Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (31)

30

— И после какво стана?

Тейлър премести стола си до шкафа и грабна една папка от долното чекмедже.

— После избягах през дансинга и оттогава не съм говорила с него.

Беше неделя следобед и беше дошла в офиса да навакса с работата. За да спести време с анализа на „Черно и бяло“, тя се беше обадила едновременно и на Вал, и на Кейт.

— Ами Скот? — попита Кейт.

Да… ами Скот? Това беше интересен въпрос. Тейлър им разказа всички подробности.

След като остави Джейсън на дансинга, тя побърза към бара, където за последно беше видяла Скот. Искаше да му каже, че си тръгва.

Не че мислеше, че той ужасно щеше да съжалява — бяха разменили всичко на всичко няколко думи, откакто бяха дошли.

Тя си проправяше път през верандата, когато усети, че някой я хваща за ръката. Погледна и видя Скот.

— Може ли да говоря с теб за малко?

Без да чака отговор, той я заведе в една от градините, където дърветата ги скриваха. Погледна я ядосано.

— Забавляваш се и ме правиш на глупак? — присви очи той. — Видях те да танцуваш с него, Тейлър. Цялото шибано парти те видя с него.

Въпреки че и тя не смяташе Скот за идеалния партньор, Тейлър се почувства виновна. Знаеше, че е време да сложи край на тази тяхна малка игра.

— Съжалявам, Скот, не съм искала да те накарам да се чувстваш неудобно. Аз…

Той я прекъсна.

— За бога, Тейлър, всички тук знаят, че си мистериозната жена. Папараците полудяха, докато се опитваха да ви снимат заедно.

Тейлър тръгна да отговори, но се спря на нещо, което Скот току-що беше казал.

— Папараци? Мисля, че каза, че това са просто „фотографи от бранша“.

— Да, добре… както и да е. Въпросът е, че те си мислят, че си тук с Джейсън, а не с мен.

Тейлър отново се опита да се извини.

— Както казах вече, съжалявам. Ние просто танцувахме.

Скот саркастично се присмя.

— О, добре, ако това е било всичко, да не се меся тогава. Вероятно трябва да се върнеш и да го намериш. Но те предупреждавам — списъкът на Джейсън Ендрюс по принцип е доста пълен. Обикновено не танцува два пъти с една и съща.

Изведнъж, уморена от целия сценарий, Тейлър реши, че не си струва труда да продължава този разговор.

— Знаеш ли, мисля да сложа край на вечерта — каза тя. — Просто ще си повикам такси.

Скот изглеждаше изненадан. После изражението му омекна.

— Не е нужно да викаш такси, Тейлър — каза той със загрижен глас. — Сигурен съм, че твоят „приятел“ Джейсън ще се радва да те закара вкъщи. Поне един от нас трябва да те изчука тази вечер.

Тейлър кимна. Добре… така значи трябвало да бъде. Сега поне нямаше какво повече да си кажат.

— Благодаря ти, че толкова улесни нещата. Довиждане, Скот.

Той се стъписа, когато видя, че тя наистина си тръгва и й препречи пътя.

— Чакай, ти сериозно ли? Наистина ли ще си тръгнеш просто така?

— Да, просто така.

Той сграбчи Тейлър за ръката. Очевидно го беше засегнала.

— Мислиш се за много умна — изсъска той. — Но знаеш ли колко жени биха убили, само за да ги погледна? Коя си ти, ма, ти си никоя? Ще си тръгнеш само заради един танц с Джейсън Ендрюс? И си мислиш, че си струва?

Тейлър хвърли поглед към бясното лице на Скот. Наистина имаше само едно, което можеше да му отговори.

— Майната ти.

След това Тейлър отлепи пръстите на Скот от ръката си и се измъкна. Прекоси градината, като внимаваше да избягва папараците.

Мистериозната жена си тръгна от партито така внезапно, както се беше появила.

 

 

Кейт и Вал мълчаха от другия край на линията.

