Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (40)

40

Казват, че късметът е със смелите. В моя случай никакъв го нямаше. При мен нещата вървяха от зле към по-зле. Бях се заел с едно непосилно предизвикателство — да се боря сам с един гениален и могъщ луд. Звездите обаче не бяха на моя страна.

Сутринта закъснях за работа. Първите кандидати вече чакаха на рецепцията на партера, облечени делово, с изрядно изгладени панталони и поли. Прекосих забързано фоайето, във въздуха се носеха леки ухания на парфюм и одеколон за след бръснене, и поех по стълбите, за да не се окажа в асансьора в компанията на моя шеф. Исках да спестя и на двамата неудобното мълчание, което би настъпило, докато стигнем до нашия етаж.

Едва се бях настанил на бюрото и Алис влезе, затваряйки вратата зад гърба си.

— Виж това — каза тя, подавайки ми два листа.

Взех ги. Единият беше от административния отдел. Представляваше черният списък на изпадналите във финансови затруднения дружества, които са се обърнали за помощ към нашата кантора. Този списък се издаваше всеки месец и беше предназначен за началниците на отдели, които обикновено го предаваха на нас. Точно този месец списъкът не ни беше раздаден.

Вторият представляваше седмичното разпределение на проучванията, които всеки консултант имаше за задача да направи или да продължи и които ни бяха възлагани всеки понеделник. Един поглед беше достатъчен, за да се види, че имената на дружествата и в двата списъка са едни и същи. Черният списък носеше дата 1 август. Този на проучванията беше от 5…

— Схващаш ли? — попита ме тя възмутено. — Даваш ли си сметка какво означава тази работа? Карат ни да работим с клиенти, за повечето от които се знае, че няма да ни платят! Какъв абсурд! Решенията на шефовете са пълно безумие! Не разбирам какво става тук. И не знам дали си даваш сметка какво означава това за теб и за мен. Ако клиентът не плати, няма комисиона! Разбираш ли за какво ти говоря? Ще бачкаме за тоя дето духа, ще…

Бях престанал да я слушам. Обърканите ми мисли изведнъж се насочиха към една идея, която бавно започна да се оформя в главата ми. Така във визьора на фотоапарата, преди да го фокусираме, се появява неясен образ, за които сме сигурни, че ще се избистри…

— Защо се усмихваш? — попита тя, недоволна, че не споделям негодуванието й.

— Алис… Мога ли да задържа тези документи? Позволяваш ли ми?

— Да, разбира се, но…

— Благодаря ти. Хиляди пъти ти благодаря, Алис. Може би току-що ми спаси живота.

— Да кажем, че само съм те предупредила, за да не бачкаш на вятъра…

— Алис, сега трябва да тръгвам, извинявай…

Вдигнах телефона и помолих Ванеса да отмени всичките ми уговорени срещи. Налагаше се да си взема един ден отпуск. Щеше да се вдигне пара, но така или иначе бъдещето ми на наемен работник беше провалено, каквото и да станеше.

* * *

Общото събрание щеше да се състои на 28 август… Игор Дубровски ми бе определил среща за 29… което значи, че беше отлично информиран и не бе избрал случайно датата. Аз, който си мислех, че идеята за последното изпитание се е родила по време на разговора ни… Всичко е било предварително обмислено.

След като се прибрах вкъщи, позвъних в банката и дадох нареждане за покупка на една акция от „Дюнкер Консултинг“, задължително условие, за да се кандидатира човек за президентския пост. Според устава не беше задължително да оповестиш желанието си да се кандидатираш предварително, достатъчно бе да го съобщиш преди началото на общото събрание. Можех да остана в сянка до последния момент.

Шансът за успех беше едно на хиляда. А и в моя случай важното бе, че мога да застана пред акционерите и да се опитам да ги убедя. Господи, самата мисъл за това ме караше да изтръпвам… Ужасно се притеснявам, когато трябва да се изкажа на събрание пред десетина-петнайсет колеги…

И сега, само като помислих за това, гърлото ми пресъхна и ръцете ми се изпотиха. Непременно трябваше да се направи нещо… Не можех да си позволя да проиграя късмета си единствено защото се притеснявам да говоря пред публика. Все имаше някакъв начин да се науча да говоря пред слушатели…

Направих проучвания в интернет. Много институти предлагаха курсове и семинари. Успях да се свържа по телефона само с един от тях, тъй като останалите бяха във ваканция през август. Името беше обещаващо: „Спийч Мастърс“. Обясниха ми по телефона, че би било добре да се срещна с водещия курса, преди да се запиша. Записах си час.

После телефонирах на Алис в службата.

— Нали ти бях казал, че Дюнкер пуска фалшиви обяви за работа по вестниците?

— Спомням си, Алън. Все още не мога да дойда на себе си.

— Слушай, имам нужда от теб. Можеш ли да ми намериш списъка?

— С фалшивите обяви за работа?

— Да.

Тя не отговори веднага.

— Ще иска много време. Колко назад искаш да стигнеш?

— Не знам… Да кажем, последните три месеца.

— Ще трябва да проверявам една по една всички обяви във всички вестници и да съпоставям информацията с нашите…

— Ще ми направиш ли тази услуга? За мен е от изключително значение.

— Звучиш ми доста загадъчно днес.

— Моля те, Алис!