Саймън Кърник
Без пощада (38)

39.

Хамбълдън беше типично английско селце, често използвано за декор на реклами и филмови продукции. Гледал бях някои. Имаше малък красив площад с църква от четиринадесети век, магазин, семейна месарница и кръчма, наречена „Ловците“. Къщите бяха стари и красиви, някои дори с традиционните сламени покриви.

Кати спря на площада, точно пред телефонната кабина, в 8:13. Без да я поглеждам, слязох от колата и влязох вътре. Въздухът беше малко застоял, но не миришеше на урина, както е обикновено в телефонните кабини в Лондон. Може би тук предпочитаха да ползват тоалетни за тази цел.

Премръзнал и унил, стоях в кабината и гледах голямата стрелка на часовника си. Стигна 12 и продължи надолу. 8:14. Още една минута. Слава богу, че Кати караше като луда. Въпреки това не преставах да мисля, че може да сме закъснели. Децата ми, двете ми прекрасни, безценни деца можеше вече да са мъртви. Едното на пет, а другото на четири годинки — целият ми свят, докато за похитителите бяха просто едно неудобство и разменна монета, за да получат каквото искат. Животът им висеше на косъм — и защо? Заради предателството първо на най-добрия ми приятел, а после и на жена ми. Въобще не ми пукаше какво има в сейфа на „Кингс Крос“. Беше ми все едно. Исках единствено да върна нещата, както си бяха, когато бракът ми бе щастлив, светът беше безопасно място за живеене, а децата ми бяха весели и доволни. Но стрелката продължаваше безмилостно да цъка и когато подмина 6, знаех, че няма връщане. Миналото беше безвъзвратно изгубено, а бъдещето за всички ни можеше да е много кратко и ужасно.

Телефонът иззвъня, пронизително и силно, и се стреснах. Хвърлих бърз поглед към Кати. Тя гледаше вцепенено напред и сякаш се беше състарила с десет години през последния час. Вдигнах. Гърлото ми беше пресъхнало и гласът ми едва излизаше.

— Том Мерън.

— Радвам се, че успяхте да дойдете навреме — каза мъжът, с когото вече бях разговарял. — Надявам се, че сте изпълнили инструкциите ми.

— Да, изпълних ги.

— Изключихте телефоните и ги изхвърлихте?

— Да. Не бих изложил на риск живота на децата си.

— Много разумно. Сега слушайте внимателно. Ще тръгнете на север към селската кръчма. Ще ви остане от дясната страна. Продължете нагоре по хълма и един от моите хора ще ви посрещне. Ще е с маска. Тръгнете с него. Ако някой ви следи, ще разберем, и едно от децата ви ще умре за наказание.

Потръпнах. Знаех, че не блъфира, и ми прилоша от страх.

— Ще направим каквото искате, само не наранявайте децата — казах, но той вече беше затворил.

Излязох от кабината и направих знак на Кати да паркира на по-удобно място. Тя залепи колата до стената на селското гробище и слезе. Едва се движеше и беше бледа като мъртвец, но не можех да изпитам съчувствие. Тя ни бе докарала до това положение.

— Насам — казах и посочих хълма. — Трябва да побързаме.

Тя тръгна след мен. Вървяхме мълчаливо. От една къща излезе беловлас старец със сако и вратовръзка. Усмихна ни се и ни махна за поздрав. Неволно аз също му махнах и дори успях да се усмихна. Точно в този момент страшно завиждах на всеки, който има за какво да се усмихва.

Подминахме кръчмата. Пътят започна да става по-стръмен. Влязохме в гора от букове и дъбове, само тук-там се мяркаше по някоя къща. Чуваха се единствено крясъците на фазаните и едва доловимият тътен на самолетите в белите облаци над нас. От една къща долетя детски смях. Стомахът ми се сви, едва дишах. Краката ми се подкосиха, но се насилих да продължа, за да се махна час по-скоро от този смях и от онова, за което ми напомняше. Кати вървеше до мен, по изопнатото й лице се четеше единствено дива животинска болка. И тя като мен се разкъсваше отвътре.

