Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (19)

19

21 часа. Бутнах вратата на моето жилище с писмото в ръка. Разкошните липи от улицата изпълваха с благоухание вечерния въздух. Слязох по стълбището и минах пред Етиен. Облегнал гръб на стената, той гледаше небето с вдъхновен вид.

— Каква топла вечер!

— Времето е такова, каквото трябва да е, младежо.

Тръгнах по края на тротоара, после пуснах писмото в първия изпречил ми се канал. „Готово, предадено на получателя.“

Продължих до метрото, вървейки спокойно по парижкия паваж. Предимство на Монмартр е, че е разположен на хълм и човек има особеното чувство да е насред Париж, без да е в истински град. Не се чувстваш погълнат от града, погребан под шума и замърсяването в сърцето на мегаполис, чиито граници не се забелязват. Напротив, на Монмартр небето е навсякъде и може да се диша. Възвишението си е село и когато от някоя криволичеща уличка пред погледа се разкрие градът, някъде там в ниското, той изглежда толкова далечен и слегнат, че човек изведнъж се чувства по-близко до облаците, отколкото до парижката глъч.

Стигнах пред Дюбрьой в 21,40 и седнах на моята пейка. Вече от три дни дебнех пред дома му. Бях се отказал да се излягам, но нахлупвах до очите си памучна шапка. Това трябваше да е достатъчно, за да не могат да ме разпознаят отдалеч.

Току-що се бях разположил, когато на булеварда се появи дългият черен мерцедес. Спря пред портала и Влади пъргаво излезе от него. Заобиколи колата и отвори задната врата. Видях да излиза млада жена, последвана веднага от Дюбрьой, който я хвана през кръста. Късите й кестеняви коси разкриваха красива шия. Полата й бе много къса, а краката — безкрайно дълги. Походката й бе подчертано женствена, вероятно наложена от високите токчета, но… не залиташе ли малко? Увисна на врата на Дюбрьой. Дочух смехове, които ясно говореха за бройката изпити чашки.

Влязоха в имота, изкачиха стълбището и изчезнаха в къщата. Прозорците светваха един след друг.

Около десетина минути не се случи нищо, после дочух вибрирането на малката врата, както всяка вечер. 22,01. Не изпусках входа от очи, дебнейки излизането на прислугата. Появиха се след петдесет секунди. С разлика от двайсет секунди бе изминало почти същото време като през останалите вечери. Същият ритуал на раздяла на тротоара, няколко разменени думи, преди групата да се разпадне. Човекът за автобуса пресече булеварда. Колата пристигна в 22,09. Минута по-рано от разписанието. Стигнахме до ключовия момент: след колко време Дюбрьой ще пусне Сталин? Стисках палци да спази тайминга от предишните дни: 22,30.

Погледът ми прескачаше от входната врата до часовника ми, като всяка минута подсилваше както надеждите, така и страховете ми. На осемнайсетата минута се запали светлината във вестибюла и сърцето ми се сви. Напрегнат, очаквах вратата да се отвори. Не я изпусках от очи. Нищо. После светна още един прозорец, този път на библиотеката, и аз дълбоко си поех въздух. Бе 22,21 часа. Автобусът бе потеглил преди дванайсет минути. Поотпуснах се. Не се случваше нищо. И 24. Все така нищо. И 28. Нищо. 22,30. Сега започнах да изпитвам обратното желание — Дюбрьой да се появи възможно най-скоро. Моето спокойствие в деня X зависеше от точния момент, в който пускаше Сталин. Бе и 31 минути, когато вратата се отвори и аз въздъхнах облекчено. За трети пореден път Дюбрьой пускаше кучето си в един и същ час, с разлика само от една минута. Явно навикът бе затвърден.

На следващия ден нямаше да проверявам. Бе петък и беше много вероятно през уикенда организацията да се променя. Трябваше да се придържам към разписанието на дните през седмицата.

Изчаках всичко да приключи и накрая тръгнах към метрото. Вървях мълчаливо, забил поглед в земята и потънал в мислите си. Краткият сигнал за есемес ме изкара от вглъбеността ми. Беше той. Не ме забравяше дори в приятна компания. Извадих цигарата и я запалих, вървейки. Бих предпочел да вдъхвам топлия вечерен въздух, попил влагата на дърветата от булеварда. Започваше да ми писва да ме принуждават да пуша, когато не ми се искаше.

Замислих се за изтеклия ден. С какво можех да се гордея? Да видим… Три неща… Да се гордея… Най-напред бях горд, че проявих смелостта да напусна работа в 18 часа. Преди се чувствах длъжен да оставам като всички до 19 часа, дори да нямах никаква работа. После… я да видим, а, да, бях горд, че отстъпих мястото си на бременна жена в метрото. И накрая се гордеех с безвъзвратното си решение да приключа веднъж завинаги с въпросите около прословутото тефтерче на Дюбрьой — в понеделник вечер, точно след седемдесет и два часа, щях да знам какво съдържа.