Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just The Sexiest Man Alive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 131 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и начална корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джули Джеймс. Най-сексапилният мъж

ИК Санома Блясък, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Елка Николова

Коректор: Елка Николова

ISBN: 978-954-399-001-6

История

  1. — Добавяне

1

Тейлър Донован може и да беше нова в Лос Анджелис, но определено можеше да разпознае глупостта, когато се натъкне на нея.

Беше 8:15, понеделник сутрин — честно казано, малко раничко според нея да се занимава с поредните глупости на адвоката на отсрещната страна — Франк Сидлецки от Комисията за равни възможности за работа (КРВР). Но ей, беше страхотна слънчева сутрин в Южна Калифорния и кафето от „Старбъкс“ вече започваше да й действа, така че бе склонна да се държи добре.

Франк се обади тъкмо когато Тейлър спря на служебния паркинг на кантората в центъра на Ел Ей. Тя вдигна телефона и го остави да говори няколко минути — при това, без да го прекъсва — за правотата на клиентите си и за това как Тейлър и нейният абсолютно несправедлив клиент трябва да се смятат за късметлии, че им се дава възможност да приключат целия съдебен процес срещу скромната сума от 30 милиона долара. В един момент обаче капацитетът на човек да поеме толкова глупости в рамките на един телефонен разговор в понеделник сутрин се изчерпва. Със или без вкусно кафе.

Така че Тейлър нямаше друг избор, освен да прекъсне Франк по средата на тирадата му и се замоли телефонът й да не загуби обхват, когато се качи в асансьора.

— Франк, Франк — каза тя със строг, но професионален тон. — Няма как да се споразумеем при тези цифри. Искаш всичките тези пари само защото клиентите са чули няколко трибуквени думи на работното място?

Забеляза, че с нея в асансьора се е качила възрастна двойка. Тя им се усмихна учтиво и продължи разговора.

— Знаеш ли, Франк, ако Комисията иска 30 милиона долара за сексуален тормоз, поне ми кажи, че някоя жена е била наричана „уличница“ или „курва“.

С крайчеца на окото си Тейлър видя как възрастната жена — беше най-малко на седемдесет и пет — я погледна неодобрително. Но Франк продължи да нарежда за така наречените основания на позицията на ищеца.

— Трябва да съм честна с теб — не съм особено впечатлена от случая ти — отряза го тя. — Единственото, с което разполагаш, са няколко несвързани, дребни инциденти. Не е като някой да е пляснал някого по задника или да е стиснал нечия цица.

Тейлър забеляза как възрастната двойка бързо се отдръпва към дъното на асансьора.

— Разбира се, че не те вземам на сериозно — каза тя в отговор на въпроса на Франк. — Тук говорим за 30 милиона долара! — тя не викаше, но в гласа й имаше насмешка, което според опита й много повече вбесяваше опонентите й.

Понеже не виждаше смисъл да губи и минута повече, тя обобщи позицията си с няколко прости финални мисли.

— Франк, този случай е постановка, вдигане на шум и изнудване. Клиентите ми не са направили нищо престъпно и двамата знаем, че без проблем ще го докажа пред съдебните заседатели. Така че няма смисъл повече да обсъждаме нелепото ти предложение. Обади ми се, когато някоя от служителките види пенис.

За акцент Тейлър затръшна мобилния си. Пъхна го в куфарчето и се усмихна извинително на възрастната двойка. Те бяха притиснали гърбове до стената на асансьора и я зяпаха със зейнали уста.

— Извинявайте за „пениса“ — каза тя уважително. — Но мисля, че съм загубила усет за тази дума.

Когато асансьорът с пронизителен звън оповести пристигането си на двайсет и третия етаж, тя невинно вдигна рамене и за последен път погледна към възрастните си спътници.

— Риск на професията — намигна Тейлър.

Вратите на асансьора се отвориха и тя слезе на гъмжащия етаж.

 

 

Тейлър харесваше шума на оживената адвокатска кантора: телефоните, които се скъсваха да звънят, процеждащите се иззад затворените врати емоционални разговори, принтерите, които изстрелваха досиета от по петдесет страници, пощенските колички, които оставяха съдебните нареждания — всичко бе като музика за ушите й. Това бяха звуци, произвеждани от усилено работещи хора.

