Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тина Бойд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Relentless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Саймън Кърник. Без пощада

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-585-865-9

История

  1. — Добавяне

47.

Щом чу изстрелите, Болт скочи и хукна към къщата, без да сваля телефона от ухото си. Когато операторът вдигна, се представи и нареди веднага да изпратят въоръжена полиция и линейка при къщата на върха на Рейнджърс Хил в Хамбълдън.

— Не знам точния адрес, но чух стрелба и най-вероятно става въпрос за отвличане. Повтарям: произведени са изстрели. Имам нужда от въоръжено подкрепление възможно най-бързо.

Прибра телефона в джоба си и се опита да прецени трезво ситуацията. Невъоръжен и сам определено рискуваше живота си, но не можеше да стои безучастен.

Стигна до вратата. Беше затворена. Отвори пощенската кутия и реши, че единственият му шанс е да блъфира. В подобни ситуации обикновено няма време да премислиш нещата. И по-добре, защото в противен случай никой полицай не би се изправил с голи ръце срещу престъпниците, с които се налага да се бори.

Проехтя още един изстрел, последван от няколко по-тихи, явно от пистолет със заглушител. Чу как куршумите се удрят в дърво или метал.

— Полиция! Хвърлете оръжията! — извика той възможно най-авторитетно с надеждата да постигне максимален ефект.

Стрелбата спря. Болт изчака две секунди, за да се увери, че няма да размислят и да насочат оръжията си към него, и се огледа. Никой.

— Излезте с вдигнати ръце! — извика той. — Обкръжени сте!

Нямаше представа какво ще прави, когато хората от къщата наистина излязат с вдигнати ръце. Дори не знаеше с кого си има работа. Но в едно беше сигурен — че ако тонът му е достатъчно убедителен и престъпниците излязат с вдигнати ръце и без оръжия, най-вероятно ще може да се справи с тях, докато дойде подкреплението.

Отстъпи крачка назад и се приготви да фрасне първия излязъл, в случай че забележи липсата на въоръжени мъже и реши да се прави на герой. Миг по-късно обаче чу трясък от счупване на прозорец. След още няколко секунди мъжки глас извика, че не е въоръжен, а човекът, когото търсят, ще се измъкне. Може и да беше номер, но гласът му се стори искрен, така че Болт отвори вратата и се втурна вътре.

На пода в кухнята лежаха двама души, частично закрити от масата. Бяха прегърнати в доста неестествена и сигурно много неудобна поза. Гледаха го втренчено и макар лицата им да бяха мръсни и изопнати от страх, той веднага ги разпозна — Том и Кати Мерън. Изглеждаха невредими, а на няколко сантиметра от ръката на Том лежеше пистолет със заглушител. На пода пред себе си Болт видя сребрист „Валтер“, от дулото на който все още се виеше струйка дим. До него бяха захвърлени ръкавици и нож.

— Ще се измъкне! — изкрещя Мерън, откопчи се от прегръдката на жена си и погледна Болт с разширени от ужас и отчаяние очи. — Държи децата ни! Направете нещо!

Болт извърна поглед към прозореца, през който само преди минута мъжът с маската беше стрелял по него. Стъклото беше счупено, а дупката достатъчно голяма, за да мине човек. Изтича до прозореца и видя, че мъжът в черно вече е до оградата, зад която следваше разорано поле, а после гора. Макар и ранен, човекът се движеше доста бързо и докато дойде подкреплението — след може би пет, а по-вероятно десет минути — наистина можеше да се измъкне.

— Къде са останалите? — попита Том Мерън, застанал зад Болт и също загледан през прозореца.

— Блъфирах. Сам съм.

— Трябва да го спрете! — извика Кати и се изправи.

— Ако избяга, децата ни ще умрат. Затова сме тук, отвлякъл е децата ни.

— Тръгвам след него — каза Мерън и се обърна.

Болт го дръпна и каза:

— Останете тук, аз ще отида. Мога да го спра.

Бързо си нахлузи латексови ръкавици, взе двата пистолета и ги пъхна в джобовете на сакото си. Не искаше да ги оставя при Мерънови, за да не се изкушат да направят някоя глупост. Изхвърча през вратата, заобиколи къщата и хукна след мъжа в черно.

