Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (1)

1

Нежната и топла нощ ме обгръщаше отвсякъде. Люлееше ме в ръцете си, отнасяше ме. Усещах как тялото ми се разтваря в нея. Вече имах чувството, че се нося във въздуха.

Още една крачка…

Не се страхувах. От нищо. Страхът ми бе чужд и се сещах за него единствено защото се боях от появата му — последните дни неведнъж бе обсебвал мислите ми. Не исках да изникне отнякъде и да ме възпре, да развали всичко…

Една малка крачка…

Мислех, че ще чувам глъчката на града, и бях изненадан от околното спокойствие. Не от тишината, от спокойствието. До мен достигаха единствено приглушени, далечни звуци и ме унасяха, докато очите ми потъваха в светлините на нощта.

Още една крачка…

Пристъпвах бавно, съвсем бавно по стоманената греда, превърната от странното осветление в тъмно злато. Тази нощ с Айфеловата кула бяхме едно цяло. Вървях по златото, полека вдишвайки топлия и влажен въздух със странен, приятен, опияняващ вкус. Сто двайсет и три метра по-долу, проснат в краката ми, Париж сякаш ми се отдаваше. Блещукащите му светлинки бяха като зовящи намигвания. Търпелив, осъзнаващ своята неустоимост, Париж очакваше кръвта ми да го оплоди.

Още една стъпка…

Дълго бях обмислял, решавал и дори подготвял постъпката си. Бях я избрал, приел, осмислил. Спокойно бях решил да сложа край на един живот без цел и посока. Този живот — убеждението ме бе обзело постепенно и с ужасяваща яснота — вече не можеше да ми даде нищо, което си заслужаваше.

Една крачка…

Съществуването ми бе низ от провали, започнали още преди раждането ми. Баща ми — ако може така да се нарече тъпият ми родител — не бе сметнал, че съм достоен да го познавам. Зарязал майка ми веднага щом му казала, че е бременна.

Дали е имала намерение да се отърве от мен, когато отишла да удави отчаянието си в един парижки бар? И все пак множеството изпити чаши с американския бизнесмен, когото срещнала там, не са я лишили от трезвомислие. Той бил на трийсет и девет години, тя — на двайсет и шест; била е извънредно напрегната и неговата непринуденост я успокоявала. Той изглеждал заможен, тя — разтревожена за оцеляването си. Онази нощ му се отдала съвсем съзнателно, целенасочено и с надежда. На сутринта била нежна и влюбена и никога няма да узная дали съвсем искрено, или просто от слабост той й отговорил, че ако забременее, би искал да запази детето и да остане с него.

Последвала го в Съединените щати, в страната на затлъстелите, където никой не се учудил, че се появявам на бял свят на седем месеца и половина, а вече тежа почти три килограма. Дали ми местно име и съм станал Алън Грийнмор, американски гражданин. Майка ми научила английски и сравнително успешно се вписала в приелото я общество. Продължението не се оказа толкова славно. Новият ми баща изгуби работата си пет години по-късно, не можа да си намери друга в разгара на икономическата криза отпреди Рейгън и постепенно се превърна в закоравял алкохолик. Промяната бе много бърза. Стана мрачен, мълчалив, потиснат. Отвратена от примирението му, майка ми постоянно го упрекваше, че се е отпуснал. Беше му дълбоко сърдита и все се опитваше да го предизвика. И най-малкото нещо се превръщаше в повод за упреци. Липсата на реакция от страна на съпруга й я тласкаше към все по-лични нападки, стигащи до оскърбления. Имах чувството, че изпитва задоволство, когато той най-сетне се разгневеше, като че ли предпочиташе яростта му пред апатията. Играта й ме плашеше. Обичах родителите си и за мен бе непоносимо да гледам как се унищожават. Избухванията на баща ми бяха редки, но бурни, и аз се боях от тях толкова, колкото майка ми очевидно ги желаеше. Те бяха реакция, пламъче в очите, действие. Майка ми имаше жив противник, който й отговаряше, който разполагаше със средство за отстраняване на натрупаната в душата му горчивина и това средство бе пороят от думи. Една вечер я наби и бях травматизиран не толкова от грубостта му, колкото от перверзното удоволствие, което прочетох по лицето й. Веднъж, когато скандалът им бе особено ужасен, майка ми му изкрещя, че не съм негов син. В същия момент и аз научих това. На другия ден ни напусна и повече не го видяхме. Така и вторият ми баща ме изостави.

