Саймън Кърник
Без пощада (16)

17.

— На твое място вече щях да съм се разприказвал — каза въоръженият с тон на благоразумен човек.

Главата ме болеше и думите ми трудно излизаха от устата, но за пореден път заявих, че нищо не крия и нищо не знам.

Той бавно кимна и каза:

— Добре. Вярвам ти.

— Ако премълчава нещо, ще си получи заслуженото — каза шофьорът. — На Ленч ще си каже и майчиното мляко.

Изглеждаше доволен от тази перспектива и се запитах какво ли съм му направил, че толкова ме мрази.

Докато седях, прикован на стола, се сетих за една фраза, която майка ми винаги изричаше, щом чуеше по новините, че някъде злото е надделяло над доброто. „Няма по-големи нещастници от онези, които нехаят за другите“, така казваше. Има известна истина в това. Сега виждах колко жалък е този боклук: животът му беше толкова празен и безсмислен, че най-голямата му радост беше да пребие и изплаши до смърт един напълно непознат за него човек. Но не можех да го съжалявам. По-скоро ми се щеше да му кажа нещо предизвикателно, да му покажа, че не ме е страх. За жалост бях не само изплашен, а направо ужасен.

— Ей, Мантани, ела да ти кажа нещо — рече въоръженият.

— Защо ме наричаш по име, по дяволите? — викна ядосано шофьорът.

— Спокойно. Тоя и без това е пътник. Очевидно не знае нищо, но видя и чу много, така че Ленч няма да го остави жив.

После му направи знак да приближи.

— Ела, важно е.

Мантани поклати глава и измърмори нещо, но въпреки това тръгна към него.

И изведнъж мъжът с пистолета направи крачка встрани и го удари с дръжката в тила.

Ударът отекна в тишината. Мантани се строполи на колене. Другият го срита в бъбреците, плавно и грациозно като каратист. Шофьорът изви от болка и се килна на една страна, свит на кълбо, точно като мен преди минути. Въоръженият го гледа замислено няколко секунди, после го ритна в тила с такава сила, че той се изпружи върху мръсния под и повече не помръдна. Другият мъж затъкна пистолета под колана си, клекна до колегата си и затършува из джобовете му. Извади връзка ключове, изправи се и тръгна към мен.

Опитах се да седна възможно най-назад на стола. Тоя беше опасен тип. Дори за лаик като мен бързината и ефективността на нападението му бяха впечатляващи. Дори не ми се мислеше на какво още е способен.

Веднага обаче стана ясно, че няма намерение да ме удря. Поне за момента.

— Стой мирно, ще те освободя — рече той и отключи дясната ми китка. — Нямаме време: Ленч идва.

— Имаш ли вода? Моля те, дай ми вода.

— Ще ти дам в колата. Спри да мърдаш.

— Кой е Ленч? — успях да попитам.

— Един тип, който е по-добре да не познаваш — отвърна той и освободи и лявата ми китка.

Наведе се, отключи и белезниците на глезените ми и ме изправи. Едва стоях на крака и ми се виеше свят, но вместо да ми остави време да се съвзема, той припряно ме бутна към вратата.

— Ако Ленч ни завари тук, и с двама ни е свършено — обясни ми бързо с учудваща за мен тревога в гласа.

Мантани стенеше на пода. Ако имах малко повече сила, щях да го ритна това копеле, докато минавах покрай него. От друга страна, спасителят ми беше направил достатъчно.

Минахме бързо по коридора и излязохме навън. Валеше проливен дъжд и аз блажено заоблизвах капките, които падаха по лицето ми. Металните стъпала обаче бяха хлъзгави и докато слизахме, паднах по задник и се свлякох по тях, точно както обичаше да прави Макс по стълбите вкъщи. Мъжът ме вдигна за яката и почти ме блъсна напред по асфалта.

Отключи дистанционно черния „Нисан“ 4×4, с който бяхме дошли, спря и се ослуша. Чух, че се приближава кола.

Ленч.

— Качвай се! Бързо! — нареди той и изтича да се вмъкне зад волана.

