Саймън Кърник
Без пощада (6)

7.

Когато бях на седемнайсет, ме арестуваха с Джак и още двама приятели по подозрение, че сме откраднали кола. Не я бяхме откраднали. Колата беше стар раздрънкан пикап форд „Ескорт“, бял, и си беше на Джак. Той пръв от всички ни взе книжка и купи въпросния пикап четвърта или пета ръка за стотина лири, след което всяка вечер идваше да ни вземе. Първият — а първи почти винаги бях аз — сядаше на предната седалка, а останалите двама трябваше да се сместят отзад, върху едно старо окъсано одеяло сред ръждясали инструменти, резервни части и разни боклуци, натрупани там. Бяхме сплотена групичка и прекарвахме вечерите си, като обикаляхме с колата насам-натам, докато решим какво да правим. Най-често отивахме в някоя от малкото местни кръчми, където бяха съгласни да ни обслужат, до някое гадже или пък избирахме някое усамотено място, за да изразим на воля младежкия си протест, като пушим трева и се хилим истерично на какви ли не глупости. Хубави бяха онези дни и общо взето бяха доста по-безобидни, отколкото може би ви се струва. Тревата и другите леки наркотици бяха просто мимолетно забавление и досега не съм забелязал да са ми нанесли някакви трайни вреди.

Но да се върна на историята. Мигачите на пикапа не работеха и една вечер, докато се шляехме безцелно с колата, Джак направи десен завой, естествено без да сигнализира, но се оказа, че на отбивката имало спряла полицейска кола. Тя тръгна след нас и се наложи Джак да спре. И двамата полицаи бяха доста добронамерени, старшият всъщност приличаше повече на счетоводител, отколкото на представител на закона, но си спомням, че много се изплаших, макар да нямах у себе си нито наркотици, нито някаква друга незаконна стока. Просто мисълта, че съм обект на внимание от страна на полицията, ме плашеше до смърт и се чувствах, сякаш всеки момент ще извадят наяве всичките ми младежки прегрешения и ще ме накарат да отговарям за тях.

Първият въпрос, който ни зададоха, беше дали колата е собственост на Джак.

— Да — отвърна той.

— Бихте ли ми дали ключовете?

— Ами, вижте, полицай, изгубих ги и сега използвам това — каза Джак, извади от ключалката малка отвертка и я показа на полицая.

И да не ви се вярва, Джак казваше истината (колата си беше абсолютна трошка), но никой полицай не би ни пуснал след такъв развой на събитията. И понеже в онези дни компютрите бяха доста по-бавни и отнемаше време да се направят съответните проверки, ни арестуваха, както си му е редът, въпреки смелите опити на Джак да докаже невинността си. Сигурен бях, че полицаите са доволни от свършената работа. Четирима арестувани наведнъж си е добро постижение, а и имаше доста документи за попълване, което означаваше, че ще се приберат в управлението, вместо да киснат по кръстопътищата. Освен това ми се стори, че бяха склонни да повярват на Джак, главно защото беше искрен, а и от пръв поглед личеше, че сме по-скоро студенти, отколкото автокрадци.

Задържаха ни всичко на всичко четири часа, докато попълнят необходимите документи, а после изчакахме още четиридесет и пет минути, за да направят и съответните проверки. Вече беше ясно, че за тях сме по-скоро статистика, отколкото истински престъпници, и аз се успокоих. Не ни напъхаха в килии, а ни оставиха заедно в една от стаите за разпити и докато чакахме да ни освободят, играхме на асоциации. Не ни върнаха колата обаче, защото не била технически изправна. Наложи се да теглим чоп и на мен се падна да се обадя на баща ми да дойде да ни прибере — а беше четири и половина сутринта. Той дойде, но не беше особено доволен от ситуацията и месеци наред не проговори на Джак.

Сетих за тази случка сега, докато седях сам в стаята за разпити, но този път с обвинение в убийство. Чувствах се отчаян и самотен. Полицаите, които ме доведоха, определено не желаеха да повярват на моята версия за случилото се, а също и сержантът, който ме прие в участъка. И тримата си свършиха работата професионално, но се държаха сдържано и резервирано — като мъже, които не биха се размекнали от жалните и набързо скалъпени истории на заподозрените. Настоях да уважат правото ми на телефонно обаждане и те ме заведоха до един телефон в коридора. Тъмнокожият полицай ме изчака, докато за пореден път се опитах да се свържа с Кати по мобилния. Отново ми се включи гласовата поща. Оставих й съобщение, в което й обясних накратко ситуацията и я помолих да се свърже с мен възможно най-скоро.

Поисках и адвокат. Учтиво, но твърдо. Вече започвах да се ядосвам. Продължавах да се страхувам, разбира се, както за себе си, така и за Кати. Но вече ме изпълваше и гняв. Бяха ме задържали за нещо, което не бях извършил, а никой не искаше дори да чуе моите обяснения на случилото се, нито пък да ми каже нещо относно съдбата на жена ми.

