Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (12)

11

Следващите два дни отлетяха бързо с ангажименти по делото и преди Тейлър да разбере, се оказа пред гардероба си в петък вечерта. А тя не започваше добре — съдът бе продължил по-дълго от очакваното и затова Тейлър закъсняваше за вечерята. Сега й предстоеше да се справи с най-важния въпрос: какво да облече.

Костюмите й бяха прекалено стилни. Щяха да вечерят в прословутия китайски ресторант „Мистър Чоу“ в Бевърли Хилс и това беше първата й официална вечеря в Лос Анджелис. Не искаше да изглежда като провинциалистка.

От друга страна, не искаше да изглежда и така, сякаш е „на среща“. И най-важното — не искаше Джейсън да мисли, че тя изглежда сякаш си мисли, че е „на среща“.

В крайна сметка Тейлър избра дънки, токчета и бяла риза с копчета. Но дори и така имаше колебания: две откопчани копчета или три? Две или три? Поне десет пъти мина пред огледалото в банята.

Двайсет минути по-късно тя спря пред ресторанта и даде на портиера ключовете от колата си. Той я погледна със същия ужасен поглед, както и Джейсън преди две вечери.

Тейлър чаровно му се усмихна.

— Ще оставите тази красавица тук отвън, нали?

Докато портиерът мънкаше, Тейлър влезе в ресторанта, където салонната управителка я поздрави със сдържана усмивка.

— Да, мога ли да ви помогна, госпожице?

— Имам среща — каза Тейлър. Тя спря, изведнъж озарена от едно от нейните „прозрения“. Всичко беше толкова абсурдно. — Аз… имам среща с господин на име Ендрюс — продължи тя, опитвайки се да звучи непринудено. След това се зачуди дали той не е използвал фалшиво име, когато е правил резервацията. Беше чула, че Брад Пит се регистрирал в хотелите под псевдонима „Брайс Пилаф“. Много сладко.

Но от погледа, изписал се на лицето на жената, Тейлър видя, че няма нужда от тайна парола или кодово име.

— Разбира се — каза управителката с благоговение. — Вие сигурно сте госпожица Донован. За мен ще бъде удоволствие да ви заведа до масата — тя преведе Тейлър през ресторанта до уединено стълбище в дъното на ресторанта. Горе имаше само няколко маси. На една от тях я чакаше Джейсън.

— Съжалявам, че закъснях — каза Тейлър, когато приближи до масата. — Заседанието продължи по-дълго, отколкото очаквах.

— Няма проблем — каза Джейсън със спокойна усмивка. — Просто се радвам, че успя да дойдеш.

Тейлър видя как оглежда ризата.

Мамка му. Знаеше си, че не трябва да разкопчава три копчета.

 

 

Тейлър критично разглеждаше сценария, отворен на масата пред нея. Сега, погълната от проекта (макар и с голяма неохота), тя приемаше работата сериозно както всяка друга.

— Тогава просто трябва да махнем репликата, където крещиш на адвоката на отсрещната страна в съда — тя погледна Джейсън и му даде да разбере, че това е абсолютно недопустимо за един адвокат.

Сервитьорът допълни чашите им с вино, а тя продължи да обяснява:

— Помни — в съда разговорите с другия адвокат са като триъгълник. Ти говориш със съдията, той говори със съдията, но никога не говорите директно един на друг.

Тейлър се върна към сценария и приключи с разглеждането на сцената, върху която работеха. След миг тя доволна бутна страниците встрани.

— Да, мисля, че тази сцена е готова.

— Мислиш ли, че е добра? — попита Джейсън.

Тейлър обмисли отговора си, усещайки, че той търси нещо повече от просто одобрение.

— Мисля, че някои от правните аспекти все още се нуждаят от изглаждане, но историята е добра и би трябвало да трогне публиката.

Джейсън се усмихна.

— Току-що прозвуча толкова холивудски.

Тейлър виновно се усмихна.

— Нали? Виж, една вечер с теб и вече съм покварена — тя небрежно посочи към полупразната си чаша. — А може би виното ми действа така.

— Значи одобряваш избора ми?

— Съмнявам се, че има някой, който не би го одобрил — саркастично каза Тейлър.

Нямаше да му достави удоволствието да разбере, че по някакъв начин бе успял да избере точно виното, което искаше да опита откакто получи, първия брой на „Уайн Спектейтър“.

— Но твоето одобрение се печели трудно и затова струва много повече от това на другите — отвърна Джейсън.

Тейлър не можа да спести усмивката си.

— Да, одобрявам го — каза тя. — За седемстотин долара бутилката, по-добре да го харесам — канеше се да каже още нещо, но реши да прехапе езика си.

