Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (29)

28

Тейлър се гордееше, че беше истински експерт в областта на трудовото право. Беше работила много за това: беше се абонирала за различни издания в тази област, беше в крак със законите и законодателството и изучаваше тенденциите и промените, посещаваше конференции и семинари и даже беше съпредседател на Комитета на младите адвокати в областта на трудовото право на Чикагската адвокатска асоциация.

Накратко, когато ставаше въпрос за трудово право, Тейлър имаше умения.

От друга страна, когато ставаше въпрос за официални холивудски балове, уменията на Тейлър бяха… ами не бяха толкова много. В тази област имаше нужда от подкрепление. Имаше нужда от експерт по всички холивудски въпроси, от някой, който работеше здраво, за да се сдобие с това знание, някой, който четеше и изучаваше тенденциите и промените в тази специфична област.

Обади се на Валери.

Тя направо откачи.

— Балът „Черно и розово“! — Вал изкрещя толкова силно, че Тейлър трябваше да отмести телефона от ухото си. — Тейлър Донован, ти си най-голямата проклета щастливка на света! Бих си отрязала дясната ръка, за да отида на този бал!

— Тогава бих ти препоръчала рокля без презрамки.

— Тейлър — изкрещя Валери предупредително. — Не се отнасяш достатъчно сериозно! Роклята ти, обувките ти, косата ти и гримът ти, самото ти съществуване трябва да бъдат планирани до абсолютно последния детайл — после Валери замърмори от другия край на линията. — Обаждаш ми се и ми даваш само три дни? Няма да стане, времето не е достатъчно. Добре, добре тогава, да, ще ти помогна и твоето баснословно гадже — кинозвезда ще си глътне езика като те види — тя замълча. — Чакай, с кого излизаш тази седмица?

Тейлър се засмя. Ха-ха.

— Не можа да се сдържиш, нали?

— Без подигравателните коментари може да се наложи да те убия, толкова завиждам — след което Вал се зае за работа. — Добре, за бала „Черно и розово“ трябва да си представим класически Холивуд, бляскавият стар Холивуд. Представи си Ава Гарднър. Представи си Ингрид Бергман, Одри Хепбърн, Грейс Кели. Ще носиш черна…

— Но аз винаги нося черно — прекъсна я Тейлър. — Мислех си за…

— Тейлър, да ме убиеш ли се опитваш? Нямаме време да тичаш в търсене на обувки, които да подхождат на някакъв прасковен кошмар, който си отскубнала от разпродажба в „Сакс“.

Тейлър беше изключително обидена от това. Сякаш някога щеше да облече „прасковено“.

— Като говорим за обувки — продължи Вал — ще отидеш в „Кристиан Лубутен“, запиши си го, Тейлър…

И се започна.

Когато отиде на „Родео Драйв“ в четвъртък вечер след делото, благодарение на чудесата на технологията, Тейлър се чувстваше така, сякаш Валери пазарува редом с нея. Когато продавачите не гледаха, тя снимаше с телефона си различни рокли и обувки, който харесваше, и ги изпращаше на Вал за незабавен коментар.

Двете се чуха няколко пъти през следващите дни. По време на последния им разговор в ранната събота вечер, когато Тейлър тъкмо щеше да започне да се приготвя, Валери долови, че в гласа на приятелката й се прокрадва колебание и я попита защо.

— Чувствам се виновна, че отивам на партито — призна Тейлър. — Мисля, че така подвеждам Скот.

— Мисли за това така — каза й Вал. — Отивайки със Скот Кейси на бала „Черно и розово“, ти спасяваш нашето приятелство. Защото ако бях чула, че си отхвърлила подобна покана, никога повече нямаше да ти проговоря.

Тейлър се усмихна.

— Благодаря ти, Вал.

Валери въздъхна, изпълнена с копнеж.

— Сега иди на голямото парти и ми се обади утре с всички подробности. И, Тейлър, разбий го.

Макар да не го изрече, Тейлър много добре знаеше, че под „него“ Валери нямаше предвид Скот Кейси.

По-късно тази вечер, когато Тейлър стъпи на верандата в имението на Тони Бредстоун, веднага разбра защо балът „Черно и розово“ бе едно от най-горещите събития в Холивуд. Тя се опита да запомни всеки детайл от великолепието на партито, мислейки как ще го опише на Вал.

Къщата се простираше върху имение от пет акра в Бел Еър. Площта отзад беше превърната в бална зала на открито, а масите бяха покрити с бял лен и кристални сервизи. Отвсякъде бликаше приглушена светлина на свещи и създаваше топла атмосфера. Покрай подрязаните храсти, които обграждаха дансинга, блестяха светлинки. Сервитьори с папийонки разнасяха сребърни подноси с шампанско, а на един от горните балкони струнен квартет свиреше класическа музика.

Тейлър имаше усещането, че сцената е извадена от филм. Това беше уместна мисъл предвид факта, че голяма част от гостите бяха актьори и актриси, които беше виждала в подобни филми. За един адвокат от Чикаго това беше равно на наградите „Оскар“. Само че без брътвежите „толкова съм горд, че съм номиниран“.

Скот хвана Тейлър за ръката и я въведе в партито. Нямаше спор, че изглеждаше страхотно в смокинга си. Той се запъти директно към един от баровете и спомена нещо от сорта, че има нужда от напитка, но Тейлър се сепна, когато забеляза няколкото фотографи отстрани.