Майка ми се бореше, за да оцелеем. Работеше безкрайно дълги часове, шест дни в седмицата, в някаква пералня. Всяка вечер носеше вкъщи онези химически миризми, които я следваха навсякъде. Когато идваше да ме целуне за лека нощ, вече не разпознавах нежното ухание на мама, което преди ме успокояваше и ме приканваше да заспивам, обгръщайки ме в нежност.

Една крачка и още една…

Впоследствие започна да сменя работата си, като всеки път се надяваше да се издигне, най-сетне да бъде повишена, да започне да печели повече. Сменяше и любовниците си с надеждата да задържи някого, отново да има семейство. Най-накрая, мисля, осъзна, че всичките й надежди за по-добър живот са несъстоятелни, и тогава се съсредоточи върху мен. Аз щях да успея там, където тя се бе провалила. Щях да спечеля толкова пари, че и тя да се възползва. От този момент образованието ми се превърна в абсолютен приоритет. Длъжен бях да нося у дома само отлични оценки. На масата разговорите се въртяха около колежа, учителите, успехите ми. Майка ми се превърна в мой треньор. Аз бях надеждата й. Бях двуезичен по рождение, тъй като с нея говорех на френски, а с останалите на английски. Постоянно повтаряше, че това е моят главен коз. Че как иначе? Щях да се занимавам с международен бизнес или да стана прочут преводач, защо не и в Белия дом? Само неудачниците не притежават амбиция. Много се страхувах да не я разочаровам и полагах големи старания в училище, постигайки обещаващи резултати, които само увеличаваха очакванията й и затвърждаваха вярата й в правилната стратегия.

За нея бе истински шамар, когато разбра, че в Съединените щати университетите са платени и доста скъпи. За първи път виждах майка си толкова отчаяна. За момент си помислих, че ще поеме по пътя на баща ми и ще загуби човешкия си образ. Всичките й планове рухваха. Сякаш е била прокълната. Но на природата й не бе необходимо много време, за да надделее. Успя да си уреди среща с директора, за да го убеди, че не може един млад американец да бъде изоставен край пътя, при положение че блестящите му резултати доказвали способността му да служи на страната си, стига да получи достъп до обещаваните от университета високи длъжности. Все някакво решение трябвало да има, нали съществували стипендии или нещо подобно? Върна се вкъщи напълно напомпана. Било много просто според нея. Решението се съдържаше в пет букви: СПОРТ. Ако бях много добър в спорта, имаше голяма вероятност някой университет да ми позволи да се запиша само за да се включа в отбора му и така да увелича шансовете му за победа.

Така бях подложен на интензивно физическо натоварване, без да посмея да призная на майка си, че винаги дълбоко съм ненавиждал спорта. Притискаше ме до крайност, поощряваше ме, насърчаваше ме, наблюдавайки под лупа постиженията ми. Не се смущаваше от предишните ми оценки, по-скоро средни. „Когато човек иска, може“, повтаряше неизменно. В крайна сметка се разбра, че най-малко зле се изявявам в бейзбола. От този ден заживях единствено за този спорт. За да ме мотивира, майка ми окачи в стаята ми плакати със звездите на „Тигрите“, отбора от Детройт. Сутрин закусвах в купа с емблемата на „Тигрите“. Те бяха навсякъде: на ключодържателя, на фланелките, на чорапите, на хавлията, на химикалките. Ядях с „Тигрите“, пишех с „Тигрите“, миех се с „Тигрите“ и дори спях с „Тигрите“. И наистина, случваше се бейзболът да нахлува и в сънищата ми — бе успяла да завладее и сънищата ми, да вмъкне афиши в мислите ми. Работеше допълнително, за да заплати вноските в близкия клуб, където веднага ме записа. Там прекарвах минимум три часа дневно, а през уикенда — пет. Години по-късно виковете на треньора все още ще отекват в ушите ми. Спомням си също гадната миризма в съблекалнята, когато потните ми другари се преобличаха. За няколко секунди прозорците се замъгляваха и въздухът ставаше негоден за дишане. Ненавиждах този спорт, но обичах майка си и бях готов да направя всичко, за да не я разочаровам. Цял живот бе хранила надежди и ми се струваше, че ще спре да живее в мига, в който няма да има какво повече да очаква.

