Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just The Sexiest Man Alive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 131 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и начална корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джули Джеймс. Най-сексапилният мъж

ИК Санома Блясък, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Елка Николова

Коректор: Елка Николова

ISBN: 978-954-399-001-6

История

  1. — Добавяне

2

Джейсън Ендрюс.

Щеше да бъде в офиса им в четвъртък. Най-големият актьор в Холивуд.

Джейсън Ендрюс.

Филмовата звезда. В истинския смисъл на думата: папараци, които следят всеки негов ход, и обезумели фенки, които скачат голи в спалнята му.

По-късно, когато секретарката на Тейлър направи своето проучване, тя се натъкна на материал в юнския брой на списание „Ролинг Стоун“, което представяше Джейсън Ендрюс като: „… дяволски красив и същинска легенда за времето си. Подобно на Кларк Гейбъл и Кари Грант той излъчва непринуден чар и увереност. Смята се за по-умен от останалите и честно казано, вероятно е. Смъртоносна комбинация, поради която уважава малцина“.

Дяволски красив. Непринуден чар и увереност.

Джейсън Ендрюс.

И тя щеше да работи с него.

Когато излезе от офиса на Сам, тя изведнъж се улови, че мисли дали скоро си е правила кола маска на бикини зоната. Хм… май й беше време…

После веднага отхвърли нелепата мисъл. Моля. Тя беше професионалист.

И така госпожица Професионалист оправи костюма си и внимателно затвори вратата след себе си. Тя мина през офиса с небрежно вирната глава, сякаш винаги е била правен съветник на известни секс богове. Никога досега не беше позволявала да я видят объркана в работата — дори в най-тежкия момент по време на раздялата с бившия си годеник преди няколко месеца. Проклета да е, ако сега позволи някакъв актьор да я размекне пред другите.

— Линда, за четвъртък графикът ми трябва да бъде свободен — каза Тейлър, когато доближи бюрото на секретарката. Тя надничаше в календара си, като се опитваше да измисли как най-добре да размести нещата, за да вмести новата „задача“.

— Има промяна в плановете — изскочи нещо ново.

Тейлър едва изрече думите и Линда изхвърча от стола. Той шумно падна на земята, но секретарката не обърна внимание.

— О, божичко! Значи е вярно? Наистина ще работиш с Джейсън Ендрюс?

Как, по дяволите, се беше разчуло толкова бързо? Тейлър се огледа из офиса и видя, че другите секретарки са спрели да работят. Всички я зяпаха с широко отворени очи и не смееха да дишат, сякаш животът им зависеше от отговора й. Като се огледа, тя забеляза, че повечето от адвокатите също се мотаят около вратите на офисите си. В този миг цялата работа в „Грей&Далас“ беше напълно замряла.

Стотици изпълнени с надежда очи бяха вперени в нея. Тейлър прочисти гърло и се обърна към изпълнения с очакване офис подобно на глашатай, оповестяващ, че идва кралят.

— Да, вярно е. Джейсън — ъъ, Ендрюс — ще бъде тук. В четвъртък. — Тейлър усети, че леко се изчервява. Странно колко топло бе станало в офиса точно в този момент. Вероятно имаше някакъв проблем с вентилацията, замисли се тя. Трябваше да говори с Линда, да й каже да се обади на хората от поддръжката.

При вълнуващата новина секретарките и адвокатите край нея избухнаха в безумни разговори.

— Какво да нося?

— Какво мислиш, че ще носи той?

— Не се ли разтопи, когато той /вмъкнете тук любим филм, сцена, реплика на Джейсън Ендрюс/?

— Мислиш ли, че (ахване!) е възможно да е толкова прекрасен и отблизо?

Тейлър стоеше сред хаоса и както винаги изпита нужда да контролира ситуацията. Тя спокойно махна към секретарките, които подскачаха покрай нея като зайци, надрусани с кафе.

— Трябва да се стегнете — каза тя строго. — Отношението ни трябва да бъде като към всеки друг проект.

При тези думи бъбренето и пърхането на секретарките стихна. Линда я зяпна невярващо.

— Като към всеки друг проект? Става въпрос за Джейсън Ендрюс.

