Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (56)

56

Излязох от бюрото рано, за да посетя Игор Дубровски. Дължеше ми обяснения. Много леко искаше да се измъкне, като снощи.

Президентският шофьор, даден вече на мое разположение, ме поведе към посочения адрес. Изпитвах странно чувство. Бях се разположил на меката задна седалка, обгърнат от най-гъвкавата кожа на света, докато наоколо по улица „Риволи“ шофьорите трескаво стискаха волана. Имах чувството, че съм важна птица. С изненада открих, че следя погледите на хората всеки път, когато колата спре на някой светофар. Щях ли да открия уважение в очите им? Може би дори… известно възхищение? Всъщност обаче никой не изглеждаше да ми обръща внимание. Всеки прекалено се стремеше да се промъква от едната в другата колона и да потегля по-бързо от съседния автомобил. При тази игра бяхме доста затруднени от габаритите на нашето превозно средство и всички ни изпреварваха. На какво всъщност се надявах? Щях ли самият аз да изпитвам възхищение от някого за това, че го вози шофьор? Не, разбира се. Естествено, че не. Защо да си правим илюзии? Да се надяваш, че с такова нещо ще заслужиш признание, е чиста суета. Може ли възхищението на другите да компенсира собственото чувство на малоценност? Отношението им не може да излекува травмите, съществуващи у нас самите.

Тези мисли ми вдъхнаха желание отново да се захвана със задачата, която ми беше поставил Игор — да отбелязвам всяка вечер три неща от изминалия ден, с които мога да се гордея. Бях престанал да го правя, след като открих истинската му самоличност и се сблъсках с тревожните събития, които погълнаха изцяло енергията ми.

Няколко минути по-късно на площад „Конкорд“ се озовахме в гигантско задръстване и започнах да съжалявам, че не съм взел метрото, което щеше да ме откара до местоназначението за по-малко от двайсет минути!

Когато най-сетне стигнахме до адреса, голямата ни лимузина спря пред черната ограда на частната резиденция. Слязох. Тежки облаци се сгъстяваха на небето. Въздухът беше изпълнен с влага, разнасяна от дърветата на булеварда и в парка. Замъкът стърчеше в сивия сумрак подобно на призрачен кораб.

Познат прислужник ми отвори вратата и безмълвно ме покани да го последвам до голямата зала. Оскъдната външна светлина потапяше салона в мек и меланхолен полумрак. Противно на обичайното за този дом, само малка част от лампите светеха.

Открих Катрин седнала на един диван, захвърлила обувките си на килима, подгънала крака върху меките седалки.

— Добър ден.

Тя ме погледна, без да продума, само кимна. Обгърнах залата с поглед. Тя беше сама. В полумрака големият роял със затворен капак приличаше на плоча от черен мрамор. През високите прозорци, обърнати към градината, можех да видя първите капки на дъжда, плъзгащи се по листата на растенията.

— Къде е Игор?

Тя не отговори веднага, а обърна поглед встрани.

— А… знаеш истинското му име.

— Да.

Тя запази продължително мълчание.

— Алън…

— Да…

Тя въздъхна.

— Алън… трябва да ти кажа…

— Какво?

Тя си пое дъх. Виждаше се, че е силно разстроена.

— Игор почина.

— Игор…

— Да. Получи сърдечна криза вчера сутринта. Прислужниците не успяха да го свестят. Помощта дойде късно.

Игор мъртъв… Не можех да повярвам. Струваше ми се невероятно. Макар чувствата ми към него да бяха смесени, след като за едно лято бях преминал неколкократно през цялата гама от емоции — от възхищението до омразата, като се мине през страха, за мен той оставаше човекът, който ме бе освободил от оковите на депресията и ме бе превърнал в личност, способна да води пълноценен живот. Игор мъртъв… Изведнъж се почувствах много задължен и… неблагодарен. Никога повече нямаше да имам възможност да му се отплатя.

Усетих как тъгата постепенно ме обхваща, заемайки всяко кътче от душата и тялото ми. Почувствах се слаб и отпаднал. Старият лъв беше напуснал света.

Една мисъл изникна изведнъж в съзнанието ми: дали заедно с него изчезват и отговорите на моите въпроси?

— Катрин, мога ли да ви попитам нещо?

— Алън, аз…

— По делото. Делото Франсоа Литрек. Игор беше виновен, нали?

— Не, той нямаше за какво да се упреква в този случай.

— Но защо тогава е хипнотизирал съдебните заседатели? Точно това е направил, нали?

Катрин тъжно се усмихна.