— Давай — изсмя се Джейсън. — Виждам, че има и още.

Тейлър се усмихна. Не мислеше, че вече я познава толкова добре.

— Просто си мислех, че наистина водиш разточителен живот.

— Ааа… добре, най-сетне ги споменаваме. Моята слава и богатство — Джейсън се наведе към нея. — Виж, ще ти спестя глупавата реч за това как не харесвам живота си, за липсата на лично пространство и какво ли още не. Но трябва да правя и други компромиси — вдигна рамене той. — Предполагам, че съм приел всичко в пакет.

— Други компромиси, освен липсата на лично пространство?

Джейсън махна с ръка.

— Това вече не ми пречи толкова, колкото в началото.

— Тогава какво?

Той се замисли. Когато най-сетне отговори, на Тейлър й се стори, че долови нещо особено в гласа му. Нещо… искрено.

— Хората си мислят, че те познават — от списанията, които те представят по определен начин, или от ролята в някой филм. И на повечето от онези, които се предполага, че са ти близки, не им пука кой си наистина, защото за тях ти си само продукт, стока, която да продават. Така че не е реално. Нищо не е реално.

Той предпазливо погледна към Тейлър, сякаш очакваше да се засмее. Тя не го направи.

— Джеръми изглежда реален — каза тя с по-мек глас от обикновено.

Това накара Джейсън да се усмихне.

— С Джеръми отдавна сме приятели. Той е самонадеян, снизходителен и саркастичен…

— Вие двамата изобщо как се разбирате?

Джейсън се усмихна широко. Той се облегна и завъртя чашата си.

— Може да пускаш язвителните си забележки колкото искаш, Тейлър Донован. Изобщо не ме притесняваш. Защото мисля, че тайно ти харесва да прекарваш времето си с мен — той й намигна. — Няма проблем, можеш да си признаеш — знам го.

Тейлър завъртя очи с пренебрежение.

— Доста си уверен.

— Знаеш ли, че всяка средна американка на възраст от осемнайсет до трийсет и пет е гледала всеки мой филм шест пъти?

Тейлър се присмя.

— И кой ти каза тази глупава статистика?

— Добре тогава, колко пъти си пръскала десет долара, за да ме видиш на големия екран?

— Не шест пъти.

— Колко пъти?

Тя равнодушно вдигна рамене, опитвайки се да измисли начин да се измъкне от въпроса.

Очите на Джейсън се разшириха при жеста й.

— О, съжалявам, госпожице Донован, но отговорите ви трябва да бъдат изказани гласно за съдебния протоколчик.

Тейлър го погледна гневно.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа — продължи Джейсън, — че според теб съм твърде уверен. Но се обзалагам, с голяма вероятност да спечеля, че те привличам.

Ето, всички карти лежаха на масата.

— Но ти сам го каза — отвърна Тейлър, — това е само роля, която играеш. Имиджът ти. Ами жените, които повдигат завесата към истинското ти аз? И те ли са главозамаяни?

Нещо във въпроса й го жегна и Джейсън замълча. Тя разбра, че е стигнала до нещо и очите й заизучаваха неговите изпод тихия блясък на свещта.

— Вероятно никога не са имали възможност да надникнат зад завесата — каза тя. — Вероятно си тръгват твърде бързо.

Погледите им се срещнаха и за миг и двамата замълчаха. Когато не се перчеше, помисли си Тейлър, той всъщност някак приличаше на човек.

Тогава Джейсън хвърли салфетката си на масата.

— Това е — тази вечер ти ще платиш вечерята — обяви той.

Джейсън повика сервитьорът, който кръжеше встрани.

— Донесете ни още една бутилка „Скрийминг Ийгъл“ — той сниши глас до шепот и посочи Тейлър. — Дамата черпи.

— Разбира се, сър — отвърна сервитьорът. За секунди той изчезна в специалната изба на ресторанта.

Доволен, Джейсън се обърна към Тейлър, с ръце скръстени на гърдите.

— Седемстотин долара бутилката, адвокат. Да видим колко си дръзка, когато отидеш в кухнята да миеш съдове — той спря и отново я погледна. — Не че феминисткият ти задник знае какво да прави там.

Тук Тейлър вече не можа да не се усмихне. Имаше нещо в това негово саркастично чувство за хумор. Понякога много й харесваше.

 

 

По-късно тази вечер, на тръгване от ресторанта, Джейсън се обърна към Тейлър, нетърпелив да чуе мнението й.

— Е? Какво мислиш за първата си официална вечеря в Лос Анджелис?

Тя се усмихна в знак на благодарност.

— Печели награда за най-доброто място, където съм ходила на бизнес вечеря.

Джейсън рязко спря.

— Чакай, да не би да таксуваш времето си за тази вечеря?

