Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (10)

10

Излизах от офиса, когато ме връхлетя Алис. Явно ме бе чакала след края на събранието.

— Ще обядваш ли? — попита веднага.

Усмихваше се, но усмивката й бе засенчена от тревога. Нима се страхуваше да не я видят с мен?

— Да — отговорих.

Изчака малко, като че ли искаше предложението да дойде от мен, после попита:

— Ще обядваме ли заедно?

— Добре.

— Знам едно много симпатично ресторантче, малко встрани. Така ще можем спокойно да си поговорим.

— Как се казва?

— „Бърлогата на Артюс“.

— Не го знам.

— Доста е… оригинално. Нищо повече няма да ти кажа. Нека сам видиш.

— Стига да не ядем някакви странни животни, става.

— Ама и вие, американците! Големи сноби сте! Тръгнахме по улица „Молиер“ и в края й навлязохме под сводест пасаж, за да стигнем аркадите на „Пале Роял“ край вътрешния парк. Какъв спокоен пристан насред оживения квартал в центъра на Париж… Паркът, съвсем обикновен, напомняше училищен двор отпреди войната. Кестени в редица, трамбована пръст и старата, обременена с история сграда наоколо. Под сводовете се носеше слабият дъх на студен камък, докато стъпките ни отекваха по износените и излъскани от вековете плочи. Мястото бе изпълнено с носталгия. Времето бе спряло преди два века и никой нямаше да се учуди, ако старовремски облечени деца се втурнеха с писъци на радост, прогонвайки врабчетата, щом удареше звънецът за междучасието.

Изкачихме няколкото стъпала в северната част на парка, украсени с грапаво на допир перило от ковано желязо. Продължихме покрай витрината с рамка от потъмняло дърво на магазин за старинни инструменти и стигнахме улица „Пьоти Шан“. Трудно можехме да вървим един до друг по тесния тротоар на красивата оживена уличка от стария Париж. Всяко от безбройните й малки магазинчета бе уникално, на светлинни години от веригите магазини, които продават едно и също във всички градове по света. Тук всяка витрина изненадваше с оригиналната аранжировка и автентичността на изложените стоки. До търговец на чадъри имаше колбасар, до него пък — шапкар, по-нататък — бутик за чай, после следваше специалист по бижута ръчна изработка. От изкушенията за устата до обущарите, минавайки през специализираната за стари книги книжарница — всички те предизвикваха желание да спреш, да се насладиш на красивите неща, да ги докоснеш.

— Бил ли си в галерия „Вивиен“?

— Не.

— Ще се отклоним малко.

Пресякохме улицата между едва движещата се колона от коли, чиито шофьори видимо се дразнеха, че напредват по-бавно от пешеходците, минахме между две магазинчета и навлязохме във високо преддверие. Озовахме се на нещо като уличка, с покрив от старо пожълтяло стъкло и ковано желязо. Лека миризма на печал и влага. В самата галерия имаше няколко магазинчета и ресторанти, но със съвсем различна атмосфера от тази на улицата. Изолирана от наплива на пешеходците, от градското движение, тя бе обвита в тъжна светлина и религиозен покой. И най-малкият шум или дума отекваха меко под остъкления покрив. Хората вървяха бавно. Царуваше някакво меланхолично спокойствие.

— Галерията е от самото начало на XIX век. По време на Реставрацията е била светски салон. Идвам тук, когато имам нужда малко да се откъсна, да забравя офиса.

Галерията бе извита като подкова, така че излязохме от другия й край. Отново на улицата, доловихме уханието на топъл хляб, което се разнасяше от близката хлебарница. Изведнъж почувствах силен глад.

— Стигнахме! — посочи Алис витрината на ресторант, рамкирана с дърво, боядисано в придаващо дълбочина сиво.

Влязохме в малък бароков салон, с не повече от двайсет места. По стените множество картини в красиви рамки от резбовано дърво пресъздаваха редица познати сюжети. Собственикът, наближаващ четирийсетте рус мъж, доста нисък, с копринен шал под яката на розова риза, оживено разговаряше с двама клиенти. Спря веднага щом забеляза Алис.

— Госпожа сержант вербовчик! — възкликна с превзет глас, който, ако не беше съучастническата усмивка, можеше да мине за угоднически.

— Казах ви вече да не ме наричате така, Артюс — отговори му тя през смях.

Целуна й ръка.

— Кой е прекрасният принц, който ви придружава днес? — каза, изпивайки ме с очи от главата до петите. — Госпожата има много изтънчен вкус… и рискува, водейки го при Артюс.

— Алън ми е колега — отговори му с нетърпящ възражение тон.

— А, значи и вие сте от тях! Не се опитвайте да ме вербувате, предупреждавам ви, че съм неотменна част от предприятието.

— Вербувам единствено счетоводители.

