Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (21)

20

Тейлър наблюдаваше как Скот умело наряза аспержите и ги метна в тигана за задушаване, който къкреше на печката. Добави капка зехтин.

— Знаеш ли, когато ме покани на вечеря, нямах представа, че смяташ да готвиш — каза тя. Седеше от другата страна на готварския плот и въртеше в ръка мартинито, което й беше предложил.

— Правилата ти да не те виждат на обществени места не оставят много място за друго — усмихна й се той предизвикателно.

Тейлър забеляза, че докато работеше, над челото му беше паднала кичур руса коса и почти му влизаше в очите. Имаше нещо необяснимо секси в мъж, който се оправя добре в кухнята.

— Благодаря за разбирането — каза му тя. — Опитвам се да пазя поведение за делото.

Скот вдигна рамене.

— Няма проблем. И за мен моментът не е подходящ да ме видят с мистериозната жена.

Тейлър се поизправи в стола си. Това беше малко странно.

— Какво искаш да кажеш?

Скот откъсна поглед от готвенето и видя изражението на лицето й. Усмихна се успокоително.

— О, просто исках да кажа, че вероятно ще те преследват още повече, ако пресата ни види заедно.

Тейлър кимна и поомекна.

— О! Разбира се.

Престани да си толкова подозрителна, каза си тя. Опита се да се отпусне и се огледа наоколо. Кухнята, фоайето и холът предполагаха, че Скот (или дизайнерът му) има ултрамодерен вкус. Абсолютно бели стени, метални стълбища, шистови плотове и шкафове от неръждаема стомана, Тейлър намираше декора малко… студен. Най-хубавото на къщата беше терасата, от която се разкриваше забележителна панорама към центъра на Лос Анджелис.

Реши да погледне по-отблизо, взе мартинито си и се отправи към плъзгащите се стъклени врати.

— Имаш ли нещо против? — посочи тя навън.

Скот поклати глава.

— Съвсем не. Чувствай се като у дома си.

Тейлър излезе на терасата и усети хладния бриз, преминаващ през Холивуд Хилс. Облегна се на парапета и се загледа в светлините на града.

Вероятно за стотен път тази седмица тя се чудеше, какво, по дяволите, прави.

Беше премисляла много дали да не отмени срещата със Скот. Имаше подготвен цял списък с причини: твърде заета е с делото, едва го познава, не иска да започва връзка в Лос Анджелис и т.н., но нито една от тези причини не й звучеше достатъчно убедително даже на нея самата.

Скот Кейси я беше поканил на среща.

Скот Кейси.

Тейлър знаеше, че милиони жени биха умрели да са на нейно място тази вечер. И това беше решаващо: беше осъзнала, че ако не може да каже „да“ на среща със Скот Кейси, трябваше да разбере какво я спира или по-скоро кой я спира.

А това беше нещо, за което не искаше да мисли.

Скот показа главата си на терасата.

— Вечерята ще бъде готова след около пет минути. Искаш ли още една напитка?

Тейлър погледна към празната си чаша.

— Да, страхотно.

Решена да изкара най-хубавата вечер в живота си — защото така трябваше да изглежда среща със Скот Кейси — Тейлър го последва вътре.

— Е, къде се научи да готвиш?

Скот (или неговият помощник) беше отрупал масата с десетки блещукащи свещи. Из цялата къща от невидими тонколони се лееше музика, която подозрително много приличаше на саундтрака от „Гардън Стейт“.

Скот се усмихна в отговор на въпроса на Тейлър.

— Не знаеш ли? — той изглеждаше изненадан, когато тя отрицателно поклати глава. — В училище за готвачи — каза й той.

— Сериозно? Кога си го изкарал?

— В Сидни. Така започнах с актьорството — Скот я погледна любопитно. — Наистина ли не го знаеше?

Тейлър отново поклати глава. Добре, разбра, даде си сметка, че живее в дупка!

И той накратко й разказа:

— Е, един ден онзи режисьор влезе в един от часовете, търсеше студенти — добри кулинари за дневно готварско предаване. Получих работата и правех предаването в продължение на година. Но наистина се вживях в актьорството и се сдобих с агент, който ме изпрати на няколко прослушвания. Първата ми истинска игра беше в предаване в праймтайма на същата телевизия и оттам отидох в киното, отначало с малки роли, после с по-големи, докато накрая ми се обадиха за „Търсенето на викинга“. А после останалото е, както казват, история.