Тейлър отново усети как цялата се изчервява. Проклетата вентилация. Някой наистина трябваше в скоро време да я погледне.

На лицето на Линда беше изписано крайно недоумение.

— Наистина ли се опитваш да ни кажеш, че ни най-малко не се вълнуваш?

Тейлър въздъхна шумно и раздразнено.

— О, стига Линда… — след което тя се обърна и хладнокръвно пое към кабинета си. Когато стигна до вратата обаче, тя погледна към секретарката си и намигна.

— Ей… не съм казала, че проектът няма да бъде забавен.

Тя изчезна в кабинета с дяволита усмивка.

 

 

Минаваше единайсет същата вечер, когато Тейлър най-сетне спря пред кооперацията, където се намираше апартаментът й. През деня се бе опитала да изтика от ума си всички мисли, свързани с „Проекта Ендрюс“ (както бе станал всеизвестен из офиса). Но, разбира се, съдбата заговорничеше срещу нея.

Малко след срещата със Сам й се беше обадила една от асистентките на „господин Ендрюс“ и я бе информирала кратко и ясно, че „господин Ендрюс“ (асистентката непрекъснато повтаряше фамилията и това извикваше в ума на Тейлър образа на превзета британска слугиня от осемнайсети век), щял да пристигне в офиса й в четвъртък сутрин в девет часа. Очаква се, каза слугинята-асистент, госпожица Донован да не закъснява, тъй като програмата на господин Ендрюс била пълна.

Целият тон на разговора я беше подразнил.

Нека изясним нещо, изкушаваше се да каже Тейлър. Аз му правя услуга.

Не беше прекарала достатъчно време в Лос Анджелис, за да свикне с факта, че обслужването на знаменитости с надуто самочувствие си бе просто част от живота на града, която не подлежеше на оспорване. Може и временно да живееше в града на мечтите, но беше здраво стъпила в реалността. И тази реалност, без значение дали е в Чикаго или в Ел Ей, беше правото.

Още повече, след като работният й график принципно й позволяваше да гледа само четири филма годишно и тя не се интересуваше от „индустрията“ толкова, че да гали егото на Джейсън Ендрюс. Освен това беше напълно убедена — предвид скандалната му репутация — че са му били галени достатъчно неща.

Въпреки категоричното си мнение по въпроса, Тейлър счете, че отговорът й е изключително дипломатичен.

— Кажете ми кога е прието да направя реверанс, преди или след като бъда представена на Негово Величество? — попита невинно тя.

На слугинята-асистентка не й беше никак забавно.

След като приключи с разговора, Тейлър се захвана да търси начин как като по чудо да смести три работни дни в двата, които й оставаха преди пристигането на Негово Кралско Великолепие. Първата й задача беше да се срещне с Дерек — сътрудник втора година, който работеше с нея по делото за сексуалния тормоз.

Горкият Дерек, винаги си падаше малко нервак и щеше да се изприщи, когато Тейлър му каза, че той ще оспорва исканията в четвъртък. За миг се замисли дали тайно да не му предложи сделка — седем искания срещу седем часа с вие-знаете-кого, но знаеше, че Сам очаква лично тя да се заеме с актьора.

Дори това да бъде в ущърб на исканията.

И вероятната вреда, която щеше да понесе клиентът им.

Да не споменаваме какво лично тя искаше.

Не че си въобразяваше нещо. Наистина.

Но през останалата част от следобеда Тейлър имаше други, много по-важни неща, за които да се тревожи. И така измежду седемнайсетте записа с показания под клетва, които трябваше да прегледа, и единайсетте телефонни спора с адвокати на отсрещната страна относно инструкциите до съдебните заседатели, едва късно вечерта, когато изтощена се запъти към изхода, тя се сети за плика, който Линда й подаде, преди да си тръгне.

„Проучване“ — така го беше нарекла секретарката й. Тя развеселено се бе усмихнала, наслаждавайки се на новия проект.

Предвид палавата усмивка на Линда, Тейлър предпазливо извади плика от куфарчето си, докато вървеше по тухлената пътека към къщи. Тя измъкна съдържанието и се оказа срещу тазседмичния брой на списание „Пийпъл“.

