Саймън Кърник
Без пощада (13)

14.

Щом чу, че са пуснали Мерън, Болт изруга.

— Нали уж го бяха задържали по обвинение в убийство?

Мо сви рамене.

— Казаха, че нямало достатъчно доказателства, за да го оставят в ареста.

— Кога са го пуснали?

Мо зададе въпроса по телефона и отвърна:

— Току-що. Буквално преди минути.

— Кажи им да проверят дали все още не е наблизо. И ако го намерят, пак да го арестуват. Много е важно да говорим с този човек.

Мо спокойно предаде указанията по телефона и изчака да чуе реакцията на полицая отсреща. След няколко секунди и той изруга.

— Сигурен ли сте? — попита. — Значи изпратете хора да го търсят. Да, знам, че не ви достигат човешки ресурси. Всички имаме този проблем.

После направи многозначителна гримаса към Болт и красноречив жест, показващ какво мисли за събеседника си.

— Добре, вижте какво можете да направите — продължи по телефона. — Да… да, разбира се. Благодаря.

Затвори телефона и го прибра в джоба на дънките си.

— Значи го няма?

Мо въздъхна.

— Няма го. Опитали да го върнат, но той побягнал, а в момента нямало достатъчно дежурни, за да пратят хора да го търсят.

Все още стояха на алеята пред дома на семейство Мерън заедно с полицаите Кумбс и Левърет.

— Ако господин Мерън се появи, моля да ни се обадите на този телефон — каза Болт и им даде визитката си. — Разполагате ли с негова снимка?

— Хората отсреща имат — отвърна полицай Левърет.

— Да видим дали ще ни дадат.

Съседите бяха семейство Хендерсън — млада двойка с леко уморен вид: двете им момчета търчаха из къщата като луди и отказваха да си легнат. Мартин и Сюзет Хендерсън описаха семейство Мерън като съвсем обикновени дружелюбни хора, които според тях не можело да са замесени в никакво престъпление. Мартин издири една снимка на двамата, направена миналото лято на барбекю партито по повод рождения ден на малкия им син.

Снимката потвърждаваше думите им. Семейство Мерън наистина изглеждаха съвсем обикновени, но и доста фотогенични. Бяха малко над трийсетте и широко се усмихваха към камерата на фона на надуваем замък в яркожълто и оранжево. Той я беше прегърнал през раменете и държеше кутия бира, а тя — чаша червено вино. Не приличаха на хора, способни да убиват, но това не означаваше, че не са го направили. Като млад полицай Болт беше арестувал една мила беловласа старица на седемдесет и две, която редовно ходела на църква и била като баба за всички деца в квартала. Когато Болт и колегите му отидоха да я приберат, защото бе забила кухненски сатър в тила на мъжа си, тя любезно им предложи чай. За малко да убие горкия човечец. Впоследствие се оказа, че имала необичайно силно либидо, а съпругът й отказвал да задоволи потребностите й. Ситуацията ставала все по-тежка и тя просто си изпуснала нервите, което се дължало, както сама обясни при разпита, на натрупаното сексуално напрежение поради незадоволеност. „Има ги всякакви“ — помисли си също като тогава Болт.

Мартин Хендерсън излезе да ги изпрати.

— Не искам да правя от мухата слон — почна тихо и те спряха, за да го изслушат, — защото сигурно не е важно, а и не искам да създавам неприятности на никого, но…

— Продължете — насърчи го Болт.

Хендерсън въздъхна.

— Ами, исках само да кажа, че напоследък Том и Кати се държат малко странно. Виждал съм го да тръгва с колата нанякъде късно вечер и го чувам да се прибира чак призори, а и тя отсъства от къщи повече от обикновено.

И след кратка пауза добави:

— Освен това започнаха да се карат. Крещят си, а това не се бе случвало досега. Дори веднъж видях Том с насинено око.

— И откога е така?

— Ами… може би от няколко месеца.

Понечи да каже още нещо, но чу, че жена му слиза по стълбите, явно най-после беше успяла да укроти децата и да ги сложи да спят.

— Както ви казах, не искам да създавам неприятности на никого, но… — И без да довърши, се сбогува с двамата детективи и се прибра.

Болт си погледна часовника. Осем и двайсет. На хоризонта се трупаха черни облаци. Някъде в далечината се чу слабият грохот на гръмотевица.