— Доста интересно — каза Тейлър впечатлена.

Скот се усмихна широко.

— Благодаря — той се пресегна през масата и преплете пръсти с нейните. — Но стига за мен. Искам да знам всичко за теб, красавице.

Тейлър мразеше подобни въпроси. Бяха толкова „интервюиращи“. Добрият разговор трябва просто да тече естествено, спонтанно.

Тя бързо се опита да измисли обща тема за двамата.

— Ами вече ти споменах, от Чикаго съм. На теб трудно ли ти беше, когато се премести в Лос Анджелис? Липсваше ли ти домът?

Скот махна с ръка незаинтересован.

— Може да поговорим за това друг път. Това, което искам да знам, е как се оказах такъв късметлия, че красиво момиче като теб се съгласи да излезе с мен.

Тейлър избухна в смях. Със сигурност той се шегуваше. Видя обърканото му изражение.

— Чакай, ти сериозно ли?

Скот се дръпна.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо, извинявай — Тейлър прехапа устни и се опита да маскира недоразумението, като посочи към прозорците по протежение на трапезарията. — Изгледът наистина е страхотен.

Скот се усмихна.

— Да, така е — той се обърна към Тейлър със съблазнителен поглед. — Но не толкова, колкото този, който имам пред себе си.

Тейлър отново се изсмя.

— Добре, сега знам, че се шегуваш.

Скот изведнъж се изправи в стола си.

— Просто се опитвам да ти направя комплимент, Тейлър — каза той отбранително. — Не осъзнах, че е толкова смешно.

Тейлър млъкна. Отново.

Добре… моментът беше… толкова… неловък.

Явно Скот не си падаше по саркастичния хумор. Тя просто трябваше да пробва с нещо друго, но много лошо — наистина не разполагаше с друго.

Последва неудобна тишина и Тейлър тъкмо си мислеше, че вероятно може да каже колко е хубава солницата — беше изработена от калай с най-прекрасния отблясък, когато… слава богу, телефонът й звънна.

— Съжалявам, трябва да го държа включен заради работата — извини се тя.

Погледна телефона и веднага разпозна местния код 310 и номера на някой си господин Джейсън Ендрюс.

Тейлър предизвикателно отметна косата си. О, да бе — как ли пък няма да му вдигне точно сега. Беше малко заета.

Като видя любопитния поглед на Скот, Тейлър се усмихна. Изведнъж срещата й се стори десет пъти по-интересна.

— Нищо важно — каза тя. — Ще включа телефона на вибрация.

Нагласи телефона и го остави отстрани на стъклената маса. След това флиртуващо се наклони към Скот и погледна в светлите му лешникови очи.

— Е… докъде бяхме стигнали?

На Скот му хареса внезапният й интерес, усмихна й се престорено скромно и също се наведе към нея.

— Тъкмо щях да ти кажа…

Телефонът на Тейлър завибрира. Силно.

Тя погледна и видя същия номер с 310 на дисплея. Нахален човек. Наистина.

Когато не вдигна, телефонът задрънча още по-силно и се приплъзна по масата към нея. Очевидно някой не искаше да бъде игнориран.

Тейлър грабна телефона, пъхнато в чантата си и решително затвори ципа. Това щеше да свърши работа. Усмихна се извинително на Скот.

— Съжалявам. Какво казваше?

— Сигурна ли си, че не трябва да вдигнеш? — попита той скептично.

Тейлър махна с ръка.

— О, не, няма проблем. Както и да е, разкажи ми за новия филм, който снимате, „Австралийски нощи“.

Скот го направи с удоволствие.

— Ами аз играя един самотник, бунтар…

Докато Тейлър слушаше разказа му, телефонът й отново завибрира, този път от чантата й.

Разярен от перспективата да не му обърнат внимание, телефонът дрънчеше настоятелно.

Бззз-бззз!

Бззз-бззз!

Тейлър едва сдържа усмивката си и се опита много, много внимателно да слуша Скот.

Бззз-бззз!

Бззз-бззз!

— … разбира се, режисьорът каза, че не може да се сети за друг, освен за мен от мига, в който прочел сценария…

Бззз-бззз!

Бззз-бззз!

Звъненето спря. Но за кратко, след което…

Бззз-бззз!

Бззз-бззз!

Тейлър трябваше да преглътне смеха си. Аа… ако не друго, то човекът поне беше настоятелен. Трябваше да му го признае.

