Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тина Бойд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Relentless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Саймън Кърник. Без пощада

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-585-865-9

История

  1. — Добавяне

52.

Майк Болт беше разпитвал десетки, може би стотици престъпници и познаваше из основи всички методи за разпит. Както сигурно ги бе познавал и човекът, когото беше убил преди час. Най-важното беше да си убеден във версията си. И ако си я повториш наум достатъчно пъти, накрая ще си повярваш, дори да е лъжа. А думите на Болт определено бяха лъжа.

Когато го доведоха за разпит в участъка в Рединг, местните полицаи му задаваха едни и същи въпроси по няколко различни начина, като се опитваха да изглеждат добронамерени, но и да открият слабости във версията му. Но той беше железен. Не се отклони и на йота от първоначалните си думи. Човекът, когото бе застрелял, бил въоръжен и с маска. Скочил през прозореца на кухнята и побягнал през двора към полето. Като знаел, че заподозреният е въоръжен и няма да се поколебае да използва оръжието си, той, Болт, взел пистолета със заглушителя, който Том Мерън вероятно бил използвал в престрелката със заподозрения, и го подгонил. Заподозреният бил ранени Болт бързо успял да го настигне. В полето Болт два пъти му извикал да хвърли оръжието. Но вместо това заподозреният се обърнал и се приготвил да стреля. В движение Болт стрелял веднъж и куршумът го уцелил в корема. Но заподозреният не паднал и продължил да се прицелва в Болт, затова той спрял, прицелил се и отново стрелял, като този път го улучил в главата. Заподозреният паднал, Болт чул сирените и тръгнал към къщата, за да потърси първа помощ.

Така представена, историята звучеше доста правдоподобно и тъй като Болт не направи никакви грешки при многократното й преразказване, разпитващите го полицаи нямаше за какво да се хванат. Въпреки това ситуацията беше доста необичайна, а в британската полиция не обичаха подобни неща. Казаха му, че случаят автоматично е бил предаден на комисията по полицейска етика и че трябва да е на разположение, когато го повикат за разговор. Той кимна в знак на разбиране. Казаха му също да остане в стаята за разпит, защото шефът му Стив Евънс току-що бил пристигнал в участъка и всеки момент щял да дойде да говори с него. Болт прие предложената му чаша кафе, третата за днес, и зачака.

Не се притесняваше от това, че трябва да лъже, но го мъчеше фактът, че се бе наложило да убие човек, при това хладнокръвно. Сам не вярваше, че наистина го е направил, защото отнемането на нечий живот, независимо колко е заслужено, е страшен удар за всеки, който има поне частица съвест. Убиваш човек, отнемаш му мечтите, чувствата, спомените… Потресаваща мисъл, а за Болт дори още повече, защото постъпката му беше в пълен разрез с призванието му на пазител на закона. Но стореното — сторено и той се надяваше, че благодарение на неговите действия са спасени две невинни деца.

Не му казаха дали децата на семейство Мерън са били намерени живи и здрави, а и той не попита, защото във версията, която представяше, не беше говорил с престъпника. Имаше усещането обаче, че децата са добре. Никой престъпник не би убил две невръстни деца, освен ако не се налага. Просто последиците са доста неприятни. За пореден път си каза, че е постъпил правилно. Не спираше да си го повтаря. Беше забил поглед в кафето и си го повтаряше като мантра. „Постъпи правилно. Той го заслужаваше. Постъпи правилно.“

На вратата се почука и главен детектив Евънс влезе в стаята. Беше нисък стегнат мъж към петдесетте, с добре оформен военен мустак. Дори днес, в почивния си ден, беше с безупречно изгладен костюм, риза и вратовръзка. Болт се беше срещал с него няколко пъти и вярваше, че за разлика от повечето висши офицери в полицията, този човек се грижи за хората си и е готов да се застъпи за тях. Което, при създалите се обстоятелства, нямаше да е излишно.

— Здравей, Майк — каза Евънс. Гледаше Болт право в очите. — Държиш ли се?

— Засега. Не е много забавно да си от другата страна на масата.