Нямах нужда от повторна подкана. Светкавично се мушнах в колата, като се молех наум да не ме е излъгал за водата. Още не се бях качил, когато той включи на задна и колата с рев излезе от паркинга. Хванах се за таблото и хлопнах вратата миг преди да се тресне в оградата. След секунди вече летяхме по дълга слабо осветена улица със складове, автосервизи и празни бетонни постройки от двете страни, покрай високи огради с бодлива тел и табели „Влизането забранено“.

На петдесетина метра зад нас светнаха фарове, приближаваха се бързо. Спътникът ми изруга. Включи на първа, сви рязко в първата пресечка вляво и за малко да излетим от пътя. Задницата на колата поднесе по мокрия асфалт, дясната гума остърга бордюра и аз подскочих на седалката. Той овладя автомобила и натисна газта до дупка. В този момент другата кола изведнъж изскочи зад нас и фаровете й за миг ме заслепиха. Деляха ни само десет метра.

Нисанът ускори ход и двигателят започна да вие. Колата зад нас приближаваше все повече, вече беше на сантиметри от задната броня.

— Ще ни блъсне! — изпищях.

Пътят правеше ляв завой. Оставаха трийсет метра, двайсет метра… Двигателят продължаваше да вие, но спътникът ми не пускаше газта. Дори онзи отзад да не ни блъснеше, със сигурност щяхме да се разбием в бетонната стена пред нас. Стиснах зъби, стиснах и главата си с ръце и се замолих колата да има въздушни възглавници.

Изведнъж политнах напред и ударих с гърди таблото, въпреки че бях с колан. Спътникът ми беше натиснал спирачките и гумите диво изсвистяха. Той се опитваше да овладее колата, за да не се завъртим. И тъкмо когато се люшнах назад, като се мъчех да не обръщам внимание на пронизващата болка в гърдите, колата зад нас ни блъсна. Последва истинска какофония от трошащи се стъкла и скърцане на метал. Отново полетях напред и блъснах с глава предното стъкло. Пак се люшнах назад и отворих очи. Единственото, което виждах, беше бетонната стена пред нас. Пет метра, четири, три, два… Нисанът се беше завъртял от удара и щяхме да се блъснем в стената странично. Стегнах се в очакване на удара. Питах се кога най-сетне ще свърши този кошмар.

И изведнъж спряхме. Само на педя от стената. По цялата улица цареше мъртва тишина. Колата зад нас също не помръдваше. Беше на десетина метра и също завъртяна странично. Докато наблюдавах цялата сцена, шофьорската врата се отвори и отвътре излезе огромен мъж, облечен в черно. В мрака не можех да го видя много ясно, но не се и опитвах. Вниманието ми беше приковано от пистолета в ръката му — беше насочен право към мен.

Понечих да кажа нещо, но преди да успея да отворя уста, рязко потеглихме и взехме завоя, досущ като в компютърна игра. Пътят пред нас беше прав. Погледнах назад и видях, че никой не ни преследва. И тъкмо да си отдъхна облекчено, шофьорът пак наби спирачки, направи десен завой, който аз лично видях в последния момент, стигна до едно Т-образно кръстовище и отново сви надясно. Все още нямаше никой зад нас, но той продължи да кара бързо. Стигнахме до кръстовище с червен светофар, но префучахме, без да спираме. След още няколкостотин метра той най-сетне намали и се вля във вечерния поток коли по някаква широка улица, която ми изглеждаше позната.

— Браво бе, Шумахер — изпъшках. — Къде е водата, дето ми я обеща?

— В жабката. Освен, че си жаден, няма ли да ми благодариш, че ти спасих живота?

Извадих почти пълната бутилка минерална вода и не проговорих, докато не я пресуших до дъно.

— Благодаря.

И чак тогава му зададох въпроса, който вече наистина ме притесняваше:

— Кой си ти, по дяволите?

Той се извърна към мен, докато намаляваше на поредния светофар, и ме изгледа хладно.

— Полицай съм.