Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (26)

26

Събуди ме друсането на колата. Отворих очи и се изправих, съвсем объркан, в пълно неведение къде се намирам. Но бързо дойдох на себе си. Мерцедесът се катереше бавно по силно наклонен каменист път. Влади дори не си правеше труда да избягва многобройните дупки и светлините на фаровете подскачаха в мрака, като ту осветяваха някакви каменни отломки, ту излитаха и се губеха във висините.

Бях се опитал да се боря със съня, но дългите монотонни часове по магистралата ме бяха надвили.

Устата ми беше пресъхнала.

— Къде се намираме? — едва успях да попитам.

— Скоро пристигаме.

Колата се катереше по някакъв насип. Наоколо не се виждаше никаква къща. Само тъмните силуети на хилави дървета с изкривени стволове стърчаха над камънаците и туфите сухи треви. Все едно ме водеха към каторгата.

Колата спря на малко равно място на върха на хълма. Пътят беше осеян с едри камъни, нападали от полуразрушена стена. Влади изключи двигателя и наоколо се възцари тишина. Постоя неподвижно няколко мига, сякаш се взираше в мрака, и излезе от колата. Отвън нахлу топъл въздух. Пулсът ми се учести. Какво правехме тук?

Той се поразкърши, за да раздвижи схванатия си гръб. Великан в черен костюм, напомняше плашило, люлеещо се на вятъра. Отвори моята врата. Изтръпнах.

— Слезте, ако обичате.

Слязох, цялото тяло ме болеше. Учтивата формула малко ме успокои, но след като огледах по-добре мястото, тревогата ми стана двойно по-силна.

Пред нас се издигаха внушителните, навяващи страх руини на изоставен замък. Осветени в мъртвешко бледожълто от фаровете на мерцедеса, полуразрушените стени се открояваха на черното небе. Квадратна средновековна кула с бойници се крепеше сякаш на магия, тъй като липсващите каменни блокове в основите й бяха оставили зейнали тъмни дупки.

Истинско мъртвило, от време на време нарушавано от злокобния крясък на бухал.

— Да вървим — подкани ме той.

Тръгна пред мен през разхвърляните камъни и високите бурени. Тръните шумно се търкаха в панталоните ни и забавяха хода ни.

Беше настъпил последният ми час. Очевидно се готвеше да ме ликвидира тук, на това затънтено място, насред нищото, където никой нямаше да види и да чуе. Не знаех кое ме плашеше повече — мисълта за сигурната смърт или това отвратително място, излязло сякаш от някой филм на ужасите.

След няколко метра той се обърна.

— Вдигнете ръце.

— Какво?

— Вдигнете ръце, ако обичате.

Мръсникът се готвеше да ме очисти като куче и имаше наглостта да ми говори вежливо. Кръвта заблъска в слепоочията ми.

Вдигнах ръце.

Той се доближи до мен и ме опипа от горе до долу, от раменете до коленете. Спря на два пъти, за да извади съдържанието на джобовете ми. Взе ми портфейла с документите за самоличност, дребните пари, чековата книжка, билетите за метрото и го напъха в една черна торба, на която внимателно дръпна ципа. Сега никой нямаше да може да идентифицира тялото ми и тъй като нямах близки, никой нямаше да ме потърси. Щях да свърша в някой общ гроб.

Той хвърли бегъл поглед наоколо, за да се увери, че няма свидетели, и пъхна ръка в джоба си.

За сетен път се огледах, за да отнеса със себе си последен спомен от света, но очите ми срещаха единствено някаква неясна мътилка, затова предпочетох да ги затворя. Положих неимоверни усилия, за да изтрия от ума си мисълта за наближаващия край, и се съсредоточих в себе си. Слушах се как дишам, усещах мускулите, сърцето си, опитвах се да се погледна отстрани, да осъзная съзнанието си. Исках „да съм“ за последно, просто и само да съм.

Да усетя живота си.

— Вземете това.

Леко отворих очи. Подаваше ми нещо. Надявах се все пак, че не се готви да ме накара собственоръчно да сложа край на дните си.

— Дръжте!

Наведох се напред, тъй като в тъмнината не можех да различа дребния предмет, който ми подаваше. Беше някаква монета. Монета от едно евро.

