Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (34)

33

Линда подаваше на Тейлър последните кутии, сред които имаше една с надпис „Разни“. Тейлър посочи към купчината, която бяха натрупали до вратата на кабинета й.

— Тази ще замине за Чикаго. — Линда кимна и остави кутията до другите.

Събираха нещата вече втори ден. Само за няколко месеца в Лос Анджелис Тейлър беше успяла да събере много папки.

— Мисля, че тази е последната — каза Линда.

Тейлър кимна. Беше уморена. Вероятно от подготовката на багажа, което изглеждаше безкрайно. Когато не събираше в офиса, го правеше вкъщи. Рано сутринта на следващия ден хамалите щяха да дойдат в апартамента й, след което щеше да тръгне към летището. Вече имаше планирани няколко срещи в чикагския офис за утре следобед. Като нов партньор искаше да започне ударно.

При мисълта за връщането в Чикаго, Тейлър погледна през прозореца на офиса си. Знаеше, че Линда иска да я пита за Джейсън, но наистина се надяваше, че няма да го направи. Бъркотията беше достатъчна. Всеки път, когато телефонът й звънваше, тя тичаше и проверяваше номера с надежда да е Джейсън. Дори беше прелистила програмата на кабелната да види дали „случайно“ не дават някой негов филм.

Линда усети, че Тейлър има нужда да остане сама. Обърна се и тръгна да излиза, но се спря на вратата.

— Сетих се, че не сме събрали нещата от чекмеджето на бюрото ти.

Бюрото имаше едно тясно чекмедже в средата. Тейлър го погледна, а после махна на Линда.

— Няма проблем. Аз ще го прегледам.

— Сигурна ли си?

Тейлър кимна.

— Да. Така или иначе няма много неща, само няколко химикала и тефтера.

Линда кимна и излезе. Тейлър се върна до бюрото и бавно отвори единственото чекмедже. Вътре сгъната лежеше тениската с надпис „Всичко се случва“.

Тейлър я извади и я сложи върху бюрото. Прокара пръст по думите. Оттук започна всичко.

Като внимаваше да не я смачка, остави тениската в кутията с надпис „Разни“, после я поглади, за да не останат гънки. Отдръпна се и кимна. Това беше.

Затвори капака и здраво запечата кутията с тиксото, което Линда беше оставила.

 

 

По-късно този следобед Тейлър чу смях и развълнувани гласове пред кабинета си: познатото бърборене на кохортите. Осъзна, че всъщност секретарките щяха да й липсват.

Но после дочу мъжки глас. Провлечен говор, който щеше да познае навсякъде.

— Е, дами, радвам се да видя, че съм ви липсвал — каза гласът шеговито.

Джейсън!

Тейлър изскочи, изтича в коридора и… спря, когато видя секретарките, скупчени около бюрото на Линда, да гледат телевизия. Джейсън даваше интервю за „Дъ вю“. Лицето й посърна разочаровано.

Като видя изражението на Тейлър, Линда се приближи към нея.

— Съжалявам — прошепна тя. — Тъкмо се връщах от пощенското помещение, където оставих кутиите, и пак ги заварих да гледат телевизия.

— Няма проблем, Линда.

Другите секретарки се обърнаха, когато чуха гласа й.

— О, Тейлър, добре, че си тук — каза секретарката, която беше най-близо до телевизора. — Мисля, че ще искаш, да видиш това.

Тейлър не можа да не прояви любопитство.

— Гледала си го вече?

— Записах го и го донесох. Реших, че е най-добре да го видиш сама — отговори секретарката.

Тейлър видя как Барбара Уолтърс започва интервюто със стандартните въпроси за натоварената му програма. Като добра кинозвезда Джейсън се усмихна и се съгласи, че е голяма лудница да популяризираш един филм, докато снимаш друг.

После Уупи се намеси и каза на Джейсън да престане с глупостите и просто да каже на всички коя е мистериозната жена.

Джейсън се изсмя и поклати глава.