— А! — престори се на дълбоко натъжен. — Той се интересувал единствено от хора на числата…

— Има ли две места за нас, Артюс? Не съм правила резервация.

— Моят астролог ми каза, че днес ще дойде важен за мен човек, така че запазих тази маса. Ваша е.

— Господинът е много добър.

Подаде ни с елегантен жест менюто, но Алис остави своето, без дори да го погледне.

— Няма ли да го прегледаш? — попитах я.

— Няма нужда.

Погледнах я в опит да разбера нещо повече, но тя се задоволи да се усмихне загадъчно.

Менюто бе доста богато и всичко изглеждаше апетитно. Трудно бе да се избере от такова разнообразие от ястия. Дори не бях успял да прочета всичко, когато домакинът ни дойде за поръчката.

— Госпожо Алис?

— Доверявам се на вас, Артюс.

— А, обичам жените да ми се доверяват! Вече сте мой човек. Чаровният принц избра ли? — обърна се с лек поклон към мен.

— Ъъ… Ами… Ще взема баница с домати и босилек и…

— Не, не, не… — зашепна тихо в брадата си.

— Моля?

— Не, не, това не е ордьовър за принц. Нека аз да ви избера. Например… ще ви приготвя… цикория с рокфор.

Бях леко смутен от поведението му.

— Аа… Какво е това рокфор?

Ченето на Артюс увисна от изненада и известно време остана с отворена уста.

— Моля? Принцът се шегува, нали?

— Колегата ми е американец — каза Алис. — Живее във Франция едва от няколко месеца.

— Но той няма акцент — каза изненадан. — Пък и е сладък и не е достатъчно дебел за янки. Не сте ли израснали с корнфлейкс и биг мак?

— Майка му е била французойка, но е живял все в Съединените щати.

— Добре, значи ще трябва да го превъзпитаме. Разчитам на вас, Алис. Аз ще се заема с него от кулинарна гледна точка — каза, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — Да започнем с рокфора. Знаете, че във Франция има повече от петстотин вида сирене.

— И ние в Съединените щати също имаме няколко.

— Не! — каза с престорен патос в гласа. — Не е същото! Ни най-малко! Вашето не е сирене, а пластмаса, подправена със сол пихтиеста гума. Леле! Трябва на всичко да го учим! Добре, да започнем от рокфора. Рокфорът е царят на сиренето и сиренето на царете.

— Добре, да бъде цикория с рокфор — прекъснах го. — Съгласен! После ще хапна говеждо по бургундски с картофи на пара.

— О, не! — каза твърдо. — В никакъв случай! Това не е за вас. Не можете да паднете до говеждо по бургундски. Не, не… Не, ще ви донеса… яда видим… горска пуйка с бяло вино и кладници от Солон.

Чувствах се леко объркан.

— Имам ли право да избера десерта?

— Имате всички права, принце.

— Тогава искам торта „Татен“.

— Много добре! Значи казахме — погледна в бележките си и наблегна на всяка сричка — шоколадов мус. Благодаря и добър апетит! За Артюс е удоволствие да ви нагости!

Изчезна в кухнята.

Избухнах в смях.

— Какво е това безумие?

— Менюто е за заблуда. Всъщност има едно-единствено меню, еднакво за всички. Но е много вкусно, продуктите са пресни. Леон приготвя всичките вкусотии — посочи ми едрия негър, който се виждаше през стъклото на кухнята.

— Умирам от глад.

— Обслужването е бързо. Това е предимството на общото меню. Клиентите са постоянни посетители. С изключение на един път, когато дойде някакъв немски турист. Много зле прие игричките на Артюс. Направи скандал и си тръгна с крясъци.

Артюс се появи почти веднага, въртейки в ръце ордьоврите ни.

— Цикория с рокфор!

Бях готов да нападна ордьовъра, когато…

— Алис — прошепнах.

Внезапно изпитах дълбока погнуса от съдържанието на чинията ми.

— Какво?

— Алис — продължих тихо, — сиренето ми е развалено. Мухлясало е. Това е отвратително.

Гледа ме мълчаливо няколко секунди, после избухна в смях.

— Но това е нормално!

— Нормално е сиренето ми да е развалено?

— То така се яде.

— Искаш да ям развалено сирене…?

Имах чувството, че това е поредната наложена ми от Дюбрьой задача.

— Не е развалено, просто има мухъл и…

— Няма значение, развалено, мухлясало…

— Не! Това са полезни плесени. Кълна ти се, можеш да ги ядеш без никаква опасност за здравето. Впрочем без тях сиренето нямаше да е нищо особено.

— Подиграваш ли ми се?

— Не! Уверявам те! Виж.

Забоде няколко парченца от „нещото“ с вилицата и… ги поднесе към устата си. Сдъвка ги и… ги глътна с усмивка.

— Гнусно е!

— Но поне опитай!