— Какво? Кажете нещо — настояваше нетърпеливо Тейлър.

Кейт отговори първа.

— Знаеш ли, да пратиш на майната си първокласна кинозвезда е толкова модерно напоследък — изсмя се тя.

Тейлър забеляза, че Вал необичайно мълчеше.

— Вал, кажи нещо.

Валери бавно заговори.

— Просто искам да съм сигурна, че съм разбрала правилно. Успяваш да спечелиш билет за едно от най-добрите партита на годината и да отидеш с една от най-големите знаменитости в града. Но после танцуваш с друг, който просто случайно е най-сексапилният мъж на света, после зарязваш партньора, с когото си отишла, и си тръгваш от партито като Пепеляшка, която псува.

Тейлър неловко се размърда на стола.

— Ами, само една обидна дума съм казала…

Валери я прекъсна строго.

— Тейлър Донован.

После тонът й се промени.

— Ти си невероятен гений — изпищя Вал. — Всички ще говорят за теб! Няма начин да не си на корицата на „Ас уийкли“ тази седмица!

Тейлър се опита да озапти вълнението на приятелката си.

— Не се надявай, Вал. Не успяха да ме снимат.

— Вие, известните, все така си мислите, а после се оказвате голи на корицата на „Инкуайърър“ и изведнъж си казвате: хмм… все пак може би не беше толкова добра идея да се пека без горнище в Кабо, вероятно онова под кърпите на спасителя е било фотоапарат.

— Е, какво ще правиш с Джейсън? — прекъсна я Кейт.

— Нищо. Няма какво друго да правя — каза Тейлър. — Исках да му кажа, че преценката ми за него е била грешна, мислех, че трябва да го направя. Това е — тя замълча. После сниши глас, макар че нямаше жив човек в офиса тази неделя сутрин. — Защо? Мислиш ли, че трябва да направя и още нещо? — прошепна тя.

— Знаеш, че не мога да го кажа — отвърна Кейт.

— Аз мога да го кажа — осмели се Вал.

Тейлър се завъртя ядосано в стола си.

— Какво правя? Наистина съм зарината от работа. Не мога да мисля за това сега.

— Ако всичко, за което мислиш, е само работа — прочете й конско Вал, — тогава един ден може да се прибереш вкъщи и да осъзнаеш, че само тя ти е останала.

— Но е по-добре от това да се прибера някоя вечер и да заваря Джейсън да чука някоя манекенка на масата ни.

Телефонът замлъкна.

Леле — това беше изскочило от устата й, преди даже да си го помисли.

— Права си, Тейлър — каза тихо Вал. — Ако наистина мислиш, че това може да се случи, тогава мисля, че си постъпила правилно като си си тръгнала.

Приятелките й нямаше какво друго да кажат. Но след като приключиха разговора, Тейлър осъзна, че никога не се е чувствала по-зле след печеленето на спор.

 

 

После направи това, което правеше винаги, когато нямаше настроение: нахвърли се върху работата — тенденция, която очевидно (според Вал) един ден щеше да я превърне в сърдита, самотна стара мома, която крещи глупости и хвърля дрипави пантофи по съседските деца, които карат колела покрай къщата й.

Добре, Вал може и да не беше казала дословно това, но Тейлър се възползва от свободата, която имаше, да допълни намека на приятелката си. Ето очакваната траектория в живота на Тейлър Донован:

Сътрудник.

Партньор.

Пенсиониране.

Крещи глупости и мята дрипави пантофи.

Патетична смърт. Умира сама, разбира се, и мисли за онзи път, когато за малко не целуна Джейсън Ендрюс.

Почивай в мир.

Решена да забрави предупреждението на Вал и всички съпътстващи го грозни мисли Тейлър се върна към папките на бюрото. На следващата сутрин щеше да разпитва най-важната свидетелка на Комисията по делото и трябваше да е готова. Тази служителка винаги й създаваше главоболия. Тя знаеше, че жената смята да обясни, че е преживяла жестоко емоционално страдание заради предполагаемия тормоз, на който е била подложена в работата. Това бяха показания (ако съдебните заседатели им повярваха) в подкрепа на искането от Комисията за значителни парични и наказателни щети.