— Имате ли адвокат, или да ви осигурим служебен? — попита ме уморено сержантът.

Ако ми беше задал този въпрос по което и да е време през последните дванайсет години допреди три часа, щях да кажа „Джак Кели“ и щях да съм сигурен, че той ще оправи нещата. Такъв беше Джак. Вдъхваше доверие. От толкова време за пръв път имах нужда от него, но бях закъснял.

— Нямам адвокат. Вие ми назначете.

Сержантът кимна и каза, че ще се погрижи.

После двамата, които ме бяха арестували, ме свалиха в стаята за разпити и ето че вече половин или един час, не можех да кажа със сигурност, чаках и се питах дали жена ми, майката на децата ми, е жива, или мъртва, и дали ще ме обвинят в убийството й. Не ми даваше мира и мисълта защо Джак Кели ми се бе обадил и защо го бяха нападнали и най-вероятно убили, преди да свършим разговора. Не разбирах и защо в библиотеката на университета, където работеше жена ми, ме бе нападнал онзи маскиран мъж с окървавения нож.

Вратата се отвори и влезе пълен мъж на петдесетина години, с приятно лице и гъста побеляла коса до раменете. Носеше очила с дебели рамки и тъмносин раиран костюм: жилетката бе опъната върху огромния му корем. Усмивката му беше първата, която виждах за днес. Имаше меки черти и някак си напомняше на бухал. Стовари оръфаното си кожено куфарче върху масата и каза с приятен шотландски баритон:

— Здравейте, господин Мерън. — Протегна ръка и ме погледна над очилата. — Аз съм Дъглас Макфий, служебен адвокат. Разбрах, че се нуждаете от помощта ми.

Станах и стиснах ръката му. За мое учудване, дланта му беше изпотена.

— Благодаря, че дойдохте — казах. — Да, мисля, че ще имам нужда от услугите ви.

Дъглас Макфий отново се усмихна и седна срещу мен. Свали куфарчето на пода, опря лакти на масата, събра ръце като за молитва и опря пръсти в долната си устна. Изглеждаше изключително съсредоточен и същевременно дружелюбен.

— Е — почна, — разкажете ми как така ви арестуваха, докато сте бягали по улицата в близост до извършено убийство, в нестабилно емоционално състояние и с няколко кървящи рани.

— Преди да ви кажа каквото и да било, бихте ли ме осведомили за състоянието на жена ми? Тя ли е жертвата, която се предполага, че съм убил? — попитах с треперещ глас.

Той се усмихна с разбиране. Идеше ми да заплача. Нима най-сетне някой беше готов да ми повярва?

— В това отношение може да сте спокоен — отвърна той.

— Наистина ли? — възкликнах облекчено. — Не е тя?

— Не е. — Той поклати глава. — Жената, която полицията подозира, че сте убили, не е съпругата ви. Казва се Ванеса Блейк.

Облекчението ми премина в шок.

— Ванеса?!

— Познавате ли я?

— Да, познавам я. Чете лекции в университета. Колежка е на жена ми. Работят заедно от години.

Не харесвах Ванеса. Тя беше няколко години по-млада от Кати, привлекателна, но с доста сурови черти — и отявлена лесбийка. Не харесваше мъже и не го криеше, а често ми се струваше, че дори се опитва да настрои жена ми против мен. Всъщност мисля, че си падаше по Кати. А сега бе мъртва. Но нямах време да размишлявам за смъртта й. Бях доволен, че не е Кати.

Макфий сведе глава и ми разказа останалите подробности, сякаш това беше изключително приятна и увлекателна история.

— Някаква студентка намерила тялото й в стая до библиотеката, където ви е нападнал маскираният. Била намушкана няколко пъти. Естествено студентката изпаднала в шок, но успяла да се обади в полицията. Вероятно е станало само няколко минути, след като сте напуснали сградата, защото полицаите, които са ви арестували, са се отзовали именно на това обаждане.

Стиснах главата си с ръце и поех дълбоко дъх. После отново вдигнах поглед. Усетих как раната на лицето ми пулсира.

— Слава богу, че Кати е добре. Съжалявам за Ванеса, тя беше добър човек, но се радвам, че не е Кати. Знам, че звучи ужасно, но разбирате какво искам да кажа, нали? Женен ли сте, господин Макфий?

— Не, но имам дългогодишна връзка и разбирам какво имате предвид.

— Господи, така се бях изплашил…

— Това е добрата новина — продължи Макфий, говореше много бавно, — ако въобще може да се нарече добра.

Изтръпнах.

— И лоша ли има?

— За съжаление, да. Открито е оръжието на престъплението, кухненски нож с петнайсетсантиметрово острие.

Усетих, че се задушавам.

— И какво?

— Току-що ми съобщиха, че по дръжката са открити отпечатъците на жена ви.