— В никакъв случай!

Зачовърках цикорията, като внимателно подбирах редките листа, които не са били в допир с гнилоча.

Когато дойде да вдигне чиниите ни, Артюс придоби отчаян вид.

— Ще трябва да скрия това от Леон. Ще се разплаче, ако види, че не са уважили ордьовъра му. Познавам го, ще е неутешим.

Изчезна в кухнята с чиниите ни. Алис постави ръце на масата и леко се приведе към мен.

— Знаеш ли, много ме изненада по време на събранието. Никога не бях предполагала, че ще се опълчиш на Ларше. Пое голям риск.

— Не знам, при всички положения бях искрен. Убеден съм, че не е в интерес на предприятието да пренебрегваме кандидатите, които не отговарят на непосредствените изисквания за назначение.

Задържа за миг погледа си в моя. Никога преди не бях забелязвал колко е хубава. Светлокестенявите й коси, вързани на тила, разкриваха изящна, много женствена шия. Синият й поглед бе едновременно нежен и твърд, излъчващ интелигентност. В нея имаше нещо много изтънчено.

— Да, само че аз все повече си мисля, че Ларше, Дюнкер и останалите членове на управата смело вземат решения, които не са в интерес на фирмата.

— И защо да го правят?

— Решенията се диктуват най-вече от финансовия пазар. От борсата.

— Искаш да кажеш от нашите акционери.

— В известен смисъл.

— Не виждам каква е разликата — в интерес на нашите акционери е предприятието да просперира.

— Не, зависи.

— От какво зависи?

— От мотивите им да бъдат акционери. Знаеш ли, нашите акционери са най-различни — има дребни приносители, банки, инвестиционни фондове.

— И какво от това?

— Вярваш ли, че повечето от тях се вълнуват от здравословното и хармонично развитие на предприятието? Само едно нещо е важно, по-точно две: курсът на акциите да продължи да се покачва и всяка година да бълваме дивиденти.

— Не е чак толкова шокиращо в крайна сметка. Принципът на капитализма е тези, които поемат финансов риск, като инвестират в дадено предприятие, да спечелят най-много, ако нещата потръгнат. Това е отплатата им за поетия риск, благодарение на който предприятието се е развило. Знаеш, че акциите се покачват, ако предприятието се развива успешно, защото тогава рискът не е толкова голям и желаещите да се качат на кораба са много. Що се отнася до дивидентите, това просто е разпределената между акционерите печалба. За да има дивиденти, трябва фирмата да е в добро състояние.

— Да, на теория, но на практика системата е напълно извратена. Днес малцина са акционерите, които са истински загрижени за дългосрочното развитие на предприятието. Впрочем в повечето случаи те дори не го познават. Или искат да направят удар и да препродадат акциите си веднага щом се покачат достатъчно, или държат достатъчно от тях, за да влияят на решенията на предприятието, и повярвай ми, не за да се развива хармонично, а просто за да може да разпределя тлъсти дивиденти, докато те са акционери, дори и това да възпрепятства финансирането на бъдещото му развитие и да го погубва.

— И мислиш, че Дюнкер и агентите му играят тази игра, обслужвайки интересите на акционерите в ущърб на интересите на предприятието?

— Да.

— Все пак Дюнкер е създал фирмата. Това е неговата фирма. Трудно мога да си представя, че е съгласен бавно да я унищожи.

— Тя не е точно неговата фирма. Изкара я на борсата и вече притежава едва 8% от капитала. Все едно я е продал.

— Да, но продължава да я оглавява. Значи все пак я обича.

Алис направи физиономия.

— Не е особено сантиментален, знаеш ли. Не, мисля, че неговото оставане начело е част от споразумението му с двамата едри акционери, които са вкарали капитал при излизането на борсата.

Артюс ни поднесе двете порции димяща пуйка, ухаеща възхитително, и отиде да посрещне друг постоянен клиент.

— Госпожо графиньо, на вашите услуги!

— Клети ми Артюс — каза дамата, — докъдето стига родословното ми дърво, има единствено селяни, голтаци и ратаи. Пък и нали знаете, че благородничеството бе премахнато през 1790-та.

— Да, но Артюс го възстанови през 2003-та!

Пуйката с бяло вино бе превъзходна. Подобни ястия бяха в състояние да задържат който и да е американец на френска земя. Край на носталгията. Дори някой ултранационалистически настроен консерватор би се отказал от родината само след първата хапка.

— Познаваше ли Тонеро? — попита ме Алис между две хапки.

— Момчето, което напусна малко след моето пристигане ли?

— Да. Той беше най-добрият консултант. Много добър.

И страхотен търговец. Съзнаваше достойнствата си и се опита да преговаря за повишение на заплатата.

— Доколкото си спомням, не му се уреди въпросът.

