолация. Макар че обещах на Карло да му пратя подробен доклад за резултатите, неофициално, разбира се. Такава беше, както би се изразил скъпият Шив, нашата сделка.

Баба взе фенерчето от Перла, коленичи и примижа.

— Аха — възкликна доволно. — Вече се вижда нещо.

Тедж виждаше само мазна черна пяна около по-малката дупка. Амири обаче изглеждаше впечатлен.

— Никакъв шум, никакви вибрации, никакво енергийно захранване — каза баба. — Безшумно и потайно като лишей. Нищо, което сензорите да засекат, поне докато ние не се разшетаме долу. А когато настъпи моментът, разчитам, че ще сте по-тихи от водата.

— Супер — каза Перла. — А сега можем ли да идем да обядваме?

— Чудесна идея — каза баба. — Хайде да вървим.

— И да оставим това нещо само? Безопасно ли е? — попита Амири.

Баба сви рамене.

— Ако не е безопасно да го оставим, значи не е безопасно и да останем при него, нали така?

— Това е… аргумент — призна неохотно Амири. Но не уточни какъв.

Тедж помогна да наместят бетонната плоча на мястото й, да върнат стелажа и да разчистят. Когато приключиха, от намесата им не беше останала и следа освен фина пукнатина в бетонния под, която не би трябвало да привлече ничие внимание, защото имаше и други като нея. Излязоха от гаража под студен следобеден дъжд и Тедж съсредоточи цялото си внимание върху задачата да ги прекара живи през столичния трафик.

 

 

Като първа стъпка в повторното съблазняване на Тедж Иван й приготви великолепна вечеря, която да чака завръщането й. И да чака, и да изстива. Два часа след уговореното време за вечеря входната врата най-после се отвори, чуха се гласове. Иван се надигна намусен от канапето, побърза да изпише усмивка на лицето си и също толкова бързо се отказа от нея, когато в хола влезе Тедж, но не сама, а в компанията на Риш и Биърли, които при това се караха ожесточено.

— … и престани да ми слагаш бръмбари в косата! — зъбеше се Риш на Би. — Държиш се като пубер, мамка му!

— Ако си говореше с мен като човек, нямаше да прибягваме до този заобиколен метод на комуникация — отвърна Би, позагубил от обичайния си небрежен маниер.

— И защо говориш в множествено число? Да прибягваме? Ако исках да говоря с теб, щях, повярвай ми!

Тедж притисна с пръсти слепоочията си, сякаш я болеше главата.

— Здрасти, Иван Ксав — каза унило. Не се приближи да го целуне, нито да го прегърне — още по-приятен неин навик предвид забележителното й телосложение. — Извинявай, че закъснях. Нещата се проточиха.

— Какви неща?

— Ами… разни.

— Е, ами да вечеряме тогава? — каза бодро Иван. Като ги гледаше така, май всички страдаха от хипогликемия.

— Обядвах късно — каза Тедж.

— Аз отивам в хотела — каза Риш. Иван едва беше отворил уста да каже: „О, ами добре“, когато тя продължи: — Идваш ли с мен, Тедж? Или предпочиташ да останеш тук и да те разпитват?

Тедж стрелна Иван с гримаса, която имаше едва бегла прилика с усмивка, и я придружи с уморен жест.

— Да, да, добре…

— Чакай! — извика Иван, когато двете смениха диаметрално посоката и зарязаха Би. — Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Добре де, тук ли ще спиш? Да те чакам ли?

— Не знам!

— Аз няма да се връщам — каза Риш. — Ще спя при Смарагд и Перла. Предполагам, че в хотела ще се намери някое походно легло или гел-матрак. — Изгледа ядосано Биърли и го подмина с вирната брадичка. Тедж се повлече безутешно след нея. Вратата се затвори с меко плъзгане.

Настана тишина. Иван и Биърли се спогледаха.

Иван каза:

— Ти не трябваше ли да си опитният печен агент на ИмпСи в тази ситуация?

Биърли изпсува.

— Явно не. Тя ме отряза. Май не биваше да вмъквам онези завоалирани въпроси, докато бяхме в леглото. Риш много се ядоса.

— А — каза Иван и внесе някои промени в собствените си планове за по-късно. Ако изобщо имаше „по-късно“.

— Любопитството ще ме подлуди, казвам ти. Вече няколко дни Арките ме влачат насам-натам, ту един, ту друг, обикаляме като гламави да разглеждаме забележителности. Пълна скука. Нямаше да се стараят толкова, ако не са замислили нещо голямо. Е, може и да е груба шега за моя сметка. — Издиша шумно и тръгна целенасочено към дивана с явното намерение да се тръшне на него.