Тейлър завъртя очи. О, за Бога — сякаш имаше време да го чете.

Но таблоидите имат необясними начини да сграбчват вниманието дори и на най-заклетите присмехулници и Тейлър не беше имунизирана срещу тях. Окото й хвана водещата статия.

„Жените на Джейсън Ендрюс!“

Под заглавието имаше три снимки на актьора с различна звезда (модел) еднодневка, увиснала на врата му.

Тейлър пренебрежително тръсна глава при вида им. Типично. Имаше нещо в този мъж, в начина, по който преднамерено развяваше парада си от завоевания, което изключително дразнеше женската й чувствителност.

А може да беше и нещо още по-лично.

Да. Сякаш някога щеше да го признае.

Тя отвори списанието и оттам изпадна притурка от няколко страници с Джейсън Ендрюс и различните му похождения.

Страниците се разпиляха по пода.

За миг единственото, което Тейлър бе в състояние да направи, бе да се взира в листовете, изпълнени с „Жените на Джейсън Ендрюс!“.

С презрително сумтене тя се наведе да вземе притурката. Последната снимка привлече погледа й: актьорът с класически красива блондинка на около двайсет и пет, която Тейлър веднага разпозна. Може и да не се интересуваше особено от „индустрията“, но и четирите пъти в годината, когато намираше време да изгледа някой филм, бяха достатъчни да знае коя е Наоми Крос. С големи, тъмни букви над небрежно облечената актриса се мъдреше надпис: „Следващото завоевание на Джейсън?“.

След като реши, че някак си ще успее да продължи да живее, без да има отговор на този въпрос, Тейлър отново пъхна страниците с Джейсън и звездите (моделите) еднодневки в списанието и тръгна към входната врата. На площадката се препъна в нещо.

Огромен букет цветя.

Подобно на всички жени, които получават цветя за първи път, Тейлър мълчаливо изреди списъка от потенциални изпращачи. Тъй като не се сети за никой приятен, тя погледна цветята е подозрение. Взе букета и зарови в него, докато не намери картичката. Веднага съжали, че си бе направила труда да погледне.

„Съжалявам. И те обичам.

Дейниъл.“

Дейниъл Лоури.

Най-голямата грешка в живота на Тейлър. Нелепо голяма. Гигантска.

Бяха се срещнали в Юридическия факултет, когато тя беше студентка трета година, а Дейниъл беше новопостъпил професор в Северозападния факултет. Беше млад за професор — само на двайсет и девет, но харвардското му образование и четиригодишната работа като федерален прокурор бяха твърде обещаващи и факултетът не можеше да ги пренебрегне.

„Твърде привлекателен, че да се пренебрегне“ беше и общият консенсус сред женската студентска общност във факултета. С наситено сини очи и златисторуси кичури в светлокестенявата коса той изглеждаше по-скоро като модел на Ралф Лорън, отколкото като преподавател по право.

За първи път Дейниъл покани Тейлър да излязат на завършването й. Тя, разбира се, отказа, понеже беше чула от състудентка, съседка на Дейниъл, че често го виждали с жени, но не толкова често с една и съща жена.

Изминаха шест месеца преди той отново да я покани. Вторият път беше събота сутрин — Тейлър го завари да чака на стълбите пред дома й, когато тя се връщаше от фитнес.

„Нося кафе от Старбъкс“, каза й той с непринудена усмивка. Беше донесъл точно каквото пиеше тя: голямо нискомаслено лате с две пакетчета подсладител „Спленда“. Очевидно през седмицата се беше обадил на секретарката й, за да я попита.

Трябваха му пет съботни сутрини чакане и пет големи нискомаслени латета с две пакетчета подсладител „Спленда“, за да склони Тейлър да се срещнат за кафе на място, различно от стълбите пред дома й. След кафето минаха на напитки, които доведоха до вечеря, а после стигнаха до излизане заедно, което в крайна сметка накара Дейниъл да каже на Тейлър, че тя е Жената. Тейлър най-сетне се съгласи да живеят заедно и година по-късно бяха сгодени.