Бръкнах в джоба на все още мокрото си сако и напипах телефона на Кати. Гората около нас беше тиха, къщи вече нямаше, а пътят беше по-скоро отъпкана пътека. Огледах се, за да видя дали някой не ни наблюдава. Не видях никого. Телефонът на Кати беше с плъзгащо се капаче като моя. Без да вадя ръката си от джоба, плъзнах капачето нагоре, напипах бутона за включване и го натиснах с палец. Телефонът тихо изпиука.

Изкачихме хълма и излязохме на равно. Бяхме вървели около пет минути. От двете ни страни все още имаше дървета, но вече по-нарядко. Отвъд горичката се ширеха ливади, а в далечината се виждаха селскостопански постройки. Нямаше жива душа.

Напипах с пръст бутона за 2. Кати трудно помнеше номера и кодът за СИМ картата й беше просто 2222. Четири натискания на бутона и телефонът щеше да започне да излъчва сигнал. Бях чел някъде, че това е достатъчно телефонната компания да засече местоположението на апарата, често с точност до метър.

Поемах огромен риск и един вътрешен глас ми казваше, че като включвам телефона, осъждам децата си на смърт. От друга страна обаче инстинктът ми говореше, че ако не направя нещо, за да посоча местонахождението ни, с цялото ни семейство е свършено. Но ако ме претърсеха и откриеха телефона, наистина нямаше измъкване. Трябваше да го хвърля някъде, за предпочитане по-близо до мястото, където отивахме. Проблемът беше, че с всяка измината крачка рискът да ме разкрият ставаше все по-голям. Дори в момента някой можеше да ме наблюдава, с бинокъл например.

Набрах кода, затворих капачето и стиснах апарата в дланта си. После извадих ръката си от джоба и докато минавах покрай една кална локва, незабелязано го пуснах в нея. В същия момент прегърнах Кати през раменете и й казах, доста по-високо от необходимото, че всичко ще е наред.

— Нищо няма да е наред — отвърна тя и дори не ме погледна, но поне не чу как телефонът цопна в калта.

Веднага се разкаях за постъпката си, но вече беше късно. Заровете бяха хвърлени. Вземаш решение на мига и понякога то има съдбовни последици; но няма как, трябва да го вземеш. Продължих да вървя, без да нарушавам досегашния си ритъм и без да давам ни най-малък повод някой да реши, че съм намислил нещо. Не казах нищо повече на Кати, тя също мълчеше.

Излязохме от горичката и тръгнахме през ливадата. Пътеката продължаваше почти право напред, след което слизаше полегато. На стотина метра имаше самотна къща.

— Спрете — чу се глас някъде вдясно от нас.

Спрях и видях слаб мъж с маска на Хомър Симпсън да излиза иззад гъст шубрак, който отчасти закриваше едноетажната дървена постройка зад него. Държеше пистолет с дълъг, подобен на пура заглушител. Беше с дънки и черен суичър с надпис отпред. Не можех да видя лицето му, но личеше, че е млад — сигурно малко над двайсетте. Държеше се някак неспокойно, сякаш не беше твърдо убеден в действията си.

Направи ни знак да се приближим и когато стигнахме до него, ни придърпа зад храстите.

— Изпразнете джобовете си — нареди и размаха пистолета.

Нямаше кой знае какво за вадене. Аз имах химикалка, малко дребни и портфейла с кредитните ми карти. В джобовете на Кати нямаше нищо. Тя си носеше нещата в чантата, която най-вероятно беше останала във вилата и вече сигурно беше на пепел.

— Пусни всичко на земята.

Изпълних нареждането, след което вдигнах ръце, а той ме претърси. Според мен доста аматьорски. После се обърна към Кати. Тя го изгледа зверски и събра плътно колене. Той й отдели малко повече внимание, отколкото на мен.

Когато свърши, ми каза да си прибера нещата.

— Добре, може да влезете — каза и ни бутна към дървената постройка, първо Кати, после мен.

