Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (41)

41

Тъй като не можех да открия следите на бившия журналист от „Льо Монд“, реших да почерпя информация от източника. В емоционално отношение беше деликатно и трудно, но по този начин сигурно щях да науча повече.

Не беше трудно да открия къщата. Вестниците от онова време бяха публикували достатъчно описания на мястото. В квартала нямаше друг човек с такова име и лесно намерих адреса по картата в интернет.

Отидох дотам с кола, тъй като Витри сюр Сен е на няколко километра югоизточно от Париж. Понеже знаех, че ме следят, не откъсвах очи от огледалото за обратно виждане. Не забелязах нищо особено, но не исках да рискувам. Игор в никакъв случай не трябваше да знае закъде съм тръгнал. При Порт д’Орлеан поех по южната магистрала и след като минах няколко километра, се отклоних и спрях в аварийното платно. Включих на заден и поех към отклонението, което извеждаше на магистралата. Маневрата беше опасна, но затова пък безгрешна.

В предградията на Париж беше трудно да се ориентира човек. На всеки червен светофар гледах в картата, която бях разстлал на седалката до мен.

Влязох във Витри сюр Сен по булевард „Максим Горки“, минах покрай прогимназията „Макаренко“, след което поех по авеню „Юрий Гагарин“ и булевард „Сталинград“. Къде се бях озовал? Мислех, че СССР се е разпаднал още преди двайсет години… Обръщайки поглед вдясно, забелязах сградата на кметството. Толкова силно се изумих, че за малко да се блъсна в колата пред мен — истински Кремъл в умален вид!

Беше много забавно, но трябваше да си намеря пътя. Я да видим къде се намирах в момента! Авеню „Робеспиер“, улица „Марат“, хм… все прочути демократи… Направо се бях изгубил. Оставих колата на габарити и спрях на втора редица, за да се опитам да се ориентирам по картата. Аха, да, видях. Трябваше да карам по авеню „Въстание“, да продължа по Улицата на обесените и после по Моста на разстреляните. Не беше лесно…

След дълги обиколки най-накрая се озовах в една спокойна улица. От двете й страни се редяха малки спретнати къщички, скромни и трогателни в простотата си.

Слязох от колата и продължих пеш. Деветнайсети номер беше висока и тясна тухлена къщичка, боядисана в бяло. Несъмнено е била очарователна преди време, преди замърсяването да сложи отгоре й своя сивкав, потискащ печат. Боята се лющеше и на места отдолу се показваха тухлите — кафеникави петна върху кожата на болник.

Приближих до малката дървена порта. Градината, ако можем да наречем с това име мижавото пространство, отделящо къщата от улицата, беше изоставена, бурените си проправяха път между камъните на пътеката.

Над безименната пощенска кутия, на малка табелка от емайлирана ламарина релефно беше изписан №19.

Осмелих се да звънна един път много кратко.

Дълго време нищо не се случи, в къщата цареше гробна тишина, после вратата се открехна и в пролуката се появи угасналото око на възрастен мъж с дълбоко изрязани от годините черти. Не беше трудно да се досетя, че тъгата е скулпторът, изваял това лице. Бях попаднал на точния адрес, веднага разбрах.

— Господин Литрек?

— Добър ден, господине.

— Казвам се Алън Грийнмор и съм дошъл при вас, за да ви задам няколко въпроса. Предварително моля за извинение, че ще събудя у вас лоши спомени, но се налага да поговорим за вашия син.

Той поклати отрицателно глава и бръчката между веждите му стана още по-дълбока.

— Не, господине — отвърна тихо. — Не желая да говоря за това. Съжалявам.

Аз настоях.

— Имам причини да смятам, че съм попаднал в същото положение като това, в което е бил попаднал вашият син навремето и когато…

— Пусни го да влезе! — се провикна отвътре женски глас.

Мъжът сведе поглед, от гърдите му се изтръгна печална въздишка. С примирение отвори по-широко вратата, отстъпвайки леко назад.

Бутнах дървената вратичка, която изскърца, изкачих се на площадката и влязох.

Наредбата беше овехтяла и най-обикновена, но веднага се набиваше в очи, че всичко свети от чистота, въпреки лекия дъх на застоял въздух.