В никакъв случай това не можеше да се нарече шеметна връзка. Тейлър беше предпазлива и внимаваше през първите няколко години, но в крайна сметка чарът на Дейниъл и преданата му обич свалиха гарда й.

Тейлър реши, че е променила похотливите му навици.

Но ето че сега е тук, в Лос Анджелис, сама и без 2,5-каратовия пръстен от „Тифани“, който стоеше на безименния пръст на лявата й ръка.

Тейлър влезе в апартамента си. Хвърли ключовете на масичката до вратата и тръгна към кухнята.

Беше извадила късмет с апартамента, който фирмата й намери. Понеже делото щеше да продължи най-малко четири месеца (след като се вземат предвид и неизбежните следсъдебни искания), настаняването й в хотел за този период нямаше да се понрави нито на нея, нито на фирмата. И така, на една от асистентките бяха възложили задачата да намери апартамент под наем за Тейлър. Секретарката беше търсила едва няколко дни, когато нейна колежка от офиса в Лос Анджелис й се обади с предложение: дъщерята на един от партньорите щяла да учи в Рим за есенния семестър. Искала да обикаля Европа и Азия през лятото, преди да започнат лекциите й, и търсели човек, на когото да дадат под наем обзаведения й апартамент в Санта Моника.

Сделката беше сключена веднага щом Тейлър видя снимките, които изпратиха по имейла от офиса в Лос Анджелис. На няколко минути от плажа, с артистична градинка до спалнята и уютен кремаво кафяв декор в стил „Потъри барн“, апартаментът беше много по-добър от всичко, което асистентката й беше показала и определено си струваше допълнителните шестнайсет километра, които щяха да се прибавят към ежедневното й пътуване до центъра.

За жалост тази вечер, когато Тейлър прекрачи прага на кухнята и остави броя на „Пийпъл“ върху гранитния плот, чарът на мястото не й направи никакво впечатление. Тя хвърли букета цветя до списанието, без да забележи как картичката се плъзна между страниците му. После се облегна на плота и се загледа в десетките червени рози със същия ентусиазъм, с който би гледала мъртъв скункс.

Каква ирония, че през петте години, които бяха прекарали заедно, Дейниъл така и не разбра, че тя не обича цветя. Не са практични, беше се опитала да му намекне това на няколко пъти. Е, поне сега не се налагаше повече да се съобразява с него.

Тя отвори едно от кухненските чекмеджета и затърси ножица, когато видя, че телефонният й секретар мига. Намираше се върху охладителя за вино, един от „най-добрите“ домакински уреди, който асистентката беше включила в описанието на апартамента. Това, което асистентката не разбра, бе, че много по-голямо предимство за Тейлър беше китайският ресторант в съседство, който правеше доставки до 2 сутринта.

Тейлър се пресегна през плота и натисна бутона на секретаря. След кратко пиукане тя с облекчение чу бодрия глас на Кейт. „Ей, момиче! Аз съм, обаждам се да чуя как ти се отразява Ел Ей. Вал и аз вече планираме да ти дойдем на гости. Липсваш ми.“

Тейлър не се стърпя да не се усмихне. Всъщност Вал и Кейт планираха посещението си горе-долу от момента, в който тя обяви, че през лятото се мести в Ел Ей. Преди около две седмици Вал беше отбелязала напредък, като й изпрати имейл с „препоръчани места за посещение“ — списък, който, както Тейлър и подозираше, се състоеше основно, ако не и изцяло, от ресторанти и барове, споменати в тазседмичния брой на светското списание „Пейдж сикс“ или в рубриката „ВИП сийн“ на клюкарското „Ас уийкли“.

Тейлър сведе поглед, когато секретарят й отново изпиука, че има и второ съобщение. Тя задържа дъх и се напрегна в очакване.

Познат дрезгав глас проряза тишината в кухнята. „Тейлър, Дейниъл е. Надявам се, че си получила цветята ми… Наистина искам да поговорим. Обади ми се.“

Тя се пресегна и веднага изтри съобщението. Нямаше представа откъде по дяволите Дейниъл беше намерил телефона и адреса й в Лос Анджелис. Но пет години заедно означаваха прекалено много общи приятели, помисли си тя. Облегна се на плота и превъртя думите му в главата си.