Бъдещето оправда подозренията ми — почина няколко години по-късно, в деня след връчването на университетската ми диплома. Останах сам, с диплома, която всъщност не желаех. През цялото следване бях общувал с младежи, чиито вкусове и стремежи не споделях, нямах дори приятели. Предложиха ми място на заместник-отговорник в счетоводния отдел на едно голямо предприятие. Заплащането бе прилично, но работата се оказа безинтересна. Не бях разочарован, защото нямах никакви очаквания. Животът на майка ми отрано ме бе научил, че надеждите винаги се оказват несъстоятелни.

Още една крачка…

След няколко години на празно и безцелно съществуване заминах за Франция почти без да се замислям. Дали това пътуване бе продиктувано от неосъзнатото ми желание да се завърна към корените си, или пък имах намерението да разплета нещастния живот на майка ми, изминавайки обратния път? Не знам. Така или иначе, озовах се в Париж и реших да се установя тук за постоянно.

Градът бе красив, но не това бе причината. Имаше нещо друго. Някаква интуиция или предчувствие, че съдбата ми минава през Париж. Тогава още не знаех, че толкова скоро ще ми се прииска и да умра тук.

Потърсих си работа и отидох на среща със служител на „Дюнкер Консултинг“, бюро за набиране на кадри, което търсеше счетоводители за големи предприятия. Заяви ми, че не ставам за нищо, защото правилата на френското счетоводство били коренно различни от тези на англосаксонското. Нямали нищо общо. „Все едно да започнете обучението си от нула“ — каза той в изблик на остроумие, което разсмиваше само него. При всяко подхилкване се разтрисаше, от което гънките на двойната му брадичка потреперваха. Не реагирах. За сметка на това, заяви той, цялостните ми познания в областта, съчетани с американската ми култура, правели кандидатурата ми желана… в тяхното бюро, като консултант по набирането на кадри. Основните им клиенти били големи американски предприятия и те щели високо да оценят, че наемането на счетоводители е поверено на американец. „Невъзможно — отговорих, — моята специалност не е наемане, нямам никакви познания.“ На устата му се появи извратената усмивка на стар мръсник пред притеснението на младо момиче, което в последния момент си признава, че все още е девствено. „Ще се заемем с това“ — каза с вид на познавач.

Назначиха ме и две седмици бях подложен на интензивно обучение заедно с други новопостъпили, които щяха да допринесат за трайното развитие на бюрото. Средната възраст бе трийсет години, което ми се струваше безкрайно малко за подобна професия. За мен да преценя качествата и способностите на даден кандидат означаваше да издам присъда над човешко същество и поемането на такава отговорност силно ме притесняваше. Очевидно съкурсниците ми не изпитваха подобни страхове — те с явно удоволствие приемаха образа на консултанта, вземаха се съвсем насериозно и вече се отъждествяваха с длъжността. До един изпитваха чувство за принадлежност към определен елит. Гордостта им не оставяше място за съмнения.

В продължение на петнайсет дни ни предаваха тънкостите на занаята — опростен, но разумен метод за водене на интервюта за наемане на работа, както и цял куп съмнителни техники, които днес считам за откровено глупави.

Научих, че след като приемем кандидата, трябва да помълчим няколко мига. Ако просителят сам вземе думата, вероятно пред себе си имаме лидер. Ако търпеливо чака да му я дадем, зад сдържаното му поведение вече се очертава профилът на последовател.

След това трябва да го подканим да се представи с най-общи думи: „Разкажете ми за себе си“, без да му задаваме твърде точни или въвеждащи въпроси. Ако кандидатът се разприказва сам, значи е самостоятелен. Ако предварително ни попита за предпочитанията ни, дали например да започне от образованието си, или по-скоро да ни разкаже за последната заемана от него длъжност, значи му липсва инициативност. Значи в него има някакво овчедушие.