Иван пъхна ръце дълбоко в джобовете си и го последва неохотно.

— Не можеш ли да поискаш подкрепление?

— Поисках. — Би облегна глава назад и затвори очи. — ИмпСи явно е затрупана с работа напоследък. Галактическият, вътрешният, комарският, всички отдели. В двореца тече дипломатическа конференция на високо ниво, отделно в столицата има голямо съвещание по сигурността на комуникационните връзки, подготвят и предстоящата визита на Лайза с престолонаследника. Ще ходят на Комар да се видят с тамошните баба и дядо на принца. Така че… да, обещаха да ми помогнат. В края на седмицата. Или в началото на другата. Евентуално. Дотогава съм сам. Аз и онова ужасно стадо твои роднини. — Очите му се отвориха и изстреляха незаслужен обвинителен залп по посока на Иван. — Които вече са наясно кой съм и какво работя.

Иван рядко беше виждал Би да дава израз на толкова много емоции за толкова кратко време. Добре де, емоцията на практика беше една, или най-много две — объркване и безпомощност, но все пак… Някой определено беше разрошил козинката на Биърли Непукиста.

— Подмазвах се на всичките Арки, до последния — каза Биърли на тавана, отново затворил очи. — Поставих под наблюдение хотела. Наслагах бръмбари, но те или предават глупости, или въобще не предават нищо. Явно са ги открили. Господи! Какво ли не опитах!

Иван се поколеба.

— Саймън?

Би понечи да вдигне глава, но отново я отпусна назад. Все пак си отвори очите.

— Ти луд ли си?

— Не, чуй… — И му разказа за парка срещу сградата на ИмпСи, за танцовата тренировка там, осъществена със съдействието на Саймън, както и за тазсутрешния си странен разговор с барона и баронесата. Би седна, стисна ръце между коленете си и наостри уши.

— Саймън и Шив са сключили някаква сделка, кълна се — завърши Иван. — Кроят нещо. Помислих си го още онази вечер при маман, когато се затвориха в кабинета на Саймън.

— И смятат, че има нещо заровено… къде? Под централата на ИмпСи? Какво, за бога?

— Не знам. Нещо достатъчно голямо да финансира малка война. И достатъчно старо… Ако трябва да гадая колко старо… не знам, стотина години? От времето на Окупацията може би? Или е по-редно да кажа от времето на Деветата сатрапия?

— Тогава централата още не е била построена.

— Саймън би трябвало да знае. — „Но дали помни?“

— Ако Саймън Илян е намислил нещо, по-добре да не му се пречкаме в краката — твърдо заяви Биърли.

— Ами… не съм толкова сигурен.

Биърли го изгледа с присвити очи.

— Мислех, че само се прави на изкуфял.

Аха, значи и Би го беше забелязал. Точка за Би.

— Прави се, да. И доста умело. Вече половин Ворбар Султана вярва, че е изкукал, а маман му е детегледачка. Половин Ворбар Султана, както и хората, на които въпросната половина докладва.

— Така…

— Понякога обаче… умът му наистина дава на късо. Тези моменти е лесно да ги познаеш, между другото, защото само тогава Илян се опитва да скрие проблема си.

— О! — Би свъси вежди. — Е, ти знаеш най-добре. Понеже го виждаш често и прочие.

— Всъщност познавам най-вече по изражението на маман. Когато се опитва да прикрие тези му моменти, погледът й се напряга по особен начин.

— Но става въпрос само за малки пробойни в паметта му, нали? Бели петна?

— Говорим за Илян, не забравяй. Ти ми кажи какво става в главата му. — Изчака секунда-две. — Или искаш да го попиташ лично? — Нали точно това го беше посъветвал Илян преди време, макар и с други думи? А когато най-големият бивш авторитет на Бараяр те съветва…

— Не искам — откровено отвърна Биърли. Поколеба се. — Но ще отида, ако и ти дойдеш с мен.

— Защо, да не сме жени, които се събират на група, за да идат до тоалетната?

— Защо го правят всъщност? Жените? Защо вечно ходят на стада?

Иван отвърна мрачно:

— Делия Галени, по времето когато още беше Делия Куделка, веднъж ми каза, че ходели вкупом до тоалетната, за да критикуват гаджетата си.

— Сериозно? — Би примигна.

— Не знам. Може да ме е поднасяла.

— А. Напълно в неин стил. — Биърли махна умърлушено. — Добре. Да тръгваме.

Иван въздъхна и му помогна да стане.

А после го накара да хапне с него, защото нали беше сготвил изстиналата вече вечеря, проклета да е. Вечеря за съблазняване, но без съблазняването. Остави мръсните съдове в мивката.