Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (14)

14

С Грегоар Ларше сигурно щеше да е малко по-трудно. Ако Фостери не харесваше разговорите, лишени от интерес в интелектуален план, то Ларше не понасяше тези, които го отклоняваха от целите му, тъй като всяка секунда от времето му трябваше да допринася за успеха му.

Но това все пак ми даваше някакъв шанс. Тъй като бе отличен манипулатор, той приемаше от време на време празните приказки, стига да усетеше, че това ще допринесе за допълнителното мотивиране на сътрудниците му. Доволният служител е продуктивен служител, а това в крайна сметка обслужваше добре интереса му.

Така че сравнително лесно го насочих към разговор за семейството. Оттам стигнахме до заниманията през свободното време, разходките с децата и марионетките се появиха по възможно най-естествения начин.

Бе много забавно да се манипулира манипулатор.

През деня получих пет есемеса от Дюбрьой, който всеки път ме караше да изляза на булеварда и да изпуша една цигара, без да ми обяснява защо.

Денят ми привърши в кабинета на Алис, която за пореден път сподели с мен тревогата си относно неправилното развитие на дружеството. Тома дойде да ни каже довиждане, размахвайки пред очите ни последния модел смартфон, с който се бе обзавел. Изведнъж ме обзе непреодолимо желание да му разваля настроението.

— Днес имах невероятен кандидат — казах аз. — Страхотен тип.

— Така ли?

Всеки път, когато в негово присъствие се кажеше нещо добро за друг, усмивката му леко застиваше, като че ли това застрашаваше собствената му изключителност.

— Бивш финансов директор. Много интелигентен и най-вече… какъв външен вид! Висока класа!

Алис ме изгледа, леко изненадана от думите ми.

— Извади химикалката си, за да си запише нещо — продължих. — Великолепна. Познайте каква беше…

— „Монблан“ ли? — попита той.

Неговата беше такава. Хич не се и надявай!

— Не позна. Още веднъж.

— Хайде, кажи ми — усмивката му стана съвсем изкуствена.

— „Дюпон“. Със златен връх! Представяте ли си? „Дюпон“!

Опулих очи, за да подчертая думите си. Усмивката му се сгърчи. По изражението на Алис разбрах, че се е досетила за игричката ми.

— Истинска „Дюпон“? — попита с престорено недоверие в гласа.

— Истинска.

— Брей! Какъв пич!

— Така е. Не всеки ден срещаме такива.

— Целият му имидж е на winner. Според мен без никакви проблеми ще си намери супер работа.

Питах се докъде можехме да стигнем, преди Тома да се усети.

— Сигурен съм, че момичетата са луди по него.

— То е ясно.

Да, тук вече малко прекалихме. Но Тома продължаваше да има сразен вид. До такава степен бе убеден, че отдаваме на личността му стойността на размахваните от него вещи, че не можеше да схване глупостта на нашите твърдения. Те отговаряха на неговата представа за нещата.

Накрая ни пожела приятна вечер и си тръгна. Изчакахме да се отдалечи и избухнахме в смях.

Наближаваше 20 часа и аз също побързах да изляза от офиса. Вече на тротоара, не се въздържах и се огледах. Като че ли никой не ме дебнеше. Спуснах се в метрото, но само след трийсет секунди ми се наложи да изляза от него. Дюбрьой искаше да изпуша една цигара. Сякаш съвсем точно бе изчислил времето… Отново се огледах. Тук, в този бизнес квартал, в късния час минувачите бяха по-редки. Не забелязах нищо необикновено.

След три минути отново слязох в метрото. Реших да опитам жестовата синхронизация, която до този момент не бях пробвал. Бях предпочел да подходя към света на другия, възприемайки неговия начин на мислене, неговите грижи и ценности.

В станцията навлезе влакче с остро скърцане на колелата, напомнящо дращене на тебешир по черна дъска.

Задрямал на пейката клошар измърмори нещо неразбираемо и около него се разнесе силна воня на алкохол. Вагоните се изнизаха пред мен, после спряха доста рязко, раздрусвайки редките пътници, които дори не се намръщиха, свикнали на подобно отношение. Качих се. Дюбрьой твърдеше, че могат да се изградят отношения с хора със съвсем различни от моите култура и поведение. Огледах няколкото седнали пътници и забелязах едър чернокож мъж в долнище на анцуг и черно кожено яке. Якето бе разкопчано над някаква мрежеста фланелка, през която прозираха мощни гръдни мускули. Седнах срещу него и се опитах да заема същата отпусната поза. Потърсих погледа му, но той се бе зареял някъде в празното пространство. Опитах се да усетя каквото той усещаше, за да навляза по-добре в света му. Не беше лесно. Вярно е, че костюмът не ми помагаше. Разхлабих възела на вратовръзката, после се постарах да си представя, че съм облечен като него, със същата дебела златна верига около врата. Усещането бе странно. След малко той промени позата си и аз веднага го последвах. Трябваше да запазя връзката.

Не го изпусках от поглед. След няколко секунди той кръстоса ръце. Аз също. Питах се колко ли време бе необходимо, за да се създаде истинска връзка и другият да започне на свой ред несъзнателно да следва движенията ми. Много ми се искаше да пробвам. Протегна крака. Изчаках малко и направих същото. Нямах навика да се изпъвам така в метрото, но в крайна сметка бе доста забавно. Впрочем никога не се бях опитвал и да се поставя в положението на някой толкова различен от мен, да се държа като него и да почувствам какво изпитва. Отпусна ръце на бедрата си. Сторих същото. Гледаше право пред себе си, но макар и да бях точно срещу него, нямах чувството, че ме вижда. Лицето му оставаше напълно безизразно. Опитах се и аз да приема подобно изражение. Постояхме така известно време, напълно във фаза един с друг. Погледът му оставаше непроницаем, но имах чувството, че вече нещо ни сближава. Със сигурност усещаше, че сме на една и съща дължина на вълната. Прибра крака, изправи гръб на седалката и аз веднага заех същата поза. Тогава се приведе към мен, гледайки ме този път право в очите, очевидно опитвайки се да влезе в контакт. Веднага усетих, че ще каже нещо. Бях спечелил, бях успял да изградя връзка, да накарам непознат човек да се отвори пред мен, без дори да се налага да му говоря. Силата на жеста, влиянието му над несъзнаваното. Превъзходството на тялото над словото. Бе необикновено, невероятно. Човекът взе думата и със силен африкански акцент мрачно изрече:

— Още дълго ли шъ съ бъзикаш с мен?