„Наистина искам да поговорим.“

Така ли? Защо? Тя не можеше да се сети и за едно-единствено нещо, което имаха да си кажат.

С тези мисли в главата Тейлър отиде до мивката и пусна водата. Извади вазата от шкафа под мивката — чувстваше се длъжна поне да сложи цветята някъде — и провери дали водата е студена. Когато махна хартиената опаковка, се сети за картичката.

„Съжалявам. И те обичам.“

Колко сладко. Дейниъл беше толкова чаровен.

До деня, в който влезе в кабинета му, за да обсъдят списъка с гостите за сватбата, и го завари да чука на бюрото двайсет и две годишната си асистентка.

При това кучешката.

Бяха с гръб към нея и не я видяха, продължаваха. Очевидно не очакваха никого в така наречения от Дейниъл „служебен час“.

Дори сега, когато Тейлър си позволяваше да мисли за бившия си годеник, образът, който винаги изникваше в съзнанието й, беше как е застанал пред бюрото със смъкнат до глезените панталон, ръцете му трескаво, в екстаз държат бедрата на момичето, а голите му задни части се клатят напред-назад в цялото им великолепие.

Прекрасно.

„Всяко момиче мечтае да види годеника си така“ — беше казала със саркастична горчивина на Вал и Кейт, когато по-късно същата вечер седяха на дивана в хола й и я утешаваха с охладена бутилка водка „Грей Гуус“. Но при Тейлър го нямаше обичайният срив и истерия, не се чу нито един вопъл „защо аз“? И определено нямаше сълзи.

Защото в бейзбола няма място за сълзи.

Тейлър си обеща, че ще се държи поне за това последно късче достойнство. Щеше да превъзмогне Дейниъл и да продължи с живота си. И се закле, че никога вече няма да върви срещу инстинктите си, когато става въпрос за мъж.

Докато стоеше в кухнята на апартамента в Санта Моника и приключваше с разопаковането на цветята, тя осъзна с удовлетворение, че през няколкото седмици откакто се беше преместила в Лос Анджелис, почти не е мислила за Дейниъл. Това беше основната причина цветята и картичката му толкова да я изненадат.

Съжалявам. И те обичам.

Колко хубаво чувство — за Дейниъл очевидно не беше толкова лесно да я забрави.

С тази мисъл в главата Тейлър се пресегна и перна един ключ, точно над кухненската мивка. Системата за изхвърляне на боклука се задвижи от шумна манивела.

Беше намерила идеалното място за цветята му.

 

 

Следващият следобед в работата, когато излезе от кабинета си за така необходимата й почивка за кафе, Тейлър завари огромна тълпа от вероятно всички секретарки във фирмата, скупчени около шкафа зад бюрото на Линда.

Без да отделят поглед от заниманието си, те направиха място на Тейлър да види какво толкова ги беше впечатлило.

Телевизор.

Тейлър не можеше да скрие пренебрежението си. О, стига — той не заслужаваше толкова много шум.

Дали заради покровителствения тон на асистентката му по време на разговора им предишния ден или заради наглото перчене в списанието, тя скоро усети, че си изгражда предубеждения за актьора, с когото скоро щеше да работи. Нито едно от тях обаче не можеше да се нарече положително.

Тя хвърли поглед към телевизора тъкмо навреме, за да види монтаж със снимки на Джейсън Ендрюс, които се въртяха на екрана.

— Ей, откъде намерихте това? — шепнешком попита тя Линда, защото не искаше да отклонява вниманието на групата от такова очевидно важно занимание.

Линда отговори, без да откъсва поглед от телевизора.

— Снощи излъчиха интервю с него по телевизията и аз го записах.

При вида на леко замаяния поглед на секретарката Тейлър прехапа устни, за да не се разсмее. В ума й проблесна следната картина: на следващата сутрин Джейсън Ендрюс минава по коридора, административният персонал губи съзнание и секретарките припадат една по една.

С тази сцена в главата Тейлър насочи вниманието си обратно към телевизора, където интервюираха Джейсън в някаква луксозна хотелска стая. Когато той се облегна на дивана, Тейлър не можа да не забележи колко естествен и спокоен изглежда — несъмнено заради честите интервюта.