Точно тогава звънна и телефонът на Скот. Беше спасена.

Скот направи физиономия.

— Леле, луда вечер, а? — той извади мобилния от джоба си и погледна Тейлър. — Извинявай, агентът ми е. Наистина трябва да се обадя — той излезе от помещението, за да говори.

Когато Скот излезе, Тейлър вдигна нервно вибриращия телефон.

— Какво, по дяволите, правиш? — прошепна тя бясно.

От другата страна на линията чу мекия глас на Джейсън.

— Е, здравейте, госпожице Донован. Господи, започнах да се притеснявам. Всичко наред ли е?

— Защо се обаждаш, Джейсън? — изсъска Тейлър. Тя провери дали Скот е все още в другата стая.

— Хмм? О, да. Виж, забравих в колко часа ще се видим утре, за да прегледаме третото действие от сценария. Седем или осем беше?

— Джейсън — започна Тейлър предупредително.

— … и също исках да питам дали да донеса вечеря в апартамента ти или храната ще е от теб?

Част от нея искаше да се протегне през слушалката и да го удуши. Другата част не можа да не се усмихне.

— Престани да се правиш на сладък. Знаеш, че моментът не е подходящ.

— Защо? Почакай, тази вечер ли беше вечерта на голямата среща? О… съвсем бях забравил. Опа.

— За актьор можеш да се справиш и по-добре, Джейсън.

Тя го чу да се киска.

— Значи е вярно. Добре — просто реших да проверя как вървят нещата.

Тейлър отклони въпроса.

— Къде си? — дочуваше силни гласове и музика.

— В „Рейлис Тевърн“. Играя на дартс — за миг Джейсън замълча. — Но ти не отговори на въпроса ми.

Сега беше неин ред да замълчи.

— Срещата върви чудесно — каза тя убедително.

— Колко хубаво. И къде те заведе Младши на вечеря?

— Всъщност съм у тях. Той ми готви.

От другата страна на линията последва дълга тишина.

— Наистина ли? — каза той най-сетне през зъби.

Тейлър се усмихна.

— Защо, Джейсън, да не би да ревнуваш?

Той изсумтя.

— Да ревнувам от Скот Кейси? Моля? Ей, ако го намериш за интересен, Тейлър, желая ти да имаш повече сили. Със същия ефект можеш да се сгушиш до купчина камъни, ако си падаш по това.

Тя погледна гневно телефона.

— Да, може би го намирам за интересен.

— Така ли? Тогава защо прекарваш срещата си в разговор с мен?

— Нали знаеш, че това лесно може да се реши.

Тя затвори телефона.

Хвърли го обратно в чантата си крайно раздразнена. Първо й говори за ходене в долината Напа, когато очевидно е планирал това с Наоми Крос. Сякаш жените са заменящи се, като частите в играчката господин Картоф. А сега това. Нарочно прекъсна срещата й! Границите на мъжката егоцентричност наистина бяха безкрайни.

И за да подкрепи мислите й, телефонът на Тейлър звънна отново. Този път тя дори не си направи труда да погледне, преди да вдигне.

— Знаеш ли, ако се опитваш да маркираш своя територия, можеше просто да се изпикаеш върху мен, преди да дойда тук, и да спестиш доста време и на двамата.

От другата страна Джейсън избухна в смях.

— Винаги съм подозирал, че си падаш по извратените неща.

Въпреки че не искаше, Тейлър също се изсмя. Някак си все успяваше да го направи — да я вбеси в един момент, а в следващия да я накара да се разсмее. Това беше доста подло.

— Довиждане, Джейсън. Ще се видим утре — каза тя развеселена.

Затвори телефона и дълго не откъсна поглед от него, докато не видя Скот Кейси на вратата.

Изглеждаше недоволен.

 

 

В „Рейлис Тевърн“ Джеръми наблюдаваше как Джейсън пъха телефона в джоба си.

— Не ревнуваш от Скот Кейси, а? — той погледна многозначително към мишената, където Джейсън беше залепил снимката на актьора от „Други претенденти“, а от челото му важно стърчаха три стрелички.

Джейсън не обърна, внимание на въпроса. Той се приближи и извади стреличките от дъската.

— Той готви за нея — каза той отвратено, сякаш това беше углавно престъпление. — Толкова е… аматьорско.

— Аз готвя за момичетата, които каня на среща — осмели се да каже Джеръми.

— На теб ти се налага. Не можеш да си позволиш да ги заведеш никъде.

