Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (23)

23

Същата вечер взех автобуса, за да отида до замъка. Изпитвах противоречиви чувства — силно желание най-после да разкрия съдържанието на тефтера на Дюбрьой, тъй като бях убеден, че от него ще науча доста повече за мотивацията му, и страх да се промъкна нощем на едно място, достатъчно впечатляващо и на дневна светлина, страх да не ме спипат на местопрестъплението.

Въпреки късния час в автобуса имаше немалко пътници. Вдясно от мен седеше дребна старица, а на отсрещната седалка се мъдреше мустакат мъж. Бях сложил крака върху найлонова торба, в която имаше огромен агнешки бут, купен от кварталната месарница. След десетина минути миризмата на сурово месо се разнесе в топлия въздух. Отначало едва доловима, тя постепенно се усилваше, докато накрая стана направо непоносима. Дребната старица взе да ме поглежда с крайчеца на окото си, после безцеремонно ми обърна гръб. Мустакатият ме фиксираше с празен поглед, в който все пак се четеше известна погнуса. Канех се да стана и да се преместя, но се отказах — също като светското списание „Клоузър“, бутчето беше удоволствието ми за деня. Не трябваше да обръщам внимание на погледите на околните. В края на краищата животът е направо фантастичен — всеки миг ни предлага възможности за развитие.

Затова останах на мястото си, полагайки усилия да се отпусна и да пропъдя надигналото се чувство на срам. Доколкото знам, не е забранено човек да пътува с бутче в торбата.

Много се гордеех с решението си и в същото време си припомних поетото задължение да си отбелязвам всеки ден три неща, които са ми донесли удовлетворение. Я да видим… какво бих могъл да добавя днес? Срещата ми с Дюнкер, разбира се! Е, не бях постигнал нищо, но все пак проявих смелостта да застана очи в очи с него и не се оправдавах, когато ме нападаше. Дори останах с усещането, че подсказаната ми от Дюбрьой тактика с въпросите доста го пообърка. Така че имах повод за гордост.

Мустакатият вече открито зяпаше найлоновата торба, изпълнен с подозрение. Явно се мъчеше да си представи съдържанието й и може би си въобразяваше, че разнасям из Париж разфасован труп.

Слязох една спирка преди тази за замъка, за да извървя последните стотина метра пеш. Автобусът потегли веднага, шумът от двигателя постепенно заглъхна и кварталът отново потъна в тишина. Беше приятно, във въздуха се носеше деликатният мирис на дърветата на булеварда, които сякаш бяха чакали падането на нощта, за да разпръснат нежния си парфюм. Вървях, съсредоточен върху очакващата ме задача, прехвърляйки си наум хода на операцията минута по минута.

21,38. Първата ми акция щеше да започне след двайсет и две минути. Бях облякъл тъмен анцуг, за да се чувствам свободен и да се сливам с околния мрак.

Докато напредвах към целта, в мен се надигаше страхът, проправяйки път на съмнението. Имах ли право да искам да прочета на всяка цена въпросния тефтер? Не беше ли сто процента сигурно, че ще ме хванат? Не беше ли лудост да предприема подобна авантюра? Страхът ме човъркаше, но беше заглушен от друг, още по-угнетителен страх — убеден бях, че Дюбрьой крие нещо от мен. Ако не криеше, защо поддържаше такава неяснота, той, който обикновено беше толкова открит? Защо не отговаряше на въпросите ми? Трябваше да узная. За собственото ми успокоение. А и за собствената ми сигурност.

Пристигнах на мястото в 21,47. Тринайсет минути преди ключовия момент. Настаних се на пейката на отсрещната страна на авенюто с найлоновата торба до мен. Кварталът беше пуст. В средата на лятото повечето обитатели вероятно бяха заминали далече, по разни курорти. Заставих се да дишам дълбоко, за да се успокоя.

Фасадата на луксозния частен дом беше тъмна. Бледата светлина, която разпръскваше близкият уличен фенер, му придаваше злокобен вид. Замък, в който бродеха призраци. Светеха единствено прозорците на големия салон в страничната част на сградата.

Когато стана 21,52, се изправих. Със свит стомах тръгнах да пресичам, без да бързам. Сега трябваше да застана близо до вратата и да не ми личи, че дебна нещо, ако случайно някой съсед ме мерне.

