Саймън Кърник
Без пощада (4)

4.

Екипът на инспектор Майк Болт от НСБОП работеше в невзрачна двуетажна сграда от седемдесетте години със сива фасада и вълнист метален покрив, по който всеки силен дъжд звучеше като канонада. Сградата се намираше в обширен индустриален район на няколко километра източно от летище „Хийтроу“. На табелата пишеше „Консултантска агенция“ и никой от съседните компании — печатница и агенция за подбор на персонал — не подозираше, че хората, които влизат и излизат в и от тази институция, са всъщност цивилни полицаи. Те не общуваха много с останалите служители в сградата и се стараеха да не бият на очи, което си е задължителното поведение, ако работиш в съмнителния свят на организираната престъпност.

Днес обаче единственият човек във въпросната консултантска агенция беше самият Болт и престъплението, върху което работеше, нямаше нищо общо с организираната престъпност. Поне на пръв поглед. Можеше да се окаже дори, че не е престъпление. Но засега беше още рано да се правят заключения.

Ставаше въпрос за вероятното самоубийство на висш съдебен служител. Поради високия пост на жертвата и факта, че предсмъртното писмо е напечатано и неподписано, висшестоящите взеха решение да се проведе щателно разследване на случая и да се изяснят обстоятелствата около смъртта на въпросния човек. И тъй като екипът на Болт току-що беше приключил успешно много тежка операция, довела до разбиването на огромна организация за пране на пари, избраха тях за провеждане на разследването.

И затова сега вместо да лови риба с приятели, както беше запланувал от месеци, Болт седеше в невзрачния си кабинет с изглед към две складови помещения и преглеждаше доклада от аутопсията, изпратен по факса преди час. Документът съдържаше доста подробности като температура на тялото, химичен състав на тъканите, съдържание на стомаха и така нататък, но съществената информация беше, че жертвата е починала преди два дни между осем вечерта и четири сутринта от свръхдоза дилантин, вид приспивателно. Предстояха още изследвания, за да се уточни как точно е попаднало лекарството в тялото на мъртвия, но по белега от вътрешната страна на лявата му ръка можеше да се заключи, че най-вероятно си го е инжектирал сам.

Болт въздъхна и се отпусна в стола си. Докладът не му помагаше много. Когато предната сутрин бяха възложили случая на неговия екип, след като прислужницата беше открила тялото на работодателя си, първото му впечатление беше, че наистина е самоубийство. Стигна до това заключение по следните причини: първо, нямаше следи от взлом в къщата. А тя беше стабилна постройка, със здрави ключалки на входната врата, никакъв достъп отзад (освен ако не минеш през нечия друга къща) и съвременна аларма с паникбутони във всяка стая. Второ, нямаше следи от борба. Мъртвият бе в леглото си, обърнат на една страна, облечен с модерна копринена пижама и халат. Лицето му изглеждаше спокойно. Напълно естествено положение за такава смърт. Освен това стаята изглеждаше непокътната. Нямаше съборени лампи или отворени чекмеджета, тоест нищо, което да буди подозрение.

Но това, което притесняваше шефовете му, беше предсмъртното писмо. Фактът, че е напечатано, а не написано на ръка, пораждаше множество въпроси. По думите на колега на жертвата съдията бил много горд със своя „заоблен калиграфски почерк“. Друг представител на съсловието изказа мнение, че това писмо от два реда не било в стила на бившия му колега. Съдията бил потомствен правист и се славел с методичното си мислене. Обичал да анализира фактите и да търси обяснение на явленията, поради което, по думите на колегите му, би дал на обществото нещо по-смислено от лаконичното изявление, че не издържа да живее повече. И накрая, писмото не беше подписано, което според някои поставяше под съмнение автентичността му.

Нищо от това не разколеба Майк Болт. Предсмъртните писма често биваха кратки. Някои само от по един ред. А понякога оставаха и неподписани. Просто в такъв момент, когато решаваха да сложат край на живота си, поне според него хората не разсъждаваха трезво и логично.

Но Болт беше професионалист и затова разпрати хората си да говорят със семейството, приятелите и колегите на мъртвия, за да си съставят по-пълна картина за личния му живот. Съдията беше разведен повече от двайсет години, нямаше деца, бившата му жена живееше на Каймановите острови. В един момент някой трябваше да говори и с нея. Естествено сред деветимата членове на екипа му не липсваха кандидати за тази задача, но ако се стигнеше до там, той лично щеше да отлети до Кайманите и да се заеме с разпита на съпругата. А ако останеше време, можеше и да хвърли въдицата няколко пъти: разправяха, че океанът там гъмжал от марлин. Какъв е смисълът да си шеф, ако нямаш някои привилегии от време на време?

