Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (5)

5

Две седмици след последната ни среща Дюбрьой се появи по сходен начин, както предишния път — на излизане от работа видях спрелия насред тротоара мерцедес.

Приближих и Влади излезе, заобиколи колата и ми отвори задната врата. Смачках цигарата си на тротоара и изпуснах целия дим от дробовете си. Гадничко… току-що я бях запалил, след като цял следобед бях издържал да не пуша!

Не бях така притеснен като миналия път, но все пак лека боязън свиваше стомаха ми, докато се питах на какво ли ще ме насади днес.

Мерцедесът потегли, слезе от тротоара, пресече спокойно непрекъснатата линия на булевард „Опера“ и зави към Лувъра. Две минути по-късно се носехме по улица „Риволи“.

— Е, изгониха ли те manu militari^[1] от парижките хлебарници?

— Поне един месец ще ям хляб от супермаркета, докато ме позабравят.

Дюбрьой се ухили садистично.

— Къде ще ме водите днес?

— Виждаш ли, че напредваш! Предишния път дори не посмя да попиташ. Остави се да те водят като пленник.

— Аз съм пленник на облога си.

— Така е — потвърди с доволен вид.

Стигнахме площад „Конкорд“. Приглушената тишина в купето на луксозната лимузина контрастираше с нервността на автомобилистите на площада, които криволичеха във всички посоки и ускоряваха за няколко метра в опит да изпреварят една или две коли. Тогава по изопнатите им лица за част от секундата се четеше леко задоволство, илюзията за победа, докато отново се оказваха отвсякъде заобиколени от автомобили. Големи черни облаци пресичаха бялото небе над Националното събрание. Завихме надясно към „Шанз-Елизе“ и пред нас се ширна булевардът, възхитителен процеп в града, блестящ под проясненото към Триумфалната арка небе. Мерцедесът ускори.

— И къде отиваме?

— Ще изпробваме напредъка ти от миналия път, за да сме сигурни, че можем да продължим нататък.

Формулировката не ми хареса. Напомни ми за някои мъчителни тестове, на които отделът ми подлагаше кандидатите.

— Не съм ви го споменавал, но определено предпочитам теоретичните тестове с квадратчета за зачеркване.

— Животът не е теория. Вярвам единствено в силата на постигнатия на терен опит. Само това може истински да промени един човек. Всичко останало са празни приказки и интелектуална мастурбация.

Дърветата се редуваха от дясната ми страна, после се появиха първите опашки пред кината.

— И какво ми забъркахте за днес? — попитах, демонстрирайки увереност, каквато всъщност ми липсваше.

— Ами, да речем, че ще приключим главата, променяйки мястото.

— Променяйки мястото?

— Ще заменим хлебарницата на госпожа Мишю с прочут бижутерски магазин.

— Сигурно се шегувате? — казах, подозирайки, че за жалост въобще не е така.

— Всъщност няма голяма разлика между двете.

— Естествено, че има! Нямат нищо общо!

— И при двата случая имаш работа с някого, който е там, за да ти продаде нещо. Все същото е. Не виждам какъв е проблемът.

— Много добре го знаете! Не се правете на глупак!

— Основната разлика идва от главата ти.

— Но аз никога не съм стъпвал при известен бижутер! Не съм свикнал с подобни места.

— Все някога трябва да започнеш. Всичко си има начало.

— Мястото ще ме притесни, преди още да си отворя устата. Заровете ви са подправени.

— Какво точно те притеснява? — каза с леко развеселена усмивка.

— Не знам… те не са свикнали да посрещат хора като мен. Няма да знам как да се държа.

— Няма някакъв задължителен правилник. Това е магазин като всички останали, просто е по-скъпо. Което впрочем ти дава право да бъдеш по-взискателен!

Мерцедесът спря край тротоара. Бяхме в най-горната част на „Шанз-Елизе“. Влади включи аварийните. Бях забил поглед пред себе си, досещайки се, че лобното ми място трябва да е отдясно, точно тук, пред очите ми. Предпочитах да бъда хипнотизиран от въртящите се по площад „Етоал“ коли, подобни на стотици луднали мравки, променящи посоката си при всяко препятствие, без да се докосват.

Събрах смелост и бавно извъртях глава надясно. Там се издигаше внушителна каменна сграда. Огромната витрина заемаше два етажа, внушителна, вълнуваща, а отгоре със златни букви бе изписано името на моя палач: Картие.

— Представи си — продължи Дюбрьой — какъв ще бъде животът ти, когато вече нищо на света няма да може да те накара да се почувстваш зле.

— Страхотно! Но това все още е далече.

— Единственият начин да успееш е да се срещнеш лице в лице с действителността, да се изправиш срещу обекта на своите страхове, докато страхът изчезне, а не да се свиваш в някакво убежище, което може единствено да усили страха ти пред неизвестното.

— Може би — отговорих.

Но не бях убеден.

— Хайде, кажи си, че хората, които ще те посрещнат, са като теб, работници на заплата, които вероятно също нямат средства да си купуват бижута от „Картие“.

— И какво точно трябва да направя? Каква е задачата ми?

— Ще поискаш да ти покажат часовници. Ще трябва да изпробваш около петнайсетина, да задаваш постоянно въпроси и накрая да си тръгнеш, без да купиш нищо.

Стресът ми се увеличи с една степен.

— Най-напред ще изпуша една цигара.

— Има още нещо…

— Какво?

Взе мобилния си телефон, набра някакъв номер и от вътрешния му джоб се разнесе дискретен звън. Извади малко апаратче с телесен цвят, натисна го и звънът спря.

— Сложи го в ухото си. Така ще слушам подвизите ти, а ти също ще можеш да ме чуваш, ако имам нещо да ти казвам.

Бях смаян.

— Що за безумие!

— И нещо последно…

— Какво още?

— Забавлявай се. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Ако успееш, печелиш. Престани да приемаш всичко насериозно. Погледни се отстрани и приеми изпитанието за игра. Защото това е игра, нали? Просто игра. Няма какво да губиш, само пробваш различни неща.

— Мм… даа…

— Знаеш ли, може да възприемаш живота като осеян с опасности, които трябва да се избягват, или като обширно игрище, предлагащо на всеки ъгъл обогатяващ опит, който трябва да се изживее.

Не отговорих, отворих вратата и излязох. Обгърна ме шумът от движението, докато свежият ветрец събуждаше безчувствения ми мозък. По широкия тротоар се виждаха туристи и тълпи младежи от предградията, изплюти на булеварда от близката станция на метрото. Колите на площад „Етоал“ като че ли непрестанно се въртяха около Триумфалната арка.

Направих няколко крачки, запалих цигара и бавно я изпуших. При малко късмет полицията щеше да дойде да премести мерцедеса, който нямаше никаква работа тук.

Дюбрьой бе споменал за тест. Искал, твърдеше, да изпробва напредъка ми. Това несъмнено означаваше, че ако го сметне за незадоволителен, ще ми възложи идните седмици други мъчителни задачи. За да се освободя, трябваше на всяка цена да събера смелост и да постигна задоволителен успех. Нямах избор. При всички положения нямаше да се откаже, бях сигурен в това.

Захвърлих цигарата на тротоара и я смачках, завъртайки крак повече от необходимото. Вдигнах очи към стъклената витрина на този храм на лукса. По гръбнака ми преминаха тръпки. Хайде, бъди смел!