Дерек се подсмихна, когато по-късно през деня се отби в кабинета на Тейлър и я завари да преглежда документите от психолога, който е лекувал ищцата.

— Пак ли ги четеш? Вече ги разгледахме милион пъти. Повярвай ми — няма нещо, което да сме пропуснали.

Тейлър остави папката на масата и разтри слепоочията си.

— Трябва да има, не може тази жена да е толкова разстроена заради работната среда. Дори всичко, което казва, да е истина, то не е достатъчно да причини на някого сериозно емоционално страдание.

— Но психологът й е направил изследвания и е поставил диагноза. Как ще интерпретираме това? Ще твърдим, че е „крехък ищец“ ли?

Тейлър въздъхна. Нямаше желание да тръгват в тази посока. Защитната стратегия „крехък ищец“ означаваше да твърдят, че ищецът е „деликатен“, т.е. по-чувствителен от средностатистическия човек от улицата. Че „по-разумен“ човек не би обърнал внимание на поведението, което според ищеца е причинило депресията му. Подобни аргументи по принцип не се приемаха добре от съдебните заседатели — никой не обичаше да гледа как скъпо платен корпоративен адвокат нарича един беден, разстроен ищец „слабохарактерен страхливец“.

— Не, опитвам се да намеря друг ъгъл за разпита. — Тейлър замълча и погледна към Дерек. — Изискал си всичките й медицински досиета, нали?

Дерек кимна.

— Изискал съм досието от единствения психолог, който я е лекувал.

— Ами личният лекар — имаме ли досие от него?

— Да, и вече съм го проверил. Нищо.

— Ами от други лекари, при които е ходила? Гинеколог например?

Дерек направи физиономия.

— Искаш да изчетеш досието й от гинеколога?

— Не особено — каза Тейлър. Но това поне щеше да я ангажира и тя нямаше да се разсейва с мисли за Джейсън.

За нещата, които й каза на бала.

За това как изглеждаше в смокинга.

За това какво беше усещането да танцува толкова близо до него.

Всички тези опасни мисли. Трябваше да се концентрира — работа я чакаше.

И Тейлър помоли Дерек да й донесе папката. След двайсет минути четене работата изцяло я погълна.

Тя вдигна телефона.

— Дерек. Няма да повярваш какво чета в момента.

 

 

— Ако нямате против, госпожо Кембъл, бих искала да сменим посоката и да поговорим за вашето искане за нанесени емоционални щети.

Въпросната ищца, Емили Кембъл, седеше изпъната в стола на свидетелската скамейка. Тя кимна на Тейлър, която стоеше пред съдебните заседатели само на няколко крачки от нея.

— Ако правилно разбирам предишните ви показания, госпожо Кембъл — каза Тейлър, — вие сте категорична, че докато сте работили за обвиняемия, в живота ви не се е случвало нищо друго, което да допринесе за стреса ви. Вярно ли е?

Госпожа Кембъл сдържано скръсти ръце. С кремавия пуловер и перлите, които носеше, тя изглеждаше целомъдрена и благоприлична.

— Точно така. Единственият стрес, който преживях, ми беше причинен от ужасната работна среда. Не можех нито да ям, нито да спя. Трябваше да посещавам терапевт няколко пъти седмично, за да издържа.

— И сте сигурна, че нищо друго не може да е причинило стреса, който сте преживели в този времеви период?

— Сигурна съм — каза решително госпожа Кембъл.

— И според вас стресът е бил толкова голям, че сте потърсили лечение от психолог, доктор Гари Мур, така ли е? — Тейлър отиде до масата на защитата. Взе една папка и я отнесе до подиума.