Евънс седна срещу него. Болт отпи от кафето. Беше блудкаво и изстинало, но той отпи пак.

— Винаги е трудно, когато се налага да решиш дали да натиснеш спусъка — каза главният детектив. — Малцина от нас са изпадали в такова положение. А още по-малко два пъти.

Болт не отговори. Нямаше какво да каже. Знаеше, че на младини Евънс е служил на Фолкландските острови и е ветеран от битката при Гус Грийн[1], където безспорно му се е налагало да вземе решението да натисне спусъка. Така че поне не му пробутваше онази изтъркана фраза „Разбирам болката ти“, която началниците често използваха.

— За втори път в кариерата си убиваш човек — продължи Евънс — и понеже си използвал неслужебно оръжие, случаят ще бъде разгледан по-обстойно от обикновено. Комисията по полицейска етика ще те разнищи от край до край. Трябва да си подготвен.

— Готов съм, сър — отвърна Болт. — Не съм извършил нищо нередно.

— Не съм казал, че си извършил нещо нередно, Майк. Дори напротив, сигурен съм, че си постъпил правилно. Вече седемнайсет години си безупречен офицер и си безценен член на екипа ни. Но не всички мислят като нас и за момента нямам друг избор, освен да те отстраня от длъжност. На пълна заплата.

Болт гневно поклати глава.

— Не го правете, сър. Знаете колко дълго траят подобни разследвания. Онези ленивци не бързат за никъде. Може да продължи месеци. Дори години.

— Когато нещата се поуталожат, ще подадем молба да те върнат на работа, но трябва да видят, че сме действали решително.

— Онзи тип беше въоръжен. Насочи пистолет към мен. Какво трябваше да направя? Да го оставя да ме използва за мишена, за да ме възхваляват после какъв съм герой, че съм се въздържал? Само дето ще съм мъртъв.

— Чуй ме, Майк — каза Евънс, наведе се напред и повиши глас. — Разбирам те напълно. На твоя страна съм. Не се и съмнявам, че мръсникът си го е заслужавал. Ето, казах го. Но това е личното ми мнение, не официалната политика, а за жалост постът, който заемам, ме задължава да следвам официалната политика. Съжалявам, но така стоят нещата.

Отново се облегна и въздъхна:

— Ще направя всичко възможно да те върнат на работа до няколко седмици, така че имай търпение. Става ли? А през това време си почини. И когато говориш с тях, изисквай да присъства официален представител на федерацията. Съдействай им, но не ги улеснявай много.

Болт се изненада от тези думи. Не защото бяха кой знае колко революционни, а защото шефът му не се страхуваше да изрази личното си мнение, а това не се срещаше често сред висшите офицери. Повечето мислеха едно, а гласно изразяваха друго. Беше доволен също, че Евънс открито заставаше на негова страна.

— Добре — рече той. — Ще си почина, но нека да не е за дълго. Много работа ни чака.

— Мисля, че трябва да знаеш още нещо — каза Евънс. — Случаят се оказа доста заплетен и го прехвърлят изцяло на НСБОП. Вече водим разследването на убийствата на Ванеса Блейк и Джак Кели, както и на всичко свързано с тях, включително самоубийството на главния съдия.

— И аз няма да участвам?

— Веднага щом се върнеш на работа, се включваш с пълна пара.

— Знам много за тези случаи, може би повече от останалите. Ще съм ви нужен.

— Знам, но както вече ти обясних, нищо не мога да направя.

Болт знаеше, че няма смисъл да спори.

— Щом така искате — каза той и пак взе кафето.

Мобилният на Евънс звънна.

— Извинявай — рече той малко неловко.

Говори не повече от минута. Лицето му ставаше все по-угрижено, а бръчките — по-дълбоки.

— Сигурен ли си? — попита накрая.

После въздъхна, изруга и затвори телефона.

— Какво става? — попита Болт с интерес.

Евънс се изправи. Изглеждаше обезпокоен и сякаш малко неуверен.

— Имаме проблем — каза навъсено. — Може би сериозен.

Бележки

[1] Става въпрос за сблъсъка между британските и аржентинските въоръжени сили от 28–29 май 1982. — Б.пр.