Тейлър също спря, очевидно изненадана, че той беше изненадан.

— Ами да. Или поне онази част от времето, в която говорихме за сценария.

Отговорът й притесни Джейсън. Всъщност доста го притесни.

Тейлър помръдна неловко.

— Съжалявам, това проблем ли е?

Какво можеше да каже в отговор? Джейсън се опита да не звучи дръпнато.

— Не, разбира се, че не — за теб това беше работна вечеря. Съжалявам, че те забавих толкова.

Той задържа вратата на Тейлър като се надяваше да излязат възможно най-бързо от ресторанта и от темата.

Тя го погледна объркана.

— Джейсън, надявам се, че ти…

Прекъсна я заслепяващият блясък на стотици фотоапарати. Тя подскочи от изненада, когато Джейсън се обърна и видя огромната тълпа папараци на тротоара пред ресторанта. При появата му фотографите закрещяха името му и настояваха да се приближи.

Джейсън инстинктивно бутна Тейлър обратно в ресторанта и затръшна вратата. Надникна през прозореца към цирка, който се беше събрал отвън. За него това беше обичайна гледка.

Тейлър изглеждаше сериозно обезпокоена. Тя крачеше и стоеше възможно най-далеч от прозорците, сякаш отвън бяха въоръжени със снайпери, а не е фотоапарати.

— Това… не е добре — каза тя тревожно. — Наистина, наистина не е добре — тя се обърна към Джейсън с поглед, изпълнен с надежда. — Навън бяхме само секунда. Вероятно не са ни снимали заедно?

Поглеждайки към множеството съвършено настроени фотоапарати в ръцете на хора със скоростни рефлекси, Джейсън поклати глава.

— Към момента можеш да се надяваш да не са те снимали така… — той направи ужасена физиономия тип „о, боже мой, кои, по дяволите, са тези хора“ в опит да я разсмее.

Не се получи.

Тейлър нещастно се настани на близкия стол.

— Ще ме изритат от делото като нищо — тя отчаяно подпря брадичката си с ръце. — Под съдебно нареждане съм. Нямам право да се появявам в медиите.

Джейсън за пореден път забеляза нежеланието й да бъдат виждани заедно.

— Сигурен съм, че съдията не е имал предвид подобен род публичност.

Тейлър поклати глава.

— Не, беше много ясен по въпроса: никакво внимание в пресата. Точка — тя погледна към пода.

Като я видя така притеснена, Джейсън отново изпита онова странно усещане. Той коленичи пред нея и посегна към ръцете й, но нещо инстинктивно го спря да я докосне. Вместо това сложи ръце на коленете си.

— Мога да реша проблема — каза той нежно.

Тейлър го погледна с надежда.

— Наистина ли?

— Но искам нещо в замяна.

Тя присви зелените си очи и скръсти ръце на гърди.

— И какво може да е то?

Погледът на Джейсън не трепна.

— Една нощ.

Очите на Тейлър се разшириха.

Джейсън се усмихна и преди да го е зашлевила, бързо добави:

— Имах предвид една вечер, която не е свързана с работа. Трябва да ми разрешиш да те заведа на някое забавно място.

Тя решително поклати глава.

— Не.

Джейсън се изправи с неохота.

— Добре, нека стане както ти искаш — той посочи към входа на ресторанта. — Ето я вратата. Не позволявай на папараците да снимат задника ти на излизане.

Тейлър надникна към тълпата навън. Очевидно тази опция не й се стори много привлекателна и се обърна към Джейсън.

— Ако се съглася, трябва да има определени условия.

Джейсън поклати глава.

— Това не е преговор, госпожице Донован. Предложих ви нещо — или приемате, или не.

Тейлър погледна навън за последен път, след което въздъхна драматично. Джейсън прехапа усмивката си. Всички жени трябваше да имат подобни колебания.

— Някой изобщо казва ли ти „не“? — попита тя примиренчески.

— Не. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ти се опитваш много повече, от който и да е друг. Значи имаме сделка?

— Добре. Както и да е. Просто оправи това.

Джейсън извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране.

— Марти! — възкликна той любящо по телефона. Нямаше значение, че беше почти полунощ в петък вечерта. — Слушай, в „Мистър Чоу“ съм с цяла банда папараци отвън. Те направиха няколко снимки, които бих предпочел да не бъдат публикувани. Не ме интересува, но кажи на тези хора, че ако някой спомене името на жената, с която съм, или отпечатат снимка, на която се вижда лицето й, никога повече няма да получат и думичка от мен.

Той замълча при следващия въпрос на Марти.

— Някакъв коментар за мистериозната жена?

Джейсън стрелна Тейлър с поглед и обобщи накратко:

— Трудна.