Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (48)

48

Дългият черен мерцедес трудно взе завоя и пое по малката търговска улица, но пътят му се оказа препречен от камион за доставки, който разтоварваше щайги с праскови и нектарини.

Игор остави Влади да пази колата и измина последните метри пеш, пробивайки си път в сутрешната блъсканица. Париж действително не е строен за автомобили, помисли си той. Особено тези стари полуразрушени квартали, които най-добре да бъдат сринати до основи и изградени по съвременните норми.

Промъкна се през пътната врата, влезе във вътрешния двор и забеляза стълбището, посочено от Влади. Доближи се и се наведе над мрачните стъпала, които сякаш потъваха в земните недра. По-лошо дори от това, което беше описал шофьорът. За какво му е било на Алън да избере такава дупка! Слезе по стълбите и стигна пред нещо като врата на карцер. Настойчиво натисна звънеца. Не е сигурно дали по това време ще намери някого в тази душегубка. Призраците и прилепите са будни само нощем.

Вратата се отвори и на прага се появи рижав мъж. Игор влезе.

Въпреки сухото лято избата беше проникната от миризма на влага. През зимата ще да е истински кошмар.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита рижавият.

Игор се огледа наоколо, насочи погледа си към рушащия се под, стария прогнил подиум, кухненската маса, покрита с балатум. Под нея допотопен хладилник се тресеше като бесен.

Рижавият кръстоса ръце. Игор не бързаше да отговори.

— Дошъл съм във връзка с един от клиентите на вашата фирма.

— Искате да кажете, един член на нашето дружество?

— Има ли разлика?

— Ние сме дружество с нестопанска цел.

Игор се усмихна.

— Смешно е да се самоопределяте чрез отрицание, като се позовавате на цел, която не е ваша…

Другият замълча за малко, след което отговори, като бавно и грижливо подбираше думите, изразяващи възможно най-точно мисълта му.

— Целта на членовете е да развиват способността си за изразяване пред публика.

— Да развиват… Чудесно. А вие сам… член ли сте?

— Разбира се.

Игор кимна одобрително.

— Поздравявам ви. Съвсем искрено. В днешно време хората, които желаят да се развиват, са рядкост… Приемаш да учиш, да се развиваш, докато си дете, и толкова! Щом пораснеш, отказваш да променяш каквото и да било и в общуването, и в поведението си. Хората казват: „Не, искам да остана такъв, какъвто съм“, като че развитието във взаимоотношенията им ще промени и тях самите. Да се мисли така е глупаво. Все едно дете да отказва да учи майчиния си език под предлог, че желае да си остане такова, каквото е!

Рижавият кимна в знак на съгласие. Игор направи няколко крачки в стаята.

— Членът, за когото искам да ви говоря, се нарича Алън Грийнмор. Дошъл е да се запише преди няколко дни.

— Точно така.

— Може би ви е казал, че се готви да вземе думата пред голяма група хора в края на месеца.

— Точно така.

— Това, което вероятно ви е спестил, е, че в случая се поставя на карта цялото му лично бъдеще. Под това разбирам психическото му равновесие.

Рижавият смръщи вежди.

— По-точно казано, той ще вземе думата, за да се опита да убеди присъстващите да го подкрепят при един избор. Дали ще успее, или не няма никакво значение. За сметка на това от основно, дори жизненоважно значение в неговата ситуация е да не се изложи пред публиката. Ако бъде унизен, ще остане трайно засегнат и разстроен. Той е неукрепнал и уязвим. Последиците ще бъдат драматични.

Игор сведе глава, представяйки си картината. Другият запази мълчание.

— Нещо, което вероятно още не знаете, е, че по отношение на говоренето пред публика той тръгва от… нула или почти. Не му е там силата, в такива случаи изпитва голямо неудобство. Накратко казано, много път му предстои, преди да се научи…

— Разбирам за какво става дума, но не бива да очаквате много от нас в това отношение. Знаете, че резултатите се постигат бавно. Тези неща не се научават в два-три сеанса, а всъщност той ще успее да участва само в един-единствен.

— Разкажете ми за вашите методи.

— Много е просто. Членът на групата произнася реч от десетина минути пред останалите, които са в ролята на зрители. След това всеки анонимно написва на лист хартия какво според него трябва да бъде подобрено в изказването. Мненията се предават на оратора, което му позволява да се представи по-добре следващия път. Така той постига напредък при всяка нова сбирка. След година всички достигат до сравнително добро ниво.

— След година — повтори Игор замислено.

— Няма какво да крия. Това е дългосрочна дейност.

— С тази разлика, че той ще има право на една-единствена сбирка…

— Трябвало е да започне по-рано.

— Искам да ви предложа нещо — каза Игор, гледайки го право в очите със стоманеносиния си поглед.

Подробно му изложи своя план. Другият го изслуша докрай, без да каже дума, но давайки лесно да се разбере, че не е съгласен. Най-сетне поклати глава.

— Не, не е възможно.

— Разбира се, че е. Дори е сравнително лесно изпълнимо.

— Не това искам да кажа. Методите ни са различни. Не работим така, съжалявам.

— Ами ето ви случай да опитате нещо ново!

— Не, дружеството има свои правила. Нашият метод е доказал възможностите си. Имаме задоволителни резултати. Може би не толкова бързи, но трябва да се остави и времето да свърши своята работа. Важно е нещата да се правят както трябва. Не съм съгласен да променям система, която прилагаме повече от четири години.

Игор напразно се опитваше да го убеди. Рижавият не помръдваше от позициите си, очевидно убеден, че притежава една истина за вечни времена.

Накрая Игор се упъти към изхода. Стигнал до ужасната врата, той се обърна.

— Странно е, че човек, посветил времето си да помага на развитието на другите, сам отказва да променя собствената си практика. Убеден бях, че ще проявите гъвкавост, способност за промяна, с открито отношение към новостите, готов да изпробвате нестандартни методи. Явно съм грешал.