И никой сътрудник — или поне Тейлър така се надяваше да смятат старшите партньори — не работеше повече от нея. От момента, в който (вече седем години оттогава) пристъпи в чикагския офис на „Грей&Далас“, тя се беше старала всички да се уверят, че е кадърен сътрудник. И сега фирмата я беше изпратила в Лос Анджелис, за да оспори раздухан случай на колективен иск за сексуален тормоз, в който беше замесен един от най-престижните универсални магазини в страната. Тя напълно съзнаваше, че това е тест да проверят на какво точно е способна, и беше повече от готова да покаже.

Тази сутрин Тейлър мина по коридора, водещ към кабинета й, и се плъзна покрай бюрото на секретарката си, както правеше всяка сутрин през последните две седмици, откакто дойде в Лос Анджелис.

— Добро утро, Линда. Някакви съобщения?

Линда се засуети. Имаше нещо в Тейлър, което очевидно караше хората около нея да се чувстват длъжни да са заети.

— Добро утро, госпожице Донован — отвърна Линда чинно. — Имате едно съобщение: господин Блейкли иска да ви види в офиса си веднага щом можете.

Тейлър спря за миг. Това беше странно — не беше планирала да се среща със Сам тази сутрин.

— Каза ли защо?

— Съжалявам, не, госпожице Донован.

Тейлър тръгна към кабинета си и подвикна към Линда:

— Обади се на секретарката на Сам, че ще отида след пет минути.

После промуши глава през вратата и се усмихна на новата си асистентка.

— И Линда, помни — наричай ме Тейлър.

 

 

Тейлър не можа да устои и спря да се полюбува на офиса на Сам, преди да почука и да извести пристигането си. Беше великолепен офис на ъгъл с масивно бюро от черешово дърво и шкафове в същия тон, с плюшен кремав килим и прозорци от тавана до пода, които заемаха две стени.

За нея богато обзаведен кабинет означаваше нещо повече от обикновен символ на обществено положение, предназначен да впечатлява клиентите и останалите адвокати. Това беше показател за истински успех. И един ден, в не толкова далечно бъдеще, тя самата щеше да има такъв кабинет — знак, че е постигнала основната цел в живота си.

Преди години родителите на Тейлър бяха пожертвали много, за да стигне тя до тук. Израснали в Чикаго, в работнически квартал, тримата й буйни, по-големи от нея братя бяха посещавали местната католическа гимназия. Предполагаше се, че и Тейлър, подобно на тях, ще ходи в местното девическо училище. Но след като видяха забележително високите резултати от изпитите й, родителите на Тейлър решиха, че тя заслужава най-доброто образование, дори това да означаваше да похарчат пари, които нямат. И така, за да успеят с годишните вноски от 18 хиляди долара в експерименталното училище към чикагския университет (докато все още издържат четири деца), родителите й направиха втора ипотека на къщата и баща й продаде кабриото „Корвет стрингуей“, модел от 1965 година, което отдавна реставрираше в гаража.

Тейлър оценяваше тези жертви и обеща на родителите си, че никога няма да съжаляват за вложената в образованието й инвестиция. Това обещание я водеше в гимназията и колежа, а после и в Северозападния юридически университет. Това обещание я мотивираше и до ден-днешен. След като завърши, Тейлър избра да работи в „Грей&Далас“ поради простата причина, че това беше една от водещите юридически кантори в Чикаго и една от най-добрите в световен мащаб. За нея беше гордост да е част от подобна машина и тя щеше да направи всичко необходимо, за да успее.

За разлика от много от състудентите й, които се бяха захванали с право просто защото медицината беше твърде трудна и трябваше да мине много време, преди да започнат да се правят пари, или поради натиск от семейството, или защото не можеха да се сетят за нещо по-добро, което да правят, на нея адвокатството наистина й харесваше. От момента, в който направи първия кръстосан разпит в часа по наказателно съдопроизводство, сякаш всичко дойде на мястото си.

И така, докато стоеше на вратата на луксозния кабинет на Сам, не можеше да не се усмихне — не само в израз на възхищение, но също и в очакване на онова, което предстоеше да се случи.