— Какво… какво… какво искате да правя с това? Точно в този момент ме стресна дрезгав звук. Цяло ято прилепи излетя от една бойница на кулата, размахвайки крила с ужасяващо скърцане.

Невъзмутим, Влади продължи:

— Вземете, ако обичате. Полага ви се. Само това.

— Но… не разбирам.

— Господин Дюбрьой казва, че трябва да се научите да се справяте сам. Съвсем сам. Само с едно евро. Господин Дюбрьой ви очаква у тях на вечеря в седем часа днес. И да дойдете навреме. Господин Дюбрьой мрази вечерята да закъснява.

Изпълнил задачата си, той ми обърна гръб.

От плещите ми и от цялото ми същество падна огромен товар. Почувствах се… празен. Краката ми се разтрепериха. Не смеех да повярвам. Щях да се хвърля на врата му, ако имах сили.

— Почакайте!

Той дори не се обърна, стигна до колата, седна и потегли. Направи опасна маневра, обръщайки на тясното, вдигна облак прах, която сякаш се запали на светлината на фаровете, и дългият черен мерцедес се отдалечи, поклащайки се по коловозите на тесния път. Изчезна и се възцари тишина, тежка като оловен похлупак. Мракът беше почти непрогледен. Обърнах се към замъка и потръпнах. На слабата лунна светлина руините изглеждаха още по-страшни. Далечните блещукащи звезди на небосклона ми изпращаха твърде малко успокоение. Мястото пораждаше в мен неприятно усещане, не беше само нормалното чувство на страх, напълно обяснимо пред подобна гледка. Според мен — бях убеден, но не можех да го обясня — развалините бяха пропити от тежки спомени за минали страдания. Тук се бяха случвали ужасяващи неща и камъните продължаваха да носят невидимите им следи. Бях готов да се обзаложа.

Спуснах се по склона, пришпорван от желанието да се махна колкото е възможно по-скоро от зловещото място. На няколко пъти за малко да си навехна глезена на камънаците. Останал без дъх, стигнах до първите къщи, стари постройки от сивкав камък, покрити с необичайни кръгли керемиди. Забавих крачка, съвземайки се малко по малко от преживените емоции.

Започна да ме гложди глад. Не трябваше да мисля за него. Не бях слагал залък в уста от предишната вечер, защото смятах да вечерям, когато се прибера у дома. Сега горчиво съжалявах за намерението си.

Продължих пътя си и влязох в едно все още спящо едновремешно селце, кацнало на върха на хълма. Не можех нищо да предприема преди изгрев-слънце. Седнах на една износена от времето каменна пейка и поех дълбоко въздух, поглаждайки с ръка грапавата повърхност. Представях си спокойно заспалите селяни зад дебелите каменни стени на къщите, увити в твърди чаршафи, ухаещи на слънчевите лъчи, които ги бяха изсушили. Бях щастлив, че съм жив, че отново съм се върнал сред хората.

Денят най-сетне настъпи и заедно с него се събудиха тайнствените утринни ухания на природата. Пред погледа ми постепенно се разкриваше неописуемо красива, омайна гледка, от която секваше дъхът. Селцето, до което се бях добрал, се бе разположило на стръмните склонове на невисока планина, покрита с дървета и терасовидно разположени насаждения. Ниско долу, докъдето ми стигаше погледът, се разстилаше долината. Точно отсреща по права линия, на няколкостотин метра разстояние се виждаше втора планина, почти толкова заоблена, колкото тази, на която се намирах. На върха й бе кацнало същото селце със сиви каменни къщурки. Планинските склонове и дъното на долината бяха покрити с дебел килим трънливи храсти и дървета във всички нюанси на синьото, нашарени тук-там със зелено.

Слънцето изплува, озарявайки с лъчите си красивия пейзаж. Обгърна ме парфюмът на пинията, под която се бях приютил.

Реших да се поразходя из селцето с познавателна цел. Нуждаех се от цялата необходима информация, за да организирам връщането си. Веднага стана ясно, че има една-единствена главна улица, която се вие надолу по склона. Бях запленен от очарованието на малкото старинно селце, излъчващо ведрина и спокойствие, на светлинни години от парижката шумотевица. Пресякох го от край до край, без да срещна жива душа. За сметка на това от някой отворен прозорец долиташе от време на време висок говор.