— Това не би ме изненадало от негова страна, но ако го е сторил, обяснението вероятно е, че е предпочитал да им повлияе, а не да се оправдава. Или може би му е било невъзможно да докаже невинността си, макар тя да е реална. Всъщност той беше общувал съвсем бегло с младежа, който бе наблюдаван от друг. Няма никаква вина за самоубийството му.

— А аз? Срещата ни на Айфеловата кула не беше случайна, нали?

Тя ме изгледа доброжелателно.

— Не, естествено.

— Той се погрижи да ме привлече в храма си, нали?

Тя кимна утвърдително.

Преглътнах слюнката си. Тя е била съучастник, знаела е всичко и не му е попречила.

— Катрин, знаете ли откъде е познавал Одри?

Тя обърна лице към прозореца и отговори със замислен глас, с поглед, отправен към дъжда, който шумно се плискаше в градината.

— Игор знаеше, че връзката между вас е много силна. Той сподели с Одри… своя план за теб. Убеди я да те напусне, след като остави в дома ти статията за самоубийството.

— Той е поискал от Одри да ме напусне?

Бях възмутен. Как е могъл да постъпи тъй долно?

— Тя много трудно се съгласи, но Игор умееше да убеждава. Доказа й, че това е в твой интерес, и се уговори с нея за срока, от който се нуждаеше, преди тя отново да възстанови връзката ви.

Трудно ми беше да повярвам, че Одри се е съгласила да играе по свирката му. Не е в стила й да участва в двойна игра.

— А когато онзи ден я видях да излиза от дома му…

— Беше дошла да му каже да върви по дяволите, че не може повече да издържа и че това на нищо не прилича. Наложи се Игор пак да преговаря за допълнителен срок. Алън…

Тази история отново ме изкарваше от кожата. Чувствах как у мен се надига приглушена ярост.

— Но как е могъл…

— Алън…

— Направо е гнусно да си играеш така с чувствата на хората!

— Алън…

— А ако беше срещнала някой друг през това време?

— Алън…

— Това значи да поемеш огромен риск за…

Катрин извика силно, за да ме надприказва.

— Игор беше твой баща, Алън!

Гласът й отекна в обширната стая. Ехото прокънтя в главата ми. Наоколо настъпи тишина. Бях замаян, поразен. Приливът на емоции и противоречиви мисли ме зашемети.

Катрин стоеше замръзнала на мястото си. Не ме изпускаше от поглед, макар и силно притеснена.

— Мой баща…

Езикът ми се преплиташе и чувствах невъзможност да изговоря нещо разбираемо.

— Не знам майка ти дали ти е казала — продължи тя съвсем тихо, — че мъжът, който те е отгледал в Съединените щати, не е твой биологически баща.

— Да, да. Знаех това. Известно ми беше…

— Години след появяването ти на бял свят Игор прие да се грижи за дъщерята на една прислужница, споходена от тежка болест. Тя беше самотна майка и нямаше кой да се грижи за детето й през петнайсетте дни на болничното й лечение. Момиченцето беше очарователно и приблизително на твоята възраст. Буйно и жизнено, то бе закачливо като същинско малко дяволче. Макар и дребничко на ръст, беше с доста изграден за възрастта си характер. Игор направо се влюби в него. Той, който никога не бе проявявал интерес към децата, по цели дни се грижеше за нея. За него тя бе направо откритие, което предизвика страхотен обрат в съзнанието му. Когато майката бе изписана от болницата и прибра дъщеря си, Игор настоя да продължава редовно да се грижи за нея. Игра ролята на кръстник и закрилник, запази същото отношение, когато тя порасна, дори след като майка й ни напусна. Навлизането на това момиче в живота му го зареди с нова енергия. Игор изведнъж си спомни за детето, което бе създал и което не познава баща си. Тази мисъл започна да го измъчва денонощно. Бе обхванат от угризения и не можеше повече да понася мисълта, че единствената му рожба живее някъде отделно от него. Тогава нареди проучване и мащабно издирване с всички средства, с които разполагаше. Все едно да търсиш игла в купа сено. Повече от петнайсет години му бяха нужни, за да открие следа от теб. А случайността пожела да се върнеш да живееш близо до него, без да знаеш.

— Случайността…

— После почака да мине време, преди да се свърже с теб, отлагайки момента ден след ден, седмица след седмица. Изпитваше нещо като срам, изглежда. След като тъй дълго те бе търсил, пред прага на предстоящата среща изведнъж загуби кураж да те погледне в очите. Боеше се да не го отхвърлиш, да откажеш да му простиш, че ви е изоставил, майка ти и теб, още преди раждането ти. По едно време дори помислих, че никога няма да се доближи до теб, че ще се откаже окончателно. Впоследствие накара да те следят все по-отблизо. Това се превърна в натрапчива идея. Всяка вечер четеше отчетите. Знаеше всичко за живота ти, известно му бе как преминава всеки твой ден. Знаеше за страховете, за разочарованията, за чувствата ти.