— Да, но не се отказа. Подготви изложение, в което им доказа, че напускането му ще им струва по-скъпо от повишението. Бе изчислил разходите по търсенето на негов заместник, обучението му, времето, през което ще му заплащат, без да е истински оперативен, и т.н. Всъщност бе несравнимо — излизаше им много по-евтино да вдигнат заплатата на Тонеро, отколкото да го освободят. И въпреки всичко те направиха точно това. Знаеш ли защо?

— Въпрос на честолюбие? За да не отстъпят от решението си?

— Дори не и това. Обясниха му най-хладнокръвно, че ако започнат да увеличават заплатите, това веднага ще си проличи в отчета и курсът на акциите ще пострада. Докато основните разходи за набиране на заместник ще минат по сметка „хонорари“ и „обучение“, а борсата не е толкова чувствителна в това отношение.

— Това са глупости.

— В клон „Обучение“ не е по-различно. Преди стажът приключваше в 18 часа. Сега в 17 вече няма никого.

— Защо?

— Искаш причината, която съобщават на клиента, или тази, която диктува бизнесът?

— Давай.

— Това е от изключително значение в педагогически план, господин клиент. Изследванията ни показаха, че леко намаляване на часовете води до повишаване на професионалното обучение и оптимизира интеграцията на стажанта.

— А в действителност?

— Обучаващият е длъжен в 17,05 да е на телефона и да набира нови клиенти. Нали разбираш, в 18 часа вече не можеш да откриеш никого.

Отпих глътка вино.

— По отношение на нелоялните практики напълно случайно разбрах, че един от нашите колеги е издал кандидат пред неговото предприятие, съобщавайки предварително за напускането му.

— О… не си ли в течение?

— В какъв смисъл?

— Тогава ти отсъстваше. Дюнкер дойде на седмичното търговско събрание и намекна, че така могат да изпаднат много добри сделки.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Марк Дюнкер, нашият президент, да подтиква консултантите към… подобни практики? Но това е недостойно!

— Не ни го каза в прав текст, но ни го подсказа.

Погледнах сивото небе през витрината. Заваля дъжд.

— Знаеш ли, дори и да ни олеква, като си споделяме всичко така, все пак е потискащо. Аз имам нужда да вярвам в това, което върша. За да стана сутрин, трябва да изпитвам чувството, че работата ми е необходима, макар и да не е пряко свързана с някоя благородна кауза. Най-малкото нужно ми е да изпитвам удовлетворение от добре свършената работа. Но сме принудени да вършим какво ли не с пълна скорост, с единствената цел да обогатяваме акционери, които дори не се интересуват от предприятието, а това вече губи всякакъв смисъл. Необходимо ми е моята работа да има някакъв смисъл.

— Ти си идеалист, Алън.

— Вероятно да.

— Красиво е, но си сбъркал времето. Живеем сред циници и трябва самите ние да сме циници, за да можем да се надяваме на успех.

— Не… не съм съгласен. Или по-скоро отказвам да мисля по този начин. Ако е така, нищо повече няма да си заслужава. Отказвам да приема идеята, че животът ми се свежда до това да работя с единствената цел да мога да си платя храната, жилището и някаква почивка. Това би било лишено от всякакъв смисъл.

— Всичко наред ли е с моята пуйчица? — попита Артюс, поглеждайки чиниите ни, уверен в успеха на яденето.

— Не ви позволявам подобно фамилиарничене — отговори с престорено обиден вид Алис.

Той се отдалечи през смях.

— Аз — продължих — имам нужда от работа, която да допринася нещо за останалите, макар и да не променя лицето на света. Искам, когато вечер си легна, да си кажа, че денят ми е бил полезен, че съм положил моя камък в градежа.

— Крайно време е да го разбереш — не можеш да промениш света.

Оставих вилицата си. Дори пуйката с бяло вино вече не ми се услаждаше.

Видях Артюс отново да целува ръка. Той живееше в свят, създаден от него.

— Напротив, убеден съм, че всеки един от нас може да промени света. Стига да не се предава, да не се отказва от това, което смята за правилно, нито да позволява да тъпчат ценностите му. Иначе човек става съучастник на случващото се.

— Добре, съгласна съм, но това са само красиви думи. На практика не служат за нищо. Като поемаш риска да останеш честен в работата си, това не означава, че ще попречиш на останалите да се държат зле.

Погледнах Алис. Странно, имах чувството, че дори и да се опитваше да ми докаже колко напразни са усилията ми, дълбоко в себе си силно желаеше да съм прав. Може би вече бе загубила всяка надежда, но единственото й желание бе отново да се надява.

Замислих се, докато погледът ми обхождаше разкрасените стени на ресторанта. Накрая се спря на една от сентенциите, окачени от Артюс. Бе цитат на Ганди:

„Ние трябва да бъдем промяната, която искаме да видим в света.“