Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (21)

21

Неделя, 6 часът сутринта. Звънът ме изкара от дълбок сън. Няма нищо по-ужасно от това да бъдеш събуден насред съня си. Обзе ме безкрайна умора. Това бе третият есемес за нощта. Милост! Не можех повече. Вече дори нямах сили да стана. Останах дълго легнал, мъчейки се да стоя с отворени очи, борейки се със съня. Какъв кошмар!

С огромна мъка се надигнах от леглото. Все още бях вцепенен от съня. Вече не можех да понасям задължението да пуша в който и да е час на денонощието. Това бе истинска мъка. Накрая ядосан погледнах към нощното шкафче.

Няма нищо по-ужасно от червено-белия пакет. Грозен е и вони.

Протегнах ръка, взех го и извадих една цигара. Не ми стигаше решителност да стана и да отида до прозореца. Толкова по-зле за миризмата. Щях да завия фаса и пепелта в хартиена кърпичка, за да не усещам гадната миризма, когато заспивам.

Взех кибрита. Малка кутийка, украсена с рисунка на Айфеловата кула. Първата клечка се счупи на две между изтръпналите ми пръсти. Втората изпращя и се появи пламъчето, освобождавайки характерната миризма. Това бе единственото ми удоволствие. Приближих клечката до цигарата. Огънчето близна края й и аз дръпнах силно. Струя дим нахлу в устата ми, нападайки небцето, езика и гърлото, разпростирайки върху тях тръпчив и силен вкус. Твърде силен. Възможно най-бързо издишах неприятния въздух. Но ужасното усещане за нещо лепкаво остана. Отвратително!

Дръпнах си повторно. Димът прогори трахеята ми, подпали дробовете ми. Закашлях се. Суха кашлица, която увеличи противния вкус по езика ми. Идваше ми да заплача. Не можех повече да продължавам така. Невъзможно беше. Надхвърляше силите ми. Стига! Милост…

Огледах се обезумял, за да открия нещо, което би ме облекчило, и погледът ми попадна на гадния вестоносец на подлеца — мобилния ми телефон. Съобщенията на Дюбрьой… Дюбрьой! Нервно протегнах ръка и хванах телефона. Занатисках бутоните и прегледах дневника на входящите съобщения. Очите ми смъдяха и виждах трудно. Накрая открих номера, от който бях получил есемеса. Поколебах се за миг, после натиснах зеленото копче. Телефонът избра номера. С разтуптяно сърце вдигнах слушалката до ухото си и зачаках. Тишина, после звън. Две иззвънявания. Три. Вдигнаха.

— Добър ден.

Гласът на Дюбрьой.

— Аз съм, Алън.

— Знам.

— Аз… не мога повече. Спрете да ми изпращате постоянно есемеси. Аз… не издържам.

Мълчание. Не отговори.

— Моля ви! Оставете ме да ги спра! Вече не искам да пуша, чувате ли? Не мога да понасям цигарите ви. Оставете ме да спра!

Отново мълчание. Дали въобще разбираше в какво състояние съм?

— Моля ви…

Наруши мълчанието с напълно спокоен глас.

— Добре. Щом така искаш, позволявам ти да спреш цигарите.

Затвори, преди да успея да му благодаря.

Усетих полъх на облекчение, на щастие. Задишах дълбоко. Въздухът ми се стори прелестен и лек. Блажено се усмихнах, сам в леглото, в 6 часа сутринта!

С изпълнено с радост сърце изгасих, смачквайки я направо върху нощното шкафче, последната цигара в живота си.