Упражнявахме научените техники помежду си чрез „ролева игра“ — единият от нас играеше ролята на наемащ, докато другият влизаше в кожата на кандидата, измисляйки си биография и професионално поприще, за да може консултантът да проведе интервю, като зададе въпроси, които да разкрият „истината“ за кандидата.

Може би най-изненадваща за мен бе царящата атмосфера на съревнование по време на упражненията. Всеки се опитваше да улови в капан другия, възприеман съответно като лъжец, който трябва да се изобличи, или враг, който трябва да се измами. Най-смешното бе, че обучаващият, самият той консултант в „Дюнкер Консултинг“, също участваше в съревнованието, изпитвайки злобничко задоволство да изкарва наяве пропуските или глупавите несъответствия. „В момента те премятат!“ — бе любимата му фраза, която произнасяше с подигравка, докато наблюдаваше ролевите игри, промъквайки се между упражняващите се двойки. Подразбираше се, че той би знаел как да се справи.

След две седмици ни обявиха годни за работа.

Озовах се зад едно бюро и започнах по цял ден да изслушвам смутени счетоводители. Зачервени от притеснение, те ми разказваха за професионалния си път и се опитваха да ми внушат, че трите им основни недостатъка са перфекционизмът, твърде голямата им взискателност и желанието им да се трудят извънредно. Изобщо не подозираха, че аз съм още по-смутен от тях, че се чувствам още по-зле. Просто имах малко повече късмет, защото ролята ми предлагаше едно важно преимущество — по-скоро да ги карам да говорят, отколкото да говоря. Но всеки път се боях от момента, когато щях да бъда принуден да съобщя на девет от десет кандидати, като някой безсърдечен съдия, че досието им не отговаря на търсения профил. Имах чувството, че ги осъждам на каторга. Моето притеснение увеличаваше тяхното, което усилваше моето, увличайки ни в отвратителен омагьосан кръг. Задушавах се в ролята си, а атмосферата в офиса не ми помагаше с нищо. Заявените човешки ценности бяха просто фасада. Ежедневната действителност бе тежка, студена, изпълнена със съперничество.

Успях да оцелея известно време в тази обстановка благодарение на Одри. Срещнах я един неделен следобед в „Мариаж Фрер“ на улица „Гран-з-Огюстен“. Достатъчно бе да вляза в това място, намиращо се извън времето, за да се почувствам успокоен. Щом бутнете вратата, още първата крачка върху поскърцващия под краката стар дъбов паркет ви потапя в изтънчената атмосфера на чаен магазин от френската колониална империя. Чувствате се омаяни от смесените ухания на стотици разновидности, старателно съхранявани в огромни буркани от онова време, и ароматите за миг ви пренасят в Далечния изток от XIX век. Достатъчно е да затворите очи, за да си представите, че сте на тримачтов платноход, натоварен със стари дървени сандъци, пълни със скъпоценните листа, преди да се впуснете в многомесечно пътешествие през морета и океани.

Докато поръчвам на момчето зад стария тезгях сто грама „Сакура 2009“, тя ми прошепва на ухото, че „Имперски сакура“ е по-фин. Обръщам се изненадан, че непозната жена ме заговаря в град, в който всеки си остава затворен в черупката и изобщо не забелязва другия. Казва ми: „Не ми ли вярвате? Елате, ще ви покажа“ — и улавяйки ме за ръка, ме повежда, промъквайки се между клиентите и сбирките от всевъзможни чайници, в посока на малка стълба, водеща към етажа за дегустация. Обстановката е предразполагаща и елегантна. Сервитьори в ленени костюми в цвят слонова кост мълчаливо, почти церемониално се плъзгат между масите. С непретенциозното си облекло аз се чувствам като някакъв анахронизъм. Сядаме в един ъгъл, на малка маса с бяла покривка, сребърни прибори и порцеланови чаши с емблеми на прочутата къща. Одри поръчва два чая, горещи кифлички и „Слънчев удар“, специалитета, който според нея на всяка цена трябва да опитам.