На един много остър завой зърнах кафене, което очевидно се помещаваше в последната селска къща, или, погледнато от другата страна, в първата откъм долината. От масичките, подредени покрай пътя, се откриваше замайваща гледка. Вратата на кафенето беше широко отворена. Влязох вътре.

Оживените разговори, които водеха десетината посетители, насядали около масите с гетинаксов плот, мигновено прекъснаха. Зад тезгяха барманът, мустакат петдесетгодишен мъж, бършеше чаши. Прекосих залата и се приближих до него, дръзвайки да изрека едно „добър ден“, което увисна във въздуха, тъй като клиентите внезапно бяха потънали в мислите си и свели поглед над чашите.

Стигнах до тезгяха, поздравих отново, този път бармана, който се задоволи да вдигне глава.

— Мога ли да получа чаша вода, ако обичате?

— Чаша какво? — попита той високо, хвърляйки поглед към насядалите мъже.

Обърнах се точно навреме, за да видя подигравателните им усмивки, преди лицата им отново да станат сериозни.

— Чаша вода. Нямам пари и… умирам от жажда.

Той не отговори, но грабна една чаша от етажерката, подложи я под струята на кранчето и я тропна на тезгяха.

Отпих няколко глътки. Тишината беше потискаща. Трябваше да разчупя леда.

— Днес май ще имаме хубаво време, не мислите ли?

Никакъв отговор. Продължих:

— Надявам се все пак, че няма да е много горещо…

Той ме погледна леко подигравателно, продължавайки заниманието си.

— Откъде сте?

Чудо на чудесата. Беше проговорил.

— Ами идвам… от замъка… там горе. Слязох тази сутрин.

Той вдигна поглед и го насочи към насядалите мъже.

— Слушай, малкия, това, че не си тукашен, не значи, че можеш да ни будалкаш, ясно ли ти е? Тук всички знаем, че горе не живее никой.

— Не… но… ами… докараха ме до замъка тази нощ и ме оставиха, но сутринта слязох дотук, това е, което исках да кажа. Не се подигравам с вас.

— От Париж си, прав ли съм?

— Да, може да се каже.

— Или си от Париж, или не си от Париж, не това е важното в случая.

Говорът му беше толкова напевен, че не можех да разбера дали поначало така си говори, или е нервиран. Но имах нужда от него и бях длъжен да поддържам разговора.

— Този замък горе, откога датира всъщност?

— Замъкът — повтори той, забавяйки ритъма, — замъкът е бил на… маркиз Дьо Сад.

— На маркиз Дьо Сад?

Не успях да потисна една закъсняла тръпка на безпокойство.

— Да.

— А ние къде се намираме по-точно?

— Как така къде се намираме?

— Ами така, тук и сега, къде сме, на кое място?

Развеселен, той се усмихна и огледа присъстващите.

— Ей, малкия, ти май не си само на вода, не съм ли прав?

— Да, но… работата е малко заплетена… Кажете ми само къде се намирам.

— Ами аз съм в Лакост, област Люберон. Ти обаче си на някоя друга планета, малкия.

Долових лек смях сред присъстващите. Барманът беше доволен от себе си.

— Люберон… Това е в Прованс, нали така?

— Ами да, виждаш ли как знаеш, когато искаш!

Прованс… значи бях на около седем-осемстотин километра от столицата.

— Коя е най-близката гара?

Той отново огледа присъстващите.

— Най-близката гара е в Боньо — заяви, посочвайки селцето, кацнало на отсрещната планина.

Бях спасен. Нужен ми беше час-два ходене и работата се нареждаше.

— Знаете ли в колко часа тръгва следващият влак за Париж?

Отекна бурен смях. Барманът ликуваше.

— Какво, какво смешно има? Вече е тръгнал, така ли?

Той погледна часовника си. Нови изблици на смях.

— А е толкова рано! — казах аз. — Трябва да има друг по-късно през деня. Кога е последният влак?

— Ами последният беше през… 1938-а.

Присъстващите се запревиваха от смях. Преглътнах. Барманът беше много доволен от успеха си. По този случай почерпи всички по питие. Разговорите, прекъснати от моята поява, бяха подновени.