21,58. Часът наближаваше. След като преминах покрай цялата градинска ограда, заковах на място, преструвайки се, че си връзвам връзките на обувките, след което се върнах по стъпките си. 22 часът. Нищо. Започнах да броя секундите, когато дочух бръмченето на автомата на вратата. Сърцето ми затупка по-бързо, ускорих крачка, хвърляйки поглед наоколо, за да се уверя, че съм сам. За по-малко от десет секунди се озовах пред черната врата. Без колебание извадих от джоба си малката правоъгълна метална пластинка, с която се бях снабдил онзи ден на кварталния базар. Наострих уши. Нямаше жива душа. Бутнах вратата и тя се открехна. Клекнах и оставих нещото на пода, до касата. Успях с малко усилие да го закрепя странично. Пуснах вратата със свито сърце. Не я изпусках от очи, докато бавно се затваряше. Ето че допря пластината, двата метала изскърцаха и звукът доста наподоби обичайния звук на затваряща се врата. Пак я бутнах и за мое голямо успокоение тя се отвори. Пластината беше точно толкова дебела, колкото да попречи на резето да щракне. Пуснах вратата и се отдалечих на няколко крачки, сетне, след като се уверих, че мястото е все така пусто, отново прекосих авенюто. Още не бях стигнал до пейката, когато дочух гласове от входа. Прислугата си тръгваше. Стигнаха до улицата, без да забележат нещо нередно. Отлично. Разделиха се набързо и един от тях пое, както обикновено, към автобусната спирка. 22,06. Засега всичко вървеше по мед и масло. Автобусът щеше да пристигне след четири минути.

На отсрещния тротоар се появи дама с малко кученце на каишка. Отдалече следях припламващите извивки, които описваше цигарата й в мрака. Спътникът й, тромав пекинез, я следваше, без да си дава много зор, спираше на всеки двайсет сантиметра, за да подуши нещо, дългите му рижави косми метяха тротоара. През това време жената дърпаше от цигарата си, която присветваше по-ярко, и търпеливо изчакваше кучето да се наслади на поредната миризма.

22,09. Очаквах автобусът да пристигне всеки момент, но дамата с кученцето щеше да ми попречи да се промъкна в замъка. Нямах късмет. Как можа да се случи така, че единствената останала обитателка на квартала да се намира точно на мястото, където би трябвало да съм сам!

Беше стигнала до оградата. От време на време, сякаш раздразнена от бавното си куче, което безкрайно душеше тротоара, тя леко подръпваше каишката. Отдалече изглеждаше така, сякаш влачи метла. Пекинезът хич не искаше да се подчинява на стопанката си и се запъваше, свил главица между раменете си. Дамата капитулираше и поднасяше цигарата към устните си.

22,11. Рейсът закъсняваше и прислужникът чакаше на спирката. Аз също чаках. Дори и да пристигнеше веднага, щяха да са нужни поне пет минути на дамата с кученцето, за да разчисти терена. Нямаше да имам достатъчно време. Щеше да се наложи да отложа мисията.

Точно си мислех, че утре бутчето ще засмърди още по-силно, когато долових шум от двигател. В мига, в който автобусът закова на спирката, се случи истинско чудо. Дамата грабна кучето и се затича към него. Главата на пекинеза се поклащаше като на пластмасовите кученца, които хората слагаха на задния прозорец на колите си през седемдесетте. Тя успя да се качи, вратите се затвориха и автобусът потегли.

Не можех да повярвам. Шансът ми се усмихна, но сега пък трябваше да взема незабавно решение. Беше 22,13. Дюбрьой щеше да пусне кучето пазач след седемнайсет минути. Трябваше да съм свършил дотогава. Хайде.

Чевръсто се надигнах и пресякох улицата. Спрях за кратко пред вратата с изострени сетива, бутнах я и тя се отвори, както предполагах. Сталин веднага се изправи и се спусна с лай към мен. Леко се дръпнах и застанал извън мястото, до което стигаше синджирът, пъхнах ръка в найлоновата торба. Пръстите ми се плъзгаха по студеното лигаво месо, докато се опитвах да го извадя. Успях все пак да стисна кокала, рязко измъкнах бутчето от торбата, размахвайки го като дебела сопа. Приклекнах, за да го успокоя, с протегната напред ръка. Сталин веднага спря да лае и захапа месото с разлигавените си остри зъби. Прикотках го с две-три прошепнати думички. Бях сигурен, че понеже добре ме познава, няма да издържи на такъв подарък. Дори и кучетата са корумпирани. Смачках набързо торбичката и я мушнах в джоба си, след което обърсах мръсната си ръка в панталона.