— Да, отидох при него, защото…

— Просто „да“ или „не“ ще е достатъчно, госпожо Кембъл — усмихна се учтиво Тейлър. Тя отвори папката, която донесе, и продължи с въпросите. — Госпожо Кембъл, като част от иска ви за нанесени емоционални щети вие подписахте документ, с който ни разрешихте да разгледаме медицинските ви досиета, така ли е?

— Да.

— И този документ ни позволява да разгледаме всичките ви медицински досиета?

— Да, макар че доктор Мур е единственият психолог, с когото съм се виждала заради емоционалното разстройство, което преживях.

— Разбирам това, госпожо Кембъл, но бих искала да поговорим за лечението, което сте получила от доктор Мишел Филипс с адрес „Фърст Стрийт“ 1089, в Санта Моника. Познавате доктор Филипс, нали?

На масата на ищеца настана суетня и Франк заразлиства папките си. Тейлър го дочу да мърмори на партньора си, вероятно нещо от сорта на „Коя, по дяволите, е доктор Филипс?“.

Госпожа Кембъл погледна Тейлър объркана.

— Но доктор Филипс е моят гинеколог. Наистина не разбирам какво общо има с делото.

— Да или не, госпожо Кембъл?

— Да, познавам доктор Филипс — измърмори свидетелката.

С папка в ръка Тейлър се приближи до свидетелската скамейка.

— Спомняте ли си по време на срещата ви на втори февруари миналата година да сте споделяли с доктор Филипс, че трябва да се изследвате за болести, пренасяни по полов път, нека да бъда сигурна, че цитирам правилно… — Тейлър зачете на глас от папката — защото, цитирам — вашият „развратен съпруг е спал с мръсна курва, стриптийзьорка, и изневеряващото копеле не е използвало гумичка“?

Госпожа Кембъл скочи от стола.

— И тя е записала това?

Съдебните заседатели сподавено се изсмяха и се изправиха на местата си заинтересовани. Най-сетне нещата започваха да приличат на „Закон и ред“.

— Да приема ли това за „да“? — попита Тейлър.

— Да — дрезгаво се чу гласът на госпожа Кембъл. Тя прочисти гърло, докато Тейлър задаваше следващия си въпрос.

— И спомняте ли си, че сте казали на гинеколога си, че сте, цитирам: „под изключителен емоционален стрес, заради неверния мръсен съпруг и не можете да ядете и спите“?

Госпожа Кембъл се смъкна на мястото си, сякаш се описваше да се скрие.

— Да — прошепна тя.

Тейлър посочи папката.

— И после, според бележките на доктор Филипс също така сте й казали: „Слава богу, че поне имам работата си, за да се махна от този кучи син, иначе сигурно бих убила и двамата“?

Госпожа Кембъл вече беше потънала в стола толкова, че от свидетелската скамейка едва се виждаха да надничат две ококорени очи.

— Може и да съм го казала — каза тя смирено.

Тейлър се усмихна търпеливо. Разбира се, че го е казала.

— Добре тогава, ако се върнем към предишните ви показания, сигурна ли сте, че искате да кажете на тези съдебни заседатели, че единственият източник на стрес в живота ви е била работата при обвиняемия? А не — тя за последно погледна папката си — „развратният изневеряващ мръсник“, за когото сте омъжена?

Двете очни ябълки премигнаха към Тейлър иззад свидетелската скамейка.

— Може и да е имало няколко други неща, които са се случвали в живота ми по това време.

Тейлър шумно затвори папката.

— Добре, радвам се, че изяснихме това — тя погледна към съдията. — Нямам повече въпроси, Ваша чест — тя се върна на масата на защитата и седна до Дерек.

— Харесват ти подобни неща, нали? — прошепна Дерек, дразнейки я. Тейлър скри усмивката си, тъй като не искаше съдебните заседатели да я видят. Харесваха й, наистина й харесваха.

