Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (45)

45

Добре. Младият Франсоа Литрек се е самоубил. Консултирал се е с двама психоаналитици, между които Игор Дубровски. Жак Лакан изпитва болезнена завист към последния и прави всичко възможно да се възползва от случая, за да го провали. Пише под псевдоним убийствена статия във вестник „Монд“, в която отхвърля методите на колегата си. Отива при родителите на младежа, за да ги манипулира и ги увещае да обвинят Дубровски. Но е издаден от маниакалното си пристрастие към обувките… Което е върхът за един психоаналитик. След като не успява да възбуди съдебен процес, той все пак повлиява върху дисциплинарния съвет на Лекарския съюз, за да постигне изключването на колегата си и да сложи край на една кариера, която му пречи. Да приемем, че е било така. Не е изключено. Но ако Игор Дубровски действително е невинен, как да си обясним останалите неясноти в неговото поведение? Защо чрез статията си за правото на самоубийство примамва болни от депресия на Айфеловата кула — негово любимо работно място, — където ги спасява, преди да преминат към действие? За да ги манипулира по-успешно? Да получи от тях в замяна някакви ангажименти? С каква цел? Какво иска да постигне? И как да си обясним бележките, които си е водил за мен преди опита ми за самоубийство? Какво да кажем и за връзката му с Одри?

Потънал в дълбоки размишления, изобщо не следях протичането на нашето понеделнишко търговско съвещание. Люк Фостери и Грешар Ларше коментираха с известно настървение колонки от цифри върху белия екран — цифри и пак цифри във всички посоки, после криви, колони и кръгови, подобни на торти диаграми. Чувствах се на светлинни години от техните доводи, чужд на всички тези резултати, в които не виждах никакъв смисъл… Гласовете им достигаха до мен като глух, далечен и неразбираем тътен. Бяха като двама санитари в лудница, упрекващи строго насъбралите се болни, че са зачеркнали погрешни цифри върху талона от бинго. Оказало се, че сме тъпи, некомпетентни, неспособни да отгатнем на какво да заложим. Прожектираха ни нагледно и как ще бъдем наказани — с камшик, пръчки и отнемане на парчета от тортата. След това показаха нагледно как в бъдеще камшикът ще се удължи и издигне нагоре като готвеща се за атака змия, колонките ще се удебелят, а резенчето от кръглата торта ще се смали до минимум. Лудите ги аплодираха. Положително бяха мазохисти.

Заседанието свърши, след което всички хукнаха да обядват. Всички освен мен. Прибрах се в кабинета си и почаках да се уверя, че на етажа няма никой. След това разтворих папката, поставена над последния рафт на етажерката, грабнах два листа, вмъкнати между купчина отхвърлени молби за работа, и ги мушнах в картонен плик.

Излязох в коридора, огледах се, ослушах се, проверих дали не е останал някой. Като стигнах до стълбищната клетка, отново се спрях. Пълна тишина. Слязох на пръсти до долния етаж и пак се ослушах, преди да тръгна по коридора. Нищо не се чуваше. Подадох си носа зад вратата. Нямаше жива душа. Бях силно притеснен. Стигнах до стаята с факса и се вмъкнах вътре с разтуптяно сърце. Поставих листата в машината, внимателно притиснати под водачите. Дано не заседнат… Хвърлих последен поглед към коридора. Всичко беше спокойно. Отворих бележника си и набрах първия номер. Пръстите ми трепереха. При допир до всеки бутон от клавиатурата звуковият сигнал кънтеше оглушително в ушите ми. Най-сетне натиснах „старт“ и машината пое първата страница.

Бяха ми нужни близо двайсет минути, за да изпратя фалшивите предложения за работа от името на „Дюнкер Консултинг“ до редакциите на всички френски вестници. До всички, с изключение на „Ле-з-Еко“.