Разговорът ни веднага ми допадна. Тя следваше изящни изкуства и живееше в таванска стая в квартала. „Ще видиш, много ще ти хареса“ — каза ми, като по този начин ми даде да разбера, че срещата ни няма да приключи в „Мариаж Фрер“.

Стаята й наистина бе очарователна, миниатюрна и мансардна, със стари греди на тавана и капандура, която гледаше към редица сиви покриви, чиито наклонени стрехи като че ли се простираха във всички посоки. Липсваше само лунният сърп, за да се почувстваме като в „Аристокотките“. Разсъблече се с непринудена грациозност и веднага харесах тялото й, притежаващо необичайно за мен изящество. Раменете и ръцете й бяха сладостно крехки, каквито не се срещат при момичета, отрасли с корнфлейкс и усилно спортуване. Божествено бялата й кожа контрастираше с косите й, а гърдите й, Боже мой, гърдите й бяха… върховни, просто върховни. През цялата нощ й благодарях, че не ползва парфюм, докато се наслаждавах на чувствения аромат на всяка точка по кожата на тялото й, опияняваща като наркотик. Тази нощ ще остане запечатана в мен дори и след смъртта ми.

На другата сутрин се събудихме вплетени един в друг. Изтичах за кроасани и останал без дъх, изкачих обратно шестте етажа до стаята й. Хвърлих се в обятията й и отново правихме любов. За първи път в живота си изпитвах щастие. Бе ново, странно усещане. Изобщо не подозирах, че то ще предшества пропадането, след което повече няма да се изправя.

В продължение на четири месеца животът ми се въртеше около Одри. През деня тя владееше мислите ми, през нощта — сънищата ми. Заетостта й в академията бе съвсем рехава, така че разполагаше с доста свободно време. Често се случваше да се видим през деня, в разгара на седмицата. Измислях си среща с клиент и прекарвах час-два с нея в някоя стая на близкия хотел. Изпитвах известно чувство за вина. Но съвсем малко — щастието те прави егоист. Един ден бях в офиса, когато Ванеса, секретарката на отдела, ми се обади да ми каже, че кандидатката ми е пристигнала. Не очаквах никого, но тъй като не бях особено организиран, се поколебах и й казах да я покани. Предпочитах да приема една кандидатка без повод, отколкото да дам доказателства на Ванеса за моята неорганизираност. За по-малко от половин час началникът на отдела щеше да е информиран. Изчаках пред вратата и едва не паднах, когато в края на коридора видях Ванеса да води Одри, дегизирана като карикатура на счетоводител, със стегната в опашка коса, облечена в тесен костюм и с очила с метални рамки, които не бях виждал. Истинско клише, на границата на гротескното. Успях със запъване да благодаря на Ванеса. Затворих вратата след Одри. Тя свали очилата си подканващо, с лека усмивка на устните. Веднага разбрах намеренията й. Преглътнах и вълна от страх премина през тялото ми. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че нищо не би я спряло.

В този ден заседателната маса се превърна в мебел, на който никога вече нямаше да гледам със същите очи. Умирах от притеснение да не ни хванат. Бе луда, но обожавах това.

Когато след четири месеца Одри ме напусна, животът ми внезапно спря. Без да знам причините, без да подозирам предварително каквото и да е, една вечер открих в пощенската си кутия малък плик. Вътре имаше една дума, една-единствена, изписана с четливия й почерк: „Сбогом“. Останах вкаменен във входа пред все още отворената пощенска кутия. Кръвта ми се смръзна във вените. Главата ми бучеше. Едва не повърнах. Вмъкнах се в стария асансьор с дървена ламперия, който ме стовари на моя етаж, и замаян влязох у дома. Всичко около мен се въртеше. Проснах се на канапето и захлипах. След доста време внезапно се изправих. Това беше невъзможно, просто невъзможно. Сигурно бе някаква шега или нещо друго, но не можеше да е истина. Хвърлих се към телефона и се опитах да й се обадя. Сто пъти прослушах съобщението й на секретаря и всеки път гласът й ми изглеждаше малко по-безизразен, по-сдържан, по-хладен. Престанах, когато препълненият й секретар не можеше да поема повече съобщения. Постепенно едно далечно, но добре познато чувство изплува в мен. Бе нормално, нормално, твърдеше чувството, бе съвсем нормално да ме напусне. Така е. Човек не може да се бори със съдбата си, Алън…