— Така е — добродушно се съгласи Джеръми. — Но също така открих, че на жените наистина им харесва вкуса на макарони със сирене.

Без да си прави труда да измисли саркастичен отговор, Джейсън погледна заплашително снимката на Скот Кейси върху мишената пред себе си.

Яростно запрати и трите стрелички.

Обърна се и отпи от бирата си, а Джеръми кимна впечатлен. От очите на Скот Кейси стърчеше по една стреличка, а трета пронизваше гърлото му.

— Не е зле — каза Джеръми. — Но вероятно моментът е подходящ да обсъдим проблема ти с контрола на гнева.

Джейсън седна на масата, а Джеръми се изправи да хвърля.

— Не мислиш, че Тейлър наистина харесва тоя тип, нали?

Джеръми вдигна рамене, готов да хвърли стрелите.

— Не знам. Не съм срещал много жени, които не биха се впечатлили от Скот Кейси — той посочи стрелите на Джейсън и се замисли. — Но също така не съм срещал нито една жена, която да е толкова незаинтересована от теб, така че може би все още има надежда.

Джейсън даже не се опита да се усмихне. Всъщност изглеждаше напълно нещастен. Джеръми се отказа да хвърля и седна.

— Стига, Джейсън. Какво става с теб и това момиче? Това не си ти.

— Всички така ми казват.

— Тогава какво има?

Джейсън въздъхна.

— Не знам… — той сериозно погледна към Джеръми. — Единственото, което знам, е, че не мога да спра да мисля за нея.

Сега беше ред на Джеръми да въздъхне.

— Ааа… зоната на приятелите. Не съм ли бил там.

Двамата седяха мълчаливо. После Джеръми се сети за нещо.

— Ей, знаеш ли какво ти трябва? Трябва ти едно истинско парти по мъжки. Ама не тези педерастки холивудски нощни клубчета. Чух, че ще има покер тази вечер. Само няколко писатели, които познавам, залозите не са високи. Може да пушим пури, да пием уиски „Макалан“, да говорим за…

— Покер? — очите на Джейсън светнаха трескаво. — Защо не ми каза по-рано?

— Ами не бях сигурен, че ще искаш, предвид предишните игри.

— Е, паднаха ми се няколко лоши ръце — каза Джейсън. — На кого не се е случвало?

Джеръми сдържа усмивката си. Горкичкият, изобщо не го биваше. Всеки покерджия на място схващаше играта от едно-две раздавания. Затова преди няколко години, когато започнаха да ходят във Вегас и Джейсън започна да залага големи суми, Джеръми ловко го беше насочил към заровете.

Разбира се, предположи Джеръми, един по-добър човек би казал на приятеля си за малкия му недостатък. Но след като Джейсън никога не се беше забърквал в сериозни неприятности — ей, докато все още караше страхотния „Астън Мартин“ и живееше в къща за двайсет и пет милиона долара — Джеръми не виждаше лошо в това да си мълчи. От време на време се оказваше доста удобно да може да разбере кога Джейсън лъже. Като онзи път, преди години, когато твърдеше, че е загубил ролята в „Скорост“, защото режисьорът му казал, че е „твърде висок“ за снимките в автобуса.

Джеръми си замълча и този път.

— Така е, Джейсън — каза той успокояващо. — Просто ти се паднаха лоши ръце. Това е.

Джейсън нетърпеливо потри ръце.

— Това означава, че трябва да играя. Усещам как боговете на късмета ми се усмихват — той посочи към Джеръми изключително уверен. — Внимавай тази вечер, не искам да загубиш парите си за макарони и сирене.

Джеръми отпи голяма глътка бира, за да не му отговори.

— Да тръгваме тогава?

Джейсън кимна и двамата излязоха от бара.

Имаше странното усещане, че вечерите с пържоли ще се върнат в седмичното му меню.

 

 

По-късно тази вечер Тейлър влезе в апартамента си и понеже не беше в настроение за ярка светлина, включи само една лампа в хола. Свали токчетата и се отпусна на дивана.

Не беше голям експерт — това все пак беше първата й среща от няколко години насам — но имаше усещането, че вечерта бе минала сравнително добре.

Мислите й отлетяха към мига, в който беше затворила на Джейсън и забеляза, че Скот стои на вратата. По изражението му можеше да каже веднага, че е разбрал с кого е говорила.

— Трябва да внимаваш с него — каза Скот глухо.