Беглецът вече се опитваше да прескочи оградата и да прехвърли ранения си крак през нея. Не му беше много лесно. Деляха ги двайсет и пет метра. Болт беше отказал цигарите преди пет години, редовно ходеше на фитнес, а в училище беше отличен спринтьор. Знаеше, че ще хване жертвата си, но зад себе си чуваше стъпки и нечие тежко дишане. Том Мерън го беше последвал. А може би и Кати. Ако не внимаваше, тия двамата можеха тотално да оплескат ареста.

Мъжът в черно успя да прехвърли крака си и скочи от другата страна на оградата. Видя, че го преследват, но не спря, макар да беше ясно, че няма шанс да се измъкне.

Болт ускори ход, стигна до оградата и се прехвърли с един-единствен атлетичен скок. Сам се изненада от себе си. Хукна след беглеца, който сега беше само няколко метра пред него. Огромен мъж. И Болт беше едър, но този тип беше с поне десет килограма повече, и то май само мускулна маса. Понечи да се обърне, но раненият му крак поддаде и той се свлече на коляно. Болт имаше над десет години стаж в специалните части и беше свикнал да арестува закоравели престъпници. Без да спира, подскочи и ритна с все сила маскираното лице на беглеца. Мъжът падна назад, Болт скочи върху него, обърна го по очи, заби коляно в бъбреците му и изви мускулестата му ръка зад гърба. През цялото време почти не усети съпротива.

После се наведе и изсъска в ухото му:

— Пипнах те, кучи сине!

— Така е — отвърна онзи спокойно, макар да беше ясно, че изпитва остра болка.

— Арестувам те по подозрение в опит за убийство и отвличане — продължи Болт, за да спази стандартната полицейска процедура.

В този момент Том Мерън се прехвърли през оградата и дотича до тях.

— Назад! — извика му Болт.

Няколко метра зад него идваше и Кати Мерън, макар и по-бавно. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята от изтощение.

Мерън не обърна внимание на предупреждението.

— Къде са децата ми? — изкрещя той, клекна до огромния мъж и задърпа маската му. — Къде са децата ми, по дяволите? Казвай или ще те убия!

— Разкарайте го от мен — рече мъжът все така спокойно.

— Дръпнете се, господин Мерън. Оставете на мен да се оправя.

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго и Болт виждаше агонията, пропила се във всяка пора на Мерън. Цялото му тяло излъчваше като електричество някакъв първичен животински страх. Дори косата му беше настръхнала. Болт знаеше, че в момента той не разсъждава трезво, но не можеше да го вини.

— Казва се Ленч и е отвлякъл децата ми. Трябва да ги намерим. Моля ви!

Мерън успя да свали маската и кресна в лицето на мъжа:

— Къде са децата ми? Казвай, кучи сине!

Ленч се опита да се освободи, но не успя. Болт остави за миг Мерън да се вихри на воля и да дере бледото сипаничаво лице.

— Не знам за какво говори — каза Ленч и се опита да погледне Болт.

Очите му бяха студени и безизразни. Болт беше виждал подобни очи, в килии и стаи за разпит. Очи на убиец.

— Напада ме, докато съм задържан от вас. Спрете го или ще подам жалба за полицейско насилие.

Болт нямаше намерение да помага на този арогантен мръсник, който явно познаваше законите по-добре и от него, но когато Кати Мерън го ритна в ребрата и заплаши, че ако не проговори, ще го убие, видя, че нещата излизат извън контрол.

Така че взе решение и нареди:

— Том, отведи Кати.

Погледите им се срещнаха и двамата се разбраха без думи. По един или друг начин Болт щеше да изкопчи информацията, от която така отчаяно се нуждаеха.

— Върнете се в къщата. Веднага.

— Не знам нищо за децата им — каза Ленч.

— Помогнете ни, моля ви — промълви Том Мерън.

Болт кимна. Мерън стана и прегърна жена си през раменете, преди тя да успее отново да ритне Ленч.

— Какво правиш, за бога? — извика тя, докато той я отвеждаше. — Само той знае къде са! Не можем да го оставим просто така!

Мерън й прошепна нещо и тя сякаш се примири. После двамата се прехвърлиха през оградата заедно.