В този момент разбрах, че смъртта ми се подразбира. Не беше порив. Нямаше да се хвърля под влака. Не, просто бе нещо очевидно, отдавна загнездено в мен. Щях да мина от другата страна и всичко щеше да е наред. Сам щях да избера мястото, момента, нямах бърза работа. Това не бе някакво болезнено, мазохистично желание. Ни най-малко. Нито желание просто да сложа край на болката, колкото и голяма да бе тя. Отвъдното ме привличаше нежно, неустоимо и имах странното усещане, че мястото ми е там, че там душата ми ще се отпусне. Живеех на земята без всякакво основание. Бях проявил амбицията да се задържа, да се правя, че всичко е наред, а животът ми бе изпратил Одри, за да опозная непоносимата болка и да ме принуди най-сетне да погледна съдбата си очи в очи.

Паметта ми подсказа мястото, което вероятно съвсем неслучайно бе запазила в едно от тайнствените си отделения. Преди известно време в забравено от Одри списание бях прочел полемична статия от някой си Дубровски. В нея авторът излагаше теорията си за правото на самоубийство и убеждението си, че всеки е свободен да се самоубие, стига да го направи добре. И предлагаше едно подходящо място за поетично наречения от него „скок на живота“. Айфеловата кула, обясняваше той, е изцяло обезопасена, с изключение на едно място, което е добре да се знае. Трябвало да се изкачим до „Жул Верн“, луксозния ресторант на втория етаж, да влезем в дамската тоалетна, после да отворим малката врата с надпис „Служебен вход“, вляво от мивката. Тя водела към миниатюрна стаичка, която служела за килер за метли. На прозореца нямало решетки и през него можело да се излезе право на конструкцията. Спомнях си подробностите, все едно че ги бях прочел същата сутрин. Има нещо величествено в това да умреш, скачайки от Айфеловата кула. Хубаво отмъщение за скапания живот.

Още една крачка…

Трябваше да се придвижа достатъчно напред, за да стигна подходящото място, където нямаше да има никакви метални структури.

Не оставях нищо зад себе си — никакъв приятел, никакъв роднина, никакво удоволствие, нищо, което би ме накарало да съжалявам за постъпката си. Бях готов — и в главата, и в тялото си.

Последна крачка…

Най-после. Подходящото място. Застанах неподвижен. Вдишваният въздух ми се струваше… сладък, божествен нектар. Бях сам със себе си и съзнанието вече ме напускаше. Поех дълбоко въздух и бавно пристъпих надясно, към бездната, която не поглеждах, но чието присъствие и красота усещах.

Намирах се срещу колелото на частния асансьор на „Жул Верн“. То бе замряло точно срещу мен. Деляха ни три метра празно пространство. От моето място виждах единствено набраздения му ръб, който задържаше омотания кабел, потъващ в бездната. Бездната… Ресторантът гледаше на другата страна. Никой не можеше да ме види. От салона до мен не достигаше никакъв звук. Единствено тихото бучене на нощната тишина. И онези потрепващи в далечината светлинки, привличащи, хипнотизиращи… и топлият, опияняващ въздух, потапящ ме в някакво свръхестествено спокойствие. Повечето мои мисли бяха отлетели и вече не обитавах тялото си. Вече не бях аз. Разтварях се в пространството, в живота, в смъртта. Вече не съществувах като отделно същество. Бях живота. Бях…

Покашляне…

Покашляне — то внезапно ме извади от състоянието, в което бях изпаднал, както изщракването с пръсти на хипнотизатора прекратява транса на пациента му.

Вдясно, на ръба на гредата, стоеше някакъв човек, който ме гледаше право в очите. Бе около шейсетгодишен, с посребрени коси, с тъмен костюм. Погледът му отразяваше светлините на кулата и като че ли идваше от небитието. Никога няма да забравя този стоманеносин, смразяващ поглед.

Изненадата ми бе примесена с гняв. Бях взел всички предпазни мерки да не ме видят. Бях сигурен, че никой не ме е проследил. Имах чувството, че съм попаднал в слаб филм, в който спасителят се появява като по чудо в точния момент, за да предотврати самоубийството.