— О, господи, той се изчервява! — възкликна една от секретарките и развълнувано стисна Тейлър за раменете. Тя наблюдаваше как Уупи отказа да приеме мълчанието на Джейсън по темата.

— Хайде, Джейсън, кажи ни нещо! — настоя тя. — Кажи ни само едно-единствено нещо за мистериозната жена.

Когато Джейсън не каза нищо, Уупи повдигна вежда с надежда.

— Нито една думичка? Опиши ни я поне с една дума.

Джейсън се замисли за миг. После по националната телевизия той обобщи Тейлър Донован така:

— Изумителна.

Секретарските кохорти шумно ахнаха. Тейлър усети как стомахът й се сви.

— Той никога не говори така за жените — каза секретарката до телевизора. — Просто реших, че може би трябва да видиш това. Разбираш ли, преди да се върнеш в Чикаго.

— Кога го записа? — бързо попита Тейлър. — В кой ден беше интервюто?

Секретарката се замисли за миг.

— Ъмм… преди два дни мисля.

Сърцето на Тейлър трепна. Джейсън сигурно го е записал в същия ден, когато е бил в Ню Йорк за предаването „Тудей“. Сутринта, преди да се скарат. Тя силно се съмняваше, че вече би я описал като „изумителна“. Вероятно „изумителна“ кучка.

Тя погледна към телевизора тъкмо когато русото момиче, онова от „Сървайвър“ насочи разговора към най-новия му филм.

— Е, Джейсън, новият ти филм „Ад“ ще бъде показан в петък. Кажи ни повече за него. Какво те привлече в ролята?

— Най-вече възможността да работя със Стив Кларентини — каза Джейсън.

— И как беше работата с него? Той има репутация на режисьор, с когото е трудно да се работи — ти усети ли подобно нещо?

Тейлър се засмя при въпроса. Линда я погледна.

— Нямам търпение да видя как ще отговори. Джейсън ми каза, че е ненавиждал всеки миг от работата с този тип — обясни Тейлър.

Тя и Линда наблюдаваха как той безгрижно се облегна на дивана.

— Стив е страхотен режисьор — каза той небрежно. — Не бих казал, че сме имали конкретни проблеми в работата. Имахме нормални отношения актьор — режисьор — когато го каза, разсеяно врътна часовника около китката си.

Жестът привлече вниманието на Тейлър. Тя се приближи към телевизора.

— Значи всички тези слухове, че двамата не сте се разбирали добре на снимачната площадка, не са верни? — настояваше русото момиче от „Сървайвър“.

Джейсън отхвърли това с усмивка.

— Не, не — вестниците раздухаха това прекомерно. Не сме имали проблеми по време на работата — той отново небрежно се заигра с часовника си и го врътна около китката си.

Тейлър стоеше в коридора смаяна.

Познаваше този жест.

Това с часовника. Беше направил същия жест първия ден, когато се срещнаха, по време на кръстосания разпит. Същия жест беше направил, когато флиртуваше с Наоми и каза, че не би предпочел друго пред това да отиде в долината Напа с нея.

Изведнъж очите на Тейлър се разшириха.

— Излъгал е — прошепна тя.

Като чу това, Линда махна с ръка.

— О, тези актьори лъжат през цялото време за проблемите, които имат на снимачната площадка. Казват това, което искат агентите им.

— Не, той излъга за Наоми.

Линда я погледна объркана.

— Наоми? Наоми Крос?

Разсеяна, Тейлър не обърна внимание на въпроса на Линда. Защо би го направил? Тя се обърна, бавно тръгна към кабинета си и седна на бюрото.

Беше излъгал за Наоми.

И? Какво значеше това?

Можеше да означава, че е казвал истината, когато призна, че е мислил само за нея от мига, в който я е видял.

Което тогава значеше… какво? Какво точно?

Тя си беше събрала багажа, готова да тръгне. Утре щеше да бъде в Чикаго. Утре щеше да бъде партньор в Чикаго.

Трябваше й миг да помисли.

Той каза, че е изумителна.

Каза, че му принадлежи.