В момента обаче екипът се занимаваше главно с хората, които бяха познавали съдията. А те не бяха никак малко. Днес Болт вече бе разпитал двама души — един съдия в централен Лондон и един висш политик в дома му в Хампшир. И сега чакаше колегата си, детектив Мо Кан, който щеше да го вземе за поредния разпит, насрочен за 17:30. С това приключваше за днес. Вече беше планирал как ще прекара вечерта. Щеше да се върне в апартамента си в Кларкънуел, да си вземе горещ душ и да вечеря лаврак със сос от тамаринд от тайландския ресторант на ъгъла. А после щеше да седне пред телевизора за поредната серия с мис Марпъл. Днес щяха да дават „Смърт в библиотеката“ и слава богу, той не си спомняше кой е убиецът, макар да беше чел книгата два пъти. Хората му се смееха, че гледа сериалите с мис Марпъл и Еркюл Поаро, а даже и „Уиклиф“. Но те не разбираха, че по този начин се откъсва за малко от жестокия свят на тежките престъпления, който изпълваше ежедневието му и в който убийствата бяха кървави и грозни, най-често извършени по съвсем дребнави причини. Ако човек искаше да избяга от тази действителност, нямаше нищо по-добро от удобния диван, няколко питиета и творбите на великата Агата Кристи.

Погледна си часовника. Пет без пет. Мо щеше да дойде всеки момент. Сега разпитваше за втори път прислужницата на жертвата в дома й във Фелтъм. Вчера младата жена не беше на себе си, така че се наложи да говорят с нея и днес, за да изяснят някои подробности, особено що се отнасяше до хората, посещавали съдията в дома му. Мо поддържаше тезата, че е бил гей, но Болт го предупреди да внимава с тази тема, когато задава въпросите си на прислужницата. Тя беше филипинка и ревностна католичка и можеше да реагира остро на всеки опит да се оскверни името на покойния й работодател.

Болт бутна настрани доклада от аутопсията и отпи глътка от изстиналото кафе. Зарея поглед през прозореца. Гледката не беше много вдъхновяваща. Виждаше се единствено огромният склад, в който се съхраняваха десетки хиляди галони рапично масло. Болт често се питаше какво ли ще стане, ако в склада избухне пожар. От време на време дори си представяше как целият този сив индустриален район изчезва в кълба смърдящ дим. След което щеше да се наложи екипът му да си потърси някакво прилично място за работа, за предпочитане по-близо до центъра.

Кабинетът му се намираше в огромно хале, разделено с прегради. Беше претъпкано с бюра и хартии и изглеждаше мрачно и неприветливо. Имаше обаче един голям плюс: огромен трийсет и шест инчов плазмен телевизор, закачен на една от стените, с най-ясния образ на света. В момента звукът беше намален до последно, а на екрана се подвизаваше английският национален отбор по футбол в невъзможно скучен приятелски мач срещу някакъв чужд отбор, който Болт дори не беше чувал. Бяха в средата на второто полувреме, а резултатът продължаваше да е нула на нула.

Този телевизор имаше интересна история. Навремето принадлежал на един чаровен възрастен господин, Хенри Пю, който една зимна вечер преди няколко години разчленил жена си Рита на шест съизмерими части, изхвърлил ръцете и краката й в гробището Хай гейт, близо до гроба на Карл Маркс, тялото й — в Риджънтс Канал, а главата, малко необмислено вероятно, хвърлил на една детска площадка в Стоук Нюингтън. Когато го арестували, Пю веднага се признал за виновен и дал инструкции на адвоката си да прехвърли цялата му собственост на сестра му. Тя организирала търг и разпродала повечето неща, включително комплект японски кухненски ножове, от които липсвал един (оръжието на престъплението), и супермодерния плазмен телевизор, който Пю бил купил малко преди убийството и който, според разследването, довел до кавгата, завършила със смъртта на съпругата. Детектив Мат Търнър, член на екипа, който имаше набито око за всякакви сделки, успял да го вземе за двеста лири — супер изгодно, като се имаше предвид, че ножовете били продадени за над петстотин.

Мобилният на Болт иззвъня, за първи път от близо час. Беше Мо.

— Къде си? — попита Болт.

— След десетина минути съм при вас.

— Знаеш ли колко е часът? Срещата ни е в пет и половина, не искам да закъснеем и да му дам шанс да си тръгне. И без това едва го убедихме да се срещнем.

Адвокатът на жертвата им създаваше проблеми от самото начало. Вече на два пъти отлагаше срещата поради служебни ангажименти, а за днес се съгласи едва когато Болт го заплаши, че ще го арестува за възпрепятстване на следствието.

— Честно казано, шефе, вече не е толкова наложително да бързаме — отвърна Мо.

— Защо?