Бях провалил живота си, други си го бяха присвоили. Смъртта ми принадлежеше. Единствено на мен. И дума не можеше да става да позволя някой да ми попречи, да се опита да ме убеди с успокояващи доводи, че животът все пак е прекрасен или пък че други са по-нещастни от мен, или кой знае какво още. При всички положения никой не можеше да ме разбере, а и за нищо не молех. Повече от всичко на света исках да съм сам. Сам.

— Оставете ме. Аз съм свободен човек. Правя каквото искам. Вървете си!

Гледаше ме мълчаливо и внезапно изпитах неясното чувство, че нещо не е в ред. Изглеждаше… отпуснат. Да, точно така, отпуснат!

Спокойно поднесе пура към устните си.

— Давай, скачай!

Думите му ме потресоха. Очаквах всичко друго, но не и това. Какъв беше този? Някакъв извратен тип? Искаше да ме гледа как падам и да се наслаждава? По дяволите! Точно на мен ли трябваше да ми се случи! Не е възможно! Какво, по дяволите, толкова лошо бях сторил на Бог? Избухнах. Бях бесен от гняв, сдържан гняв, който прогаряше лицето ми. Не можех да повярвам. Не бе истина, не бе истина!

— Какво чакаш? — каза с ужасяващо спокойствие. — Скачай!

Случващото се напълно ме бе объркало. Мислите ми безредно се блъскаха в главата ми.

Успях да произнеса няколко думи.

— Кой сте вие? Какво искате?

Кротко дръпна от пурата си и за миг задържа дима, преди да го изпусне на леки кръгчета, които се разтвориха, докато плуваха към мен. Втренченият му поглед ме парализираше. Притежаваше някаква харизма, пред която и Айфеловата кула би се огънала.

— Гневен си. Но дълбоко в себе си страдаш много — каза със съвсем спокоен глас, с лек акцент, който не можех да разпозная.

— Не е трудно за отгатване.

— Ужасно си нещастен и не искаш повече да живееш.

Думите му ме смутиха и отново усетих болката. Накрая кимнах леко с глава. Тишината ми се струваше непоносимо тежка.

— Да речем, че… през целия си живот съм имал големи проблеми.

Бавно, съвсем бавно издишване на дим.

— Няма големи проблеми. Има само дребни хора.

В мен се надигна вълна от гняв. Кръвта заби в разгорещените ми слепоочия. Преглътнах слюнката си.

— Лесно е да ме унижавате в моето положение. За кого се мислите? И, естествено, вие сте в състояние да решите всичките си проблеми, нали?

Отговори ми спокойно, с невероятна наглост:

— Да. И на другите също.

Чувствах се все по-зле. Вече напълно бях осъзнал, че навсякъде около мен е празно пространство. Мисля, че започвах… да се страхувам. Най-сетне страхът бе открил пътя си и се промъкваше в мен. Дланите ми овлажняха. Само да не погледна надолу.

Мъжът продължи:

— Вярно е, че ако скочиш, проблемите ти ще изчезнат заедно с теб. Ще сте квит. Но нещата не стоят точно така.

— Какво искате да кажете?

— Ще страдаш отново ти, за пореден път. Проблемите ти нищо няма да усетят. Не е много… разумно като решение.

— Човек не страда, когато скача от кула. Ударът е толкова силен, че просто спира да живее, без да има време да усети каквото и да било. Никаква болка. Осведомих се.

Той лекичко се подсмихна.

— Какво ви е толкова смешно?

— Така е… ако изхождаш от предположението, че все още си жив, когато се размазваш на земята. Именно тук грешиш. Никой не стига долу жив.

Дълго дръпване от пурата. Ставаше ми все по-зле. Виеше ми се свят. Трябваше на всяка цена да седна някъде.

— Истината е — продължи той, без да бърза, — че всички умират по време на падането от сърдечна криза, предизвикана от ужаса, отвратителния ужас от пропадането и непоносимата гледка на земята, която се приближава с двеста километра в час. Завладени са от жесток страх, от който си повръщат червата, преди сърцето им да се пръсне. В момента на смъртта очите им излизат от орбитите си.