— Какво има? — попита я Скот. След това забеляза източника на колебанието й. — О, това… не се притеснявай, те са фотографи от бранша. Отразяват подобни събития за жълтите вестници. Нищо, което съдията да забележи.

Тейлър продължи да се колебае.

— Не знам… защо не отидеш и не донесеш напитки за двама ни? Аз ще изчакам тук.

Можеше да се закълне, че точно тогава видя отблясък на… разочарование? … гняв? … в очите на Скот. Но после се усмихна.

— Не параноясвай, мистериозна жено — той вдигна ръка, имитирайки даването на сериозен обет. — Тайната ти идентичност ще бъде в безопасност с мен. Заклевам се.

Но имаше нещо в усмивката му, на което Тейлър не вярваше съвсем… Опитваше се да разбере какво беше то, когато някой сграбчи Скот отзад.

— Не се опитваш да се промъкнеш, без да кажеш „здрасти“, нали, брат? — каза глас с ирландски акцент.

Тейлър се обърна и видя две момчета на около двайсет и пет, които разпозна от „Търсенето на викинга“.

— Ей, кой, по дяволите, пусна тук мижитурки като вас! — извика им Скот. От вълнението австралийският му акцент личеше повече от обикновено.

Тейлър беше чула слуховете — всички ги бяха чули — колко близки бяха станали Скот и колегите му от „Търсенето на викинга“ по време на изтощителните тринайсетмесечни снимки. Говореше се, че една вечер след снимките отишли и си направили татуировки на „тайни“ места. Валери беше изключително разочарована, че Тейлър не знае дали това беше истина.

Тейлър наблюдаваше как момчетата на Скот го пометоха в развълнувани мъжки прегръдки.

— Мижитурки? Ааа… виж го тоя, голямата клечка — каза единият. И той, както и Скот, беше пробил с „Търсенето на викинга“, и също се справяше добре — беше получил ролята на възстановяващ се алкохолик в ново телевизионно шоу в най-гледаното време с най-висок рейтинг за сезона.

— Каква, по дяволите, е тази глупост? — питаше ирландецът. Доколкото Тейлър знаеше, той не беше правил нищо след „Търсенето на викинга“. — Нямаш пиене, какво става? — попита той Скот с плътния си акцент. — Трябва веднага да поправим положението.

Преди Тейлър да разбере какво става, двамата актьори отмъкнаха Скот и тя остана сама на верандата.

Тейлър се огледа и не позна никого. Някак все така й се случваше на тези холивудски партита. Вероятно, защото тя беше никой.

Тъй като не искаше да стои тук през цялото време, тръгна да търси тоалетната. Според нея това бе единственото място, където едно момиче можеше да остане само на подобно парти, без да изглежда жалко.

Това, което Тейлър не осъзнаваше, докато си проправяше път през тълпата, беше, че всъщност хората й обръщаха внимание. При това голямо.

Тя така и не разбра, но причината, поради която никой не се осмели да я приближи, беше, че трябва да я познават и се срамуваха да признаят, че всъщност им е непозната. Вместо това се обръщаха един към друг с тих шепот: „Припомни ми — познавам я, но името ми изчезна в момента — коя е тази жена?“.

И след като никой не можеше да каже коя е Тейлър, тайната около нея се задълбочи.

„Дойде със Скот Кейси“ — каза някой.

„Не, не — те просто влязоха по едно и също време. Виж — ето го там, смее се с другите актьори от онзи филм. Ако Скот Кейси беше с нея, нямаше ли поне да й вземе напитка?“

И тогава се случи нещо вълшебно.

Гласовете се снишиха до тихо страхопочитание.

„Чакай — виж там, това не е ли Джейсън Ендрюс? Там до бара, седи сам. Виж как я гледа.“

И през партито премина тиха лудост.

„Мислиш ли, че може да е тя — да, да, познава се по дългата тъмна коса, същата като на снимките в списанията. Мисля, че си прав…“

Беше мистериозната жена.

На живо, на тяхното парти. Тълпата не можеше да спре да зяпа. Всички заедно се съгласиха, че очаквали да е малко по-висока.

Шепотът бързо си проправи път до фотографите, които кръжаха и щракаха сравнително скучни снимки как Алек Болдуин тайно си взема още един еклер със сирене от подноса на преминаващ сервитьор или как Салма Хайек разлива шампанско върху обувките си „Маноло“, докато вдига наздравица с Брад Грей.

Дочули слуховете, папараците вирнаха глави в бойна готовност, подобно на стадо газели, доловили полъха на лъвица, криеща се в тревите. Ушите им помръдваха, а очите им се стрелкаха насам-натам, сканирайки обширната равнина на имението Бел Еър, докато не я забелязаха.

Мистериозната жена! Ето я скъпата снимка — спокойно щеше да струва двайсет пъти повече от тези на останалите знаменитости. Но не сама — трябваше да е с него.

Всички наблюдаваха как мистериозната жена си проправи път към къщата. Папараците дебнеха в готовност. Джейсън остави напитката си и стана от бара, сякаш да я последва.

Хората в тълпата се побутваха един друг. Такава драма! Такова вълнение!

Нямаха търпение да видят какво ще се случи.