— Не ставам да ви посрещна, краката много ме болят — заяви възрастната жена с прибрана коса, потънала в дълбокия фотьойл.

— Моля ви, не се притеснявайте, благодаря ви, че ме приехте — отвърнах, сядайки на плетения стол, който тя ми посочи.

До слуха ми стигна лекото скърцане на дървените стъпала, по които мъжът й се оттегляше на горния етаж.

— Живея със заплахата, отправена ми от страна на един мъж, психиатър на име Игор Дубровски. Ако сведенията ми са верни, вие сте подали жалба срещу него навремето, след…

— Самоубийството на моя син, да.

— А той се е измъкнал поради липса на доказателства. Можете ли да споделите всичко, което знаете за този човек?

— Минаха повече от трийсет години… — отвърна тя замислено.

— Разкажете ми каквото си спомняте, важно е, за да се опитам да се… предпазя от него.

— Да ви кажа… бях го срещала един-единствен път преди процеса…

— Но нали той беше поел терапията на сина ви…

— Да, главно той, и разговаряхме с него в деня, в който заведохме при него Франсоа. Честно казано, дори не си спомням точно какво ни каза въпросния ден…

— Как така „главно той“?

— Бяха двама, които поеха случая на Франсоа.

— Синът ви е имал двама психиатри?

— Да. Доктор Дубровски и един друг, в болницата.

Мълчах замислен.

— Искате ли мъжът ми да ви направи кафе? — любезно попита тя.

— Не, благодаря ви много. Кажете ми, какво ви казваше синът ви за Игор Дубровски?

— Нищо не ми казваше, господине. Не беше много приказлив, да ви кажа. Всичко таеше в себе си.

Тя въздъхна и добави след секунда:

— Вероятно това много му тежеше…

— Защо тогава… сте подали оплакване срещу Дубровски, след като синът ви е посещавал двама психиатри?

— Да ви кажа, господине, не ни беше до оплакване. Знаехме, че нищо няма да ни върне нашия Франсоа. Беше единственото ни дете. Когато си отиде, земята се отвори под краката ни и всичко се срина. За нас всичко вече бе изгубило смисъл. Подадохме оплакване, защото ни накараха, но никога не сме търсили отмъщение, не сме такива хора. Няма смисъл да се бориш срещу съдбата.

— Но защо сте подали оплакване срещу Игор Дубровски, а не и срещу другия психиатър? Защо не срещу двамата? И всъщност… в какво точно го обвинявахте?

— Обясниха ни, че той го бил подтикнал да се самоубие. Ние не сме си го измислили, така да знаете. Само повторихме това, което ни казаха. На всичкото отгоре трябваше всеки ден да присъстваме на процеса. А това, което най-много искахме, беше да останем сами.

— Чакайте, чакайте… Кой ви каза, че е бил подтикнат към самоубийство?

— Господинът, който ни съветваше. Той непрекъснато само това повтаряше: „Мислете за младите хора, които ще спасите“.

— Искате да кажете адвокатът ви?

— Не, не адвокатът. Той нито веднъж не дойде…

— Кой тогава?

— Не си спомням много добре. Беше преди повече от трийсет години… А и много хора идваха вкъщи по онова време… Първо от пожарната, после от застрахователното Дружество. Все хора, които мъжът ми и аз не познавахме.

— А този мъж, не си спомняте сигурно вече какъв беше, каква роля играеше?

Тя се поколеба, ровейки се из спомените си.

— Не, но беше някакъв важен човек.

— Ще можете ли да го опишете?

— А не, съжалявам… Изобщо не мога да си спомня как изглеждаше, не. Единственото, което ми направи впечатление, беше, че бе маниак по отношение на обувките си. Това силно ни впечатли, затова си спомням тази подробност!

Нямаше да стигна далеч с такава информация…

— Наистина беше маниак — продължи тя, усмихвайки се тъжно на този спомен. — Настоятелно ни помоли да държим кучето надалеч, да не се доближава до мокасините му. Да си призная, на кучето от време на време му течаха лиги… Докато си говорехме, той на няколко пъти извади носната си кърпа от джоба, за да си почисти обувките. На тръгване дълго си бърса краката на изтривалката. Честно да ви кажа, малко се засегнах…