Може би това не бяха просто думи.

Но беше прекалено късно. Вече беше приела предложението на фирмата. Нямаше какво да направи. Добре — нищо, което би направила. Нищо, което искаше да направи. Имаше ли какво да направи?

Тейлър се подпря на ръба на бюрото.

Кракът й нервно заподскача.

О, господи.

 

 

Тейлър почука на вратата на Сам. Той я погледна и се усмихна.

— Здравей, партньоре.

Тейлър нервно преглътна и се поколеба на прага.

— Имаш ли минутка?

Сам й помаха да влезе.

— Разбира се, разбира се. Влизай — той посочи към стола пред бюрото си. — Седни.

Тейлър предпочете да остане права. Нервно играеше с пръстите си.

— Ъм, е… леле — изсмя се тя, чувствайки се неловко. При странния поглед на Сам тя се стегна. — Сам, искам отново да ти благодаря за предложението за партньорство. Знам, че имаш голям принос.

— Ти сама го постигна — каза той съвсем сериозно. — Трябва много да се гордееш.

На Тейлър й беше трудно да произнесе следващите думи.

— Но просто се чудех, наистина ли трябва да бъде Чикаго?

Сам въздъхна, сякаш очакваше въпроса.

— Седалището на управляващата фирма е в Чикаго. Знаеш, че там ще бъдеш най-търсена.

Тейлър кимна. Знаеше го. Приближи се до прозорците, които заемаха цяла стена от партньорския офис и погледна към Лос Анджелис. Градът беше в краката й. Чакаше я.

Сам се приближи до нея.

— Не искам да съм жесток към теб, Тейлър. Уважавам те прекалено много. Но никога преди фирмата не е правила предложение за ранно партньорство на никой сътрудник. Опасно е. Ако не приемеш сега, никога няма да ти го предложат пак.

Тейлър гледаше през прозореца.

— Знам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът… е, че изглежда доста се привързах към този град.

Не можеше да заблуди Сам.

— Знам към кого си привързана, Тейлър. Но трябва да подходиш прагматично. Знаеш каква е репутацията му.

Тя замълча.

Сам настоя.

— Хайде — какво мислиш? Че няма да стане така с теб? Че си различна? — той поклати глава. — Не може наистина да го вярваш.

Когато Тейлър не отговори, Сам я погледна.

— Вярваш ли?

Тейлър гледаше към града навън.

Всъщност… да. Вярваше.

Гласът й бе тих, едва доловим.

— Вярвам.

Сам отскочи, изненадан.

— Наистина ли? Готова си да рискуваш кариерата си заради него?

Тейлър се обърна.

— Мисля, че за него съм готова да рискувам всичко.

Извини се на Сам и излезе. Почувства се така, сякаш от плещите й е паднал огромен товар. Почувства се по-стабилна и по-уверена от всякога в това какво точно иска.

Добре, Джейсън Ендрюс, помисли си тя. Играта започва.

 

 

Тейлър препусна покрай бюрото на секретарката си на път към асансьорите.

— Линда, трябва да отидеш до пощенското помещение и да задържиш всички кашони, които изпращаме за Чикаго.

Като чу неотложността в гласа й, Линда скочи.

— Защо? О, боже мой, какво става? Чакай, това означава ли, че оставаш в Лос Анджелис? — тя побърза след Тейлър и я последва в коридора.

Когато стигнаха до асансьора, Тейлър натисна копчето за надолу.

— Не знам, точно това ще разбера сега.

Вратите на асансьора се отвориха и тя се обърна към Линда.

— Пожелай ми късмет — каза тя и се качи вътре. Направи две крачки, спря и се върна. Тейлър погледна към секретарката си. — Кой ден сме днес?

Линда трябваше да се замисли.

— Четвъртък. Четиринайсети. Защо?

Тейлър веднага погледна часовника си, после изруга тихо.

— Какво? Какво става? — попита Линда.

Тейлър се обърна към нея с очи, изпълнени с ужас.

— Той е на премиерата си.