Скоро, мълчаливо си обеща Тейлър. Скоро.

Тя приглади костюма си и почука на вратата. Сам вдигна глава от компютъра и топло се усмихна.

— Тейлър! Влизай.

Тя седна на един от столовете пред бюрото му. В стила на всички отракани адвокати Сам бе сложил столовете за посетители на петнайсет сантиметра по-ниско от своя, което му даваше предимството да наблюдава гостите си от високо.

— Настани ли се вече? — попита Сам.

Тейлър се усмихна виновно при въпроса, мислейки за неразопакованите кутии, разхвърлени в коридора на двустайния апартамент, който фирмата й беше наела.

— Почти.

— Местенето е голяма досада, нали?

— Така има с какво да се занимавам, когато не съм тук.

Сам я разгледа внимателно.

— Да, видях, че вече стоиш до късно. Трябва да отделиш време и да се настаниш преди делото да набере пълна пара.

Тейлър решително сви рамене. За нея нямаше скорост, различна от пълна пара. А Сам Блейкли — шефът на фирмата, водеща колективните искове в Лос Анджелис — бе човек, когото тя много искаше да впечатли.

— Просто исках да захвана нещата здраво от начало.

Сам имаше остри, лисичи черти, които станаха още по-изразителни, когато той одобрително се усмихна на деловия стил на Тейлър.

— Кажи ми тогава как върви делото.

Тейлър се отпусна на стола.

— Много добре. Тази седмица предявихме исканията за недопускане на доказателства и мисля, че ще успеем да отстраним близо половината от доказателствата на Комисията. Също така един от техните адвокати ми се обади тази сутрин, за да обсъдим споразумение.

— Ти какво каза?

Тейлър скромно сведе глава.

— Да кажем, че разбра, че не сме заинтересовани.

Сам се подсмихна.

— Добре. Дръж ме в течение и не се колебай да се отбиеш, ако имаш нужда от нещо.

Тейлър кимна в съгласие, оценявайки свободата, която Сам й даваше с това дело. Откакто бе дошла в Лос Анджелис, той беше оставил нещата в нейни ръце — управленски стил, при който тя процъфтяваше.

Тейлър предположи, че това ще бъде краят на срещата им, но вместо да я освободи, Сам се раздвижи, сякаш имаше да казва още нещо.

— Има ли друго, Сам?

В този момент езикът на тялото му изглеждаше… странен. Тя все още не го познаваше толкова добре и не можеше да го разгадае както колегите си в чикагския офис. Тейлър изчака, докато Сам се намести в стола. Той я загледа и направи дълга пауза — така създаваше драматична обстановка за това, което се канеше да каже. Подобно на много други юристи, които Тейлър беше срещала, изглежда, Сам вярваше, че и в живота трябва да се държи така, сякаш е пред съдебни заседатели.

— Всъщност има и още нещо, за което се надявах на твоето съдействие — внимателно започна Сам. — Знам, че сме те взели назаем от чикагския офис само за случая със сексуалния тормоз, но той няма да запълни цялото ти време.

Тейлър беше заинтригувана от това встъпление. Тя вече работеше и нощем, и през уикендите и предполагаше, че тайнствената задача трябва да е страхотна възможност щом Сам намираше за нужно да я вмъкне в графика й.

— За доброволен труд ли става въпрос? — попита тя.

Сам се облегна и осмисли въпроса внимателно, сякаш бе свидетел под клетва.

— Ами… не точно. По-скоро бих го нарекъл услуга.

Радарът на Тейлър веднага се включи. Така наречените „услуги“ по принцип означаваха пропилени, незаплатени часове за подготвянето на реч за адвокатска асоциация или изучаване на законите за „шофиране под въздействие“ на Начиточес, Луизиана, с цел да се спаси нечий своенравен, но добродушен племенник.

— Каква услуга? — попита Тейлър, макар вече да знаеше какъв ще бъде отговорът на Сам. „Ситуацията е много интересна…“ щеше да започне той. Всички партньори описваха престъпните деяния на своите безотговорни роднини като „интересни ситуации“.

Сам се приведе напред.

— Ситуацията е много интересна… — започна той.

Бинго.

