Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (39)

39

Независимо от голямото ми желание да направя всичко възможно, за да успея да преодолея последното изпитание, бях длъжен да се съобразя с положението и да си подсигуря гърба. Шансовете ми за успех бяха толкова нищожни, че трябваше да предвидя и евентуалния провал и да се подготвя да посрещна последствията. Беше въпрос на оцеляване.

За целта реших да проуча задълбочено тъмното минало на Игор Дубровски. Ако наистина бе успял да се измъкне от правосъдието, хипнотизирайки съдебните заседатели, което вероятно никога нямаше да узная със сигурност, имаше може би някои подробности, които да открия и които да ми дадат някаква власт над него. Ако успеех да изровя трупове, те щяха да ми послужат за разменна монета… Дълбоко бях убеден, че ключовете на свободата ми са заровени в неговото минало.

Влязох отново в интернет, за да потърся яростната статия на журналиста от „Льо Монд“, чието име бях забравил и който бе събрал най-сериозните доказателства по делото за самоубийство. Спомнях си, че привеждаше точни подробности за Дубровски и методите му, което означаваше, че ги бе опознал отблизо. Налагаше се да се срещна с него и да си поговорим.

Лесно открих статията. Името на автора беше Жан Калюзак. Веднага грабнах телефона.

— Добър ден, бих искал да се свържа с един журналист, който е работил в „Льо Монд“ през седемдесетте години, не зная дали все още е при вас…

— Как се казва?

— Жан Калюзак.

— Бихте ли повторили?

— Жан. Жан Калюзак.

— Не ми говори нищо. Аз съм тук от седем години… Сигурно отдавна е в пенсия вашият приятел!

— Не ми е приятел… трябва непременно да го открия. Много е важно. Има ли някой при вас, който да го е познавал и да знае как мога да го намеря?

— Откъде да знам? Няма сега да тръгна да обикалям по етажите!

— Но не може да нямате името на главния редактор от онова време. Той би могъл да ме осведоми.

В слушалката се чу въздишка.

— От коя година казахте, че е статията?

— 1976-а.

— Стойте така…

Останах на изчакване и в ушите ми зазвуча приятен джаз в изпълнение на саксофон. Чакането се проточи дълги минути и вече си мислех, че са ме забравили.

— Давам ви го, но не гарантирам да е същият. Не сме се чували от толкова време. Ремон Верже, нула едно, четирийсет и седем…

— Чакайте! Записвам… Ремон Верже, нула едно, четирийсет и седем?

— Четирийсет и седем, двайсет и осем, единайсет, нула, три.

— Отлично! Благодаря!

Тя затвори, преди да се опитам да я питам още нещо.

Набрах номера, опасявайки се, че е закрит. Но отсреща звънна. Въздъхнах с облекчение. Една грижа по-малко… Изчаках четири иззвънявания, пет… Никой. Седем, осем… Вече бях решил да се откажа, когато някой вдигна. Пауза, после се чу леко треперлив женски глас. Стиснах палци и зададох въпроса си.

— За кого да съобщя, господине?

— Алън Грийнмор.

— Познава ли ви?

— Не още, но бих желал да говоря с него за един от предишните му сътрудници.

— Много хубаво! Ще се разнообрази… Изговаряйте правилно думите, за да ви разбира.

Мина доста време. Търпеливо чаках. Долових шепот, сетне отново мълчание.

— Аало — провлечено произнесе един глас.

Последвах съвета на жената, изговаряйки думите ясно и отчетливо.

— Добър ден, господин Верже. Казвам се Алън Грийнмор, дадоха ми вашия телефон от вестника. Позволявам си да ви телефонирам, защото ми се налага непременно да вляза във връзка с един от вашите сътрудници. Този разговор е от огромно значение за мен и от вестника смятат, че вероятно имате неговите координати.

— Бивш журналист? Да, продължавам да се виждам с някои от тях, да. Как се казва той? Спомням си всички без изключение. Жена ми ще ви каже, че съм факир по имената.

— Жан Калюзак.

— Как казахте?

— Жан Калюзак.

Възцари се продължителна пауза.

— Господин Верже, на телефона ли сте?

— Нищо не ми говори — призна той.

— Оттогава са минали повече от трийсет години…

— Не, не. Не в това е проблемът! Щях да си спомня… Не, вероятно става дума за псевдоним.

— Псевдоним?

— Да, журналистите често подписват с псевдоними статии, които не са в духа на обичайните им работи.

— А вие… бихте ли могли да откриете истинското име?

— Сигурно. Имам списък с имената на всичките ми сътрудници и списък на техните псевдоними. Всичко си пазя, да знаете… Обадете ми се след половин час и ще ви го съобщя.

Трийсет минути по-късно жената отново ме свърза с него, предупреждавайки ме да бъда кратък, за да не му отнемам от времето за следобедна почивка.

— В списъка ми няма Калюзак. Сигурен ли сте в името?

— Абсолютно, да.

— Значи става дума за някое прочуто име. В такива случаи не отбелязвахме нищо от съображения за сигурност, за да запазим анонимността на автора.

Журналист с прочуто име? Защо се е интересувал от самоубийството на някакъв непознат?

— Съжалявам — каза той, видимо разочарован. — Няма да мога да ви помогна.

Оставете ми все пак името и телефона си, в случай че се сетя…