Саймън Кърник
Без пощада (30)

31.

Гората се простираше около два километра, оттатък нея имаше ниви. Въпреки дъжда и острите шубраци ние бягахме ли бягахме, сякаш часове наред. Бяхме мокри до кости, изтощени и потресени от случилото се през този ужасен ден, но не спирахме да тичаме, защото знаехме, че само така имаме шанс да оцелеем.

Най-сетне стигнахме края на гората и приклекнахме в сенките на дърветата. Пред нас се виеше тесен път, зад него се ширеше нива, после отново започваше гора. Бяхме идвали тук няколко пъти с децата и знаех, че оттатък нивата има хамбари, които не се виждат от пътя. В тишината на нощта се чуваше само тежкото ни дишане, ромонът на дъжда и слабият вой на сирени някъде в далечината.

След няколко секунди Кати се изправи и ме погледна. Уви, само със съжаление.

— О, Том, безкрайно съжалявам, че те забърках в това.

Тя беше в по-добра спортна форма от мен — аз все още клечах и се опитвах да си поема дъх. Не казах нищо, но сигурно по лицето ми си личеше как се чувствам.

— Не знаех, че искат да убият Джак — продължи тя. — Бях там, защото…

Представих си ги двамата с Джак на огромното легло в спалнята — трябваше да е огромно, няма начин — той отгоре. И я чука. Нея, жена ми. Вярно, че сексуалният ни живот не беше много редовен напоследък. Всъщност от доста време не беше редовен. Това значи била причината. Предателството й ми тежеше като камък.

— И откога? — попитах, без да се изправям.

Изглеждаше ми уместно да съм на колене, предвид унижението, на което бях подложен.

— Ами… почти от две години.

Стреснах се. Странно, нали? Че въпреки всичко преживяно този ден все още имаше какво да ме стресне. Разбира се, имах известни подозрения, но цели две години? Беше по-лошо, отколкото си мислех.

Дъждът се стичаше по лицето и врата ми. Гневно избърсах капките.

— С най-добрия ми приятел.

— Просто се случи.

— Как?

— Срещнах го случайно в „О’Нийлс“. Бяхме там с колеги.

— Естествено.

— Не се дръж така, Том. Няма нужда от сарказъм. Да не говорим, че и ти не си цвете за мирисане.

Права беше. Преди пет години имах кратка авантюра с една колежка. Казваше се Бев, седем години по-млада от мен. Всичко започна като на шега, след няколко питиета на едно от онези безсмислени мероприятия за сплотяване на колектива, дето са толкова модни в наши дни. Ходиш там, губиш си времето и усвояваш умения като ориентиране или скално катерене, които е ясно, че никога няма да ти потрябват. След въпросния уикенд няколко пъти се натискахме в офиса след работа и прекарахме една нощ на хотел в Брайтън, но според мен и двамата знаехме, че връзката ни няма бъдеще. Аз лично все по-трудно понасях чувството за вина, че мамя Кати. Накрая тя сложи край, макар и доста нетактично — каза, че й било скучно с мен, и дори не предложи да останем приятели. Изпитах страхотно облекчение. Или поне докато не стана ясно, че някой е подшушнал на Кати какво става. Така и не разбрах кой ме е издал. Отчуждихме се за няколко седмици, но после тя ми прости и отново заживяхме заедно. Сега обаче се замислих дали тъкмо моята постъпка не я е подтикнала към сходни действия. Каквато и да бе истината, тя никога нямаше да ми прости. И наистина беше права.

— Добре, добре, квит сме — казах. — И веднага ли започна връзка с него?

Тя ме погледна с такова презрение, че се омръзнах.

— Толкова ли е ниско мнението ти за мен? Естествено, че не. Поговорихме, той ме черпи едно питие, после се разделихме и дълго не го видях. Може би месеци. Но една събота се срещнахме случайно на улицата, бях без децата, и седнахме на кафе. Прекарахме добре и се разбрахме някой път да обядваме заедно. И така излязохме няколко пъти.

— Зад гърба ми.

— Точно така, Том. Зад гърба ти. Тогава нещата между нас не вървяха много добре. Както не вървят от доста време всъщност. Но ти може би не си забелязал.

Не казах нищо. И според мен нещата помежду ни вървяха по-добре, преди децата да се родят, но мислех, че това е нормално. Част от щастието да имаш деца. Но явно бях сбъркал. И не само затова. Оказваше се, че съм живял с доста илюзии, които сега една по една се разбиваха…

— С Джак ми беше хубаво, Том. Само това ще ти кажа. Дълго време връзката ни беше платонична, но после прерасна в нещо по-дълбоко.

Типично за Джак Кели. Той открай време си беше упорит. Затова успяваше във всичко. Не само с жените, а по принцип. Знаех какво си е мислил, докато е преследвал жена ми. „Спокойно. Бъди търпелив и тя ще ти кацне. Рано или късно всички кацат. Прави й комплименти. Казвай й колко е красива. Как мъжът й не я оценява“. На младини беше свалил десетки момичета тъкмо с тази тактика. Тогава дори му се възхищавах. Сега разбирах, че е бил просто самовлюбен мръсник. Жалко, че го разбрах едва след смъртта му. Щеше да е хубаво да можех да му кажа какъв негодник е. Още не можех да повярвам, че ме е предал. Да предпочете Кати пред мен и да пожертва дългогодишното ни приятелство, сякаш е нищо.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина.