— Заповядай, малкия, черпя те едно — каза той, побутвайки към мен чаша бяло вино. — За твое здраве!

Чукнахме се. Не можех да му кажа, че не пия на гладен стомах. Бях получил вече полагаемата ми се порция подигравки за деня.

— Гара Боньо, да ти кажа, е затворена от има-няма седемдесет години. Влаковете за Париж тръгват от Авиньон. Няма по-близка гара, малкия.

— Ами Авиньон… далече ли е?

Той отпи от бялото вино и обърса мустаците си с опакото на ръкава си.

— Четирийсет и три километра.

Множко бяха.

— А няма ли рейсове за там?

— През седмицата има, но в неделя няма, малкия. Днес освен мен никой не работи тук — обясни ми той, поднасяйки чашата към устните си.

Наистина изговаряше думите странно, сякаш припяваше.

— А да знаете някой, който ще се съгласи да ме закара дотам?

— Днес? В тая жега хората си стоят по къщите, ще знаеш. Най-много да отидат на черква. Не можеш ли да изчакаш до утре?

— Не, тази вечер непременно трябва да съм в Париж.

— Е, добре! Туй парижаните все бързат, дори в неделя!

Сбогувах се, поздравявайки компанията, която този път отвърна на поздрава ми.

Отново се озовах на улицата, която излизаше от селото. „За Авиньон е по-надолу, вляво“, ме беше осведомил кръчмарят. Все щях да намеря някой да ме качи на стоп.

Тесният път криволичеше надолу, по склона на хълма, сред ухаещата вечнозелена растителност. Нали бях в Прованс! Прованс… Толкова ми бяха разказвали за този край… Беше още по-красиво, отколкото си представях. Мислех си, че земята е безплодна, красива, но суха. Пред очите ми обаче се простираше невероятно пищна растителност. Каменни дъбове, борове с червенеещи се под слънчевите лъчи стволове, кедри, букове, синкави кипариси, гордо извисили елегантните се силуети. По земята магарешки бодили, прещип, гъсти туфи розмарин, храсти с лъщящи листа излагаха нескромно на показ ярката си красота. Имаше и хиляди други непознати видове растения, които, очарован, откривах.

Слънцето бе все още ниско, но започваше да припича и жегата усилваше природните миризми, разпръсквайки хиляди изтънчени ухания, които ме следваха в този рай на сетивата.

В подножието на планината пътят лъкатушеше из долината сред овощни градини и малки горички. Вървях вече повече от час и все още покрай мен не беше минала нито една кола. Нямаше да е лесно със стопа. Стомахът ме свиваше от глад, главата леко ме болеше. Жегата ставаше все по-голяма. Нямаше да имам сили да продължа дълго така.

След още двайсетина минути долових в далечината бръмченето на двигател. На завоя зад гърба ми изникна сива камионетка, която се движеше с умерена скорост. Беше поне двайсет-трийсетгодишна, вариант на ретро модела 2 CV, който бях виждал като дете на страниците на книжките с картинки от Франция. Буквално й препречих пътя, широко разперил ръце. Камионетката закова, жестоко изскърцвайки със спирачки, моторът се закашля и задави. Отново се възцари тишина. Водачът слезе, дребен сивокос чичко, шкембелия, със зачервено лице, който очевидно го беше яд на мен, а може би и на себе си, че е задавил двигателя.

— Имате ли акъл, да се хвърляте така на пътя? Какво ви прихваща, да му се не види? Моите спирачки не са като на ферари, за малко да ви прегазя! А и кой щеше да ми поправи колата, а? Не знам откога не произвеждат вече резервни части за тези коли!

— Съжалявам… Да ви кажа само, имам проблем. Налага ми се на всяка цена да стигна по най-бързия начин до Авиньон. От два часа вървя, направо слънчасах. Не съм хапвал залък от вчера следобед и съм на края на силите си. Случайно да сте в тази посока?

— Авиньон ли? Не, не отивам в Авиньон, със сигурност! Каква работа имам аз в Авиньон, питам ви?

— Добре, но може би там, закъдето сте тръгнали, ще е малко по-близо до…?