След като прецени, че времето е подходящо за почивка, съдията реши да разпусне съда до два часа. Веднага щом той и съдебните заседатели излязоха от залата, Франк се отправи към масата на Тейлър.

— Защо не си вземем нещо за хапване, Тейлър? — каза той небрежно. — Искам да поговорим за хода на делото.

Дерек я побутна многозначително.

Тейлър невъзмутимо огледа адвоката на отсрещната страна.

— Добре, но само ако ти черпиш, Франк — тя видя как колегата й се спече и се усмихна: — Само се шегувам, Франк.

 

 

По средата на сандвичите Франк сподели:

— Това дело е потъващ кораб, Тейлър. Комисията иска да се оттегли.

Седяха в едно кафене срещу съда. Мястото беше пълно с адвокати и Тейлър и Франк бяха избрали маса в дъното, където можеха да говорят на спокойствие.

— Това е абсолютно противоположното на разговора за уреждане на делото, който проведохме — каза Тейлър.

— Когато ми каза да ти се обадя, ако „някой види пенис“.

— И появи ли се такъв?

Тейлър невинно зяпна Франк, който седеше и гледаше гневно. После изненадващо той се усмихна и поклати глава със съжаление.

— Нито един.

Тейлър се отпусна в стола си. Радваше се да види, че най-сетне Франк се държи като нормално човешко същество, но бизнесът си беше бизнес.

— Мога ли да попитам какво причини тази промяна в отношението ти?

— Тези свидетели. Не знам какво става. Гледам показанията им, подготвям ги, но после отиват на скамейката и ти ги чупиш като… — Франк замълча и зажестикулира в търсене на правилната дума.

— Орехи?

— Не.

— Яйца?

— Не.

— Малки парченца стъкло?

Франк я погледна вбесен.

— Винаги ли си такава?

— Това е част от чара ми.

Франк вдигна ръце.

— Искам да кажа… кой чете досие от гинеколог! Кой има време за това? Нямаш ли личен живот?

Тейлър за малко не се задави с кафето си. Грабна салфетка да го прикрие. Ахх, Франк… само ако знаеше за Тейлър Донован от Чикаго. Тя танцува на бала с най-сексапилния мъж на света и после прекара останалата част от живота си криейки се зад работа, за да го избягва.

— Проблемът да се споразумеем сега е — каза Тейлър, — че клиентът ми вече е инвестирал много пари в защитата на това дело. Към момента може даже да продължим делото докрай. От начина, по който се развиват нещата, за тях е по-добра инвестиция да ми платят да защитя това дело, вместо да плащат на вашите клиенти.

— А ако клиентът ти не трябва да плаща изобщо? — попита Франк, отпивайки от кафето си.

Тейлър наклони глава изненадана от това.

— Какво точно ми предлагаш?

— Към момента Комисията просто иска да запази достойнство — каза Франк. — Публичността, която ще получи, ако загубим делото, ще ни убие — той се наведе над масата и доизясни предложението. — Ето каква е сделката: никакви пари, но клиентът ти трябва да се съгласи с ежегодно обучение за тормоз и дискриминация. И условията по спогодбата ни трябва да останат поверителни: ще издадем общ бюлетин, в който се казва, че страните са успели приятелски да решат спора.

Макар и да бе шокирана от това предложение, Тейлър успя да запази скептичното си изражение. Това беше част от адвокатския танц.

— Не знам — каза тя, клатейки глава. — Клиентът ми наистина иска тази победа като реабилитация. Въпреки това ще ги уведомя за предложението ти.

Франк се изправи с уверена усмивка. Може и да беше мрънкащ дребнавец на моменти, но не беше глупав.

— Направи го, Тейлър, но и двамата знаем, че става въпрос за просто бизнес решение. Когато само разходите на фирмата ви ще струват шестцифрена сума за приключване на делото, клиентът ти никога няма да пропусне възможността за безплатна спогодба. Това е тяхната реабилитация.

И колкото и да не й се щеше да признае, Тейлър знаеше, че Франк беше прав.