Влади не съумяваше сам да осигури проследяването. Рано или късно щеше да го разкриеш. Тогава помоли за помощ своята кръщелница. Тя прие. Но той, който обичаше да контролира всичко, не бе си представил какво може да се случи. След като най-усърдно се зае да те следи и наблюдава, момичето се влюби до уши в теб и отказа да му представя донесения.

— Да не искате да кажете, че…

— Ами да…

— Одри?

Катрин ме погледна мълчешком и кимна утвърдително. Одри… Боже мой! Одри е кръщелница на Игор!

— Чак по-късно се реши да… те поеме в собствените си ръце. Мисля, че това беше начин да преодолее чувството си за вина, че не те е отгледал. А може би и възможност да възстанови контрола над ситуация, която му убягваше. От петнайсет години те търсеше, а точно когато се готвеше да се появи в твоя живот, ти се отдаде безрезервно на една млада жена. Може би несъзнателно искаше да те запази за себе си известно време. Аз пък бях раздвоена по отношение на идеята му да те следи на всяка крачка. Мислех, че с това рискува още повече да усложни взаимоотношенията ви, когато един ден разбереш за случилото се, но той не се съобразяваше. Както обикновено, вършеше всичко на своя глава.

— Но каква бяхте вие за него? Винаги съм се питал.

— Може да се каже посестрима, превърнала се в приятелка. Аз също съм психоаналитичка и навремето, когато още работеше официално, бях чула за неговите успехи. Обадих му се и пожелах да го придружавам, за да се поуча от опита му. Той веднага се съгласи, зарадван, че някой проявява интерес към него и уменията му. Трябва да признаем, че баща ти беше гений, Алън, въпреки… малко необичайните методи, които прилагаше.

— Признайте обаче, че да увещаеш сина си да се самоубие с едничката цел да се превърнеш в негов спасител, е доста налудничава идея. Като нищо можех да загина, можех да сложа край на живота си по начин, различен от този, който той се опитваше да ми внуши.

— Не, тъй като беше наблюдаван отблизо…

Въпреки думите й нещо дълбоко ме притесняваше, без да мога да разбера какво. Постоях известно време като в безтегловност, докато изведнъж споменът изплува в съзнанието ми.

— Катрин… в деня, когато го срещнах за първи път на Айфеловата кула, бях… в тежко състояние.

— Знам.

— А Игор ме… подтикваше да… скоча. Кълна се! Още чувам думите му: „Хайде, скачай!“.

Катрин тъжно се усмихна.

— Как да ти обясня! Този случай показва най-добре какво представляваше Игор! Той беше достатъчно наясно за всичко свързано с теб и характера ти, за да знае със сигурност, че заповедта да скачаш бе най-добрият начин да те възпре от подобно действие.

— Но… ако е грешал? Поел е огромен риск!

— Виж, именно това показва, че ние никога няма да приличаме на човек като него. Рискове е поемал през целия си живот. Но баща ти познаваше хората по-добре, отколкото се познаваха те самите. Инстинктивно усещаше нещата. Долавяше какво трябва да им каже в момента. И в това отношение никога не допусна грешка.

Навън дъждът беше спрял. Сега градината се къпеше в ярка светлина, която се отразяваше в мокрите листа на растенията. Свеж полъх долиташе до нас през отворените прозорци.

Дълго още говорихме за баща ми. Накрая поблагодарих на Катрин за споделеното. Тя ми съобщи датата на погребението и аз се оттеглих. Като стигнах до вратата на големия салон, се поколебах и се обърнах:

— Игор научи ли… за моето избиране?

Катрин вдигна погледа си към мен и кимна утвърдително. Един въпрос ме глождеше; беше ме малко срам да го поставя.

— Дали… се гордееше с мен?

Тя погледна към градината и запази мълчание за миг, преди да ми отговори с леко сподавен глас:

— Дойдох да го видя същата вечер, след като Влади ми се обади. Не беше успял да се свърже с него. Влязох, а Игор беше на пианото. Остана с гръб към мен, но престана да свири, за да ме изслуша. Знаеше защо съм дошла. Съобщих му за победата ти, която той посрещна мълчаливо, без да продума. Не помръдваше. Почаках доста, преди да се приближа.

Катрин направи пауза и продължи:

— Очите му бяха пълни със сълзи.