Саймън Кърник
Без пощада (24)

25.

След четиридесет минути свихме от магистралата и навлязохме в националния парк Ню Форест. Сандфийлд Котидж се намираше встрани от пътя, зад широк пояс борове, насред гората, недалеч от селцето Болдъруд. До вилата се стигаше по труднозабележим разбит път, дълъг трийсетина метра. Казах на Даниълс къде да свие и като наближихме вилата, видях светлина през дърветата.

Имаше някого.

Стигнахме до къщата и веднага видях новия хюндай на Кати, паркиран до оградата. Нямаше други коли. Въздъхнах облекчено.

— Това е колата на жена ти, нали? — попита Даниълс и паркира зад нея.

Кимнах.

— Значи е жива и здрава — добави той и изгаси двигателя.

Погледнах къщата. Светеше единствено прозорецът на спалнята на горния етаж. Долният етаж тънеше в мрак и завесите не бяха спуснати. Не личеше Кати да ни е чула. Стомахът ми се сви.

— Остави ме да вляза пръв. Не искам да я изплашим.

— Добре — съгласи се Даниълс.

Слязох от колата, извадих ключовете и забързах към вратата. Продължаваше да вали и нямах никакво желание да стоя излишно на открито.

Докато минавах покрай огромния прозорец на дневната, надникнах вътре. Нямаше никого, но възглавничките на дивана бяха поомачкани, а на масичката имаше празна стъклена чаша и чашка за кафе.

Стигнах до входната врата, клекнах и надникнах през процепа на пощенската кутия. Цареше мъртва тишина, чуваше се само плющенето на дъжда. Понечих да извикам, но нещо ме спря. Отключих и тихо се вмъкнах вътре. Вляво от мен в антрето имаше няколко чифта туристически обувки. Обувките на Кати не бяха сред тях. Погледнах към закачалката, но не видях и палтото й.

Но колата й беше отвън, значи и тя трябваше да е някъде тук.

Тръгнах бавно напред. Вдясно беше дневната. Право напред през нея беше вратата към новата трапезария с кухня, която предишните собственици бяха пристроили в задната част на къщата. Вляво от тази врата беше стълбището към двете спални на горния етаж. Тръгнах към него, ослушвах се внимателно.

— Кати?

Гласът ми беше по-скоро шепот, но ми се стори, че отеква в мъртвата тишина на тази стара къща с ниски тавани и дървен под, който скърцаше под стъпките ми.

Изведнъж чух писък вляво от мен и някой изскочи иззад парапета на стълбите с нож в ръка. Острието проблесна в сумрака.

Инстинктивно вдигнах ръце да се защитя. Нападателят връхлетя върху мен и ме повали на един стол. Столът падна и се озовах по гръб на пода, с една ръка хванал китката с ножа, а с другата — нападателя си за гърлото. Стисках здраво и щях да стисна още по-силно, ако не осъзнах, че съм се втрещил в присвитите, изпълнени с ярост очи на жена ми.

— Кати, аз съм! Какво правиш, за бога?!

Тя се гърчеше, пъхтеше и не спираше да ме удря с другата си ръка. Ножът продължаваше да блести над главата ми — тя го стискаше толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. После изведнъж чертите й омекнаха, тялото й се отпусна и ножът изтрака на пода до рамото ми. Сякаш едва сега ме позна. Пуснах я, но вместо радостно да се прегърнем, тя седна на пода и стисна главата си с ръце. Беше със същите дрехи, с които бе излязла сутринта от къщи: дънки, велурено сако и боти с износени токове.

— Господи — промълви най-сетне. — Не издържам повече.

— Спокойно, тук съм — казах и я прегърнах.

Притиснах я силно до себе си и й казах да не се притеснява и че всичко ще се оправи. Наистина го вярвах. Отново бяхме заедно и не бяхме извършили нищо нередно. Можехме да се измъкнем от тази каша.

С периферното си зрение забелязах, че Даниълс е влязъл и стои неловко до закачалката в антрето.

Кати пое дълбоко дъх и се поокопити. Погледна ме обаче доста странно. Беше разстроена, но в очите й нямаше сълзи. Само някаква суровост, сякаш ми е сърдита за нещо. Нямаше и следа от облекчение или някакво подобно чувство.

— Добре съм — каза студено. — А ти?

— И аз — излъгах. — Звънях ти на мобилния часове наред, но не успях да те открия.

— Тук не работи, знаеш. Няма обхват, а аз съм тук от следобед. Децата добре ли са?

— Да. Закарах ги при майка ти.

Запитах се доколко е наясно със ситуацията. Нямаше как да знае, че Джак ми се е обадил, или пък че са го убили, но сигурно знаеше за смъртта на Ванеса, нали бяха работили заедно в университета. Имаше още много въпроси, на които очаквах отговор.

Преди да реша откъде да започна, тя посочи вратата и каза:

— Кой е този?

— Даниълс. Помага ми. Даниълс, това е жена ми, Кати.

Кати кимна за поздрав, той влезе в стаята и запали лампите. Заля ни ярка светлина. Даниълс приближи и й протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем — каза със студена усмивка.

Кати рязко дръпна ръката си и на лицето й се изписа… страх.