Нямаше как да премина покрай осветените прозорци на къщата, без да ме забележат. Затова се промъкнах изотзад, покрай храстите, които ограждаха градината, и с бърза крачка обиколих сградата.

Стигнах до другия край, задъхан, но там ме очакваше неприятна изненада — всичките прозорци на първия етаж бяха затворени, въпреки топлото време и задушния въздух вътре, с изключение на няколко на партера, откъдето се излизаше направо в градината, в това число и този на вестибюла. Беше прекалено рисковано. 22,19. Оставаха единайсет минути. Все още можех да опитам.

Излязох от храстите, прекосих градината и пробягах разстоянието до къщата с разтуптяно сърце. Наближавайки, дочух музика. Дюбрьой слушаше първата соната на Рахманинов. Беше пуснал звука много силно. Шансът отново беше на моя страна.

Изчаках няколко секунди да си поема по-спокойно дъх и със свит на топка стомах се шмугнах вътре. Силен, опияняващ дамски парфюм се носеше във въздуха. Стопанинът на дома не беше сам тази вечер.

Пианото звучеше силно и се чуваше чак до големия, постлан с мрамор салон, в който се бях озовал. Внушителният полилей беше загасен, но висулките му отразяваха в мрака тънките лъчи светлина, проникващи отвън. Вратата към салона вероятно бе отворена, защото сноп светлина образуваше дълга жълта лента върху мраморния под — като прожектор на снимачната площадка, който осветява само част от филмовия кадър.

Рискувах да ме забележат, докато прекосявам вестибюла, за да стигна до стълбите. Ще се откажа ли сега, когато съм толкова близко до целта, след всичките положени усилия?

В този миг се случи нещо изненадващо — прозвуча фалшив тон, последван от ругатня, произнесена на чужд език. Гласът на Дюбрьой. След кратко прекъсване музиката продължи. Не беше запис, той свиреше! Свари ме съвсем неподготвен.

Парфюмът…

Вероятната му гостенка можеше да ме види. Но ако свиреше за жена, беше напълно възможно тя да го гледа. Когато публиката се състои от една-единствена зрителка, най-вероятно е тя да не откъсва очи от пианиста.

Трябваше да поема риска.

Поех го, без много-много да разсъждавам, подчинявайки се на инстинкта си и може би под влияние на опияняващия парфюм, понеже горях от желание да видя жената, която го използваше.

Със свито сърце напредвах опипом към стълбите, всяка стъпка ме доближаваше до опасния и същевременно мамещ отвор. Бурната музика на Рахманинов, оглушителна и хаотична, се носеше из пространството, изпълвайки ме изцяло. Сантиметър по сантиметър пред мен се откриваше все по-голяма част от салона, сърцето ми биеше учестено, пришпорено от шеметните акорди.

Въпреки големите си размери просторният салон с високи тавани, украсени с гипсови орнаменти, излъчваше топлина, защото прозорците бяха затворени. Върху луксозния версайски паркет бяха постлани огромни персийски килими в ярки цветове. Покрай стените се издигаха дървени библиотечни шкафове, патинирани от времето, с лавици, препълнени със стари книги в тъмни кожени подвързии.

Бавно се придвижвах напред, все още никой не се бе появил в зрителното ми поле. Тук всичко беше огромно: червените плюшени софи, дълбоките като легла дивани, позлатените конзоли с богато резбовани крачета, големите барокови огледала, впечатляващите картини от стари майстори — с нарисувани в полусенки лица, сякаш изплували от зората на времето, дългата правоъгълна черна маса с два черни тапицирани фотьойла с почти двуметрови облегалки, поставени в двата й края. Двата големи кристални полилея бяха загасени, но на всяка конзола, маса, перваз стояха свещници с огромни, безсрамно щръкнали свещи, чиято танцуваща светлина се отразяваше в лакираните повърхности на масата и… на пианото.