— То… аз съм тръгнал за Пуливе. Пада се в тая посока, ама първо трябва да се отбия за малко на едно място, щото си имам работа, аз съм зает човек.

— Няма проблем! За мен важното е да се доближавам до Авиньон. Сигурно ще намеря после някоя друга кола.

Чувствах, че е готов да отстъпи.

— Моля ви!

— Добре тогава, обаче се качете отзад, защото на предната седалка съм натрупал разни неща и не ми се ще да ги местя заради вас. Щото, като се замисля, ни ви знам кой сте, ни какъв сте!

— Супер!

Предната седалка наистина беше заета. Обиколихме и отидохме отзад. Той завъртя старовремската дръжка и отвори двукрилата врата.

— Хайде, настанявайте се! — покани ме и посочи двата дървени сандъка, които почти изпълваха цялото и без това твърде тясно пространство.

Едва се бях качил, и вече затръшваше вратата, потапяйки ме в непрогледна тъмнина. Успях пипнешком да се ориентирам и се настаних криво-ляво на единия сандък.

Той потегли след втория опит, двигателят не искаше да запали, но накрая камионетката тръгна, тресейки се отвсякъде. Разнесе се силна миризма на нафта.

Едва смогвах да се задържа седнал. Капакът на сандъка, на който с мъка се крепях, беше със странен наклон и рискувах да се изсуля всеки път, когато чичкото даваше газ, завиваше или натискаше спирачки. Не виждах абсолютно нищо и колкото и да опипвах ламарината, не успях да открия нищо, за което да мога да се хвана. Затова стисках между бедрата си сандъка, та що-годе да се крепя отгоре му, докато камионетката пърпореше по шосето. Ситуацията беше толкова комична, че не можах да се въздържа и избухнах в неконтролируем смях. Не можех да спра, тресях се като луд, вдишвайки като наркоман нафтовите па̀ри в черната тъмница. Май че за пръв път в живота си се смеех съвсем сам.

Най-накрая камионетката закова на място. Моторът отново се задави и дочух как се блъсна вратата от страната на шофьора. И нищо повече. Тишина. Тоя да не вземеше да ме забрави затворен тук!

— Ехо, ехо!

Никакъв отговор.

Изведнъж долових леко жужене. Странно, имах усещането, че идва накъде отдолу, изпод колата. Когато човек е сляп, останалите сетива силно се изострят. Бръмченето се усили, ами да… точно така, то идваше… отвътре, от моя сандък! О, Боже мой! Това да не би да беше… КОШЕР!

Скочих и си треснах главата в тавана. Точно в тази секунда предната врата издрънча, двигателят се закашля и колата подскочи напред със силен тласък. Блъснах се силно във вратата, паднах на пода, сега вече бях заклещен между нея и кошерите.

Сигурно бяхме поели през полето, защото се кандилкахме на всички страни. Цялата каросерия дрънчеше. При това положение най-добре щях да направя да не мърдам. Едно нещо ме вълнуваше — да не ме изпожилят неволните ми спътнички. Дали можеха да излязат от кошера?

Най-после спряхме с едно последно издихание на двигателя. Предната врата от страната на водача силно се тресна. Зачаках да видя какво ще стане. Двукрилата задна врата внезапно се отвори и аз се изтърколих в краката на моя освободител.

— Абе аз хубаво си казвах, че ми дъхаш на вино! Господинът не яде нищо, но не отказва глътка винце, а?

Вдигнах очи към него, заслепен от ярката светлина.

— Не е това, което мислите…

— Аз мисля и вярвам на това, което виждам, както викаше свети Тома, или по-скоро на това, което нюхам!

Изправих се, примигвайки, докато свикна с ярката светлина.

Гледката беше вълшебна. В краката ми се стелеше избуяла лавандула, която оцветяваше в синьо долината, където бяхме спрели, простираше се чак под клоните на овощните дървета, които я опасваха, и продължаваше да се катери нагоре по отсрещния хълм. Всеки сантиметър на огромния цветен килим изпълваше въздуха с несравнимо ухание и почти ме караше да забравя странната ситуация, в която се намирах. Най-впечатляващото обаче, може би защото изобщо не си го бях представял, бе песента, каква ти песен, оглушителният хор на щурците. Сухият, напоен с неописуемо ухание въздух буквално трептеше от удивителните звуци, които издаваха, и човек можеше да си помисли, че всички провансалски щурци са си направили среща точно тук, за да ме приветстват.