Краката ми се огънаха. За малко не припаднах. Маеше ми се главата. Повдигаше ми се. Да не поглеждам надолу. В никакъв случай. Да остана прав. Да се съсредоточа върху него. Да не го изпускам от поглед.

— Може би — произнесе той бавно след малко — мога да ти предложа нещо.

Останах безмълвен, увиснал на устните му.

— Нещо като сделка между нас — продължи той, оставяйки думите да плуват във въздуха.

— Сделка ли? — измънках.

— Да. Ти оставаш жив, а аз се наемам да те вкарам отново в правия път, да те превърна в човек, способен да живее живота си, да решава проблемите си и дори да бъде щастлив. В замяна.

Издиша още дим от пурата, преди да продължи:

— В замяна се задължаваш да правиш всичко, което ще ти кажа. Залогът е… твоят живот.

Думите му буквално ме потресоха и само усилиха неразположението ми. Трябваше да положа значителни усилия, за да се концентрирам, да събера мислите си и да разсъждавам.

— Какво имате предвид под „залогът е моят живот“? Мълчание.

— Трябва да изпълниш задължението си.

— Иначе?

— Иначе… няма да останеш жив.

— Трябва да съм луд, за да приема подобна сделка!

— Какво имаш да губиш?

— Защо да поверявам живота си в ръцете на непознат човек в замяна на някакво предполагаемо щастие?

Погледът му придоби увереността на шахматист, който знае, че противникът му ще се окаже в безизходна ситуация.

— А иначе какво ще получиш в замяна на сигурната си смърт? — каза, сочейки бездната с върха на пурата си.

Допуснах грешката да погледна в оказаната посока и ме обхвана неудържим световъртеж. Гледката ме ужаси и същевременно… празното пространство ме зовеше, като че ли се опитваше да ме освободи от необятния страх, който ме завладяваше. Искаше ми се да легна върху гредата и да стоя така неподвижен, в очакване на помощ. Неконтролируеми нервни потрепвания разтърсиха крайниците ми. Бе жестоко, непоносимо.

Дъждът…

Започваше да вали. Дъжд. Господи! Металната греда щеше да се превърне в пързалка. От мъжа, от прозореца, от спасението ме деляха пет метра. Пет метра тясна и… хлъзгава греда. Трябваше да се съсредоточа. Да, точно така, да се съсредоточа. Най-вече да остана изправен. Да успокоя дишането си. Трябваше внимателно да се завъртя надясно, но… краката ми не помръдваха. Краката ми бяха като залепени за метала. Тъй като бях стоял твърде дълго време в това положение, мускулите ми се бяха вдървили и вече не реагираха. Замайването бе злокобен вълшебник, омагьосал жертвата си. Краката ми се разтрепериха, най-напред недоловимо, после все по-силно. Силите ме напускаха.

Колелото…

Колелото се въртеше. Шум на задвижен асансьор. От колелото започна да пръска вода. Въртенето се усилваше, чуваше се как асансьорът все повече ускорява движението си, слизайки надолу. Студената ослепяваща вода от колелото стигна до мен. Оглушителна. Загубих равновесие… и се озовах клекнал, все така под водните струи. Сред грохота чух гласа на мъжа, който властно извика:

— Ела насам! Дръж си очите отворени! Слагай крак пред крак!

Подчиних се на заповедния му тон, стараейки се да слушам единствено нарежданията му и да забравя заливащите ме мисли и чувства. Направих една крачка, после втора, като робот, изпълнявайки механично всяко негово наставление. Успях да се измъкна от струята, после да стигна до него, без да съзнавам каквото и да е. Тогава вдигнах крак, за да прекрача хоризонталната греда, но той здраво улови треперещата и мокра ръка, която бях протегнал към него, и задържа устрема ми, отблъсквайки ме назад. Бях толкова изненадан, че извиках. Загубих равновесие и за малко не политнах в бездната. Но желязната му ръка ме държеше здраво.

— Е, приемаш ли облога?

Водата се стичаше по бръчките на лицето му. Сините му очи бяха омагьосващи.

— Да.