Дюбрьой, облечен в тъмен костюм, седеше с гръб към мен, ръцете му се гонеха по клавиатурата, от която изтръгваха сонатата на Рахманинов. Пред него, върху огромния черен лъскав роял, лежеше на хълбок жена с дълга руса коса… напълно гола. Подпираше се на лакът, а деликатната й длан крепеше главата й. Жената наблюдаваше разсеяно пианиста. Не можех да откъсна поглед от грациозната гледка, застинал пред тази невероятна красота, изтънченост, пищна женственост…

Времето беше спряло и не осъзнах веднага, че очите на жената са обърнати към… мен и че тя ме наблюдава мълчаливо. Бях ужасен от факта, че съм разконспириран, но и развълнуван, замаян от тези очи, които бяха приковани в моите. Стоях вкаменен, неспособен да помръдна.

Толкова се бях старал да остана незабелязан, обличайки се в черно, за да се сливам с мрака, а ето че сега ме оглеждаха с настойчивост, с каквато никога досега не бях оглеждан. Тази жена имаше поглед на сфинкс. Нямаше вид на притеснена, че излага голотата си пред непознат, напротив, със смущаващ апломб ме следеше с предизвикателен поглед.

Бих дал всичко само за да вдъхна парфюма й, така както лежеше гола… Докато пръстите на Дюбрьой продължаваха лудия си бяг по клавишите, потапяйки замъка в цветни звуци, в мен се зароди чувството, бих казал дори убедеността, че тя няма да ме издаде. Макар да изглеждаше уверена в себе си и напълно овладяна, долових, че ситуацията изобщо не я интересуваше.

С огромна неохота започнах да отстъпвам, бавно, много бавно, докато накрая тя сякаш се призна за победена и погледна в друга посока.

Тихо се изкачих по главното стълбище, все още развълнуван от гледката, запечатала се в паметта ми. Възвръщайки постепенно самообладанието си, хвърлих поглед на часовника си. 22,24! Оставаха едва шест минути до пускането на Сталин. Нямах време за губене!

Поех по тъмния коридор, стараейки се да бъда максимално безшумен. Угасените свещници хвърляха слаби сенки по стените, рисувайки мрачни мотиви.

Нов фалшив тон, последван от нова ругатня, и музиката отново зазвуча. Бързо, към кабинета! Бутнах вратата и влязох. Сърцето ми биеше в гърлото.

Тефтерът веднага ми се наби в очите, стоеше до дълъг нож за разрязване на хартия със страховито насочен към посетителите връх. Хвърлих се напред, сърцето ми лудо биеше. Оставаха само четири минути. Беше истинска лудост. Бързо!

Грабнах го, отидох до прозореца, за да се възползвам от бледата лунна светлина, и го разтворих наслуки, някъде по средата. От партера музиката на Рахманинов ме преследваше, подсилвайки обзелото ме безпокойство. Тефтерът беше своего рода личен дневник, всеки параграф започваше с дебело подчертана дата. Трескаво се зачитах тук-там, недоволен, че нямах възможност да изчета всичко.

21 юли — Алън укорява другите, че ограничават свободата му, вместо да осъзнае, че се подчинява по своя воля. Прави го, защото се смята длъжен да оправдае очакванията им, прави го, за да бъде приет. Той е доброволен роб, който държи отговорни господарите си за робската си природа.

При Алън съмнението е фикс идея, особено когато е под влияние на натрапливото желание да избегне всяка девиантност.

Всички параграфи коментираха поведението ми. Почувствах се като опитно животно под лупата на изследовател.

Запрелиствах страниците отзад-напред. Внезапно сърцето ми се сви.

16 юли — Алън слезе от таксито насред уличното движение, затръшвайки вратата, което е знак, че наистина е изпълнил зададената му задача.

Значи действително са ме следили. Интуицията не ме беше подвела. Ами тогава… Идеята ме накара да потреперя — той може би знаеше, че съм тук в момента?

Запрелиствах още по-бързо страниците отзад-напред. Изведнъж осъзнах, че пианото вече не се чува. Замъкът беше притихнал.

За последно прехвърлих десетина страници наведнъж, връщайки се във времето. Когато погледът ми спря на написаното, сърцето ми прескочи един удар и кръвта замръзна в жилите ми.

Срещнах за пръв път Ив Дюбрьой в деня на опита ми за самоубийство на Айфеловата кула. Не можех да забравя датата 27 юни, тъй като за мен тя беше изпълнена с тревога и срам.

Бележките пред очите ми носеха датата 11 юни.