— Защото Джак Кели няма къде да отиде. Мъртъв е. А който го е очистил, го е нагласил така, че да изглежда като самоубийство.

Болт изруга. Това наистина променяше нещата. До тук с неговите теории.

— Е, има и добра страна — рече Мо. — Сега поне със сигурност ще е там, когато отидем.

5.

Вкараха ме на задната седалка в полицейската кола и ме откараха до болница „Колиндейл“. Двамата полицаи, които ме арестуваха — единият млад и бял, а другият още по-млад и черен — не ми казаха нищо повече относно кого се предполага, че съм убил. Не ми свалиха и белезниците, макар че ми течеше кръв. Не ми позволиха и да се обадя на Кати. Само изпразниха джобовете ми, сложиха всичко в найлонов плик за улики и го прибраха в жабката на колата.

— Опитвам се да открия съпругата си — казах отчаяно, удивен от безразличието им. — Казва се Кати. Катрин Мерън. Затова бях в университета. Кажете ми поне дали е добре.

— В момента не можем да ви кажем нищо, господине — отвърна белият, който шофираше.

— Освен че сте арестуван — добави услужливо колегата му.

Опитах се да ги убедя, че грешат, но те учтиво ми казаха да запазя излиянията си за разпита. После тъмнокожият полицай се обади в управлението, за да докладва, че водят задържан за убийството в университета. Описа ме, според намерените у мен документи, като Томас Дейвид Мерън, на трийсет и пет години, с кестенява коса, сини очи и ръст 175 сантиметра.

— Никого не съм убивал — казах на шофьора, докато колегата му говореше по радиостанцията. — Някакъв мъж ме нападна с нож в библиотеката на университета. Затова съм ранен. Може да е нападнал и жена ми. Кажете ми поне дали жертвата е жена, или мъж.

— В момента не можем да ви кажем нищо — отвърна шофьорът.

— Убиецът все още е на свобода — възкликнах отчаяно. — Него трябва да търсите.

— Ще претърсим района, господине, не се притеснявайте.

Казах му, че няма как да не се притеснявам, при положение че не мога да открия съпругата си и се тревожа да не би тя да е жертвата.

Този път не ме удостои с отговор.

Останах в болницата двайсетина минути. За разлика от другите пациенти, мен веднага ме вкараха в една стерилна стаичка без прозорци, където ме заши някакъв млад доктор, по-млад дори от полицаите. Раните ми вече бяха в ужасно състояние. Тази на лицето ми пулсираше и пареше. Като повечето мъже и аз съм суетен. Не съм точно Аполон, но са ми казвали, че съм доста привлекателен, и общо взето имах успех сред жените. Мисълта, че мога да остана обезобразен за цял живот, ме плашеше до смърт — поредната от много такива мисли в момента.

Лекарят ме превърза и ми даде някакви болкоуспокояващи. В погледа му се четеше смесица от ненавист и загриженост. От една страна, виждаше страдащ човек, а от друга — евентуален убиец.

— Невинен съм — опитах се да го убедя.

Не бях много оригинален. И той като полицаите сигурно беше чувал тази реплика стотици пъти. Не ми отговори. Само каза на белия полицай, че вече съм в състояние да ме разпитат.

Тъмнокожият полицай отново ми сложи белезниците и ме хвана над лакътя, за да ме изведе. Потреперих от болка. Той се извини с половин уста — беше ясно, че не съжалява.

— Имате ли огледало? — попитах лекаря. — Искам да си видя лицето.

Веднага съжалих за думите си. Прозвуча сякаш собствените ми рани са по-важни за мен от съдбата на Кати. А не беше така. Просто исках да видя как изглеждам. Докторът кимна отсечено, взе от бюрото си малко кръгло огледало и го вдигна пред лицето ми.

Отново потреперих, този път по-забележимо. Косата ми беше като от филм на ужасите, а лицето ми — сякаш някой е бърсал с него пода на касапница. Цялото беше в засъхнала кръв, пот и мръсотия. По врата ми се бяха стекли тъмни струйки кръв, приличаха на дебели паешки крачета. Очите ми бяха мътни и гледаха трескаво, зениците ми се бяха свили като главички на топлийки. Изглеждах точно както се чувствах.

Докато ме извеждаха, погледнах часовника на стената. Пет часът. За два часа моят обикновен, рутинен, познат живот се бе преобърнал с краката нагоре. Само преди два часа бях нормален човек и живеех нормален спокоен живот. Сега жена ми бе изчезнала и вероятно беше мъртва; някакви типове ме преследваха по непонятна за мен причина; а за капак полицията се канеше да ме обвини в убийство.

Уви, оказа се, че това е само началото. Не е за вярване, но нещата тепърва щяха да тръгнат от зле към по-зле.