Тейлър се помъчи да изглежда ентусиазирана.

— Това е услуга за един от партньорите тук, Бил Мичълс — каза Сам. — Сигурен съм, че го познаваш, шеф е на данъчния отдел. Един от клиентите му го помолил за услугата.

Тейлър едва се стърпя да не завърти очи с досада. Страхотно — криминални отношения на клиент. Единственото по-лошо от глезен гимназист, отроче на богати родители беше разглезен гимназист, отроче на безумно богат главен изпълнителен директор. Тя отегчено зачака следващите думи на Сам.

Но това, което каза той, я изненада.

— Както вероятно ти е известно, Бил движи данъчните въпроси на повечето от големите имена в Холивуд. Един от клиентите му, актьор, го чака участие в юридически трилър. Той помолил да поработи с един от нашите адвокати, за да придобие представа за това как се държат истинските адвокати в съдебната зала. Разбираш ли, всичко — поведение, къде застават, такива неща.

За драматичност Сам млъкна още веднъж. Това даде възможност на Тейлър да смели казаното от него.

Да бъде бавачка на някакъв си актьор, когато й остават само три седмици до процеса?

Нелепо.

Това беше някакъв майтап. Ха, ха, да се възползваме от новия сътрудник от Средния запад, който смята, че всички в Лос Анджелис са луди по знаменитости.

Тейлър се усмихна и размаха пръст към Сам, за да му покаже, че е схванала шегата.

— Предполагам, че се майтапиш.

Но Сам стана сериозен и й хвърли онзи поглед тип „какъв е проблемът“, с който партньорите удостояваха сътрудниците, когато им възлагат да преразгледат документи за три месеца назад.

Не се шегуваше.

Мамка му!

— Нека бъдем честни, Тейлър — каза Сам с тон „ние тук всички сме приятелчета“. — Няма да натоваря някой от партньорите с тази задача. Имам по-добри начини да използвам онези от нас, които струват осемстотин долара на час — намигна й той. Пред хората и клиентите партньорите обичаха да правят голямо шоу, като се преструват, че хонорарите са ниски, но във фирмата се перчеха много.

— Както и да е, това е отлична възможност да развиваме връзките с клиентите — продължи той — и за това ми трябва сътрудник, който да направи добро впечатление. Ти.

Тейлър скръсти ръце в скута си и бързо започна да мисли за най-добрия начин, по който изискано да откаже предложението. Според нея Сам смяташе, че по този начин й прави комплимент, но работата с актьор-примадона по усъвършенстването на мелодраматичните съдебни сцени не се покриваше с нейната представа за сериозно адвокатстване.

И така, тя озари Сам с най-хубавата си усмивка за мек отказ.

— Сам, поласкана съм. Но не смяташ ли, че някой от тукашните сътрудници ще бъде по-подходящ за подобен проект. Аз съм нова и не ми се ще да се изтъпанчвам и да отмъквам тяхната възможност да работят с холивудски актьор.

Това не беше зле, замисли се тя. Очевидно самата тя имаше известна актьорска дарба.

Но… Сам я надхитри.

— Е, Тейлър, от Чикаго ме увериха, че ти си най-добрият сътрудник във фирмата. Ако това е така, не смяташ ли, че именно ти трябва да ни представляваш?

Директно предизвикателство към уменията й на адвокат. Слабото място на Тейлър.

Тя въздъхна. Можеше да отговори само по един начин.

— Кога трябва да съм на линия?

Сам се усмихна победоносно и отново възвърна лисичето си изражение.

— В четвъртък.

За миг Тейлър съзря възможност да се измъкне от ситуацията.

— О… много лошо — каза тя. — В четвъртък трябва да оспорвам онези искания — щракна тя с пръсти. По дяволите.

Но Сам нямаше да я пусне да се измъкне толкова лесно.

— И доколкото знам, нищо няма да ти стане, ако пропуснеш възможността да си в съда. Сигурен съм, че можеш да намериш някой, който да те замести — след което учтиво скръсти ръце, показвайки, че разговорът е приключен.

Тейлър стана, като удостои Сам с най-чаровната си усмивка от типа „изключително съм развълнувана да набутам тази простотия в графика си“.