Тейлър пъхна телефона в чантата си. Да, добре, благодаря за предупреждението.

— Ние сме просто приятели — отвърна тя.

Скот седна до нея.

— Значи сега сте приятели? Мислех, че каза, че сте само бизнес партньори.

Тейлър заигра с чашата си. Не мислеше, че му дължи по-нататъшни обяснения. Познаваха се от колко — шест дни?

— Само приятели сме, Скот — повтори тя.

Сякаш усетил предпазливостта й, Скот промени тона.

— Просто се тревожа за теб, красавице, това е. Познавам много жени с разбити сърца от Джейсън Ендрюс. Гледката не е хубава — той замълча. — Всъщност, една приятелка… — той прекъсна мисълта си и махна с ръка. — Както и да е, едва ли имаш нужда да ти разправям подобни неща.

Тейлър се замисли. Така ли? Вероятно каквото и да имаше да казва Скот, беше точно това, което тя имаше нужда да чуе. Адвокатът в нея реши, че е най-добре да разполага с всички факти.

— Не, продължавай. Искам да знам това, което беше тръгнал да казваш, каквото и да е то.

Скот изглеждаше огорчен, че трябва да разкаже историята.

— Ами… Джейсън веднъж излезе с едно момиче, което познавам. Супермодел…

Разбира се, че беше супермодел.

— … и двамата — продължи Скот — ходили заедно до Лондон. За някаква фотосесия или нещо подобно. Но на третия ден той я оставил след закуска и й казал, че отива на „Севил Роу“ да пробва костюми.

Вероятно за юридическия трилър, който снима, помисли си Тейлър. Значи това се беше случило наскоро.

— Но трябва да е пробвал доста дълго време — продължи Скот, — защото твоят „приятел“ Джейсън не се върнал в хотела. Изобщо. Оставил горкото момиче само в Лондон, без дори да каже довиждане. Тя си мислила, че е мъртъв или че са го отвлекли, или нещо подобно, докато на следващата сутрин не видяла снимката му в „Дейли Мирър“. Британските папараци го хванали на летището да се качва на самолет за Лос Анджелис.

Когато Скот приключи с разказа си, Тейлър не знаеше какво да каже. Ако предположим, че историята е вярна, трябваше ли да се изненада, че Джейсън може да е толкова коравосърдечен? Беше ли разочарована? Ядосана?

Тя се беше втренчила в чашата си и усещаше погледа на Скот върху себе си. Знаеше, че трябва да каже нещо.

— Леле, нямам представа защо Джейсън би направил нещо подобно.

— Защото може.

Скот хвана чашата на Тейлър и я отмести. Говореше внимателно, докато я гледаше.

— Знаеш ли, Тейлър, някои хора казват, че той може да има, която жена си пожелае.

Това я засегна и тя се замисли върху думите му. Наистина ли? Така ли казват хората? Добре тогава, тя знаеше какво трябва да направи.

Пресегна се, дръпна Скот към себе си и го целуна — дълго и дълбоко. Когато се отдръпна, го погледна право в очите.

— Знаеш ли какво, Скот? Мисля, че е по-добре да започнеш да слушаш други хора.

 

 

Тейлър седеше на дивана в хола и мислите й се върнаха към настоящето.

Добре, разбира се, това беше добра целувка. И в интерес на истината целувката в кухнята, когато разчистваха след вечеря, също не беше лоша. А също и двете във фоайето до входната врата. Дългата целувка за лека нощ до колата й — също.

Да, реши Тейлър, като цяло това беше много хубава първа среща. Беше готвил за нея, беше й правил комплименти, даже обеща да се обади на следващия ден и — това трябваше да го изкрещи силно — той беше Скот Кейси.

Но.

Нещо липсваше.

Тейлър се сви и сложи глава върху меките кадифени възглавници на дивана.

Току-що се връщаше от страхотна първа среща с красива, световноизвестна кинозвезда, но усещането за празнота не я напускаше.

Защото нито една от целувките със Скот Кейси не се доближаваше ни най-малко до „почти целувката“ й с Джейсън.

Тейлър затвори очи ядосана. Мамка му, нямаше значение, че първата й вечер със Скот беше приключила само с целувка. Тя се чувстваше прецакана.

Имаше нужда някой да й налее ум в главата.

Имаше нужда от някой, който да я удари по тиквата и добре да я срита в задника.

Имаше нужда от Вал и Кейт.

Бързо.