Разбира се, тя не пропусна и това, колко добре изглеждаше пред камерата — хубава тъмна коса, уверен пламък в искрящите сини очи и тази запазена марка дяволска усмивка. Той определено беше критерият, по който се определяше мъжкият сексапил през последните десетина години.

Тейлър си спомни, че преди няколко години бяха на някакво парти и на шега Кейт беше попитала мъжете следното: кого биха избрали, ако поради някаква причина (заплаха да бъдат застреляни, ако трябва да спасят света и т.н.) трябваше да правят секс с друг мъж? Без изключение всички мъже бяха избрали Джейсън Ендрюс.

„Изобщо може ли да има друг отговор?“, беше се изсмял Крис, по това време гадже на Кейт. Той единствен от всички, приятно изненадващо, не бе измърморил „по-скоро бих умрял“, преди да отговори. Другите мъже на партито кимаха в единно съгласие: ако (под страх от смъртно наказание) това трябва да се случи, Джейсън Ендрюс е единственият вариант.

Тейлър погледна към екрана, когато Джейсън протягаше дългите си крака. Имаше нещо различно, когато тази сутрин го видя по телевизията. Беше странно, но до този момент някак си не беше приемала Джейсън Ендрюс за истински. До такава степен беше идеализиран, че повече приличаше на холивудска измислица, отколкото на реален човек от плът и кръв. Почувства се така, сякаш го вижда за първи път.

Тейлър погледна часовника си. Реши, че може да отдели няколко минути и да види интервюто, преди да се върне към свидетелските показания. Разбира се, това бе само с проучвателна цел.

Репортерът, който седеше срещу Джейсън, беше мъж на около трийсет и пет, когото Тейлър смътно разпозна от раздаването на миналогодишните „Оскар“-и. Той ентусиазирано зададе първия си въпрос.

— Да видим, Джейсън, имаш три номинации „Златен Глобус“, една от които печелиш, и номинация за „Оскар“ за драматичната си роля на полицай под прикритие в „Оувърлоуд“. Кажи ми: има ли какво още да постигнеш?

Джейсън се усмихна с онази негова усмивка.

— Разбира се. Винаги търся нови предизвикателства.

Репортерът се размърда в стола си, готов да навлезе в по-дълбоки води.

— Носят се слухове, че си се интересувал от главната роля в „Австралийски нощи“, но че заплатата ти — която всъщност е най-високата в шоу бизнеса — се оказала прекалено висока за бюджета на филма. Би ли коментирал това?

— Мога единствено да кажа, че пожелавам успех на всички ангажирани с проекта.

Спокойният поглед на Джейсън не издаваше никакъв намек за враждебност. Тейлър се зачуди дали играе. Всъщност, чудеше се дали има случаи, в които не играе.

Репортерът беше настоятелен.

— Най-добрите ти пожелания включват ли и Скот Кейси, който пое ролята вместо теб?

Джейсън продължи да се усмихва, като небрежно намести часовника си и го завъртя около китката си. Изглеждаше безразличен.

— Градът е голям и има достатъчно роли за всички. Освен това съм много развълнуван за следващия ми проект — юридически трилър на „Парамаунт“.

Секретарките около телевизора избухнаха в аплодисменти и посочиха Тейлър. Тя махна с ръка и известно объркване.

Репортерът изглежда се примири с факта, че не може да измъкне някоя клюка от актьора, поне не по предишната тема.

— От всички роли, които ти се предлагат, как знаеш коя да избереш?

Джейсън скръсти крака и непринудено облегна ръка на дивана. Удобният пуловер шпиц, който носеше, подчертаваше широките рамене и мускулестото тяло под него. Макар и рядко да ходеше на кино, дори Тейлър беше гледала „Оувърлоуд“ и си спомни с доста подробности сцената под душа, в която героят на Джейсън се обляга на стената и водата отмива кръвта на убитата му съпруга от голото му тяло. След „Психо“ нито една друга сцена под душа не беше трогвала толкова женската публика.