Мобилният на Болт иззвъня. Той остави да се включи гласовата поща. Още не чуваше сирени. Бяха минали само три-четири минути, откакто се бе обадил по телефона, но подкреплението скоро щеше да е тук. Особено след като не вдигаше мобилния си телефон.

— Кажи ми къде са децата, Ленч — каза той спокойно и с две ръце изви ръката му още по-нагоре.

Ленч изръмжа от болка, но беше безсилен да се противопостави.

— Бъркате ме с някого — каза той. — Не знам за какво говорят. А сега ме пуснете. Малтретирате задържан.

— Ако нещо им се случи, ще гледаш небето през решетки до края на живота си. Разбираш ли какво ти казвам? Всеки божи ден, докато умреш.

Болт продължи да извива ръката му. Още малко и щеше да я счупи.

— Сега вече наистина ще ви съдя за нанесени телесни повреди — изсъска Ленч през зъби. — Адвокатите ми ще ви разкъсат. Ще ви схрускат за закуска. Знаете, че нямате нищо срещу мен.

В далечината Болт чу първите сирени. До две-три минути щяха да са тук.

— Къде са децата? — попита той отново. — Кажи ми или ще я счупя.

— Счупи я и ще видиш пенсия през крив макарон. Няма как да оправдаеш счупена ръка на задържан.

Въпреки острата болка Ленч успя да се изсмее. Прекрасно знаеше, че Болт не може да изпълни заплахите си и че всяка секунда мълчание го приближава все повече до адвокатите му.

Инспекторът беше срещал много такива типове. Закоравели престъпници, за които това беше начин на живот. Умни и обиграни мъже, които познаваха слабостите на системата по-добре от всеки друг. Те знаеха, че най-голямата грешка е да признаят нещо. Знаеха, че и най-добрата улика може да бъде разбита в съда от опитни и ловки адвокати. Знаеха, че много дела се провалят заради технически грешки, защото съдиите, с техните тоги и перуки, се придържат стриктно към буквата на закона дори когато това противоречи на здравия разум. Знаеха, че съдебните заседатели могат да бъдат подкупени или сплашени. С други думи, знаеха, че в крайна сметка законът работи в тяхна полза. Тогава защо да признават каквото и да било?

Болт пусна ръката му и се изправи. Ленч се обърна по гръб. Лицето му беше малко и кръгло, с жестоки нездрави черти. Имаше мъртвешки бледа сипаничава кожа, високи скули и студени тесни очи. Докато се гледаха, Ленч разтриваше ръката си, безкръвните му устни се изкривиха в ехидна усмивка.

— Ще си платиш — каза той, вече по-уверено. — Кой знае, като свърши всичко това, може да дойда да се позабавлявам с твоите деца.

— Нямам деца.

— Жалко. Но един ден ще имаш, нали?

Ленч седна, без да спира да разтрива ръката си, и погледна ранения си крак.

— Повикай линейка. Трябва да ми превържат крака.

Болт се беше научил да не се поддава на провокациите на боклуците, които арестуваше. Характерна черта на всеки добър полицай. Да реагираш, особено когато навсякъде има камери, криеше огромен риск. Най-често обидите и провокациите бяха просто израз на безсилие и Болт ги пропускаше покрай ушите си, защото знаеше, че задържаният боклук е бита карта. Но при този тип беше различно. Мръсникът знаеше, че шансовете са на негова страна. Знаеше също, че ако само спомене децата или местонахождението им, това ще го уличи жестоко. Болт се замисли какво ли може да стане с децата на семейство Мерън. Държаха ги безмилостни хора. И най-вероятно щеше да е по-лесно да се отърват от тях, отколкото да ги пуснат. Щяха да ги убият, а после да скрият телата им.

В съзнанието му изплува образът на Микаела и той се запита какво ли би го посъветвала тя.

— Дано някоя от тези сирени да е на линейка. Някой трябва да се погрижи за крака ми.

Болт се обърна. Кати и Том вече не се виждаха. Сигурно се бяха върнали в къщата и чакаха той да изкопчи информацията от Ленч, както бе обещал. Разчитаха на него. Сирените се чуваха все по-ясно, вероятно колите вече бяха в селото. Времето изтичаше.

Мобилният му отново звънна.