И заби пистолета в гърба ми. Сякаш се наслаждаваше на чувството за власт, което му даваше този къс желязо. Колко жалко, че на света има толкова много хора, които изпитват удоволствие и наслада, като причиняват болка на другите.

Къщата навярно беше преустроен обор, но изглеждаше скъпа и съвременна. Имаше големи прозорци с двойни стъкла, но завесите бяха дръпнати и не се виждаше кой е вътре. Тръгнахме по чакълена пътека. Когато стигнахме на два метра от входната врата, тя рязко се отвори. Огромният мъж в черно, който снощи беше нахълтал в спалнята ни във вилата, застана пред нас, сега без оръжие. Същият, когото Даниълс наричаше Ленч. Беше със същите черни дрехи, тук-там опръскани с кал. С огромното си туловище и яките си ръце приличаше на средновековен палач. Беше с маска. Излъчваше някаква естествена увереност, която те кара да се чувстваш слаб. Срещал бях такива хора, дори в работата си, но не и чак толкова огромни. Всичките бяха задължително преуспели, но и също толкова задължително психопати.

— Влезте — каза той с леко женствен глас, който по никакъв начин не намаляваше зловещото му излъчване.

Аз влязох първи и той ми посочи да отида в кухнята — модерно обзаведена, с огромна дъбова маса в средата и осем стола около нея. На стената висяха тенджери и тигани, подредени по вид и размер. Всичко беше чисто и спретнато. Отидох до прозореца и се загледах към полето. Кати дойде при мен, а Ленч седна на масата с лице към нас. Младежът, който ни бе довел, застана до вратата. Не беше прибрал пистолета.

— Знаете какво искам — започна Ленч. — А един от вас знае къде е. Нашият общ приятел Джак каза, че това си ти, Том, но аз имам чувството, че май искаше да предпази някого.

И погледна към Кати. Тя не отмести очи. Страхът, който така явно личеше по лицето й допреди малко, сега бе отстъпил място на тиха ярост. Цялото й тяло беше напрегнато и за миг си помислих, че може да направи някоя глупост, да го нападне например. Но тя остана на място и не каза нищо.

— От вчера следобед разсъждавам върху това. Когато Джак разбра, че ще го убием, се опита да предпази любовницата си, затова ни каза, че онова, което търсим, е у съпруга й. Така беше въвлечен в цялата тази история, Том. Лош късмет, какво да се прави.

Наведе се напред, опря лакти на масата и ни погледна един след друг.

— А сега настъпи моментът на истината. Дали едно дете ще умре, или ще ми кажете къде е?

Погледнах Кати, но тя не откъсваше поглед от Ленч.

— Ти уби Ванеса, нали? — попита го.

— Имате предвид жената в университета? Беше грешка, опасявам се, сбъркана самоличност, и не бях аз. Един от колегите ми беше натоварен, с тази задача. Натъкнал се на нея, докато търсел вас. Бързо разбрахме коя сте и къде работите. Но не мисля да обсъждам този въпрос. Знаете какво искам. Ще ми кажете ли къде е?

Лицето на Кати се изкриви от омраза и отново си помислих, че ще направи някоя глупост. Застанах до нея и сложих ръка на рамото й.

— Не забравяйте, госпожо Мерън, че животът на децата ви зависи от вас — каза Ленч.

Няколко секунди тя го гледа предизвикателно, после се наведе, разкопча единия си ботуш и извади златисто ключе. Сложи го на масата и го плъзна към Ленч.

— Джак ми го даде вчера, преди да го убиете. От сейф на гара „Кингс Крос“. Не знам какво точно търсите, но предполагам, че е там.

— Номер три-две-осем — прошепна Ленч, докато разглеждаше ключа.

Бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. Набра някакъв номер, извърна се настрани и тихо каза нещо на някого. След няколко секунди затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Нашият човек ще е при сейфа до четиридесет минути. Щом потвърди, че онова, което търсим, е вътре, ще ви пуснем да си вървите заедно с децата. Но ако сте ни излъгали дори за най-малката подробност, всички ще умрете.

Сетих се за телефона в калта на петдесет метра от тук и се запитах дали ще ни спаси, или ще ни погребе.