— Знаеш ли, Били, просто трябва да следваш инстинктите си — обясни Джейсън в отговор на репортерския въпрос. — Нещо щраква, нещо в теб се съживява — чувства, които вероятно даже не осъзнаваш, че имаш — и изведнъж разбираш, че си направил правилния избор.

Репортерът се размърда ентусиазирано при удобния случай, който Джейсън му беше предоставил.

— Като говорим за правилен избор… навлизаме в следващата тема. Жените.

Джейсън се засмя и скръсти ръце зад главата си.

— Вие, хора, всички сте еднакви. Всички ме питате за това.

— Обвиняваш ли ни? — попита репортерът с невинна усмивка. — Излизал си с манекенки, с поп звезди и с много от най-красивите актриси на Холивуд.

Джейсън кимаше при изреждането на списъка, очевидно доста горд със завоеванията си.

— И мисля, че единственото нещо, което медиите коментират повече от имената на жените, с които излизаш, е скоростта, с която минаваш през тях. Да видим, ти си… — репортерът се загуби, докато ровеше из бележките си озадачено. — О, виждам, че относно възрастта ти агентът ти е споменал само, че си в трийсетте.

Репортерът въпросително погледна Джейсън, който очевидно нямаше какво да добави по въпроса.

След този малко неловък момент журналистът продължи.

— Когато говорим за жени, ти какво търсиш?

Камерата се приближи към Джейсън и Тейлър наблюдаваше как той отговаря по начин, по който само човек в неговото положение може да го направи.

— Според моята философия към жените трябва да се подхожда като към нов сценарий: ако не задържат интереса ми в продължение на час, не си губя повече времето с тях.

Тейлър зяпна от неподправената арогантност на думите му.

Линда, която стоеше до нея, се наведе и измърмори: „Леле — актриса, супермодел, каквато и да е — горко й на всяка жена, която зареже“.

Тейлър се обърна към Линда развеселена.

— Моля ти се. Всяка жена, достатъчно глупава, че да излиза с него, след тези думи не може да се оплаква, когато той неизбежно я нарани.

— Това е малко грубо, не мислиш ли?

— Вероятно. Но виж какво ще ти кажа — умните жени не излизат с Джейсън Ендрюс.

Линда кимна и отново се обърна към телевизора.

— Предполагам, че е така.

Но след това погледна към Тейлър с дяволита усмивка.

— Освен ако… да видим колко може да продължи тази съпротива, когато останеш насаме с него — надавайки ухо, останалите секретарки се засмяха в мълчаливо съгласие.

Тейлър непокорно отметна дългата си коса през раменете. Досега Джейсън Ендрюс не я беше впечатлил особено.

— Моля ви се, сигурна съм, че в реалния живот човекът не може да проведе един интелигентен разговор.

Линда се замисли над думите й.

— Добре тогава, предполагам, че е по-добре да намериш начин да го накараш да не говори много — хвърли тя дяволит поглед към Тейлър. — Колко голям е душът ти?

Секретарките избухнаха в сподавен смях.

Тейлър необичайно се развълнува от думите на Линда. Вероятно е от температурата в офиса, помисли тя с раздразнение — отново бе станало адски топло. Фирмата можеше да си позволи един проклет приличен климатик. Осъзна, че си вее с няколко листа хартия и всички я гледат. Престори се, че отхвърля с ръка смеховете им.

— Хора, вие нямате ли си работа?

Секретарките си размениха игриви погледи. С пренебрежителен замах — преценявайки, че е пропиляла повече от необходимото време за глупости тази сутрин — Тейлър решително тръгна към офиса си. И най-неловко се препъна в кашон с папки, оставен в коридора.

След непохватно залитане Тейлър успя да запази равновесие. Тя раздразнено погледна към кутията и я ритна с токчето си.

Зад нея секретарките се разсмяха още по-силно.

Тейлър оправи костюма си, запази самообладание и бързешком се отправи към неприкосновения си кабинет. Пътьом посочи към обекта на всеобщото възхищение.

— И защо изобщо имаме телевизор тук? — попита тя в опит поне да има последната дума. — Това е юридическа кантора!

Линда равнодушно сви рамене.

— Тук е Ел Ей.