— Хайде, размърдай се, имам работа за вършене, нямам време за размотаване!

Той се наведе навътре и грабна единия кошер.

— Я да ми помогнеш малко! Всеки ще вземе по един.

Последвах го с кошера, който понесох с максимално протегнати напред ръце.

— Ще ги разположим ей тук — заяви той, посочвайки едно място насред цветята.

— Значи вие правите лавандулов мед! — възторжено предположих аз.

— Много ясно! От това тук „Нутела“ не става.

— Странно, изобщо не бях предполагал, че кошерите се местят, за да се разположат в лавандуловите полета.

— А какво си мислеше? Че е достатъчно да им връча пътната карта на Франция с предупреждението да не кацат по другите цветя по пътя?

След което ми обърна гръб и тръгна към колата.

— Сега ми кажи защо толкова бързаш да хванеш влака за Авиньон.

— Всъщност работата е малко сложна. Да кажем, че трябва да отговоря на едно предизвикателство. Взеха ми всичките пари и документи и трябва да се справя по някакъв начин и да се върна в Париж. Нужно е да бъда в Париж най-късно днес следобед. Това е изпитанието.

— Изпитание ли казваш? Някаква игра, така ли?

— Нещо такова, да.

Изгледа ме накриво, след което в очите му заигра пламъче.

— Аха, сетих се, участваш в надпреварата за онова риалити по телевизията, нещо като „Сървайвър“. Уцелих ли?

— По-скоро…

— Супер! Като кажа на Жозет, направо няма да повярва!

— Не, не е…

— Значи, ако те изберат, ще те гледаме на телевизията на зима!

— Чакайте, не съм…

— Няма да ми повярва! Няма!

— Слушайте…

— Чакай, чакай…

Изведнъж му хрумна нещо.

— Та значи, ако те закарам навреме до гарата в Авиньон, със сигурност ще преминеш изпитанието, нали така?

— Да, обаче…

— Ами ето какво ще ти кажа, малкия. Закарвам те право на гарата, ако първо дойдеш у дома да се снимаш със семейството за спомен. Какво ще кажеш?

— Ми да, всъщност…

— Само няколко снимки и отпрашваме към гарата! Така ще те изберат и ще те гледаме по телевизията!

— Не мислете, че…

— Хайде, да потегляме! Побързай, малкия!

Страхотно възбуден, той отвори вратата.

— Ще си останеш отзад, за да не губим време да разчистваме предната седалка, трябва да спечелим състезанието!

Настаних се на пода, доволен, че сега щях да пътувам сам.

Двигателят запали с много зор, цялата камионетка отново взе да вибрира и да се тресе, от което здравата ме заболя задникът.

По едно време дочух говор през тънката метална преграда. Чичкото разговаряше с някого по телефона.

— Ало, Жозет! Приготвяй аперитива, водя ти един кандидат за „Сървайвър“. Не, „Сървайвър“ ти казвам. Ало? Ще го гледаме по телевизията през зимата. Да бе, истината ти казвам! Изкарай и фотоапарата и провери дали има батерии! Батерии, ти казвам. Да. А, щях да забравя, кажи и на Мишел, той сигурно няма да повярва. Чакай, извикай и Бабет, да си размърда задника, ако иска и тя да излезе на снимката. Връзката се губи. Хайде, по-бързо! Ало?

Олеле, майко, тоя вдигна на крак всичко живо. Не е истина… Какво щях да ги баламосвам?

След петнайсетина минути колата спря и долових оживени разговори.

Отключиха задната врата и след като пак примигвах известно време, за да ми свикнат очите, се озовах пред дузина застинали в очакване персони, нещо като комитет по посрещането, вперили изпитателни погледи в мен. Почувствах се наистина като тъпак, седнал на пода на мърлявата камионетка за превоз на добитък.

— Всъщност как ти беше името? — попита ме водачът.

— Алън.

— Алън? То си е като име на американска звезда. Подходящо за телевизията.

— Алън — прошепна преценяващо една от посрещачките, която беше бременна.