Децата можеше да умрат. А може би вече бяха мъртви. Или пък ги бяха пуснали? Нямаше как да знае, а този нахакан кучи син беше единственият, който можеше да му даде нужната информация.

Болт извади пистолета със заглушителя и освободи предпазителя. Насочи го към слабините на Ленч.

По лицето на престъпника пробяга сянка на съмнение, но изчезна толкова бързо, че Болт не беше сигурен дали не му се е привидяло.

— Кажи ми къде са децата или ще стрелям.

Ръката му не трепваше, лицето му беше безизразно, но вътрешно се раздираше от противоречиви чувства. Знаеше, че това, което се кани да направи, ще застраши цялата му кариера, а може би дори и свободата му. Заплашваше да застреля задържан. Никога не беше вършил подобно нещо. Веднъж уби човек, но беше при засада, противникът му беше въоръжен и оказваше съпротива при арест. С други думи, имаше пълно основание да го застреля. Но сега… ситуацията беше съвсем различна. Въпреки това продължаваше да държи пистолета стабилно.

Ленч въздъхна. Като учител при вида на изключително дразнещ ученик.

— Ще прибавя към жалбата и заплаха за убийство, освен малтретирането. Много си загазил, мой човек.

Болт натисна спусъка и го простреля в корема. Ленч залитна назад от силата на удара, но не падна. Пое удивено дъх, оцъкли очи и притисна раната с ръка. После изстена и се свлече на една страна.

Болт се наведе и го сграбчи за яката. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Кажи ми къде са или следващият куршум ще е в топките ти.

— Върви по дяволите! — изсъска Ленч. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв.

Болт насочи заглушителя към чатала му.

— Давам ти последен шанс да не говориш като момиченце до края на живота си. Вече съм прецакан, така че нищо няма да ме спре да прецакам и теб.

Погледите им се срещнаха. Личеше, че Болт не блъфира.

— Лаймстън Стрийт 24 в Хендън. Приземният апартамент. Там са.

От устата му потече още кръв и се стече по брадичката. Той започна да се дави и изломоти нещо за линейка.

Болт се изправи. Полицейските коли вече се изкачваха по хълма, бяха съвсем близо. Ако се съдеше по сирените, бяха поне четири. Цялата гора ехтеше от воя им.

— Полиция! — извика той изведнъж. — Хвърли оръжието! Веднага! Веднага!

Ленч се изтърколи по гръб и го погледна с безизразно лице. Знаеше какво следва. Знаеше, че е дошъл краят. Дори щеше да е облекчение.

— Полиция! — извика Болт още веднъж и го простреля в лявото око.

Тревата зад главата на Ленч се опръска с кръв, тялото му се разтресе.

В същия миг инспекторът хвърли сребристия „Валтер“ до здравата ръка на агонизиращия мъж и бръкна в джоба си за мобилния. Набра Мо Кан, като мислено се молеше партньорът му да вдигне бързо.

Вдигна на третото позвъняване. Отново се чуваше детска глъчка.

— Какво става, шефе? Нещо ново?

Болт заговори бързо:

— Обади се анонимно в полицията и кажи, че току-що си видял как две деца са били вкарани насила в приземния апартамент на Лаймстън Стрийт 24 в Хендън. Подчертай, че си напълно сигурен, че не са там по своя воля. Запомни ли?

— Да, всичко. Искате ли да отида на място?

— Да, иди виж какво става, но не се намесвай, освен ако нямаш друг избор. — Пред къщата вече спираха коли. — И още нещо — добави бързо Болт. — Не сме провеждали този разговор. Ясно ли е?

— Разбира се, шефе, както кажете.

И затвори, без да каже нито дума повече.

Болт въздъхна облекчено. Мо щеше да изпълни инструкциите му, не се съмняваше в това. Но след този кратък разговор отношенията им никога вече нямаше да са същите.

Пусна телефона в джоба си и тръгна неуверено към къщата. Сам не можеше да повярва какво бе извършил. Идеше му да повърне, но се стегна, защото знаеше, че само ако запази самообладание, има шанс да излезе невредим от тази ситуация.

Прехвърли се през оградата и тръгна бавно към двамата облечени в черно въоръжени полицаи, които внимателно се приближаваха към него с вдигнати оръжия.