И май искрено се разкайваше.

— Някога щеше ли да ми кажеш?

— Обмисляхме го, но все не намирах подходящия момент. Освен това не исках децата да страдат. Това беше някак си… не знам точно… нещо като отделна връзка. Извън теб и децата.

— Доста дълга обаче.

— Да, доста дълга.

По пътя се зададе някаква кола. Движеше се бавно, фаровете осветяваха дърветата. И двамата замръзнахме, докато не отмина. Не успях да я огледам добре, но не се и опитах, защото не исках да рискувам шофьорът да ме забележи. Най-вероятно бяха случайни хора, но днес бях препатил достатъчно и не исках да рискувам излишно.

— Какво ще правим сега? — прошепна Кати и се изправи.

— Първо трябва да отидем някъде на сухо. А после да се обадим в полицията. Имаш да обясняваш доста неща.

Аз също станах и извадих телефона си. Все още нямаше сигнал.

— И още нещо.

— Какво? — попита тя.

— Открили са мои ръкавици до тялото на Ванеса. С кръв по тях. Мисля, че някой се опитва да ме натопи.

— Как са попаднали там? — попита смаяно тя.

— Нямам представа. За щастие полицията не знае, че са мои, но сигурно могат да направят разни анализи и да разберат. Излишно е да ти казвам, че не искам да прекарам остатъка от живота си в затвора за нещо, което не съм извършил. Така че ако…

— Нямам нищо общо с убийството на Ванеса, Том. Кълна се. И не знам как моите отпечатъци са се озовали върху ножа. Вярваш ми, нали?

Каза го с такъв тон, сякаш имаше нужда да й повярвам.

— Защо Джак ми се обади, Кати? Точно като го гонеха. И какво знаеш всъщност за цялата тази история?

Бях повишил глас и съзнавах, че сме на път да се скараме, а предвид обстоятелствата нямаше да е много уместно.

— Нямам нищо общо — каза твърдо тя. — И не искам полицията да ми лепне убийството на Ванеса.

— Рано или късно ще трябва да говорим с тях. Не виждам кой друг може да ни защити.

Вече малко по-спокоен отидох до нея и я прегърнах. Зарових лице в извивката на врата й. Беше мокра и не усетих обичайното й ухание. Нежно я целунах.

— Не се тревожи, всичко ще се оправи — казах окуражително. — Първо да се скрием някъде на сухо, а после ще измислим какво да правим.

Пресякохме пътя и се прехвърлихме през оградата. Нивата беше орана скоро и трудно вървяхме в калта. Вече виждах в далечината двата хамбара. Пред единия имаше трактор, но иначе нямаше признаци на живот. Обърнах се. Небето над вилата бе озарено от пламъците на пожара. Сетих се за Уорън и Мидж и се запитах как ли ще реагират, като разберат какво е станало. Не ги харесвах още откакто ни придумаха да купим дела от вилата, но въпреки това им съчувствах. Те си я обичаха.

Стигнахме до първия хамбар. Едва дишах. За щастие огромните двойни врати не бяха заключени и влязохме на сухо. Миришеше на сено и моторно масло, но след всички премеждия днес наистина бе много уютно. Напипах ключ на стената и светнах. Помещението беше огромно. От двете страни имаше стелажи от пода до тавана, а пространството помежду им беше достатъчно, за да може свободно да влезе и излезе трактор. В дъното беше паркиран самотен „Ланд роувър“ и аз поведох Кати към него.

Отново си погледнах телефона. Все още нямаше сигнал. По дяволите! Този район сигурно беше последният в страната, непокрит от мобилните оператори. Малкото пъти, когато успявахме да дойдем тук на почивка, липсата на мобилни услуги беше като благословия. Никой не знаеше номера на телефона във вилата, така че шефовете ни нямаха никакъв шанс да ни открият и ние просто се отпускахме и си почивахме. Сега обаче, когато се бяхме озовали насред нищото, преследвани и уязвими, липсата на връзка със света бе сериозен проблем.

Щеше да е прекалено, ако и ключовете на джипа бяха на таблото, но поне вратата беше отворена и на предната седалка имаше метнат дебел вълнен пуловер. Дадох го на Кати. Тя си свали прогизналите сако и блуза, прошепна „благодаря“ и го взе.

— Имаш ли сигнал на телефона? — попитах.

Тя поклати глава и си свали сутиена. Щръкнаха две стегнати гърди с тъмночервени зърна. Имаше слабо чувствено тяло с гладка кожа и аз я загледах жадно, но тя бързо навлече пуловера и се качи от другата страна.

— Господи колко съм изморена — въздъхна и затвори очи.

— Не можем да останем тук — отбелязах, но беше ясно, че за момента тя не възнамерява да ходи никъде.

— Трябва да помисля — добави уморено.

И аз трябваше да помисля, но не исках, защото доста неща във версията на Кати не се връзваха и знаех, че премълчава нещо. На задната седалка открих някакво одеяло и мислено благодарих на собственика за предвидливостта му. Съблякох се и се завих до брадичката. Кати вече спеше и дишаше леко през устата. Опитах да се сгуша до нея, но явно не спеше толкова дълбоко, защото се размърдай се отмести.

След малко я чух да плаче и сърцето ми се сви. С брака ми беше свършено, а през последните две години съпругата ми, жената, която истински обичах, беше живяла в абсолютна лъжа.

Запитах се дали някога ще разбера истинските размери на тази лъжа.