— Няма проблем, Сам, ще измисля нещо.

Тя тръгна към вратата и почти бе стигнала до нея, когато й хрумна нещо. Погледна през рамо.

— Дори не се сетих да попитам — кой е актьорът?

Сам разсеяно погледна иззад компютъра си, вече съсредоточен върху осемстотинте долара на час.

— Ъмм… Джейсън Ендрюс.

При тези думи ръката на Тейлър съвсем леко отпусна дръжката на вратата. Тя се обърна към Сам, стараейки се да изглежда равнодушна.

— Така ли? Добре.

Но за съжаление първата й реакция не бе останала незабелязана. Със сериозно изражение Сам стана от бюрото и прекоси стаята.

— Знаеш ли, Тейлър, казах на мениджъра му за репутацията ти във фирмата — че можеш да се изправиш, срещу който и да е мъж, без да ти мигне окото — Сам многозначително замълча и я загледа като сержант от армията.

— Недей да храниш големи надежди — поучи я той строго.

Тейлър присви очи при този намек. След Дейниъл дните на големи надежди, прехласване или нещо подобно бяха свършили.

Сам беше прав — тя бе повече от способна да се изправи, срещу който и да е мъж. Всъщност Тейлър беше отгледана по този начин. Когато бяха малки, баща й, сержант в полицията, работеше двойни смени, а майка й, медицинска сестра, често работеше допълнително, така че Тейлър оставаше на грижите на тримата си по-големи братя. За тях единственият начин да се справят с проблема, че след училище и през уикендите им е лепнато момиче, бе да се преструват, че тя всъщност е момче (макар и с плитки).

Един от любимите филми на Тейлър беше „Необикновен отбор“, където героят на Том Ханкс изричаше любимата й реплика. В една от сцените едно от момичетата в отбора се разплаква, след като той я ругае, че е пропуснала игра, а Том Ханкс й казва: „В бейзбола няма място за сълзи“. Това беше мантрата на Тейлър в детството, като прибавим, че при нея нямаше място за сълзи нито в кикбола, нито в криеницата (дори когато братята й забравяха за нея и я оставяха в бараката на съседите за по два часа), нито в катеренето по дърветата; не плака дори когато падна от един клон и си счупи ръката, нито даже когато братята й отидоха да ловят риба и използваха колекцията й от стоножки за стръв.

Да, на много крехка възраст Тейлър научи, че единственият начин да накараш момчетата да млъкнат и да играят честно бе да им покажеш, че номерата им не минават пред теб. Този урок добре й беше послужил в голямата юридическа фирма, където жените представляваха около петнайсет процента от партньорите, въпреки факта, че от години като цяло те съставляваха над половината от постъпващите сътрудници. Някъде по пътя тези жени се губеха, биваха пренебрегвани, отстранявани или избираха друг път.

Но Тейлър бе решена да не става жертва на неизбежната реалност в юридическите фирми. Дори това да означаваше, че трябва да мине през ада.

И така, в отговор на нареждането на Сам да не „храни големи надежди“ от възложената задача, тя решително скръсти ръце и единственото, което имаше да каже, бе:

— Няма шанс.

Сам се усмихна и кимна доволен.

Тогава й хрумна нещо. Тя предпазливо зададе един последен въпрос на Сам.

— Но, Сам, чудех се, предвид… репутацията… на този клиент, фактът, че съм жена, има ли нещо общо с избора ми за проекта?

Като един добър адвокат Сам внушително закрачи пред бюрото си, готов да демонстрира уменията си за разпит, шлифовани в продължение на двайсет години.

— Тейлър, в практиката ти с дела за сексуален тормоз как съветваш клиентите си — мъж или жена да води защитата?

— Жена — отговори тя без колебание.

— И защо?

— Защото клиентът вдъхва повече доверие, ако жена адвокат каже, че се отнасят справедливо с жените.

Сам спря многозначително пред въображаемите съдебни заседатели.

— Значи си съгласна, че има случаи, в които — освен че си най-добрият адвокат, полът ти може да бъде предимство за тази фирма?

Тейлър разбра посланието. Мълчи и играй.

Тя се усмихна на шефа си.

— За четвъртък беше, нали?