Саймън Кърник
Без пощада (36)

37.

— Мисля, че ми дължиш обяснение — казах най-сетне.

През последните двайсет минути пътувахме в напрегнато мълчание.

Кати въздъхна и се размърда нервно на седалката. Избягваше да ме погледне в очите. Имах чувството, че няма да смее да ме погледне до края на живота си — колкото и дълго да беше това.

— Вчера, докато бях при Джак, той ми даде един ключ. За сейф на „Кингс Крос“.

— Какво има в сейфа?

— Не ми каза. Само ме накара да обещая, че ако нещо се случи с него, ще взема нещата от сейфа и ще ги оглася. Каза, че не може да го направи той, защото щяло да е неетично.

— И откога Джак се е загрижил толкова за морала си? Неморално е да спиш с жената на приятеля си, но това явно не го е притеснило.

— Казвам ти какво ми каза. Нали това искаше?

— И сигурно това търсят, нали? Онова в сейфа.

— Не знам. Вероятно.

— Изобщо ли не го попита какво има в сейфа?

— Попитах го, но той каза само, че е нещо на негов клиент. И за да не ме питаш, ще ти кажа, че не знам кой е клиентът.

Поклатих глава. Не вярвах на ушите си.

— И ти го взе? Ключът имам предвид. За какво ти беше да се забъркваш? Какво общо имаш ти с всичко това?

— Виж, Том, знам, че сбърках. Разбра ли? Наясно съм.

— Така ли го наричаш? Просто грешка? По-сериозно е, скъпа. Сещам се поне за трима души, които вече са мъртви, а сега някакви садисти държат децата ни за заложници. И само защото си спала с онова мазно лъжливо копеле!

— Знам, Том, знам, по дяволите! Не е нужно да ми го повтаряш.

Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.

— Наистина ли не знаеш какво има в сейфа?

Кати май също се поуспокои и гласът й стана по-мек.

— Не знам и не искам да знам. Каквото и да е, да си го вземат, не ме интересува.

— Защо не ми каза по-рано?

— Имах ли възможност? След като убиха Джак, не знаех какво да правя. Паникьосах се и отидох във вилата. Опитвах се да реша какво да правя. И когато ти се появи с онзи тип, дето се представяше за полицай…

— Даниълс.

Съвсем бях забравил за него. А той бе спасил живота и на двама ни. Запитах се дали е успял да се измъкне.

— Да, същият. Когато познах гласа му, изпаднах в ужас. Знаех, че търси онова от сейфа, и че когато го намери, вече няма да сме му нужни и ще се отърве от нас.

Звучеше правдоподобно, макар че какво ли имаше в проклетия сейф? Нещо шокиращо, безспорно. Но защо Джак беше дал ключа на Кати? Не вярвах на тъпото му извинение за етиката. Имал беше причина да й даде ключа и отново бях сигурен, че тя не ми казва цялата истина.

За пореден път я попитах как така нейните отпечатъци са се оказали върху ножа, с който е убита Ванеса. Тя каза, че не знае.

— Нямам нищо общо с убийството на Ванеса — добави. — Но ти не ми вярваш, нали? Макар убиецът й да те е нападнал.

— Вече не знам на какво да вярвам — отвърнах.

Така беше. Наистина не знаех.

Отново потънахме в мълчание. И двамата мислехме за едно и също: как да спасим децата си.