Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тина Бойд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Relentless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Саймън Кърник. Без пощада

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Десислава Петкова

ISBN: 978-954-585-865-9

История

  1. — Добавяне

43.

Сърцето ми биеше учестено, едва ли не прединфарктно. Всяка минута ми се струваше като цял един живот. Живот, изпълнен със страх, несигурност и предателство. Жена ми ме бе лъгала през цялото време и колкото по-навътре навлизах в тази история, толкова по-мащабна и грозна се оказваше лъжата. Как не го бях забелязал досега? Кати беше добър човек. Любяща майка, отзивчива колежка, всички я харесваха. Много повече, отколкото мен. Но под тази бляскава фасада се бе криела една грозна истина. Вече бях сигурен, че вчера е била в библиотеката. Отпечатъците й бяха по ножа, а присъствието й би обяснило как моите ръкавици са попаднали там. Отново я погледнах, но тя не реагира. Продължаваше безмълвно да се взира в ръцете си.

Погледнах си часовника. 9:20. Много скоро всичко щеше да свърши, по един или друг начин. Щях да съм доволен дори само децата ми да се спасят. Знам, че звучи странно, но в онзи момент щях да приема с облекчение един куршум в главата. Не издържах вече. Исках всичко да свърши веднъж завинаги. Нямах нужда от още тайни и още мрачни разкрития за живота, който харесвах и който се бе преобърнал с главата надолу за по-малко от двайсет и четири часа. Исках само децата ми да са добре.

Ленч се върна. Лицето му не се виждаше под маската, но нещо ми подсказваше, че май не е много доволен. Спря от другата страна на масата и погледна Кати.

— Твърдите, че не знаете какво има в сейфа, така ли? — попита мрачно.

— Точно така — отвърна тя предизвикателно.

— Моят човек е взел нещата от сейфа — продължи Ленч, без да крие раздразнението си. — Точно това търсехме, но мислим, че има още. И смятаме, че знаете къде може да е.

— Не знам за какво говориш.

— Лъжете ме, госпожо Мерън.

В тона му имаше някакво ледено задоволство. Сякаш се радваше на нейната непокорност, защото тя му даваше оправдание да я нарани. Заобиколи бавно масата и тръгна към нея.

Тя, изглежда, усети намерението му и когато заговори, вече не беше толкова наперена и самоуверена.

— Не лъжа, кълна се. Просто пазех ключа, който ми даде Джак Кели.

— Кати, моля те, ако знаеш нещо, кажи му го — намесих се аз.

Изведнъж изпитах нуждата да я защитя, един господ знае защо. Особено след всичко случило се…

Ленч застана на няколко сантиметра от нея.

— Искам да знам има ли копия?

— Копия на какво? Не знам за какво говориш, кълна се.

— Кажи му, за бога. Той така или иначе ще го изтръгне от теб. — Сложих ръка на рамото й и я стиснах здраво. — Моля те.

Ленч ме погледна, махна с ръка към мен и каза на маскирания младеж:

— Изкарай го навън.

Хомър Симпсън се отдели от стената и тръгна към мен. Погледнах Кати умолително, но тя отново избягна погледа ми. Хомър ме хвана грубо за ръката, опря заглушителя в гърба ми и ме поведе към вратата.

— За бога, Кати, децата ни са в ръцете му! Кажи му каквото иска да знае и да приключваме. Какво ти става, по дяволите?

Нещо ме изгаряше отвътре. Гняв. Гняв срещу Ленч, срещу Кати, срещу този тип с тъпата маска на Хомър Симпсън, срещу целия проклет свят. Хомър отново ме побутна напред и аз се дръпнах, без значение, че беше опрял пистолет в гърба ми.

— Не прави глупости, Мерън — излая Ленч. — Както сам каза, сополанковците ти са при мен и ако се наложи, ще ги накълцам на парчета.

После се обърна към Хомър:

— Разкарай го от тук. Ако се ебава с теб, убий го. Вече не ни е нужен, така че ако иска да се самоубие, негова работа.

Гневът продължаваше да кипи в мен и докато Хомър ме извеждаше от стаята, успях да кажа още няколко думи на Ленч:

— Ако нещо се случи с децата ми, ще те преследват до края на света. Знаеш го, нали? В тази страна не обичат детеубийците.

Но Ленч само ми обърна гръб, сякаш за него вече не съществувах, и протегна огромната си облечена в ръкавица ръка към Кати. Тя се дръпна уплашено.

Хомър отвори вратата и ме изтика в коридора.

— Искаш да те смятат за детеубиец ли? — попитах го през рамо, докато ме вкарваше в някаква дневна с прозорци към двете страни на имота.

Също като кухнята, и тази стая беше изключително чиста и подредена, със скъпи кожени мебели и плазмен телевизор на стената, но напълно безлична.

— Не ми пука — отвърна небрежно Хомър и затръшна вратата с крак.

Знаех, че е искрен. Не му пукаше. Нито за децата ми, нито за мен или Кати, нито за болката, която ни причиняваха.

Започна да ми става ясно, че досега съм гледал на света и хората в доста оптимистична светлина. Винаги съм вярвал, че в общи линии, по природа, хората са добри същества. Но с всяка секунда ми ставаше все по-ясно, че има и зли типове, които просто са лишени от каквото и да било положително качество, не признават никакви правила и не им дреме за съдбата на останалите човешки същества. И този жалък боклук беше един от тях.

Гневът ми най-сетне избухна и вече действах само по инстинкт, без следа от предпазливостта и страха, които винаги съпътстват мисловния процес. Когато Хомър ме бутна да седна на един нисък кожен диван, който сигурно струваше колкото месечната ми заплата, аз бързо се извъртях, блъснах настрана ръката му с пистолета и с все сили забих чело в носа му. Чух как хрущялът изпука. От такова близко разстояние ми прозвуча като пистолетен изстрел. От ноздрите му рукна кръв. Той залитна назад и си блъсна главата в стената. Все още обаче държеше пистолета, така че сграбчих китката му и го насочих към тавана, смъкнах му маската и отново го ударих с глава — три бързи удара долу-горе на същото място като първия. Главата му вече беше опряна в стената, така че нямаше къде да бяга и понесе цялата сила на яростта ми. Ударих го и в корема, а после и в слабините. Той изстена, ръката му се отпусна и аз хванах пистолета за заглушителя. Насочих го към него и за пръв път видях лицето му. Беше блед и сипаничав, с невзрачни черти и мътен поглед. Едва ли имаше двайсет и пет. Ритнах го в лицето колкото сили имах и той се свлече на дебелия килим с още една счупена кост.

През цялото време не разменихме нито дума, но не бях сигурен дали съм бил достатъчно тих. Деляха ни само няколко метра и две стени от мястото, където Ленч държеше жена ми.

Погледнах пистолета в ръката си. Трепереше съвсем леко. Погледнах и Хомър Симпсън. За момента беше извън играта. И се запитах: какво по дяволите ще правя сега?

В този момент проехтя изстрел, счупи се стъкло и отговорът дойде от само себе си.