Поканиха ме да вляза в къщата, след което всички се скупчиха около скарата в градината, на която цвъртяха апетитни на вид и вкусно ухаещи наденички. Много вкусно ухаещи. Започнаха да снимат. Какво можех да им кажа? Исках едновременно да бъда откровен и да не разочаровам тези хора, които се бяха срещнали с мечтата си. Да не говорим за заповедта, която трябваше да изпълня.

Никога досега през живота ми не ме бяха фотографирали толкова много. Вече се виждах по первазите над камините далеч преди да дойде новият сезон на телевизионната игра.

Моят чичко ликуваше. Беше личността на деня. Гаврътваше чашка подир чашка и започна да зачервява бузите. На три пъти отклони поканите ми да тръгваме. „Има време, има време“, повтаряше.

Така и не успявах да хапна, защото всеки ме дърпаше към себе си да се снимаме.

— Слушайте — не се стърпях накрая, — трябва да тръгваме, иначе ще изпусна влака и всичките ни усилия ще отидат на вятъра.

— Не бързай толкова де! Ей, че са припрени тез парижани!

Пак грабна телефона си.

— Мамо, побързай, какво се мотаеш! И кажи на тати, иначе ще ми се цупи, докато е жив!

— Не, чакайте — намесих се аз, — повече не мога да отлагам. Трябва да спазите обещанието си.

Той силно се подразни от забележката ми и от червен стана морав.

— Слушай, малкия, не съм те карал насила да се качваш на колата ми, нали така? Струва ми се, че беше тъкмо обратното, ако не греша! Затова не бъди неблагодарен, иначе няма да тръгна за никакъв Авиньон!

Доста сангвиничен господин…

Как да го накарам да се размърда? Времето летеше, а понятие си нямах за влаковите разписания. Може би вече беше твърде късно, за да стигна до 19 часа на вечерята у Дюбрьой. Дюбрьой… който твърдеше, че било важно да можеш да получаваш разни неща от другите… Как ли трябваше да постъпя в моя случай? Как ли би постъпил Дюбрьой на мое място?

Притиснеш ли го, той те отблъсква.

Затова не притискай, а притегляй.

Хрумна ми една идея, но… нещо ме смущаваше. До този момент се бях възползвал от едно недоразумение, но нямах желание да стигам до откровена лъжа. Добре, да погледнем на нещата от друг ъгъл.

— Знаете ли, ако се случи някой ден да участвам в някое телевизионно предаване, сигурно ще имам възможност да поканя свои гости в студиото, един или двама души.

Изведнъж погледът му стана сериозен.

— Обаче да не си помислите, че… не, не искам да ви създавам напразни надежди.

— Малкия…

— Не, не. Не настоявайте!

— Ако тръгнем веднага за влака, нали обещаваш да ме поканиш в телевизията — попита ме той сериозно, сякаш преговаряше за настаняването на сто кошера насред личното ми поле с лавандула.

— Да… само че ми е неудобно да прекъсна милото ви тържество.

Той се обърна към присъстващите и с твърд глас обяви на всеослушание:

— Приятели, продължавайте без нас. След час ще съм отново тук, само да оставя Алън на гарата в Авиньон. Той трябва да спечели състезанието.

Половин час по-късно скачах във високоскоростния влак за столицата с празен стомах и със самотното евро в джоба.

Бях наясно с правилата: пътуването без билет се наказваше с глоба, а освен това бях и без документи, което означаваше, че на слизане можеше да ме посрещне полицията.

Имах все пак някакъв план и си заслужаваше да го изпробвам. Останах прав, дебнейки появата на кондуктора в края на коридора. Когато го зърнах в дъното на вагона, се вмъкнах в тоалетната, но без да заключвам вратата. Ако си помислеше, че вътре няма никой, щеше да ме подмине. Зачаках. Минутите се нижеха и нищо не се случваше. Бях сам в компанията на монотонния шум на влака, на леките тласъци, които от време на време заплашваха крехкото ми равновесие, и на неприятната миризма на това тясно място:

Внезапно вратата се отвори със замах и един стъписан пътник застана насреща ми. Погледнах над рамото му и очите ми срещнаха искрящия от задоволство поглед на дребно униформено човече с черни мустаци, дебели смръщени вежди и морскосиня фуражка на главата.