Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (50)

50

— Между нас има черна овца!

— Заповядайте, господине? — каза Андрю, показвайки се в рамката на вратата.

Дюнкер побутна към него два вестника, широко отворени върху бюрото. После се отпусна назад в креслото, а лицето му излъчваше най-дълбоко раздразнение.

Андрю се приближи. „Ла Трибюн“ носеше заглавие „Дюнкер Консултинг“ — след фалшиви обяви за работа, мними клиенти?, а „Фигаро“ — След предложения за работа без покритие, клиенти без пари.

— Това не добре за наша фирма! — отвърна Андрю със силно подчертан акцент.

Дюнкер го смаза с погледа си.

— Имате ли нещо още по-мъдро да ми съобщите, Андрю?

Англичанинът не отговори, но леко поруменя. Да беше по-добре мълчал от самото начало. Когато беше в подобно настроение, шефът отпускаше нервите си, като обръщаше срещу събеседника и най-малката му реплика, каквато и да е тя…

— Имаме черна овца в стадото, това е очевидно! — повтори Дюнкер. — Акциите пак ще паднат.

Като подкрепи думите си с действия, той се обърна към компютъра и нервно забарабани по клавиатурата.

— Ето на! Веднага… Банда нещастници! Стига някой да пусне някакво безумно съобщение, и тези страхливци изпадат в паника и продават! Пикльовци! Минус два пункта! И то още в началото на деня! Пълен абсурд.

* * *

— Направо не си знаете силата! Но сте прекалили, не мислите ли!

— Казахте „усмихнат“, нарисувах го усмихнат.

— Че е усмихнат, усмихнат е! Но както и да е… става. Много е добре.

Платих уговорената предишния ден сума и се оттеглих, промушвайки се с усилие сред групата зяпачи, които се опитваха да видят картината.

Цяло стълпотворение се бе събрало на площад „Тертр“ в този следобед под сенките на дърветата, пръскащи нежното ухание на хубав слънчев ден. Туристи позираха пред някои от многобройните художници, разпънали стативите си около площада, държащи в едната си ръка палитра, а в другата — дълга четка. Най-изумителни бяха очите на артистите — острият им поглед внимателно изследваше лицата, които скицираха, проникваше зад фасадните усмивки, за да открие най-характерните черти на модела.

Влюбени позираха по двойки. Родители повтаряха непрекъснато на детето си: „Престани да мърдаш, че чичкото няма да успее да те нарисува!“. Стара дама със застинала усмивка на уста пред този, който щеше да я обезсмърти, го умоляваше да я остави да се премести на сянка, а той отговаряше: „Почти съм свършил…“, без да си дава много зор.

Зяпачите се приближаваха досами художниците, за да сравняват рисунките с моделите и да правят различни коментари. Някои от клиентите очевидно се чувстваха горди, че привличат погледите на минувачите. Други се изчервяваха от неудобство. Трети показваха признаци на раздразнение.

Минах през вкъщи, за да опаковам картината. След края на борсовия ден бях направо на седмото небе — цената на акциите на Дюнкер беше спаднала с близо 5 пункта. Резултатът беше зашеметяващ. Чувствах как в душата ми се надига прилив на щедрост.

След десетина минути почуках на вратата на госпожа Бланшар.

— Кой е?

— Господин Грийнмор, вашият съсед…

Тя отвори.

— Това е за вас — казах, подавайки й пакета.

— За мен? — попита тя, без да крие учудването си. — Но по какъв случай?

— Просто така. Бях много трогнат, че ми поднесохте сладкиш онзи ден. Реших и аз да ви направя малък подарък.

Тя разопакова пакета и се полюбува на картината за няколко секунди.

— Много е хубава. Чудесно изпълнение. Благодаря ви много, господин Грийнмор.

Чувствах, че не смее да ми зададе въпроса.

— Харесва ли ви? — попитах.

— Да, много. И кого изобразява?

— Госпожо Бланшар, нима не виждате! Това е Исус Христос!

— А…

Тя го гледаше с ококорени очи. Реших да й спестя неудобството.

— Наистина, не очакваме да го видим изобразен така…

Като че ли си беше глътнала езика.

— Признайте, че хората са му скроили лош номер, показвайки го разпнат на кръста с лице, разкривено от страданието… Ще ви бъде ли приятно да ви заснемат на смъртния одър, докато агонизирате, а след края ви същата снимка да бъде разпространявана навред по света?