Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (58)

58

Минаха месеци. Преместихме се да живеем в частната резиденция една зимна сутрин, когато снегът бе покрил градината с фино пухено одеяло, а по дългите величествени клони на големия кедър се бяха струпали снежинки. Беше студено и въздухът ухаеше приятно като в планината.

Бях възбуден от мисълта, че ще живея в тъй обширна и удобна къща. През първата седмица сменяхме спалнята всяка нощ и се хранехме ту в големия салон, ту в библиотеката или в прекрасната столова. Бяхме като две деца, попаднали в дворец, пълен с играчки. Ежедневните битови подробности не съществуваха — с тях се занимаваше прислугата.

За две седмици се установихме окончателно и привикнахме към новия дом. Животът ни постепенно се организира около две стаи и най-естествено изоставихме останалите.

Няколко пъти канихме на гости приятелите на Одри, но задушевна обстановка не се получаваше. Въпреки че нашето отношение не се бе променило, те не се чувстваха удобно в тази къща, която и у мен дълго време бе всявала респект. Струвахме им се различни и разговорите ни губеха своята непринуденост, топлина и спонтанност. Отношенията ни охладняха, отчуждихме се и започнахме да се виждаме по-рядко. Разбраха, че сме богати, и неколцина от тях помолиха без задръжки финансова помощ, която не можехме да откажем. След време започнаха да странят от нас повече, отколкото от собствените си банкери. Други, напротив, се опитваха да ни спечелят за приятели, но ние чувствахме, че са водени главно от суетното желание да се сближат с нас. Богатството привлича кариеристите и самохвалковците. Постепенно добихме навика да се ограждаме и изолираме.

Започнахме да възприемаме повсеместното присъствие на прислугата като вмешателство в личния ни живот. Във всеки момент можеше някой да се появи, да ни попречи да се отпуснем, да наруши интимността ни. Чувствахме се чужденци в собствения си дом.

След по-малко от три месеца бяхме загубили голяма част от жизнерадостното си и по детски естествено поведение. Ситуацията убягваше от нашия контрол. Бяхме напълно обезсърчени.

Осъзнахме, че сме допуснали голяма грешка, и решихме да реагираме. Опитах се да разбера смисъла на това, което ни се случва. Бях убеден, че нещата не са настъпили случайно. Случайността… Върнах се назад в събитията и се запитах защо целият този лукс внезапно се бе стоварил в съществуванието ми и ми се предлагаше безвъзмездно. Може би животът искаше да ме изпита. Може би се бях хванал в капана, вероятно смесвайки нуждата от лично развитие, която всички изпитваме, с изкачването по обществената стълбица. Не е ли истинското развитие по-скоро вътрешно? Нали щастието се постига, като променяме себе си, а не това, което ни заобикаля?

В пристъп на спасително прозрение решихме да се разделим с този обременителен товар. Продадохме частната резиденция и раздадохме парите на прислужниците. Заслужаваха го, след като цял живот почтено бяха обслужвали баща ми. Майката на Одри, пенсионирана година по-рано, получи своя пай от тортата. Влади, който бе поел грижата за Сталин, прие допълнително мерцедеса, с който се чудехме какво да правим. Красивите автомобили ви навличат завистта на неуспелите, презрението на интелигентните и съжалението на душевно богатите. Само отрицателно отношение. Подарих „Жюл Верн“ на верига благотворителни закусвални и ми беше забавно да си представям как понякога и бездомниците ще могат да се угостят с изискана вечеря на Айфеловата кула.

След това с Одри се обадихме на госпожа Бланшар, като стискахме палци да не е дала под наем моя апартамент. Подскочихме от радост, когато ни каза, че още не е, защото подозирала явилите се кандидати, че може да се превърнат в шумни съседи!

Един чудесен априлски ден се преместихме там, отнасяйки със себе си само това, от което имахме нужда, за да бъдем щастливи. Още щом внесохме багажа, Одри отвори широко прозорците и нарони трошици хляб на перваза. Сияйното слънце се самопокани в цялата къща и парижките врабци не закъсняха да озвучат нашето настаняване с радостните си пиукания.

Същата вечер госпожа Бланшар организира похапване на двора на сградата, за да отпразнува нашето завръщане. Нещо в нея се бе променило, но не успявах да разбера какво. Опъна голяма бяла покривка върху стара маса и я отрупа с кишове и сладкиши, които беше изпекла през деня, омайвайки околността с апетитни ухания. Покани всички съседи, предоволни, че могат да се възползват от топлината на една от първите пролетни вечери, и за моя голяма изненада отиде лично да доведе… Етиен. Той славно си похапна и нападна една бутилка „Кло-Ермитаж“, от която не се отдели през цялата вечер. Стар магнетофон с батерии свиреше поизлезли от мода, но твърде весели френски песни, в ритъма на които се пораздвижихме в отлично настроение. Безгрижието и лекотата царуваха отново в дома ни.

На няколко пъти по време на празненството погледът ми се спираше на госпожа Бланшар. Опитвах се да открия какво се бе променило в нея. Наближаваше полунощ, когато отговорът блесна пред очите ми — бе захвърлила черните дрехи и облякла красива рокля на цветя. Най-съществените неща понякога остават най-незабелязани.